Индигова магия

Глава 12

Чувствах се като пълна неудачница, когато на следващия ден преди часовете съобщих новините на госпожа Теруилиджър.

Тя ми отвърна, с бледо и мрачно лице, че не съм могла да сторя нищо. Но не бях сигурна дали да й вярвам. Както и миналата нощ, продължаваха да ме терзаят същите въпроси. Ами ако не бях прекарала предишния ден с Маркъс? Ако не бях изгубила толкова много време да се уверя, че всичко с мустанга ще е наред? Ако не се бях отдала на голяма публична демонстрация на чувствата ми към Ейдриън на кухненския под? Бях позволила на личните ми проблеми да вземат връх и едно момиче бе заплатило с живота си. Исках да зарежа училищните занятия и да хукна веднага да предупредя останалите, но госпожа Теруилиджър ме увери, че Вероника няма да има нужда да се храни толкова скоро. Каза ми да изчакам до следобеда и тогава да потегля.

Кимнах неохотно и се върнах на чина си. Смятах да се опитам да почета до началото на часа, макар че не се надявах да постигна голям успех.

— Госпожице Мелбърн? — извика преподавателката ми. Извърнах се и видях, че мрачното й изражение малко се е прояснило. Всъщност дори изглеждаше леко развеселена, което ми се стори твърде странно, предвид ситуацията.

— Да, госпожо?

— Може би не е зле да направиш нещо за врата си. Сащисах се.

— Врата ми?

Тя бръкна в чантата си и извади джобно огледалце с капаче. Отворих го и огледах шията си, все още не разбирайки за какво говори тя. Тогава го видях. Малко, кафеникаво–мораво петно от едната страна на врата.

— Какво, по дяволите, е това? — възкликнах.

Госпожа Теруилиджър изсумтя.

— Макар че мина доста време, откакто не съм имала подобни, мисля, че точният термин е „смучка“. — Замълча и повдигна вежди. — Знаеш какво е това, нали?

— Разбира се, че зная! — Свалих огледалцето. — Но няма начин… искам да кажа, че ние едва… това е…

Тя вдигна ръка, за да ме накара да млъкна.

— Не е нужно да ми даваш обяснение за личния си живот. Но не е зле през следващите петнайсетина минути да си помислиш как да остане личен.

Бях изхвръкнала от мястото си още преди да е свършила да говори. Когато излязох от сградата, имах удивителен късмет — един от училищните автобуси тъкмо спираше отпред. Качих се и въпреки че пътят до общежитието ми е само пет минути, имах чувството, че пътуването продължава цяла вечност. А през това време ми се завиваше свят при мисълта за случилото се.

„Имам смучка. Позволих на Ейдриън Ивашков да ми направи смучка.“

Как, за бога, бе могло да се случи? Опустошителната новина за Лин бе потиснала угризенията за неблагоразумното ми поведение, но сега нямаше как да ги пренебрегна. Противно на всички свои принципи, си бях позволила да се оставя на целувките на Ейдриън. И не бяха само целувки. Като си припомних как телата ни се бяха притиснали едно до друго, усетих, че лицето ми пламва, също както снощи.

Не, не, не! Не можех да мисля за това. Трябваше да забравя какво се бе случило. Трябваше да се постарая никога повече да не се повтаря. Какво ме бе прихванало? Аз не изпитвах към него чувствата, които той питаеше към мен. Той беше морой. А дори и да не бе такъв, несъмнено беше най-неподходящото момче за мен на този свят. Аз се нуждаех от някой сериозен, някой, способен да си намери работа с медицински осигуровки. Някой като Брейдан.

„Да бе, и как свърши краткотрайната ви връзка, Сидни?“

Случилото се с Ейдриън бе грешка. Очевидно беше някаква извратена проява на похот, навярно породена от факта, че той бе абсолютно табу за мен. Това беше. Жените си падаха по такива неща. Когато търсех литература за общуването между мъжете и жените, бях попаднала на една книга, озаглавена „Лошите момчета и жените, които ги обичат“. Подминах я, тъй като Брейдан беше пълна противоположност на „лошо момче“. Може би сега си струваше да се сдобия с въпросната книга.

„Пламък в мрака.“ Трябваше да забравя, че Ейдриън някога ме е нарекъл така. Трябваше.

