Индигова магия

Глава 2

След това госпожа Теруилиджър не пожела да ми каже нищо повече. Откара ни до „Амбъруд“ и изглежда, едва забелязваше присъствието ми. Не спираше да си мърмори разни неща като: „Няма достатъчно време“ и „Нужни са повече доказателства“. Когато най-после спря колата пред общежитието, за да ме остави, се опитах да я притисна за повече информация.

— Защо казахте, че било за моя защита? — попитах. — От какво трябва да се пазя?

Отново бяхме паркирали на платното за противопожарните коли и върху лицето й все още бе изписано онова отнесено изражение.

— Ще ти обясня по-късно, по време на утрешното ни извънкласно занятие.

— Няма да съм там — напомних й. — Заминавам веднага след редовните часове. Забравихте ли? Трябва да хващам самолет. Миналата седмица ви споменах. Както и вчера. И по-рано днес. Това я изтръгна от унеса й.

— Така ли? Добре, тогава. В такъв случай предполагам, че ще трябва да направим това, което се налага. Ще видя какво имам за теб и ще ти го дам утре сутринта.

След това я оставих и отидох да си легна, не че ми оставаше много време за сън. И когато на следващата сутрин се появих за часа й по история, тя бе спазила обещанието си. Преди звънецът да звънне, приближи до моя чин и ми подаде стара книга с напукана кожена подвързия. Заглавието беше на латински и в превод означаваше: „Елементи на битката“. От него по гърба ми полазиха студени тръпки. Едно е да правиш магии за светлина и да станеш невидим. В тях имаше практическо приложение, което почти можех да разбера и оправдая. Но бойни магии? Нещо ми подсказваше, че ще имам малки затруднения с тях.

— Прочети материала по време на полета — инструктира ме госпожа Теруилиджър. Говореше с обичайния си отнесен и школуван глас, но зърнах в очите й отблясък на безпокойството й от предишната нощ. — Съсредоточи се върху първия раздел. Предполагам, че както винаги, ще проучиш задълбочено и старателно текста — дори повече от обикновено.

Никой от пристигащите ученици не ни обръщаше внимание. Последният ми час за деня беше извънкласното ми занятие по древна история, което тя водеше. Доста често госпожа Теруилиджър използваше урока като пасивно–агресивен метод, за да ме посвети в тайните на магическото изкуство. Така че беше нещо съвсем обичайно да ми дава подобни книги.

— И — додаде тя — ще бъде изключително полезно, ако успееш да откриеш къде се намира онзи квартал.

За няколко секунди останах безмълвна. Да открия някакъв квартал в огромния район на Лос Анджелис?

— Това… е много обширно пространство за търсене — отвърнах накрая, като подбирах внимателно думите си заради свидетелите наоколо.

Учителката кимна и намести очилата на носа си.

— Зная. Повечето хора вероятно не биха се справили. — И след този завоалиран комплимент, се върна на бюрото си в предната част на класната стая.

— Какъв квартал? — попита нов глас.

Еди Кастъл току-що се бе появил и се плъзна на съседния чин. Еди беше дампир — притежаваше смесени човешки и вампирски гени, предадени от времената, когато двете раси са се смесвали. Макар че на практика, по външен вид той не се отличаваше по нищо от обикновен човек. Освен това с пясъчнорусата си коса и кафяви очи приличаше достатъчно на мен, за да потвърди прикритието ни като близнаци. Всъщност Еди беше в „Амбъруд“ като охранител на Джил. Дисиденти от средите на нейната раса, мороите, я преследваха, и макар че не бяхме открили никакъв признак за присъствието им, откакто бяхме дошли в Палм Спрингс, Еди винаги беше нащрек и готов за атака.

Пъхнах в чантата си книгата с червената кожена подвързия.

— Не питай. Още една от откачените й задачи. — Никой от приятелите ми — с изключение на Ейдриън — не знаеше за участието ми в магическите занимания на госпожа Теруилиджър. Е, и Джил по подразбиране. Всеки морой владее магията с един от четирите основни елемента. Ейдриън притежаваше рядка и силна дарба да владее магията на духа, която може да прави чудеса и да лекува. Той бе използвал тази магия, за да върне Джил от света на мъртвите, когато изпратените убийци я убили. Този акт бе превърнал сестрата на Лиса в „целуната от сянката“ и бе създало помежду им телепатична връзка, която позволяваше на момичето да усеща емоциите му и понякога да вижда през очите му. В резултат тя знаеше много повече за ставащото между мен и Ейдриън, отколкото ми се нравеше.

