Индигова магия

Глава 5

Малко след това напуснах приема заедно с алхимиците.

Известно време не очаквах да видя Ейдриън. Той щеше да остане още два дни в Пенсилвания с другите морои, така че нямаше шанс да летим заедно на връщане. Обратното ми пътуване до Калифорния беше спокойно и не се случи нищо неочаквано, въпреки че през цялото време прехвърлях в ума си събитията от последните два дни. Загадъчното предупреждение на госпожа Теруилиджър и новата следа към Маркъс бяха достатъчни, за да ангажират изцяло вниманието ми.

Получих есемес от Еди, докато хващах такси на летището в Палм Спрингс: „Хапваме в «Маркийс». Искаш ли да се присъединиш?“ Не след дълго последва втори есемес: „Можеш да ни закараш обратно.“ Казах на шофьора да ме откара в предградието в другия край на града, а не в общежитието на училището „Амбъруд“ във Виста Азул. Тъй като във втора класа не сервираха храна по време на полета, умирах от глад, а освен това исках да си прибера колата.

Когато пристигнах в ресторанта, заварих Еди и Анджелина да седят от едната страна в едно сепаре, а Джил се бе настанила отсреща им. Веднага разбрах защо бяха избрали да хапнат толкова далеч от нашето училище. Тук Еди и Анджелина можеха да се държат като двойка. В „Амбъруд“ всички смятаха, че сме роднини. Джил и аз се представяхме за сестри на Еди, а Анджелина ни беше братовчедка. Наскоро Еди и Анджелина бяха станали гаджета, но се налагаше да крият връзката си от съучениците ни, за да не събудят подозрения. И без това вече бяхме привлекли достатъчно внимание към нас.

Анджелина се бе сгушила до Еди. По ведрото му и отпуснато изражение си личеше, че се забавлява. Хубаво беше да го видя във весело настроение. Той приемаше отговорностите си твърде сериозно и често беше толкова напрегнат, че изглеждаше сякаш и от най-малкото докосване ще се прекърши на две. Анджелина — макар и груба, недодялана, непредсказуема и често с неуместно държание — се бе оказала удивително подходяща за него. Това, разбира се, не го правеше по-малко усърден в изпълнението на задълженията си на пазител.

От другата страна на масата нещата бяха малко по-различни. Джил изглеждаше нещастна, свила се на мястото си, със скръстени ръце. Светлокестенявата й коса се бе спуснала напред, закривайки част от лицето й. След злощастните си и обречени на провал свалки с един тип, който искаше да стане стригой, и съквартиранта на Еди, който беше човек, Джил бе започнала да осъзнава, че може би пазителят й е подходящото момче за нея. Това не бе лишено от основание, защото дампирът от доста време бе тайно влюбен в нея и най-пламенно й се бе посветил телом и духом, както предан рицар на своята дама и господарка. Той така и не повярва, че е достоен за Джил, а тъй като нямаше никакви знаци за чувствата й към него, се бе насочил към Анджелина точно когато Джил се осъзна и го пожела. Понякога цялата ситуация ми напомняше на шекспирова комедия…, докато не погледнех лицето на подопечната си. В такива случаи се изпълвах с противоречиви емоции, защото знаех, че ако Еди отвърне на чувствата на Джил, Анджелина щеше да бъде много, много тъжна. Нещата бяха доста объркани и сложни и аз се радвах, че не се бях заплела в някаква романтична история.

— Сидни! — Джил засия, когато ме видя, и отметна косата си. Може би радостта й се дължеше на нуждата да се разсее или на новото поведение на Ейдриън към мен, което бе разсеяло част от мрачното й настроение. Независимо от причината, приветствах завръщането на старото й приятелско отношение, заличило свъсените и недоволни погледи, с които ме удостояваше, откакто го бях отхвърлила.

— Здравейте, приятели — поздравих ги и се плъзнах на седалката до нея. Побързах да отворя албума със снимки в мобилния си телефон и й го подадох. Знаех, че веднага ще иска да научи всичко за сватбата. Въпреки емоциите, развихрили се по време на сватбения купон и извън него, бях успяла да направя няколко снимки, без другите алхимици да забележат. Дори и да бе видяла част от събитието през очите на Ейдриън, Джил пак щеше да иска да разгледа всичко по-подробно.

Въздъхна щастливо, докато преглеждаше снимките.