Имаше още минута, докато стигна до общежитието, затова набързо изпратих есемес на виновника за петното на врата ми: „Имам смучка! Никога вече няма да ме целуваш!“ Изобщо не очаквах да е буден по това време на деня, затова се изненадах, когато веднага получих отговор: „Добре. Никога вече няма да те целувам по шията.“

Толкова типично за него. „Не! Никога вече няма да ме целуваш НИКЪДЕ. Каза ми, че ще стоиш далече от мен.“

„Опитвам се“, написа ми той. „Но ти не можеш да стоиш далече от мен.“

Не сметнах за нужно да го удостоя с отговор.

Когато пристигнахме пред общежитието ми, попитах шофьорката на автобуса колко е престоят.

— Тръгвам веднага — отвърна ми жената.

— Моля ви — замолих се аз, — почакайте само минута. Ще ви платя.

Тя доби обидено изражение.

— Не приемам подкупи.

Но когато изтичах обратно от общежитието — облечена с поло — автобусът все още беше там.

Влязох в класната стая за часа при госпожа Теруилиджър тъкмо когато звънецът биеше. Тя ме стрелна многозначително с поглед, но не каза нищо относно скоростната смяна на одеждите ми.

Докато бях в час, получих съобщение от Маркъс. „Може ли да се срещнем днес? Сан Бернардино, 4 часът следобед.“

Е, той ме беше предупредил, че ще се обади в последния момент. Сан Бернардино се намираше на един час път. Бях казала на Еди за срещата през тази седмица и той се бе съгласил да ме придружи. Само се надявах да няма нещо планирано за този следобед. Написах есемес на Маркъс, че ще бъдем там, и той ми изпрати адреса.

Когато часът свърши, едно момиче от курса по английски ме попита дали може да й заема записките си, тъй като вчера е отсъствала по болест. Когато свърших с нея, Еди си бе тръгнал и до обяд нямах възможност да го попитам за пътуването до Сан Бернардино.

— Разбира се — рече той, тутакси влизайки в ролята си на ревностен пазител, когато най-сетне успях да говоря с него.

Джил вече знаеше за нашата мисия, защото бях разказала на Ейдриън. Чувствах се малко виновна, задето се налагаше да отдалеча Еди от Джил. Е, добре, чувствах се много виновна. Отсъствието на пазителя беше сериозен риск, макар да си напомних, че той не беше с нея всяка секунда. Понякога това беше невъзможно, заради това се нуждаехме от Анджелина. При все това, ако някой от алхимиците разбереше, че използвах основния й бодигард за лични нужди, щях здраво да загазя. Е, и без това навярно вече бях затънала до шия, след като се срещах с група бунтовници. Обърнах се към Анджелина, която се опитваше да разгадае някакви записки за квадратните уравнения.

— Анджелина, трябва да останеш с Джил, докато се върнем — заявих аз. — И за всеки случай най-добре и двете да не излизате от общежитието. Не се разхождайте из кампуса.

Джил прие нареждането ми без възражения, но Анджелина вдигна разтревожено глава.

— Ама аз трябва да се срещна с Трей за урока по математика. Как иначе очакваш да изкарам изпита?

Аргументът й ме срази.

— Ще учите във фоайето на общежитието. Това ще е достатъчно безопасно. Джил може да си подготвя домашните с вас.

Анджелина не изглеждаше особено очарована от алтернативата, но не възрази. Накани се да се задълбочи отново в записките, когато изведнъж ме изгледа учудено.

— Защо си облякла това поло? — поинтересува се. — Днес е толкова топло.

Вярно беше. Нетипичните за зимата високи температури отново се бяха завърнали.

— И аз се питах същото — обади се за моя изненада Еди.

— О, хм… — „Моля те, не се изчервявай, не се изчервявай“, заповядах си. — Просто днес ми беше студено.

— Много странно — включи се и Джил с напълно безстрастна физиономия. — За някого, на когото все му е студено, ти определено много бързо се разгорещяваш.

Забележката й беше направо от репертоара на Ейдриън. Джил знаеше отлично защо носех поло и аз я стрелнах предупредително с поглед. Еди и Анджелина изглеждаха напълно озадачени. Изправих се, въпреки че едва бях докоснала храната си. Навярно никой от тях нямаше да го намери за странно.

— Е, трябва да вървя. Ще се видим по-късно, Еди. — Забързах към изхода, преди някой от тях да е продължил с разпита.