Извадих от чантата си ключовете на колата и ги подадох на Еди. Той бе единственият, на когото се доверявах да кара колата ми и винаги му я давах назаем, когато бях извън града, в случай че се наложи да изпълни някакви поръчки за нашата група.

Ето, вземи. И се постарай да ми я върнеш непокътната. Не позволявай на Анджелина да приближава до шофьорското място.

Той се ухили.

— Да ти приличам на самоубиец? Навярно дори няма да я използвам. Сигурна ли си, че не искаш по-късно да те закарам до летището?

— Ще си пропуснеш часа — отвърнах. Единствената причина, поради която можех да свърша училище по-рано, се дължеше на необичайното естество на моето извънкласно занимание.

— Повярвай ми, не бих имал нищо против. Предстои ми тест по физика. — Еди се намръщи и снижи глас. — Знаеш ли, още отпреди мразя физиката и химията.

Не можах да сдържа усмивката си. И двамата с Еди бяхме на осемнайсет, завършили средно училище — аз с домашно обучение, а той в елитна моройска и дампирска академия. Но не бихме могли да се представяме за ученици, без да посещаваме редовните учебни занятия. Докато аз нямах нищо против допълнителното обучение, Еди не изгаряше като мен от любов към науката.

— Не, благодаря — отклоних предложението му. — Ще отида с такси.

Звънецът започна да бие и той се изправи на чина. Докато госпожа Теруилиджър призоваваше класа към тишина, дампирът ми прошепна:

— Джил наистина е много разочарована, че не може да отиде.

— Зная — промърморих в отговор. Но на всички ни е известно защо не може да го направи.

— Да — съгласи се той. — Не съм сигурен само, защо ти е толкова бясна.

Извърнах се към предната част на класната стая, като многозначително подминах последните му думи. Джил беше единствената, която знаеше за обяснението на Ейдриън в любов, благодарение на телепатичната връзка. Това беше още едно от онези неща, които ми се щеше да не се споделят, ала не зависеше от Ейдриън. При все че Джил знаеше, че любовните отношения между вампири и хора са непозволени и грешни, тя не можеше да ми прости, задето толкова силно наранявам Ейдриън. И за да се влошат нещата още повече, навярно лично изпитваше част от болката му.

Макар че останалите ни приятели не знаеха какво се бе случило, беше очевидно, че нещо не е наред между мен и нея. Еди незабавно го бе усетил и ме подложи на разпит. Аз му сервирах мъгляво обяснение, че Джил не харесва някои от правилата, които въведох за нея тук, в училището. Той не ми повярва, но момичето бе отказало да говори по въпроса, оставяйки го объркан и в пълно неведение.

Училищният ден се изниза бързо и преди да се усетя, бях в таксито на път за летището. Пътувах с малко багаж и имах само един малък куфар и сак, които нямаше нужда да давам на багаж. Поне за стотен път извадих малката сребристобяла торбичка за подаръци и огледах съдържанието й. Вътре имаше „ловец на слънчеви лъчи“, от онези, които се окачват на прозорците, за да „хващат“ слънчевите лъчи. Представляваше скъп кристален диск, върху който бяха изобразени два гълъба в полет, обърнати един към друг. Увих го отново в тънката мека опаковъчна хартия и го върнах в торбичката за подаръци, която пъхнах в чантата си. Надявах се да е подходящ подарък за предстоящото събитие.

Отивах на вампирска сватба.

Никога досега не съм присъствала на нещо подобно. Навярно никой алхимик не е. Въпреки че си сътрудничехме с мороите, за да защитим съществуванието им, алхимиците напълно ясно бяха дали да се разбере, че не желаят да имат никакви контакти, освен деловите отношения. Обаче след последните събития и двете групи бяха решили, че ще е добре да се подобрят професионалните ни връзки. Тъй като тази сватба беше голямо и важно събитие, бяха поканени и още неколцина алхимици.

Познавах двойката и — на теория — се радвах и вълнувах да ги видя женени. Това, което ме изнервяше, бе останалата част от събитието: огромно социално събиране на морои и дампири. Независимо от присъствието и на други алхимици, ние пак щяхме да сме малцинство. Престоят ми в Палм Спрингс заедно с Еди, Джил и останалите доста бе подобрил чувствата ми към расата им. Разбирам се много добре с тази малка група и сега ги смятам за свои приятели. Но колкото и да бях либерална по тези въпроси, все още споделях безпокойството и притесненията, изпитвани от останалите алхимици, когато се намираха в света на вампирите. Може би мороите и дампирите не бяха дяволски изчадия, както вярвах някога, но определено не бяха човешки същества.

