Индигова магия

Глава 15

Когато с Джулия се върнахме в общежитието, госпожа Теруилиджър чакаше във фоайето.

— Да не би да сте ми сложили някакво проследяващо устройство? — попитах. На приятелката ми не й убягна сериозното изражение на нашата учителка и побърза да се отдалечи.

— Просто отлично разчитане на времето — отвърна преподавателката ми. — Разбрах, че имаш новини.

— Колкото и да е изненадващо — да.

Лицето на госпожа Теруилиджър бе строго и решително, докато ме водеше навън за още една свръхсекретна среща насаме. През последните дни тя никак не приличаше на разсеяната хипи учителка, с която се бях запознала, когато постъпих в „Амбъруд“.

— Кажи ми новините — нареди.

Разказах й за обаждането на Алисия, а разтревоженото й, уплашено изражение не ми подейства никак окуражително. Май се бях надявала, че тя ще ми разкрие някакъв невероятен, безопасен план, който тайно е измислила.

— Е, в такъв случай — рече, след като свърших, — предполагам, че трябва да отида там.

— Аз ще отида там — поправих я.

Тя ме удостои с бледа усмивка.

— Ти направи повече от достатъчно. Време е да се намеся аз и да се справя с Вероника.

— Но вие вече ме изпратихте на това място.

— Когато дори не бяхме сигурни къде се намира, нито какво прави тя там. Този път имаме свидетелка, която е потвърдила, че в момента е в онзи хотел. Не мога да пропусна подобна възможност. — Погледна към часовника близо до вратата и въздъхна. — Ако можех, щях да отида още тази нощ, но не съм направила нужните приготовления. Ще започна работа върху тях сега, а ще тръгна утре вечер. Надявам се да не я изпусна пак.

— Не. — Предизвикателната и бунтовническа нотка в гласа ми изненада дори мен. Аз не противореча на учителите — и на всякакви висшестоящи авторитети — много често. Е, добре, никога. — Тя един път вече ни се изплъзна. Нека сега да отидем да разузнаем. Нали не искате още да издадете плановете си, само в случай че нещо се обърка. Ще бъдете готова утре вечер, нали? Тогава нека ние отидем през деня… имам предвид, ако някой може да извини отсъствието ми от училищни занятия…

Лицето й леко се отпусна и тя се засмя.

— Предполагам, че бих могла да го уредя. Макар че никак не ми се иска да те поставям в опасно положение.

— Вече го обсъдихме.

Тя не можеше да оспори логиката ми. Уговорих се с Ейдриън да ме вземе на следващия ден — след като първо го скастрих яко, задето „Джет“ е дал телефонния номер на „Тейлър“. В уречената сутрин госпожа Теруилиджър бе удържала думата си. Бях извинена от часовете заради „изследователско пътуване“. Хубавото да си „надарен ученик“ е, че нито един от преподавателите ми нямаше възражения, ако исках да пропусна някой час. Те знаеха, че имам работа. Навярно бих могла да не влизам в час до края на срока.

В колата споделих с Ейдриън, че съм успяла да уредя пътуването до Сейнт Луис, за да изпълня задачата, поставена ми от Маркъс. Изражението му ставаше все по-мрачно, но не каза нищо по въпроса. Разбирах противоречивите му чувства. Той не харесваше Финч. Не му се нравеше, че се нагърбвам с тази потенциално опасна мисия. Ала в същото време имаше доверие в решенията ми. Не бе в неговата природа да ми се противопостави или да ми каже какво да правя — макар че тайничко много му се щеше да го стори. Единственият му коментар бе да изрази подкрепата си.

— Бъди внимателна, Сейдж! За бога, бъди внимателна! Виждал съм те как се измъкваш от всякакви опасни каши, но това е лудост, прекалено е дори за теб. Ти навярно си единствената, която може да се справи, но все пак… нито за миг не се отпускай и бъди нащрек.

Когато му разказах как се надявам да използвам Иън, за да получа секретен достъп, угриженото изражение на Ейдриън се превърна в изумено.

— Я почакай! Искам да съм сигурен, че правилно съм те разбрал. Смяташ да съблазниш някакъв тип, за да ти помогне в шпионската мисия?

Да съблазня Иън? Пфу!

— Не си прави прибързани заключения — предупредих го. — Просто ще се опитам да използвам чувствата му, за да получа това, което искам.

— Леле! Безчувствено. Много безчувствено.