Малко се поколебах дали да въвличам пазителя в тази история с Маркъс. Със сигурност той нямаше да издаде Финч или мен на алхимиците, задето заговорничим. Ала в същото време не исках да си мисли, че моята организация е замесена в престъпни интриги срещу мороите. Това навярно беше информация, която Еди бе длъжен да докладва на хората си, което на свой ред би породило най-различни дипломатически проблеми. Дори само намек за евентуален контакт на алхимиците с Воините беше опасен. Все пак, в крайна сметка реших, че закрилата му си струва риска да чуе нещо, което не би трябвало. Беше ми приятел и аз му имах доверие. Независимо от всичко бях длъжна да го осведомя накратко за предисторията, докато пътувахме до Сан Бернардино.

— Кои по-точно са тези хора? — попита той.

— Бивши алхимици — отвърнах. — Те не харесват всички забрани и сложните бюрократични процедури и искат да общуват с мороите и дампирите по свои правила.

— Това не звучи толкова лошо. — Долових предпазливата нотка в гласа му. Еди не беше глупак. — Защо искаш да съм с теб?

— Просто не зная много за тях. Мисля, че намеренията им са добри, но ще видим. — Обмислих много внимателно следващите си думи. Трябваше да му дам някаква информация. — Създали са си доста конспиративни теории. Някои дори смятат, хм… смятат, че може да има алхимици, които си сътрудничат с Воините.

— Какво? — Беше истинско чудо, че челюстта му не издрънча на пода на колата.

— Не разполагат с никакво солидно доказателство — побързах да добавя. — Има едно момиче от Воините, което шпионира за тях. Тя мисли, че е дочула нещо… но на мен всичко ми се струва твърде неясно и непълно. Те искат да им помогна, но аз не смятам, че има какво да се разкрива. Искам да кажа, че алхимиците помогнаха при нападението срещу Воините, нали? Провалянето на онзи безумен ритуал на публична екзекуция не е от действията, визиращи ползотворно сътрудничество, нали?

— Предполагам, че не — призна той, но беше очевидно, че не му е съвсем спокойно.

Реших да се прехвърля на по-безопасна територия. Нямаше нужда да се тревожим за Маркъс и неговата Весела дружина ренегати. (Не можех да си избия от главата името, дадено им от Ейдриън), докато не чуем тяхната гледна точка.

— Какво е положението? — побързах да сменя темата. — С Анджелина? Джил? Аз бях толкова заета с… ъъ… разни задачи, че имам чувството, че напоследък не сме говорили много.

Еди не ми отговори веднага.

— Нещата при Джил са спокойни, което е добре. Не искаме вълнения и екстремни преживявания. Освен това отношенията между нея и Мика също са по-добри. Отначало, след като двамата скъсаха, мнозина от приятелите му не искаха да говорят с нея. Но той успя дотолкова да преодолее чувствата си към нея, така че двамата да останат приятели… и другите решиха да последват примера му.

— Това е супер.

Когато пристигнахме в „Амбъруд“, Джил имаше проблем с приспособяването. Когато с Мика станаха гаджета, тя си намери много приятели и аз се тревожех какво ще стане, когато се разделят. Нещата се влошиха, когато й забраних да бъде модел на Лия Дистефано — местна и много напориста модна дизайнерка, която рискуваше да издаде Джил. След това повереницата ми имаше чувството, че е изгубила всичко, затова се зарадвах, че нещата за нея се подреждат.

— Никак не е трудно да харесаш Джил — додадох. — Обзалагам се, че повечето от тях са били щастливи да останат приятели с нея.

— Да. — Еди каза само това, но в тази една–единствена дума се криеха много емоции.

Погледнах го и видях, че лицето му е добило замечтано изражение. Така… Мика може и да бе преодолял чувствата си към Джил, но не и Еди. Зачудих се дали самият той го знае.

— А как са нещата при Анджелина?

Замечтаното изражение се замени с угрижено и дълбока бръчка проряза челото му.

— Объркани.

Засмях се.

— Тя се люшка от една крайност към друга. Когато започнахме да излизаме, тя, ъъ… не можеше да стои далеч от мен. — Не бях съвсем наясно какво точно означаваше това и наистина не ми се щеше да задълбавам. — А сега едва смогвам да прекарам пет минути насаме с нея. Незнайно защо, стана ревностен фен на баскетбола и не пропуска мач. Струва ми се, че просто е ошашавена от тази игра, която има толкова много правила, в сравнение, с каквото и там безумие да правят Съхранителите, за да се забавляват. Освен това направо се е вманиачила за тази оценка по математика. Предполагам, че това е добре.