Донякъде ми се щеше приятелите ми от Палм Спрингс да дойдат с мен, ала това бе невъзможно. Целият смисъл на пребиваването на Джил и всички нас в Палм Спрингс беше тя да е скрита и в безопасност от онези, които се опитваха да я убият. И мороите, и стригоите предпочитат да избягват слънчевите, пустинни райони. Ако тя се появи внезапно на голяма и тържествена моройска церемония, това щеше да провали целия замисъл. Еди и Анджелина — друг дампир жена, която я пазеше в „Амбъруд“ също трябваше да останат. Само двамата с Ейдриън бяхме поканени на сватбата и слава богу, щяхме да вземем различни полети. Ако някой забележи, че пътуваме заедно, това би могло да привлече вниманието към Палм Спрингс, което от своя страна щеше да изложи Джил на опасност. Самолетът на Ейдриън дори не бе директно от Палм Спрингс. Той щеше да излети от Лос Анджелис, като пътува два часа повече в западна посока, за да не може никой да разбере, че идваме от едно място.

Аз трябваше да се прехвърля на друг полет в Лос Анджелис, което ми напомни за задачата, възложена ми от госпожа Теруилиджър. Да открия един квартал в огромния район на Лос Анджелис. Разбира се, ей сега, няма проблем. Единственото важно указание за мен беше, че къщите бяха твърде забележителни. Ако успеех да се свържа с някое историческо дружество, имаше голям шанс те да ме упътят към място, съответстващо на онова описание. Това значително щеше да стесни обхвата на моето търсене.

Пристигнах в зоната за чакащите на летището в Лос Анджелис един час преди часа на полета ми. Тъкмо се бях настанила удобно с книгата на госпожа Теруилиджър, когато над главата ми прозвуча следното съобщение: „До пътник Мелроуз. Моля явете се на гишето за обслужване на клиенти.“

Стомахът ми се сви от лошо предчувствие. Събрах вещите си и приближих гишето, където ме посрещна усмихната служителка на авиолинията.

— Съжалявам, че се налага да ви го съобщя, но има дублиране на места за вашия полет — рече тя. Съдейки по жизнерадостния й глас и широката усмивка, никак не личеше, че съжалява.

— И какво по-точно означава това за мен? — попитах с нарастващо притеснение. — Имам потвърждение на мястото.

През цялото време ми се налага да се справям с бюрокрацията и всякакви досадни процедури, но дублирането на местата за даден полет бе нещо, което така и не можах да разбера. Как изобщо можеше да се случи? Все пак броят на местата се знаеше предварително.

— Това означава, че вече не сте в списъка на пътниците за този полет — обясни ми служителката. — Вие и още двама доброволци трябва да се откажете от местата си, за да настаним онова семейство. В противен случай те ще трябва да бъдат разделени.

— Доброволци? — повторих, като проследих жеста й. От предните седалки в чакалнята ми се усмихваше семейство със седем деца. Децата бяха слабички и много сладки, с големи очи и онова сърцераздирателно очарование, което излъчват подобни персонажи от мюзикълите за сираци, намерили нов дом. Изпълнена със справедливо възмущение, се обърнах отново към служителката.

Как е възможно да се получи подобно нещо? Запазила съм си билет толкова отдавна! Трябва да пристигна навреме за сватба! Не мога да я пропусна.

Жената ми подаде бордова карта.

— Ние сме се погрижили за всичко. Запазили сме ви място за друг полет, до Филаделфия — който тръгва по-рано. Заради причиненото неудобство ще пътувате в първа класа.

— Е, това поне е нещо — промърморих. Все още бях ядосана, просто заради принципа. Обичах реда и строгите правила. Промяната им преобръщаше целия ми свят. Погледнах към бордовата карта и едва не подскочих ужасено. — Но самолетът излита сега!

Служителката кимна.

— Както казах, това е по-ранен полет. Ако бях на ваше място, щях да побързам.