— Хей, я стига! — Изпитах леко раздразнение от обвинението. — Не смятам да му обещавам да се омъжа за него или нещо друго, а след това да го зарежа. Той ми писа, за да ме покани на вечеря, докато съм там. Ще си изкараме заедно няколко часа в приятни приказки, а аз ще се опитам да го убедя да ми издейства една разходка из архива в управлението. Това е всичко.

— И това „убеждаване“ не означава да го сваляш?

Метнах му кръвнишки поглед, като се надявах да го види с периферното си зрение.

— Ейдриън, наистина ли ти приличам на някой, който е способен на това?

— Ами… — Той млъкна и аз заподозрях, че е преглътнал някоя хаплива забележка. — Не. Предполагам, че няма да го сториш. Определено не и с тип като него. Имаш ли рокля?

Ето пак. Притежаваше удивителната способност да скача от тема на тема.

— За вечерята и службата? Имам си предостатъчно.

— Предполагам, че това отговаря на въпроса ми. Имаше вид все едно водеше голяма душевна битка. — Ще ти дам един съвет — рече накрая.

— О, не!

Той отново ме погледна.

— Кой знае повече за мъжките слабости — ти или аз?

— Продължавай!

Не желаех да отговоря директно на въпроса му.

— Купи си нова рокля. Такава, която не оставя много на въображението. Къса. Без презрамки. Може би с по-секси сутиен. — Дори имаше безочието да стрелне бърз, преценяващ поглед към гърдите ми. — Ъъ… може би не е нужно. Но определено трябва да си с високи токчета.

— Ейдриън! — възкликнах. — Виждал си как се обличат алхимиците. Мислиш ли, че наистина мога да се издокарам с подобни одежди за църковната служба?

Изражението му остана невъзмутимо.

— Нали искаш да успееш? Ще се преоблечеш там някъде след службата. Но ти казвам, че ако искаш да накараш някой мъж да направи нещо, което може да е трудно, то най-добрият начин е да го разсееш, така че да не може да съсредоточи ума си върху последствията.

— Май нямаш голяма вяра в собствения си пол.

Хей, казвам ти истината. Доста често съм бил разсейван от секси рокли.

Не бях сигурна доколко това е достоверен аргумент, тъй като съм била свидетел, че Ейдриън се разсейва от доста неща. Фондю. Тениски. Котенца.

— И после какво? Показвам малко разголена плът и светът е в краката ми?

— Това ще помогне. — Невероятно, но можех да се закълна, че той беше дяволски сериозен. — И през цялото време трябва да се държиш самоуверено, все едно не ти пука от нищо. После, когато наистина решиш да му изложиш молбата си, трябва да подчертаеш, че ще му бъдеш „толкова, толкова благодарна“. Но не пояснявай. Въображението му ще свърши половината работа.

Поклатих глава, доволна, че почти бяхме пристигнали. Не знаех колко много от тези напътствия можех да изслушам.

— Това е най-абсурдният съвет, който някога съм чувала. Освен това е донякъде сексистки, но не мога да реша кого ще обиди повече — мъжете или жените.

— Виж, Сейдж. Не зная много за химията, компютърното хакване или фотосинтерията, но това е нещо, в което имам голям опит. — Мисля, че имаше предвид фотосинтезата, но не го поправих. — Използвай го. Нека не се похабява напразно.

Изглеждаше толкова сериозен, че накрая му заявих, че ще си помисля, въпреки че трудно можех да си се представя облечена в тоалета, който бе описал. Отговорът ми го задоволи и той не каза нищо повече.

Когато пристигнахме пред странноприемницата с нощувка и закуска в духа на старите традиции, аз си надянах кестенявата перука, така че двамата отново се превъплътихме в Тейлър и Джет. Стегнах се, когато приближихме към вратата.

— Кой знае в какво се забъркваме… — промърморих.

Бях много храбра, докато разговарях с госпожа Теруилиджър, но сега внезапно осъзнах заплашителната действителност, а именно, че навярно след малко щях да се изправя лице в лице със зла вещица. Все още ми предстоеше да развия способността да долавям магията у другите, така че бих могла да бъда доста изненадана, ако тя също разполагаше с начин да прикрие външния вид и същността си. Оставаше ми единствено да се доверя, че магията на духа на мороя и амулета на госпожа Теруилиджър ще ме замаскират. Ако Вероника беше там, двамата с Ейдриън просто щяхме да приличаме на обикновена двойка. Поне се надявах.