Не ми прозвуча особено убеден, но аз бях във възторг.

— Мисля, че вероятността да я изхвърлят от училището наистина я е изплашила. Въпреки всички трудности да се нагоди към живота тук, тя не иска да се връща у дома. — Когато Роуз беше беглец, аз ги укрих двамата с Дмитрий при Съхранителите. Там се запознахме с Анджелина и още тогава тя умоляваше Роуз да я отведе по-далеч от онзи примитивен свят. — Дай й време. След като всичко се уреди и успокои, ъъ… ентусиазмът й ще се завърне.

Бяхме пристигнали на указания адрес в Сан Бернардино — железарски магазин, който едва ли беше най-подходящото място за тайни срещи. Спрях на паркинга и изпратих есемес на Маркъс, че сме тук. Не последва никакъв отговор.

— Това е странно — промърморих. — Надявам се, че не е размислил.

Еди бе забравил за проблемите с гаджето си и в погледа му отново се бе появило онова изострено внимание на пазител.

— Обзалагам се, че ни наблюдават. Ако са толкова параноични, колкото казваш, това навярно не е мястото на срещата. Изпратили са те тук и сега искат да се уверят, че не са те проследили.

Извърнах се изумено към него.

— Изобщо не ми хрумна подобно нещо.

— Нали заради това съм с теб — усмихна се Еди.

И не сгреши. След десет минути Маркъс ми изпрати съобщение с друг адрес. Явно бяхме издържали проверката. Новото място беше друго шумно и пренаселено място: семеен ресторант с актьори, които се разхождаха наоколо в огромни костюми на животни. Беше още по-абсурдно и от залата с електронните игри.

— Той избира най-странните места — отбелязах.

Погледът на пазителя шареше наоколо.

— Всъщност мястото е идеално. Твърде шумно, за да ви подслушват. Има един изход отзад и един вход. И ако алхимиците се появят, предполагам, че не биха направили сцена пред толкова много деца, нали?

— Предполагам, че си прав.

Маркъс ни посрещна във фоайето и ни махна да влизаме.

— Здравей, прекрасна. Влизай, имаме запазена маса. — Спря се, за да се ръкува с Еди. — Приятно ми е да се запознаем. Винаги се радваме на нови последователи на каузата.

Не бях сигурна какви очаквах да са съмишлениците на Маркъс. Може би шайка корави и груби мъжаги, презиращи общоприетите правила, целите с бойни белези и с превръзки на едното око като Улф. Вместо това се озовах пред младеж и момиче, които си поделяха чиния с панирани пилешки хапки. Върху страните си имаха златни лилии.

Маркъс ни посочи двата свободни стола.

— Сидни, Еди. Това са Амилия и Уейд.

Ръкувахме се.

— Сабрина не е ли с теб? — попитах.

— О, тук е — отвърна Маркъс със загадъчна нотка в гласа.

Долових подтекста и се огледах. Не бях единствената, която си бе довела закрила. Сабрина се бе скрила някъде сред тълпата, наблюдаваше и чакаше. Може би маскирана като някое животно. Запитах се дали бе взела и пистолета със себе си.

Амилия плъзна чинията към нас.

— Искате ли? Поръчали сме и пържени, моцарелени пръчици.

Отклоних любезната покана. Въпреки решението ми да ям повече, пържените и панирани кулинарни изкушения нямаха място в менюто ми.

— Да поговорим — подех аз. — Очаквам да ми разкажете за татуировките и мистериозната задача, която имате за мен.

Уейд се изсмя.

— Много е делова.

— Бива си го моето момиче — похвали ме Маркъс. — Почти чух неизреченото: „Затова искаме да я спечелим за каузата“. Той изчака пристигането на нашата сервитьорка, облечена като котка, която донесе пържените моцарелени пръчици и питиетата. Или поне реших, че е сервитьорка. Трудно бе да се отгатне полът под костюма.

— Процесът на татуиране не е никак сложен — рече Маркъс, когато останахме сами. — Казах ти, че алхимиците могат да добавят внушението на мороите към мастилото, нали? За да ограничат общуването… и други неща, ако е необходимо.