В този момент чух последното повикване за моя полет, гласящ, че всички пътници трябва да се качат на борда веднага, тъй като след миг ще затворят изхода. Не съм от потящите се невротички, но в този момент едва не плувнах в пот — особено като видях, че новият ми изход е в другия край на терминала. Без повече думи, грабнах нещата си и хукнах чевръсто към изхода, като мислено си отбелязах да напиша оплакване до компанията. По някакво чудо успях да се вредя, преди новият ми полет да приключи с регистрирането на пътниците. Служителката на гишето ме изгледа строго и ми заяви с назидателен тон, че следващия път трябва да дойда по-рано и да се регистрирам.

Не й обърнах внимание и се запътих към самолета, където бях посрещната от много по-любезна стюардеса — особено след като видя билета ми за първа класа.

— Мястото ви е точно тук, госпожице Мелроуз — информира ме тя и ми посочи третата редица в салона. — Много се радваме, че ще пътувате с нас.

Помогна ми да набутам куфара си на багажника над главата ми, което не се оказа твърде лесна задача, тъй като пътниците, които се бяха качили по-рано, вече бяха заели по-голяма част от мястото. Изискваше се известно творческо познание за пространственото разпределение и когато най-сетне се справихме със задачата, аз се срутих на седалката, изтощена от този прилив на неочаквани вълнения. Дотук с блажения отдих по време на пътуването. Едва имах време да закопчея колана си, преди самолетът да започне да се издига във въздуха. След като се почувствах малко по-стабилна, извадих картона с инструкциите за безопасност от джобчето на предната седалка, за да мога да проследя указанията на стюардесата. Без значение колко пъти съм летяла, винаги съм смятала, че е важно да съм надлежно запозната с процедурите. Тъкмо наблюдавах как стюардесата нагласява кислородната маска, когато ме лъхна познато и опияняващо ухание. Сред целия този хаос да успея навреме за самолета и да се настаня на седалката, дори не си бях дала труда да погледна съседа си.

Ейдриън.

Зяпнах го стъписано. Той ме наблюдаваше с весели пламъчета в очите и несъмнено чакаше търпеливо да види колко време ще ми е нужно, за да го забележа. Дори не си направих труда да го попитам какво прави тук. Знаех, че трябва да излети от Лос Анджелис и поради някакво шантаво стечение на обстоятелствата, се бях натресла в неговия самолет.

— Това е невъзможно! — възкликнах. Ученият в мен, винаги подвластен на логиката, бе твърде изумен, за да осъзнае напълно неловкостта на ситуацията, в която се бях озовала. — Едно е да се наложи да си сменя полета. Но да се озова на съседната седалка до теб? Знаеш ли какви са шансовете за това? Това е невероятно!

— Някои биха го нарекли съдба — заяви той философски. — Или просто няма толкова много полети до Филаделфия. — Вдигна тост с чашата си, пълна с безцветна течност. След като никога не го бях виждала да пие вода, предположих, че е водка. — Между другото, радвам се да те видя.

— Хм, аз също.

Около нас моторите зареваха и тутакси ме избавиха от по-нататъшни разговори. Започнах да осъзнавам действителността. Бях насадена да прекарам следващите пет часа в компанията на Ейдриън Ивашков. Пет часа. Пет часа, през които трябваше да седя само на няколко сантиметра от него, да вдъхвам уханието на прекалено скъпия му одеколон и да срещам погледа на тези умни, проницателни очи. Какво да направя? Нищо, разбира се. Нямаше къде да отида, нито как да избягам оттук, след като дори на пътниците в първа класа не се разрешаваха парашути. Сърцето ми запрепуска лудешки, докато трескаво се опитвах да измисля какво да кажа. Той ме наблюдаваше мълчаливо с онази лека, самодоволна усмивка, предоставяйки ми галантно правото да подхвана разговора.

— И така — смотолевих накрая, забила поглед в ръцете си, — как е, ъъ… колата ти?

— Оставих я на улицата. Реших, че там нищо няма да й стане, докато ме няма.

Вдигнах рязко глава, а ченето ми увисна.

— Направил си какво? Ще я вдигнат с паяк, ако остане там през нощта!

Ейдриън прихна, преди да довърша изречението.

— Значи това е нужно, за да получа страстен отклик, а? — Поклати глава. — Не се тревожи, Сейдж. Само се шегувах. Прибрана е на сигурно място на паркинга на сградата.