Когато влязохме, Алисия четеше списание. Все още беше със същите огромни очила, отрупана с подрънкващите, крещящи медальони. Когато ни видя, лицето й светна.

— Върнахте се!

Ръката на Ейдриън тутакси се обви около мен.

— Е, когато чухме, че Вероника отново е в града, решихме веднага да дойдем, за да се видим. Нали така, моя медена росна капчице?

— Точно така — потвърдих. Поне днес ми бе измислил по-здравословен прякор.

— О! — промълви Алисия и слънчевата й усмивка малко помръкна. — Тя току-що излезе.

— Сигурно се шегуваш! — възкликнах. Как можеше късметът така да ни изневерява? — Значи е напуснала хотела?

— Не, все още е отседнала в „Кадифения апартамент“. Мисля, че просто излезе на покупки. Но… — Алисия доби смутено изражение. — Май че, ъъ… развалих изненадата.

— О? — възкликнах много внимателно с въпросителна интонация, за да сподели подробностите.

Усетих как ръката на Ейдриън ме стисна по-силно, ала в това нямаше нищо романтично.

— Не можах да се сдържа. Казах й, че много скоро може да има неочаквани посетители. Желани посетители — додаде момичето. — Исках да съм сигурна, че няма да се забави.

— Много мило от твоя страна — рече Ейдриън.

Усмивката му изглеждаше не по-малко скована от моята.

В желанието си да ни „помогне“, Алисия навярно бе съсипала всичко.

Къде да вървим сега? Бях спасена от необходимостта да взема незабавно решение от жена на средна възраст, която пристъпи през вратата.

— Здравейте — обърна се тя към Алисия. — Бих искала да получа информация за условията, ако организирам сватбено тържество тук. За племенницата ми.

— Разбира се — отвърна Алисия, докато погледът й прескачаше помежду ни. Изглеждаше малко шашната на кого първо да помогне и аз побързах да се намеся.

— Хей, след като сме тук, може ли отново да огледаме апартамента „Бъни“? Не спираме да си говорим за него.

Алисия се намръщи.

— Мислех, че ще отпътувате към крайбрежието за годишнината си.

— Така бяхме решили — включи се Ейдриън. — Но миналата нощ Тейлър пак се сети за Котънтейл12 и се замислихме дали все пак да не дойдем тук.

Трябваше да му призная, че много бързо влезе в тон с историята, която бях измислила. Разбира се, човек би си помислил, че поне ще помни името на несъществуващия заек, който той бе измислил.

— Хопър — поправих го.

— Свободен ли е апартамента „Бъни“? — поинтересува се той. — Ще му хвърлим един бърз поглед, докато обслужвате клиентката.

Алисия се поколеба за миг, преди да ни връчи ключовете.

— Разбира се. Повикайте ме, ако имате някакви въпроси.

Взех ключовете и последвах Ейдриън нагоре по стълбите.

Зад нас чух жената да пита дали ще може да се издигне палатка в задния двор и какво количество топли блюда могат да се приготвят, без риск от пожар.

— Нека отгатна. Искаш да претърсиш „Кадифения апартамент“ — рече Ейдриън, след като се озовахме на втория етаж и далеч от любопитни уши.

Възнаградих го с усмивка, задето бе отгатнал плана ми.

— Да. Много добра идея, нали? Надявам се, че Алисия ще е заета още известно време.

— Можех просто да й въздействам с внушение — напомни ми той.

— И без това вече използва твърде много от магията на духа.

Открих „Кадифения апартамент“ и пъхнах ключа в ключалката, надявайки се Алисия да ни е дала своя универсален ключ, а не конкретно за апартамента „Бъни“. Когато последния път ни развеждаше, тя бе използвала само един ключ. Прищракването бе доказателство, че имахме късмет и днес не се налагаше да използвам химикали за разтопяване на метал.

По време на предишното си посещение бяхме разгледали „Кадифения апартамент“ и като цяло си изглеждаше все същият. Легло, застлано с кадифена покривка, мебелировка с кадифена дамаска и дори кадифени тапети. Само че този път стаята не беше чиста и подредена, както миналия път, когато бе необитаема. Имаше следи, че наскоро помещението е било използвано. Леглото беше неоправено, а уханието на шампоан в банята подсказваше, че наскоро някой е взимал душ.