Все още не бях съвсем сигурна дали вярвам на идеята, че татуировката съдържа компоненти, контролиращи съзнанието, но го оставих да продължи.

— Когато мороите са помогнали да се смеси мастилото с кръвта им, владеещите магията с елемента земя са пропили татуировката с внушението, което те възпира да обсъждаш вампирите. Земната магия е в хармония с останалите три физически елемента: въздух, вода и огън. Тъкмо тази хармония придава силата на татуировката. И така, ако се сдобиеш с омагьосано мастило и някой морой развали земната магия в него, това ще разруши връзката с останалите елементи и ще унищожи всякакво внушение, скрито в нея. Инжектирането на това „развалено“ мастило в татуировката ти нарушава хармонията и в твоите елементи — което пък на свой ред прекъсва всички внушения, направени от алхимиците.

Еди и аз се взирахме потресени в него.

— И това е „всичко“, което трябва да направя? — попитах невярващо.

— По-лесно е, отколкото си мислиш — намеси се и Амилия. — Трудната част е… ами, Маркъс направи допълнение към процеса. Технически не е необходимо… но е полезно.

Бяхме тук едва от десет минути, а вече започна да ме боли главата.

— Решил си да импровизираш?

Смехът му беше не по-малко заразителен от преди… само дето и този път сцената не предразполагаше към подобно веселие. Той се спря, като че ли чакаше да се присъединим, и продължи, когато не го сторихме.

— Това е един от начините, по които може да се възприеме моето допълнение. Но тя е права — много е полезно. Преди да позволя на някой да промени татуировката си, той трябва да изпълни задача. Задача, която включва директно опълчване срещу алхимиците.

Еди не можеше да се сдържа повече.

— Какво, нещо като ритуално посвещаване?

— Повече от това — каза Маркъс. — Имам теория, според която, ако направиш нещо подобно, което ще се противопостави на цялото получено обучение, това ще отслаби малко внушението. Обикновено задачата включва внедряване в помощ на нашата кауза. Това омаломощаване улеснява въздействието на другото мастило. А и е добро изпитание. Деактивирането на татуировката не означава, че си готов да напуснеш алхимиците. То не може да заличи годините на обучение и вкоренените принципи и правила. Опитвам се да намирам хора, които са готови да се разбунтуват, но понякога, когато трябва наистина да действат, те се пречупват. По-добре е да го знаем отрано, а не късно, когато променим татуировката.

Извърнах се към Амилия и Уейд.

— И вие, двамата, сте го направили? Направили сте нещо смело и дръзко, а след това татуировките ви са били деактивирани?

Те кимнаха едновременно.

— Сега остава само да ги подпечатаме с тъмносиньото или индигово мастило. — Забелязал недоумението ми, Уейд обясни: — Дори след като се наруши хармонията на елементите в татуировката, тя може да бъде възстановена. Някой може насила да опресни татуировката и отново да те подчини на внушението. Татуирането отгоре с индиговото мастило гарантира, че никога повече не можеш да бъдеш контролирана отново.

— А аз пък си мислех, че твоето е само избор на дизайн — казах на Маркъс.

Пръстът му се плъзна разсеяно по плетеницата от полумесеци.

— О, има и дизайн. Но мастилото е задължително. Това е специална смес, която трудно се намира. Налага се да пътувам до Мексико, за да се сдобия с нея от един местен. След две седмици ще заведа Амилия и Уейд, за да подпечатаме техните татуировки. Ти също би могла да дойдеш.

Дори не исках да обмислям тази безумна идея.

— Струва ми се, че синьото мастило може по някакъв начин да подсети другите алхимици, че нещо се мъти.

— О, ние избягахме от алхимиците — рече Амилия. — Вече не сме част от тях.

Еди отново не се сдържа и се намеси.

— Но вие преди малко говорихте за внедряване. Защо да не продължите да изпълнявате тайни мисии, след като силата на елементите е разрушена? Особено след като това ви е направило свободни? Вашите татуировки в момента са същите като на Сидни. Ако наистина смятате, че става нещо подозрително, защо не работите отвътре и да почакате с подпечатването с индиговото мастило?