— Вижте Соня. Толкова е хубава. — Анджелина и Еди се наведоха през масата, за да погледнат. — О! Ето ги Роуз и Лиса. И те изглеждат върховно. — Докато говореше, в гласа й прозвуча странна нотка. Тя беше приятелка с Роуз, но нейната полусестра все още бе донякъде загадка. Лиса съвсем наскоро узна, че има жив роднина, а изменчивата и опасна политическа среда я бе принудила да се държи повече като кралица, отколкото като сестра с Джил. Отношенията им бяха трудни и за двете.

— Забавлява ли се? — попита ме Еди.

Няколко секунди обмислях отговора си.

— Имах интересни преживявания. Все още съществува напрежение между алхимиците и твоите хора, така че някои моменти бяха доста странни.

— Поне Ейдриън е бил там. Сигурно е било хубаво да имаш някой познат — отбеляза Анджелина с добронамерено невежество. Посочи една от снимките, които бях направила по време на сватбения прием. Намерението ми беше да снимам залата в общ план, за да добие Джил представа за празненството, но Ейдриън бе излязъл на кадъра, самоуверен и съвършен като някакъв красив модел презентатор, домакин на събитието. — Винаги е толкова елегантен. — Анджелина поклати неодобрително глава. — Всички там са били доста изтупани. Предполагам, че не е имало свалки с приятелски двубои на празненството?

Направеният извод бе признак колко е напреднала Анджелина. Нейните хора, Съхранителите, живееха в дивите гори на Западна Вирджиния и благосклонното им отношение към любовните връзки между вампири, дампири и хора, беше един от най-шантавите им обичаи. Приятелските двубои бяха доста често явление и Анджелина трябваше да се научи, че подобно поведение не е приемливо тук, в цивилизованата и модерна Америка.

— Нямаше, поне докато аз бях там — отвърнах. — Но може да са заформили някой двубой, след като съм си тръгнала. — Думите ми предизвикаха усмивки по лицата на Джил и Еди, а това на Анджелина се озари от надежда.

Дойде сервитьорката и си поръчах диетична кола и салата. Може и малко да бях поотпуснала строгото броене на калориите си, но можех да се закълна, че още усещам вкуса на захарта от огромното парче от сватбената торта, което изядох след магията.

Анджелина стисна по-силно ръката на Еди и му се усмихна.

— Ако някога видиш родния ми дом, можеш да се биеш с брат ми Джошуа, за да докажеш, че си достоен за мен.

Сподавих смеха си. Бях посещавала комуната на Съхранителите и знаех, че тя е абсолютно сериозна. Успях да запазя невъзмутимо изражение.

— А вие не нарушавате ли доста правила, като сте заедно, без този двубой да се е състоял?

Анджелина кимна, изглеждаше малко печална.

— Мама щеше да бъде възмутена до дън душа, ако знаеше. Но предполагам, че това е необичайна ситуация.

Еди й се усмихна снизходително. Според мен, той си мислеше, че преувеличаваме за Съхранителите. Наистина щеше да изпадне в шок, ако някога посетеше комуната им.

— Може би ще успея да се бия с цяла тайфа твои роднини, за да компенсирам нарушаването на традицията — рече той.

— Може и да се наложи — кимна тя, неразбрала, че той се шегува.

Всичко това едва ли можеше да се нарече романтичен брътвеж, но Джил определено изглеждаше неудобно да присъства на подобна дискусия на връзката им. Извърна се към мен, явно опитвайки се да не ги гледа.

— Сидни, какво ще правим за Коледа?

Свих рамене, несигурна какво ме пита.

— Обичайното, предполагам. Ще си разменим подаръци. Ще пеем песни. Ще празнуваме край бъдника.

Лицето на Анджелина грейна.

Джил завъртя очи.

— Не, имам предвид, че няколко седмици ще сме в коледна ваканция. Има ли някакъв начин… да си отидем у дома?

В гласа и отекна жаловита нотка и дори Еди и Анджелина спряха да се зяпат във взаимен захлас и се вторачиха в мен. Размърдах се неловко под изпитателните им погледи. Анджелина не изгаряше от голямо желание да посети Съхранителите, но знаех, че Еди и Джил тъгуват за приятелите и семействата си. Искаше ми се да им дам отговора, за който жадуваха.

— Съжалявам — промълвих. — Ти ще отидеш у Кларънс за ваканцията. Не можем да рискуваме… ами, знаеш. — Не беше нужно да наблягам на нуждата от безопасността на Джил. Всички бяхме отлично запознати с този рефрен. Коментарът на Иън, колко нестабилен е тронът на моройската кралица, ми бе напомнил с нова сила за важността на нашата мисия.