— Алисия може да греши, че Вероника не е напуснала — отбеляза Ейдриън. Отваряше подред всички чекмеджета на скрина и не откри нищо вътре. В дрешника се натъкна на чифт обувки с високи токчета, забутани в единия ъгъл, и колан, висящ върху една закачалка — все неща, които лесно можеха да бъдат пропуснати, ако някой си събира набързо багажа. — Някой си е тръгнал на пожар.

Надеждите ми угаснаха. Разкривайки, без да иска, нашата „изненада“, Алисия очевидно бе изплашила Вероника и тя бе офейкала. Не открихме някакъв признак, че вещицата възнамерява отново да се върне и както изтъкна Ейдриън, тя си бе тръгнала много набързо, имайки предвид забравените вещи: самобръсначка в душкабината, шишенце с парфюм върху полицата на мивката в банята и купчина с менюта от ресторанти, доставящи храна, върху нощното шкафче.

Седнах върху леглото и прелистих менютата, не особено убедена, че мога да науча нещо. Китайска, Италианска, мексиканска кухня. Е, поне беше ясно, че Вероника има доста разнообразни вкусове. Стигнах до дъното на купчината и ги захвърлих на пода.

— Тръгнала си е — заключих. Не можех повече да се заблуждавам. — Онази идиотка Алисия я е предупредила неволно и сега отново я изгубихме.

Ейдриън седна до мен. Изглеждаше не по-малко разстроен от мен.

— Ще я намерим. Поне я забавихме, като скрихме останалите. Може би това ще ни осигури достатъчно време до следващия месец, когато ще можеш отново да направиш магията за отгатване.

— Надявам се — отвърнах, макар да не чувствах особен оптимизъм.

Той отметна кичур коса от перуката и извърна лицето ми към своето.

— Всичко ще е наред. Тя не знае за теб.

Знаех, че беше прав, но това не ме топлеше особено. Склоних унило глава на рамото му. Искаше ми се да можех да оправя всичко. Това беше моята работа, нали?

— Значи някой друг ще пострада вместо мен. А аз не го искам. Трябва да я спра веднъж и завинаги.

— Каква смелост! — Той ми се усмихна леко. Пръстите му се плъзнаха по лицето ми, едва докосвайки очертанията на шията ми, сетне слязоха надолу към рамото. Навсякъде, където ме докосваше, кожата ми настръхваше. Как бе възможно да откликвам на допира му по този начин? Маркъс — който караше всяко момиче на този свят да припада по него — нямаше никакъв ефект върху мен. Ала само едно леко като перце докосване на Ейдриън бе достатъчно напълно да ме разтопи. — Направо слагаш Кастъл в малкия си джоб по храброст — додаде той.

— Престани — предупредих го.

— Да те сравнявам с Кастъл?

— Нямам предвид това и ти много добре го знаеш. — Ръцете му бяха твърде опасни, както и да седя на леглото до него. Изплашена, че може отново да се окажа в плен на страстните му целувки, аз се отдръпнах рязко, а внезапното ми движение го изненада, пръстите му се оплетоха в косата ми, както и в двата ми медальона. В резултат и двете верижки се разкопчаха, а перуката ми едва не падна. Хванах бързо граната, преди да падне, но златния кръст се изплъзна. Слава богу, че задържах граната.

— Повече никакво целуване — предупредих го отново. Закопчах амулета и си оправих перуката.

— Имаш предвид никакво целуване повече, освен ако не е на романтично място — напомни ми той. — Да не би да казваш, че това място не пращи от романтика? — Кимна към натруфената кадифена обстановка. После вдигна малкия кръст и го задържа във въздуха. Лицето му ставаше все по-замислено, докато изучаваше играта на светлината върху златната му повърхност. — Веднъж ми го даде.

— А ти ми го върна.

— Бях ядосан.

— А сега?

Той сви рамене.

— Сега просто съм изпълнен с решителност.

— Ейдриън — въздъхнах, — защо продължаваш с това? Докосването… целувките… знаеш, че не ги желая.

— Реакцията ти говори друго.

— Престани да го повтаряш. Това е отвратително. Остава само да заявиш, че си ги прося. — Защо трябваше да е толкова вбесяващ? Добре… В онази студентска къща не му бях показала ясно и категорично желанието си. Нито в „Пайове и разни други“. Но този път се бях справила по-добре. — Просто се отдръпнах. Това не е ли достатъчно?

— Всъщност не става дума за действията ти — отвърна той. Все още стискаше златния кръст в дланта си. — А за аурата ти.