Страните ми пламнаха. Яд ме беше, задето се бях хванала на шегата му и дори се почувствах малко засрамена, че толкова се паля за една кола. Разбира се, това не бе каква да е кола, а красив, класически форд „Мустанг“, който Ейдриън наскоро си бе взел. Всъщност той го бе купил, за да ме впечатли, като се преструваше, че не умее да шофира кола с ръчни скорости, за да прекарва повече време с мен, докато го обучавам. Мислех, че колата е невероятна, но все още бях удивена, че си бе създал толкова главоболия, за да бъдем заедно. Достигнахме нужната височина за нашия полет и стюардесата се върна, за да донесе още едно питие на спътника ми.

— Да ви предложа нещо за пиене, госпожице? — попита тя.

— Диетична кола — отвърнах машинално.

— Можеше да я получиш безплатно и във втора класа — цъкна Ейдриън възмутено, след като момичето се отдалечи.

Завъртях очи.

— Нима трябва да прекарам следващите пет часа в постоянен тормоз? Ако е така, ще отида във втора класа и ще дам възможност на някой щастливец да се „издигне“ до моето място.

Ейдриън вдигна ръце в помирителен жест.

— Не, не. Продължавай в същия дух. Аз ще се забавлявам самостоятелно.

Самостоятелното му забавление се оказа решаването на кръстословица в едно от списанията, които раздаваха в самолета. А аз извадих книгата на госпожа Теруилиджър и се опитах да чета, но ми беше трудно да се съсредоточа в съседство до Ейдриън. Продължих да му хвърлям крадешком погледи с периферно зрение — отчасти, за да проверя дали гледа към мен, и отчасти, само за да се любувам на вида му. Той си беше същият Ейдриън, както винаги, изглеждащ вбесяващо добре с тъмнокестенявата си коса в елегантен безпорядък и изваяно лице. Бях се зарекла, че няма да говоря с него, но забелязах, че от известно време не бе написал нищо и само потропваше шумно с химикалката по таблата. Не можах да се сдържа.

— Какво те затрудни? — попитах.

— Изобретателят на памукочистачната машина, с пет букви.

— Уитни — отвърнах.

Той се наведе над листа и написа прилежно буквите.

— Най-твърдият естествен минерал по скалата на Моос, със седем букви.

— Диамант.

Пет думи по-късно най-после осъзнах какво се случва.

— Хей — заявих му, — няма да правя това.

Ейдриън вдигна глава и ме изгледа с невинен, ангелски поглед.

— Да правиш какво?

— Знаеш какво. Ти ме подлъга. Знаеш, че не мога да устоя…

— … на мен? — подсказа той услужливо.

Посочих списанието.

— На подобни незначителни, но приятни забавления. — Отместих се колкото може по-далеч от него и разтворих книгата си с подчертана показност. — Чака ме работа.

Усетих, че наднича над рамото ми и се опитах да не обръщам внимание на начина, по който ми действаше близостта му.

— Изглежда Джаки продължава да те кара да работиш усилено в класа й. — Ейдриън се бе запознал наскоро с госпожа Теруилиджър и незнайно как, я очарова дотолкова, че тя му бе позволила да я нарича на малко име.

— Това по-скоро е извънкласно занимание — обясних му.

— Наистина ли? Бях останал с впечатлението, че си твърдо против да се занимаваш с тези неща, освен в краен случай.

Затворих възмутено книгата.

— И още съм! Но тогава тя каза… — преглътнах напиращите думи, като си напомних, че не бива да се забърквам с Ейдриън повече, отколкото се налагаше. Беше прекалено лесно да се плъзна отново в руслото на старото, познато държание с него. Струваше ми се съвсем правилно и естествено, когато — съвсем очевидно — беше напълно погрешно.

— Тогава какво? — настоя той с нежен глас.

Вдигнах поглед към него и не съзрях нито следа от самодоволство или подигравка. Не усетих онази изгаряща болка, която ме тормозеше през последните няколко седмици. Всъщност той изглеждаше загрижен, което мигом ме разсея от задачата, възложена ми от госпожа Теруилиджър. Да го видя такъв бе в ярък контраст с това, което бе последвало онази наша целувка. Аз бях толкова изнервена от перспективата да седя до него по време на този полет, а ето че той всъщност бе готов да ме подкрепи. На какво се дължеше тази промяна?

Поколебах се, неуверена какво да направя. От миналата нощ неспирно си припомнях думите на учителката ми, опитвайки се да проумея какво означават. Ейдриън беше единственият, който знаеше за специалните ми отношения с госпожа Теруилиджър и за магията (и Джил, разбира се) и до този момент аз всъщност не бях осъзнала колко отчаяно ми се иска да обсъдя това с някого. И така, аз се предадох и му разказах цялата история за среднощното ми приключение в пустинята.