Лицето на Джил помръкна. Дори Еди изглеждаше разочарован.

— Така и предположих — пророни момичето. — Просто се надявах… работата е там, че мама толкова ми липсва.

— Навярно ще можем да й изпратим съобщение — предложих съчувствено.

Знаех, че това не можеше да замени истинската среща. Имах възможност от време на време да се обаждам на моята майка и да чуя гласа й беше милион пъти по-хубаво, отколкото всеки имейл. Дори понякога разговарях с по-голямата си сестра Карли, което винаги ме ободряваше, тъй като тя беше толкова жива и забавна. По-малката ми сестра Зоуи бе различна. Не отговаряше на обажданията ми. Почти бе посветена като алхимик — всъщност трябваше да поеме тази мисия — когато аз й я откраднах. Направих го, за да я предпазя, не исках толкова млада да се отдаде в служба на алхимиците, но тя го прие като обида.

Сърцето ми се сви, когато се взрях в лицето на Джил. Тя бе преживяла толкова много. Откри, че е кралска потомка. Превърна се в мишена на убийци. Бе принудена да се приспособи към живота в човешко училище. Претърпя съкрушителни и ужасни любовни истории. А сега трябваше да понася Еди и Анджелина. Винаги се справяше с всичко със забележителна сила, без колебание изпълняваше това, което се налагаше, дори и да не искаше. Лиса бе възхвалявана, задето е такава образцова кралица, но Джил също притежаваше царственост и сила, които мнозина подценяваха. Когато вдигнах глава, улових искрата в погледа на Еди, все едно той също бе прозрял всичко това у нея и й се възхищаваше.

След вечерята ги откарах обратно в „Амбъруд“ и останах доволна да видя, че колата ми е в идеална форма. Карам кафяво субару, наречено Лате, и Еди бе единственият, освен мен, на когото се доверявах да седне зад волана. Оставих го пред мъжкото общежитие, а след това с Анджелина и Джил продължихме към нашето. Докато минавахме през вратата, зърнах госпожа Сантос — учителка, която не познавах лично.

— Вие, момичета, вървете — казах на Джил и Анджелина. — Утре ще се видим.

Те тръгнаха, а аз прекосих фоайето и изчаках търпеливо госпожа Сантос да приключи разговора си с надзирателката на общежитието, госпожа Уедърс. Когато учителката понечи да се извърне, за да си тръгне, привлякох вниманието й.

— Госпожо Сантос? Аз съм Сидни Мелроуз. Чудех се дали…

— О, да — прекъсна ме жената. — Зная коя си, скъпа. Госпожа Теруилиджър постоянно сипе възхвали за теб по време на училищните съвети.

Госпожа Сантос беше миловидна жена с прошарена тъмна коса. Носеха се слухове, че скоро ще се пенсионира.

Похвалата ме накара малко да се изчервя.

— Благодаря, госпожо. — Двете с госпожа Теруилиджър преподаваха история, въпреки че специалността на госпожа Сантос беше американската, а не световната. — Имате ли минутка? Искам да ви попитам нещо.

— Разбира се.

Отдръпнахме се встрани от входа, за да не пречим на влизащите и излизащи ученици и преподаватели.

— Вие знаете много за местната история, нали? На Южна Калифорния?

Госпожа Сантос кимна.

— Тук съм родена и отраснала.

— Интересувам се от нетрадиционната архитектура в района на Лос Анджелис — подхванах, а лъжата се отрони с лекота от устните ми. Предварително бях намислила какво да кажа. — Не от типичния стил за югозападната част. Познавате ли подобни места? Чух, че имало някои квартали с викториански къщи.

Лицето й светна.

— О, да. Абсолютно. Изключително интересни обекти. Викториански, Кейп Код, колониални… има най-различни видове. Не разполагам в себе си с цялата информация, но мога да ти изпратя имейл, когато се прибера довечера. Има няколко, за които се сещам в момента, а и познавам историк, който може да ти помогне с останалите.

— Това би било страхотно, госпожо. Много ви благодаря.

— Винаги се радвам да помогна на буден и блестящ ученик. — Тя ми смигна и се накани да тръгва. — Може би следващия срок ще избереш да посещаваш извънкласните занятия при мен. Разбира се, ако успееш да се откъснеш от госпожа Теруилиджър.