Изпъшках.

— Не, не, не започвай пак с това. Не искам да слушам за аури.

— Но аз говоря сериозно. — Той се размърда и се изтегна на една страна върху леглото. Потупа леглото до себе си. — Легни.

— Ейдриън…

— Няма да те целуна — каза той. — Обещавам.

— За глупачка ли ме мислиш? Няма да ти се вържа.

Той ме изгледа продължително и сериозно.

— Наистина ли смяташ, че ще ти се нахвърля или нещо подобно?

— Не — побързах да отрека. — Разбира се, че не.

— Тогава ми се довери.

Аз се отпуснах уморено, също на една страна. Деляха ни само няколко обезпокоителни сантиметра. В очите му се появи замечтано, леко отнесено изражение. Беше в плен на магията на духа.

— Знаеш ли какво съзирам в теб сега? Обичайната аура. Хармонично и наситено златистожълто, ясно и отчетливо, тук–там с пурпурни отблясъци. Но когато направя това…

Той отпусна ръка върху бедрото ми и цялото ми тяло се напрегна. Дланта му се придвижи нагоре, плъзна се под ризата и се спря на кръста ми. Кожата ми изгаряше под допира му, а местата, останали недокоснати, копнееха за тази топлина.

— Виждаш ли? — попита той. Сега бе погълнат от пулсиращата бездна на духа, ала в същото време беше при мен. — Е, предполагам, че не можеш. Но когато те докосна, твоята аура… тлее като нажежена жарава. Цветовете стават по-наситени, по-ярки, пурпурното се засилва. Защо? Защо, Сидни? — Ръката му ме притегли по-близо. — Защо реагираш по този начин на докосването ми, ако не означавам нищо за теб? — В гласа му прозвуча съвсем оправдано отчаяние.

Затруднявах се да говоря.

— Инстинктивна реакция или нещо подобно. Ти си морой, а аз съм алхимик. Разбира се, че ще реагирам. Да не мислиш, че ще остана безучастна?

— Откликът на повечето алхимици е отвращение, погнуса и светена вода.

Уместно заключение.

— Ами… аз се чувствам малко по-спокойна сред мороите, отколкото повечето алхимици. Навярно това е само някаква чисто физическа реакция, породена от хормоните и годините на еволюция. Моето тяло не познава нещо по-добро. Аз съм податлива на страстта като всеки друг. — Навярно имаше някаква книга по въпроса или поне статия в „Космополитън“.

По устните му заигра лека усмивка. Сега отново изцяло беше в синхрон с мен.

— Не, не си. Искам да кажа, че си, но не и без причина. Вече те познавам достатъчно добре, за да го зная. Ти не си от тези, които са „податливи на страстта“, без да изпитват определени емоции. — Ръката му отново се върна върху бедрото ми и се спусна надолу по крака. Аз потръпнах, а лицето му се приближи до моето. В очите му се четеше толкова много желание и копнеж. — Виждаш ли? Ето пак. Моят пламък в мрака.

— Не ме целувай — прошепнах. Това бе единствената ми съпротива. Ако го стореше, щях да бъда изгубена. Затворих очи. — Каза, че няма да го направиш.

— Няма. — Устните ни почти се докосваха. — Освен ако ти не искаш.

Отворих очи, готова да му кажа, че не искам, че няма значение какво се предполага, че твърди аурата ми… това не биваше да продължава да се случва. Нямаше емоции зад това желание и аз се опитах да се вкопча в аргумента, който изтъкнах преди малко. Вече се чувствах толкова добре и спокойно с мороите, че очевидно някаква примитивна част от мен забравяше какво представляваше той. Това беше първичен инстинкт. Просто реагирах чисто физически на него, на ръцете, устните, тялото му…

Той улови ръката ми и ме претърколи. Затворих отново очи и обвих ръце около врата му. Усетих устните му да докосват моите, не беше точно целувка, само ефирна ласка на…

Вратата се отвори и аз трепнах. Алисия пристъпи вътре, ахна, а ръката й се стрелна към устата, за да приглуши смаяния й писък.

— О–о — заекна тя. — Извинете… аз… аз нямах представа…

С Ейдриън се отдръпнахме един от друг и аз седнах на леглото. Имах чувството, че бясно препускащото ми сърце всеки миг ще изхвръкне от гърдите и знаех, че страните ми са алени. Опипах припряно перуката си и с облекчение установих, че си е на мястото. Той се окопити много по-бързо.