— Прекалено е рисковано — отвърна Маркъс, Можеш да се изпуснеш и да кажеш нещо, което преди татуировката не би позволила. Или, ако не си достатъчно внимателен, могат да те заловят, когато отиваш да се срещнеш със съмишлениците си. Тогава ще се озовеш по бързата процедура в поправителен център — където ще възстановят татуировката.

— Мисля, че рискът си струва, за да се получи повече информация — казах аз. — Ако човек е достатъчно внимателен.

Маркъс поклати глава. По лицето му нямаше и следа от насмешка.

— Познавал съм такива, които се опитаха. Вярваха, че никой не ги следи и подозира. Но сгрешиха. Повече няма да допуснем подобна грешка. — Докосна отново татуировката си. — Това е единственият начин, по който действаме сега. Първо изпълнение на пробна мисия, после разваляне на татуировката, напускане на алхимиците и накрая подпечатване. След това работим отвън. Това ни спасява да не се оплетем в мрежата от правила и норми на алхимиците и изпълнението на разни слугински задачи.

— Значи има и други? — попитах аз.

— Разбира се. — Очите му отново заблестяха закачливо. — Нали не смяташ, че сме само ние тримата?

Честно, не знаех.

— Значи, това ми предлагате. Една фантасмагория за моята татуировка, ако изпълня някаква предателска мисия за вас.

— Предлагам ти свобода — поправи ме Маркъс. — И възможността да помагаш на мороите и дампирите, без да си част от някаква голяма конспирация. Можеш да го направиш по собствените си правила и принципи.

Двамата с Еди се спогледахме.

— И като заговорихме за конспирация — подхванах, — тук му е мястото да ми разкажете за предполагаемата връзка между алхимиците и Воините — тази, която трябва да докажете.

Сарказмът ми остана незабелязан и за тримата, които мигом се развълнуваха.

— Именно — кимна Маркъс. — Разкажи й, Уейд.

Уейд дояде пържените хапки, полети със сос ранчеро и се наведе към нас.

— Малко преди да се присъединя към Маркъс, бях назначен в управлението на организацията в Сейнт Луис. Участвах в различни операции, занимавах се с достъпа на посетители, опознавателни обиколки… не беше от най-интересната работа.

Кимнах. Това поне беше позната територия. Да си част от организацията на алхимиците означаваше да изпълняваш всякакви задачи. Понякога трябваше да се унищожат трупове на стригои. Друг път се налагаше да правиш кафе на гостуващите висшестоящи. Всичко беше част от по-великата кауза.

— Бях свидетел на доста неща. Искам да кажа, че навярно можеш да се досетиш точно какви. — Изглеждаше притеснен. — На жестоко отношение. Сурови правила. Идваха и морои. Аз ги харесвах. Помагах им с удоволствие, въпреки че всички наоколо се държаха така, сякаш да помагаме на такива „дяволски изчадия“ е ужасна съдба, натрапена им насила. Приемах това, защото предполагах, че всичко, което са ни казали, е истина. Както и да е, имаше една седмица… кълна се, постоянно имаше нападения на стригои в цялата страна. Просто един от онези лоши моменти. Пазителите бяха избили повечето и алхимиците бяха доста заети, за да заличат следите. При все че по-голяма част от работата бе свършена, аз не спирах да се питам защо ние винаги трябва да се оправяме с последствията, когато разполагаме с толкова много ресурси. Нямам предвид, че трябва да започнем да преследваме стригоите, но ми се струва, че би трябвало да има начин да се помага на мороите и пазителите да са много по-активни и инициативни при предотвратяването на атаките. И така… споделих идеите си с моите началници.

Маркъс и Амилия имаха ужасно сериозни изражения и дори аз бях затаила дъх.

— Какво се случи? — попитах тихо.

Погледът на Уейд беше отнесен, все едно отново се бе озовал някъде в миналото.

— Смъмриха ме доста сурово. Отново и отново всички мои началници не спираха да повтарят колко грешно е дори да си мисля подобни неща за мороите, камо ли да говоря за тях. Не ме изпратиха в поправителен център, но ме отстраниха от работа за две седмици и всеки ден трябваше да слушам лекции за това колко ужасен човек съм и как съм на една крачка от покварата. Накрая им повярвах… докато не срещнах Маркъс. Той ме накара да осъзная, че не съм длъжен повече да живея по този начин.

— И си си тръгнал — казах, внезапно изпълнена с по-топли чувства към Финч.