— Ще го имам предвид — уверих я аз.

Веднага щом тя се отдалечи, изпратих есемес на госпожа Теруилиджър. „Госпожа Сантос ще ми даде информация за историческите места.“ Отговорът дойде много бързо: „Отлично. Ела веднага при мен.“ Намръщих се, докато пишех есемеса си. „Току-що пристигнах. Дори не съм била в стаята си.“ На което тя отвърна: „Значи ще можеш да дойдеш тук още по-бързо.“

Може би думите й не бяха лишени от смисъл, но аз все пак отделих време да оставя куфара в стаята си и да се преоблека. Госпожа Теруилиджър живееше наблизо до училището. Когато почуках на вратата й и тя ми отвори, имаше вид, сякаш бе обикаляла в кръг, докато ме е чакала.

— Най-после — промърмори.

Погледнах часовника.

— Минали са само петнайсет минути.

Госпожа Теруилиджър живееше в малка къща, която с еднакъв успех можеше да бъде един от онези мистични магазини в стил ню ейдж или най-вероятно котешка колиба. Разхвърляната обстановка едва не ме накара да заскърцам със зъби. Книги за магии, тамян, различни скулптурки, кристали и всевъзможни магически предмети бяха струпани на купчини във всички стаи на дома й. Единствено работилницата й — стаята, в която ме въведе — беше чиста и подредена, дори по моите стандарти. Всичко беше строго класифицирано, надписано с етикети и наредено по азбучен ред. В средата на стаята имаше голяма работна маса, абсолютно разчистена, с изключение на един невероятен медальон, който никога досега не бях виждала. Верижката представляваше изящна плетеница от златни халки, а висулката беше тъмночервен камък кабошон във филигранен златен обков.

— Гранат? — попитах.

— Много добре — кимна тя и вдигна медальона. Сякаш всяка частица от него заискри на светлината на свещите.

Красив е — промълвих.

Тя ми го подаде.

— За теб е.

Отстъпих смутено.

— За… мен? Аз… искам да кажа, много ви благодаря, но не мога да приема подобен подарък.

— Не е подарък, а необходимост. Тази вещ може да ти спаси живота. Вземи го и си го сложи.

Отказах да го докосна.

— Магически е, нали?

— Да — потвърди тя. — И не ме гледай така. Не се различава от обичайните магии, които и ти правиш.

— Само че всичко, което вие сте направили… — Преглътнах, докато се взирах в глъбините на кървавочервеното бижу. — Това ще е много по-могъщо от всичко, което аз съм създала.

— Тъкмо това е целта. Ето, вземи. — Тя го тикна толкова близо в лицето ми, че камъкът се залюля и едва не ме одраска по бузата.

Стегнах се, протегнах ръка и го взех. Нищо не се случи. Никакви пушеци или искри. Никаква пронизваща болка. Като видях очаквателния й поглед, аз закопчах верижката на врата си и нагласих камъка да легне до златния ми кръст.

Госпожа Теруилиджър въздъхна. Облекчението й бе почти осезаемо.

— Точно както се надявах.

— На какво? — удивих се. — Въпреки че не бях усетила нищо, имах чувството, че гранатът тежи около врата ми.

— Прикрива магическите ти способности — рече тя. — Никой, който те срещне, няма да заподозре, че притежаваш магьосническа дарба.

— Нямам магьосническа дарба! — напомних й остро. — Аз съм алхимик.

По устните й се мярна едва доловима усмивка.

— Разбира се, че си алхимик. Алхимик, който владее магията. А за някоя особено силна личност, това ще бъде съвсем очевидно. Магията оставя следа в кръвта, която се просмуква в цялото ти тяло.

— Какво? — Нямаше да бъда по-слисана, ако ми бе заявила, че току-що съм прихванала смъртоносна болест. — Никога не сте ми го казвали!

— Не беше важно — сви рамене домакинята ми. До този момент. Сега трябва да се скриеш. Не сваляй медальона. Никога.

Сложих ръце на кръста.

— Госпожо, не разбирам.

— С времето всичко ще се разбуди.

— Не — заявих. Имах чувството, че в този момент разговарям със Стантън или с някой от другите безброй алхимици, които ме бяха използвали, и през целия ми живот ми бяха подхвърляли само отделни късчета информация. — Ще се разбули сега. Ако сте ме забъркали в нещо опасно, тогава ще трябва или да ме измъкнете, или да ми кажете как да го направя.