— Извинявай… ние малко се отнесохме. Решихме да надникнем и в други стаи и… ъъ… да ги пробваме. — Въпреки смутените му обяснения, лицето му имаше самодоволното изражение на сваляч, току-що направил поредното си завоевание. Дали беше част от сценката, или наистина си въобразяваше, че е получил нещо?

Алисия явно се чувстваше не по-малко неловко от мен.

— Разбирам. Е, тази стая е заета. Тя е… — Намръщи се и се огледа сепнато. — На Вероника е. Изглежда си е тръгнала.

— Тъкмо заради това решихме, че е празна — избъбрих, успяла най-сетне да си възвърна дар слово. — Тук нямаше нищо.

Слава богу, Алисия явно бе забравила за компрометиращата поза, в която ни бе хванала.

— Това е странно. Тя не е напуснала официално. Искам да кажа, вярно, че плати предварително в брой, но все пак… Много е странно.

Скоро след това побързахме да се изнижем и още веднъж излъгахме Алисия, че скоро ще й се обадим. Когато седнахме в колата, никой не бе особено разговорлив. Аз потънах в мислите си, част от които бяха изпълнени с разочарование заради Вероника и със смущение и срам заради Ейдриън. Обаче за нищо на света нямаше да призная последното и прибягнах до обичайната си тактика. Колкото по-скоро бъде забравен конфузния момент, толкова по-добре. Бях сигурна, че ще продължа да си го повтарям. Една част от мен — не по-малко ехидна и заядлива от Ейдриън — предложи следващия път, когато се озова в раздела за самопомощ, да си набавя книга за отричането.

— Отново сме в задънена улица заявих, когато излязохме на шосето. Изпратих есемес на госпожа Теруилиджър: „В. е заминала. Няма нужда да се предприема нищо.“ Отговорът й дойде след няколко минути: „Ще продължим да опитваме.“ Почти осезаемо чувствах разочарованието й пред дисплея на телефона. И тя не беше единствената. По обратния път Ейдриън изглеждаше изпаднал в меланхолия. Участваше в разговора, но очевидно мислите му бяха другаде.

Когато по-късно същата вечер ме остави в „Амбъруд“, заварих навсякъде да цари благословена тишина. Никакви писъци, нито опасни мисии. Имах чувството, че от векове не съм оставала насаме. Сгуших се на леглото и се заех с обикновени занимания като подготвяне на домашни и четене. Заспах с лице върху учебника по математика.

Бях споходена от един от онези безсмислени сънища, които всеки сънува. В него моят котарак и домашен любимец можеше да говори и шофираше мустанга на Ейдриън. Той ме попита дали искам да отскочим с колата до Бирмингам. Казах му, че имам да подготвям доста домашни и ако иска да отидем до Фарго, може да си помисля.

Тъкмо спорехме кой ще плати бензина, когато сънят внезапно се стопи в тъмнината. Обзе ме студ, последван от чувство на ужас, както онзи път, когато с Ейдриън се изправихме срещу стригоите в апартамента му. Около мен звънна женски смях, противен и гнусен, задушаващ като отровен дим. От тъмнината се разнесе един глас и отекна в съзнанието ми.

„Тя те държи добре скрита, но това няма да е завинаги. Не можеш вечно да криеш сила като твоята. Ще уловя дирята ти. Ще те открия.“

От мрака към мен внезапно се протегнаха ръце, обвиха се около гърлото ми, изстисквайки въздуха от дробовете ми. Изкрещях и се събудих в леглото си, заобиколена от книги и учебници. Бях оставила лампата запалена и светлината прогони част от ужаса на съня. Но само част. Бях обляна в пот и тениската бе прилепнала за тялото ми. Докоснах врата си, но всичко беше наред. Гранатът висеше на мястото си, ала златния кръст го нямаше.

„Не бива да се плаша от един сън“, помислих си. Не означаваше нищо, а и като се има предвид всичко, ставащо напоследък, беше истинско чудо, че не сънувам кошмари още по-често. Но като се замислих, вече не бях толкова сигурна. Имаше нещо толкова зловещо и истинско в него, ужас, който сякаш достигаше до дъното на душата ми. Не исках да заспивам веднага, затова си направих кафе и отново се зачетох. Поработих още известно време, но около четири часа тялото ми не можеше да издържа повече. Задрямах отново над книгите, но този път не сънувах нищо.