— Да. Но не преди да изпълня задачата, която Маркъс ми постави. Сдобих се с поверителния списък за посетители.

Това ме изненада. Алхимиците винаги са затънали до гуша в тайни. Докато повечето от нашите дела се записваха старателно, имаше някои неща, които върховните ни водачи не желаеха да стават достояние на обществото. Отново, в името на по-висшето добро. Поверителният списък щеше да разкрие имената на посетителите със специален достъп, който висшестоящите искаха да запазят в тайна. Това не беше нещо, което алхимиците на средно ниво трябваше да знаят.

— Ти си много млад — отбелязах аз. Не би трябвало да имаш достъп до подобна информация.

Уейд изсумтя.

— Разбира се, че не. Тъкмо това правеше задачата толкова сложна. Маркъс не ни възлага лесни мисии. Налагаше се да извърша много опасни неща, заради които след това се радвах, че реших да избягам. Списъкът показваше връзка с Воините.

— Да не би да беше озаглавен: „Строго секретни срещи с ловци на вампири“? — попита Еди. Именно подобни неща, ведно с върховните му умения на пазител, го правеха толкова желана компания за мен.

Подигравателната забележка накара Уейд да се изчерви.

— Не. Всичко беше шифровано. Списъкът не съдържаше пълните имена, само инициали. Дори аз не можах да се сдобия с истинските имена. Но един от инициалите ми беше познат. З. Дж.

Маркъс и двамата му сподвижници ме погледнаха очаквателно, все едно инициалите трябваше да означават нещо за мен. Погледнах към Еди, но той бе не по-малко шашнат от мен.

— И какво означават тези инициали? — попитах.

— Зебулон Джеймсън — отвърна Маркъс.

Отново последва очакване. Когато не отговорих, Финч ме изгледа удивено.

— Ти беше при Воините. Не си ли го спомняш? Магистър Джеймсън?

Всъщност си го спомнях. Той беше член на висшия съвет на Воините на светлината — страховит мъж с прошарена брада, облечен в старомодна церемониална златиста роба.

— Така и не разбрах първото му име — поясних. — Но не е ли малко пресилено да се предположи кой е този З. Дж.? Може би е, знам ли, Закари Джонсън.

— Или Зийк Джоунс — услужливо подсказа Еди.

Котката се приближи, за да долее чашата с лимонада на Маркъс и много скоро получих доказателство, че е жена.

— Благодаря ти, скъпа — рече Маркъс и я дари с усмивка, която едва не я накара да припадне и да изпусне таблата. Когато се извърна към нас, той отново бе добил делови вид. — Точно тук е приносът на Сабрина. Малко преди Уейд да се сдобие с въпросния списък, тя чула магистър Джеймсън да говори с един от сподвижниците си за предстоящото си пътуване до Сейнт Луис и как щял да открие следите на едно изчезнало момиче. Времето съвпада.

— Това може просто да е едно голямо съвпадение — отбелязах.

При все това, докато изговарях думите, си припомних нещо, което Соня Карп ми бе казала за света на мороите и алхимиците: „Няма случайни съвпадения“.

— За какво изчезнало момиче са говорили? — попита Еди предпазливо.

Срещнах погледа му и мигом разбрах какво оставаше недоизречено. Изчезнало момиче, от което се интересуваха Воините. Имаше само едно изчезнало момиче, от което мороите също много, много се интересуваха. И което алхимиците бяха решени да запазят в безопасност. Тя беше причината аз да се намирам в Палм Спрингс. Всъщност аз се представях за нейна сестра.

Джил.

Не казах нищо и отново насочих поглед към Маркъс.

Той сви рамене.

— Не зная, но само намирането й би създало големи проблеми на мороите. Засега подробностите не са важни. Първо трябва да докажем връзката.

Онези подробности бяха изключително важни за Еди и мен, но не знаех доколко са осведомени Маркъс и приятелите му за Джил. Нямах намерение да показвам прекалено голям интерес.

— Това ли искате от мен да направя? — попитах, припомняйки си разговора в игралната зала. — И как предлагате да го осъществя? Да посетя магистър Джеймсън и да го попитам?

— Всеки посетител се записва с камера, ако минава през охранявания пропускателен пункт — каза Уейд. Дори и супер секретните. Всичко, което трябва да направиш, е да откраднеш копие от записа на камерите. Съхраняват ги в компютрите си.