Госпожа Теруилиджър се взира няколко минути в мен. Една лъскава сива котка се отри в крака ми, съсипвайки драматизма на момента.

— Имаш право — каза накрая учителката ми. — Дължа ти обяснение. Седни.

Седнах на един от столовете до масата, а тя се настани срещу мен. Сплете ръце пред гърдите си и пое дълбоко дъх. Явно се затрудняваше да събере мислите си. Трябваше да си заповядам да остана спокойна и търпелива. В противен случай паниката, която ме глождеше, откакто двете бяхме в пустинята, щеше напълно да ме завладее.

— Спомняш ли си онази жена, която видя на снимката? — поде тя най-после.

— Вашата сестра.

Госпожа Теруилиджър кимна.

— Вероника е десет години по-голяма от мен, а изглежда на половината на възрастта ми, както несъмнено и ти самата установи. Е, не е трудно да се създаде илюзия. Ако исках да изглеждам млада и красива, бих могла… да наблегна на външната проява. Но Вероника? Тя наистина успява да направи тялото си младо и жизнено. Това е много напреднала, коварна и вредна по същността си магия. Не можеш да се възправиш срещу естествения ход на времето, без да направиш някои жертви. — Тя се намръщи, а сърцето ми бясно заби. Създаването на вечна младост караше всичко в мен да се разбунтува, беше предизвикателство спрямо моите морални и етични норми на алхимик. Беше почти толкова лошо, колкото и безсмъртието на стригоите, може би дори още по-лошо, ако тя говореше за нещо, сътворено от човешки същества. Подобна извратена магия нямаше място в този свят. Следващите й думи още повече подчертаха погрешността на всичко. — Или в нейния случай, да пожертваш другите.

Жертва. Самата дума сякаш отравяше въздуха. Тя се изправи и приближи до лавицата и взе една вестникарска изрезка. Подаде ми я, без да промълви нито дума. Беше скорошна статия, от преди три дни, в която се разказваше за деветнайсетгодишна студентка в Калифорнийския университет, която била намерена в безсъзнание в стаята си в общежитието. Никой не знаеше каква е причината, а понастоящем момичето се намирало в болница, без никой да може да каже кога ще се събуди.

— Какво е това? — попитах, без да съм сигурна, че искам да чуя отговора.

Прегледах по-внимателно статията. Имаше и снимка. Отначало се зачудих защо са решили да публикуват снимка на спяща старица. После, след като прочетох по-дребния шрифт, узнах, че у изпадналата в кома жертва се наблюдавали някои необясними физически симптоми: посивяла коса и набръчкана кожа. В момента лекарите изследвали рядката болест. Свих се от ужас, неспособна да повярвам на видяното. Жената на снимката представляваше ужасяваща гледка и аз не можех да я гледам много дълго.

И изведнъж ми просветна. Вероника не принасяше жертви, убивайки ги с ножове върху каменни олтари. Тя извършваше някаква перверзна магия, която изопачаваше природните закони, довеждайки жертвите до подобни уродливи състояния. Стомахът ми се преобърна и аз сграбчих ръба на масата, за да не падна.

— Това момиче е една от жертвите на Вероника — потвърди госпожа Теруилиджър. — Ето как тя поддържа младостта и красотата си — като ги отнема от останалите. Когато прочетох това, си помислих — почти се надявах — че е дело на някой чужд, владеещ магията. Не че бих пожелала друг да извършва подобно престъпление. Обаче твоята магия за отгатване потвърди, че тя е в района, което означава, че мой дълг е да се справя с нея.

Осмелих се отново да хвърля поглед към статията и усетих как пак ми се повдига. Момичето беше на деветнайсет години. Какво ли би било усещането да изсмучат по този начин живота от теб, когато си толкова млад? Може би комата беше благословия. Колко покварен и извратен би трябвало да си, за да причиниш това някому?

Не знаех как точно госпожа Теруилиджър ще се „справи“ със сестра си и не бях сигурна дали исках да разбера. При все това, ако Вероника наистина причиняваше подобни злини на невинни хора, тогава, да, някой като преподавателката ми трябваше да я спре. Магическа атака с подобна сила беше едно от най-ужасните неща, които можех да си представя. Това отново възкреси всичките ми дълбоко вкоренени страхове за погрешността на магията. Как бих могла да оправдая използването й, когато бе способна да причини подобен ужас? В ума ми изплуваха старите уроци на алхимиците: „Част от това, заради което мороите са особено опасни, е способността им да извършват магии. Никой не бива да има властта да изкривява света по този начин. Това е грешно и много лесно може да излезе от контрол.“

Върнах се към настоящето.

— И как се вписвам аз във всичко това, госпожо? Вече открих къде се намира тя. Защо съм в опасност?

— Сидни — рече госпожа Теруилиджър и ме погледна странно. Наоколо има още неколцина млади жени, които притежават твоите способности. Ведно с вашата младост и красота, тя възнамерява да изсмуче и магията ви, за да стане още по-могъща. Ти, скъпа моя, ще бъдеш нейният най-голям триумф.

— Тя е като стригоите промърморих, неспособна да удържа треперенето си. Въпреки че онези неживи вампири можеха да задоволяват жаждата си за кръв с всеки, предпочитаха мороите, защото те носеха магията в кръвта си. Пиенето на моройска кръв правеше стригоите по-силни и внезапно ме споходи смразяваща мисъл. — Сестра ви всъщност е човек вампир.

— Нещо подобно — съгласи се госпожа Теруилиджър. — Този амулет би трябвало да скрие силата ти, дори от някой толкова силен като нея. Не би трябвало да може да те открие.

Една пъстра котка скочи върху масата, а аз плъзнах ръка по лъскавата й козина, търсейки успокоение в допира до друго живо същество.

— Фактът, че продължавате да казвате „би трябвало“ ме прави малко нервна. Защо изобщо тя ще идва да ме търси в Палм Спрингс? Дали вече знае за мен?

— Не. Но знае, че аз съм тук и може от време на време да ме проверява — затова трябва да те скрия, в случай че го направи. Обаче съм затруднена, защото се налага да я открия, но не мога лично да осъществя търсенето. Ако Вероника разбере, че разследвам, ще знае, че съм наясно, че тя е тук. Не мога да си позволя да събудя бдителността й. Ако се възползвам от елемента на изненадата, има по-голяма вероятност да я спра. — Наставницата ми в магическите дела се намръщи. — Честно да си призная, дори съм изненадана, че е дошла толкова близо до мен в Калифорния. Независимо от това, не бива да привличам вниманието, преди да настъпи подходящият момент за действие.

Госпожа Теруилиджър ме погледна многозначително и аз усетих как стомахът ме присвива, когато започнах да сглобявам нещата, които ми казваше.

— Вие искате от мен да я търся и открия.

— Не е толкова търсене, колкото да се събере известна информация. Единствено на теб мога да се доверя да го направиш. Ако сме близо, двете можем да се усетим взаимно, без значение колко усърдно се опитваме да скрием магията си. Зная, че това ще ти прозвучи доста стряскащо, но всъщност смятам, че ще е по-добре, ако ти я търсиш — дори и да си обектът, който сестра ми преследва. Ти си една от малцината, на които мога изцяло да се доверя, а и си достатъчно находчива и съобразителна, за да успееш в подобно начинание.

— Но така ще се издам. Нали току-що ми казахте, че аз съм нейната голяма награда.

Неочакваните обрати в този разговор бяха наистина шашващи.

— Да. Тъкмо заради това ти дадох амулета. Тя няма да долови твоята магия, а ако си предпазлива в разследването си, не би трябвало да има причина да те забележи.

Все още не проумявах логиката й.

— Но защо аз! Вие имате „сборище“. Ако не можете лично да я издирите, тогава трябва да има някой друг — по-силна вещица — която може да свърши това.

— Поради две причини — отвърна тя. — Едната е, че ти притежаваш отлични разследващи умения — много по-добри, отколкото имат дори по-възрастни от теб хора. Ти си интелигентна и изобретателна. Другата причина е… ами, ако друга вещица тръгне по следите й, тя може и да убие Вероника.

— Това толкова лошо ли ще бъде? — В никакъв случай не харесвам убийството и жестокостта, но в този случай може би бяха оправдани, щом можеше да спаси живота на други невинни хора. — Вие казахте, че ще „се справите с нея“.

— Ако нямам избор… и се наложи да я убия, тогава ще го направя. — Изглеждаше нещастна и за миг се изпълних със съчувствие към нея. Аз обичах моите две сестри. Какво щях да правя, ако някога вляза в смъртоносен конфликт с някоя от тях? Разбира се, беше трудно да си представя, че Зоуи или Карли ще извършат подобна отвратителна жестокост. — Както и да е… има и други методи да се неутрализира и усмири някой, който владее магията. Ако има друг начин — какъвто и да е той — по който мога да го постигна, ще го използвам. Моите посестрими от сборището няма да разсъждават като мен и затова се нуждая от помощта ти.