Тези хора явно имаха много различна представа от моята за значението на „всичко, което трябва да направиш“.

— Аз съм оперативен алхимик със специална мисия в Палм Спрингс — напомних им. — Не съм компютърен хакер. И дори не съм в Сейнт Луис! Как бих могла да вляза и да открадна каквото и да било?

Маркъс вдигна глава и ме огледа изучаващо. Върху челото му паднаха няколко златисти кичура.

— Къде остана онази съобразителност, която усещам у теб? Не можеш ли да измислиш някакъв начин да отидеш до Сейнт Луис? Някаква причина за посещението ти?

— Не! Нямам ни най-малка… — Гласът ми заглъхна, когато в съзнанието ми изплува споменът за уикенда. Иън с влюбения си поглед ме бе поканил да му отида на гости в Сейнт Луис. Имаше дързостта да използва църковната служба като претекст да задълбочи познанството ни.

Очите на Маркъс заискриха.

— Вече ти хрумна нещо, нали? Блестяща, точно както си мислех.

Амилия изглеждаше леко засегната от комплимента му към мен.

— Би било доста несигурно и рисковано начинание — заявих.

— Точно в наш стил — отвърна той.

Но аз все още не бях убедена.

— Виж, познавам някого там, но трябва да получа разрешение да отида, което няма да е лесно. — Изгледах ги поред. — Знаете отлично как стоят нещата. Всички сте били членове на организацията. Знаете, че не можем просто да си вземем отпуск, когато ни скимне. Уейд и Амилия поне имаха благоприличието да се засрамят, но Маркъс беше непоколебим.

— Нима ще оставиш този шанс да ти се изплъзне? Дори да не пожелаеш да се присъединиш към нас или да промениш татуировката си, само си помисли. Ти се срещна с Воините. Видя на какво са способни. Можеш ли да си представиш какво би могло да се случи, ако се доберат до ресурсите на алхимиците?

— Това са косвени разсъждения — не мирясваше подвластният на строгата логика учен в мен.

— Сидни — обади се Еди.

Извърнах се към него и видях в очите му нещо, което не очаквах: молба. На него не му пукаше за конспирацията на алхимиците, нито за дружинката на Маркъс. Интересуваше го единствено Джил, а сега бе чул нещо, което го караше да мисли, че тя е в опасност. А това бе неприемливо в неговия свят. Би направил всичко, на което бе способен, за да я защити, но дори той осъзнаваше, че открадването на информация от алхимиците не е по силите му. Не беше много и по моите, ала той не го знаеше. Еди вярваше в мен и сега мълчаливо ме молеше за помощ.

Маркъс не пропусна да се възползва от предимството си.

— Ти няма какво да загубиш — имам предвид, ако не те хванат. Ако се сдобиеш със записите и ние не открием нищо… е, така да бъде. Фалшива тревога. Но ако получим доказателство, че Джеймсън е бил там, тогава няма да е нужно да ти казвам колко сериозно е всичко. И в двата случая би трябвало да развалиш татуировката си и да се присъединиш към нас. Освен това, след подобен номер, наистина ли ще искаш да останеш в редиците на организацията? — Изгледа ме. — Но това трябва сама да го решиш. Засега само те молим да ни помогнеш.

Противно на всички рационални доводи, умът ми започна да обмисля вероятностите как да се справя с това.

— Ще ми е нужна повече оперативна информация — промърморих накрая.

— Мога да ти я дам — веднага заяви Уейд.

Не отговорих. Това беше лудост — безумна идея от откачена група. Но погледнах към татуировката на Маркъс и се замислих за другите, които го бяха последвали — за готовността, с която Сабрина го следваше. Това бе отдаденост, пламенна вяра, която нямаше нищо общо с елементарното му флиртуване. Те може би наистина се бяха посветили на нещо стойностно и добро.

— Сидни — заговори Еди отново. И този път добави: — Моля те.

Усещах как решителността ми отслабва. Изчезнало момиче, което можеше да причини големи неприятности, ако бъде намерено. Ако те наистина говореха за Джил, как бих могла да рискувам нещо да й се случи?

Но ако ме заловяха?

„Не се оставяй да те заловят“, обади се вътрешният глас.

Въздъхнах и насочих поглед към Уейд.

— Добре. Дай ми всички подробности и последните сведения.