— Не мога. — Бутнах стола си назад и се изправих, като едва не настъпих една котка. — Трябва да има някакъв друг начин да се направи това. Вие знаете, че и без това вече съм затънала до гуша в свръхестествени бъркотии. — Дори не можех да се насиля да призная истинската причина, поради която исках да избегна това. Беше нещо повече от факта, че рискувах живота си. Досега всичките ми магически взаимодействия бяха с госпожа Теруилиджър. Ако приемех да участвам в това, щях да се гмурна в света на вещици и магии — нещо, което се бях заклела, че никога няма да направя.

Госпожа Теруилиджър потупа с пръст по статията, гласът й бе тих, когато заговори:

— Би ли могла да позволиш това да се случи на други момичета, знаейки, че има начин да го спреш? Никога не съм чувала някоя от жертвите да се е събудила. Заради начина, по който тази магия действа, Вероника трябва да подновява заклинанието на всеки няколко години, а то изисква по пет жертви за един месец. Вече го е правила преди и тогава ме свари неподготвена. Този път сме предупредени. Още четирима души могат да последват същата съдба. Искаш ли да се случи?

Ето, това беше. Тя въздействаше върху другата част от мен, която ме глождеше, защото ме познаваше прекалено добре. Не можех да позволя невинни да страдат, дори и да се наложи да рискувам живота си или да се изправя срещу страховете, които ме преследваха. Ако можех да спра това, трябваше да го направя. Никой не заслужаваше съдбата, сполетяла момичето от снимката.

— Разбира се, че не.

— И нека не забравяме, че и ти много скоро можеш да станеш една от жертвите й.

Докоснах граната.

— Казахте, че съм скрита.

— Така е, засега. И въпреки всичко се надявам да останеш такава. — Никога досега не бях я виждала толкова мрачна и гледката бе доста мъчителна. Бях свикнала с бъбривата й, нетактична и сериозна натура. — Но има нещо, което никога не съм ти казвала за това, как владеещите магията се усещат един друг.

Правило, което съм научила през годините — никога не е на добро, когато някой ти каже: „Има нещо, което никога не съм ти казвал…“, така че събрах силите си и зачаках.

Нетренираните магьосници имат специфично излъчване, което е неповторимо и ги прави напълно различни от тези, които притежават повече опит — обясни тя. — Има, о, нещо диво в магията, която струи от теб. За една напреднала вещица е много лесно да я усети. Моите посестрими от сборището наблюдават начинаещите магьосници, но това са строго пазени тайни. Вероника не би могла да има достъп до онези имена, ала съществуват магии, които тя може да използва, за да долови това лудешко и неконтролируемо магическо излъчване, ако е близо до него. Навярно така е намерила това бедно момиче. — Госпожа Теруилиджър кимна към статията.

Идеята, че притежавам някаква „дива“ магическа аура, беше толкова шокираща, колкото и думите й, че нося магия в кръвта си.

— Когато изсмуква жизнената енергия на жертвите си — продължи наставницата ми, — в нея избухва тази необуздана магия. Тя бързо стихва, но докато я притежава, може за кратко да усили способността й да разпознава друга неопитна жертва. Колкото повече жертви погубва, толкова по-силно става това умение. Има вероятност — додаде госпожа Теруилиджър мрачно — мощта му да стане достатъчна, за да пробие защитата на граната. Не зная.

Тя разпери ръце.

— Значи вие казвате… че с всяка жертва, която сестра ви напада, се увеличава шансът да ме открие.

— Да.

— Добре. Ще ви помогна да я намерите.

Изтласках страховете и съмненията си. Залогът бе твърде висок. Не биваше да се позволява на някой като нея да продължава по този начин.

— Има и още — добави госпожа Теруилиджър.

„Нима?“

— Повече от това да преследвам зла вещица, която иска да изсмуче живота и жизнените ми сили?

— Ако успеем да попречим на Вероника да открие други, не толкова силни жертви, можем да ограничим способността й да те намери. — Извади отнякъде малка кадифена торбичка и изпразни съдържанието й върху масата. Няколко малки ахатови пръстена изпаднаха отвътре. — Тези амулети имат свойството да замаскират магията. Не са толкова силни колкото граната — направата на онзи амулет отнема повече време. Но са бързо средство, което може да спаси живота на някое от тези други момичета.

Знаех накъде води всичко това.

— Искате от мен да им ги занеса.

— Съжалявам. Зная, че ти поставям няколко трудни задачи.

Ставаше все по-зле.

— Трудни? Доста меко казано. Като се остави настрана факта, че искате от мен да открия жена, която може да изсмуче живота ми, съществува още и една малка подробност, че алхимиците ще побеснеят, ако разберат, че съм се замесила във всичко това.

Госпожа Теруилиджър не отговори веднага. Само ме наблюдаваше. Една черна котка скочи до нея и се присъедини към съзерцанието на господарката си. Жълтият й, втренчен поглед сякаш казваше: „Постъпи правилно!“

— Откъде да започна? — попитах накрая. — Откриването на онзи квартал е част от задачата, нали?

— Да. А аз ще ти кажа къде да намериш потенциалните й жертви, ако се нагърбиш с подготвителната работа да ги предупредиш. Моите посестрими ги държат под око. Те са момичета, които много приличат на теб — притежават сила, но не желаят да се обучават и нямат наставник, който да се грижи за тях. Щом веднъж се сдобием с ясна информация за местоположението на Вероника… — Погледът на госпожа Теруилиджър доби сурово излъчване. — Е, тогава аз ще се намеся.

Отново се запитах дали наистина искам да зная какво означаваше това.

— О, освен това ми хрумна, че не е зле да замаскираш външността си — добави тя миг по-късно.

Живнах. Не бих могла да го обясня, но някак си това ме накара да се почувствам по-добре.

— Има много магии за това, нали? — Бях видяла доста в книгите. Дори и да се налагаше да използвам магия, щеше да е по-добре поне да изглеждам различно.

— Да… — Тя затрополи с пръсти по масата. — Но амулетът може да не е достатъчен да те скрие, докато си под въздействието на „активна“ магия, което ще обезсмисли предназначението му. Всъщност аз по-скоро се надявах, че твоят „брат“ Ейдриън ще може да ти помогне.

Краката ми се подкосиха и се свлякох на стола.

— Защо, за бога, Ейдриън трябва да се замесва в тази история?

— Ами, струва ми се, че той би направил всичко за теб. — Изгледах я, питайки се дали няма някакъв скрит намек в думите й. Погледът й бе отнесен и явно бе потънала в мислите си. Просто бе изразила съвсем честно мнението си. — Вероника няма да може да долови вампирска магия. Неговата сила… магията на духа, за която ми разказа той… тя може да въздейства върху възприятията, нали? Да повлияе на това, което другите виждат?

— Да…

Госпожа Теруилиджър отново съсредоточи поглед върху мен и кимна доволно.

— Ако той има възможност да те придружи, да помогне да се смути и обърка всеки, който ви срещне… е, това ще осигури допълнителна защита.

Все още нямах представа какво трябва да направя, за да открия сестрата на госпожа Теруилиджър, но най-вероятно щеше да се наложи в най-близко бъдеще да замина за Лос Анджелис. Така щях да се озова затворена с Ейдриън в малкото купе на колата, докато той все още продължаваше с тази вбесяваща мания „да ме обича отдалеч“. Толкова бях потънала в емоционалния смут, който това предложение бе предизвикало, че не осъзнах веднага много по-големия проблем, в който щеше да ме въвлече това начинание.

— Осъзнавате ли какво ме молите? — пророних тихо. Докоснах отново граната. — Да бъда част от това, означава да се изложа на въздействието едновременно на човешка и на вампирска магия. Всичко, което се старая да избегна.

Госпожа Теруилиджър изпухтя и за пръв път тази вечер видях в очите й да проблясват обичайните дяволити искри.

— Освен ако не греша, от известно време ти си се изложила и на двата вида магии. Така че не може чак толкова да е в разрез с твоите принципи и убеждения. — Замълча многозначително. — А и това е по-скоро против принципите и убежденията на алхимиците.

— Принципите и убежденията на алхимиците са и мои — побързах да я уверя.

Тя повдигна вежди.

— Наистина ли? Аз пък смятах, че са си твои принципи и убеждения.

Никога досега не се бях замисляла за вярата си по този начин, ала внезапно се изпълних с отчаяната надежда думите й да са истина.