Когато свърших, останах изненадана колко мрачно стана изражението му.

— Едно е от време на време да се опитва да те научи на някоя и друга магия. Обаче е съвсем различно да те въвлича в нещо опасно.

Силната му загриженост малко ме изненада — а може би не трябваше.

— Но от начина, по който говореше, се разбираше, че това не е по нейно желание. Тя изглеждаше доста разстроена за… ами, каквото и да означава това.

Ейдриън посочи към книгата.

— И това по някакъв начин може да помогне?

— Предполагам. — Прокарах пръсти по корицата и релефните букви на латински. — Тук са описани магии за защита и нападение — доста по-сериозни и въздействащи от тези, които някога съм правила. Това не ми харесва, а тези заклинания дори не са за наистина напредналите. Онези ми каза да ги прескоча.

— Ти по принцип не харесваш магиите — напомни ми той. — Но ако те ще ти осигурят безопасност, тогава може би не бива да ги пренебрегваш.

Не исках да призная, че е прав. Това само щеше да го окуражи.

— Да, но просто ми се щеше да зная от какво се опитвам да се предпазя… Не. Не. Не бива да правим това.

Без дори да го осъзная, се бях върнала към старите, познати отношения с Ейдриън и отново разговарях с него свободно и непринудено, както бяхме свикнали. Всъщност му се доверявах. Той изглеждаше слисан.

— Да правим какво? Спрях да те моля да ми помагаш за кръстословицата, нали?

Поех дълбоко дъх и се стегнах. Знаех, че този момент ще настъпи, колкото и да се опитвах да го отлагам. Просто не очаквах да се случи по време на въздушен полет.

— Ейдриън, трябва да поговорим за това, което се случи помежду ни — заявих.

Отне му минута, докато обмисляше думите ми.

— Ами… доколкото последно съм осведомен, нищо не се е случило между нас.

Осмелих се да го стрелна с поглед.

— Именно. Съжалявам за онова, което стана… за това, което казах, но всичко е истина. Ние трябва да го преодолеем и да продължим с живота си по нормалния начин. Това е за доброто на цялата ни група в Палм Спрингс.

— Странно. Аз вече го преодолях и продължих напред. — Той сви рамене. — Ти си тази, която заговори за това.

Отново се изчервих.

— Но всичко е заради теб! Ти прекара последните няколко седмици нацупен и в мрачно настроение, дори почти не ми говореше. А когато благоволяваше да го направиш, това обикновено се свеждаше до някое гаднярско и злобно подмятане.

Наскоро, докато обядвахме в дома на Кларънс Донахю, видях най-ужасяващия паяк, пропълзявал някога в дневна стая. Събирайки цялата си смелост, хванах противния малък звяр и го изхвърлих навън. Коментарът на Ейдриън за храбрата ми постъпка беше: „Леле, не знаех, че действително можеш да се изправиш лице в лице с нещата, които те плашат. Мислех си, че нормалната ти реакция е да побегнеш с писъци и да се преструваш, че не съществуват“.

— Права си за държанието ми — каза Ейдриън, кимайки на всяка моя дума. Отново изглеждаше забележително сериозен. — За което съжалявам.

— Ти… какво? — Можех само да се блещя изумено насреща му. — Значи… вече си приключил с всички тези… работи? Приключил си с, ъъ, онези свои чувства? — Не можах да се насиля да изрека: „Приключил си с любовта си към мен?“

— О, не — отрече бодро спътникът ми. — Приключих с чупенето и мрачното настроение — ами, искам да кажа, че винаги съм малко мрачен и потиснат. Това е запазена марка за Ейдриън Ивашков. Но приключих с прекомерните страдания и преживявания. Те не ме доведоха доникъде нито с Роуз, нито с теб.

— Нищо няма да ти помогне да напреднеш с мен! — възкликнах аз.

— Не съм сигурен за това. — Доби дълбокомислено и вглъбено изражение, което беше едновременно неочаквано и интригуващо. — Ти не си толкова безнадеждна кауза, както беше тя. Искам да кажа, че с нея трябваше да преодолея дълбоката й, епическа любов с руски богатир. Докато двамата с теб трябва само да пречупим стотици години на дълбоко вкоренени предразсъдъци и забрани между нашите две раси. Нищо работа.

— Ейдриън! — Усещах, че всеки миг ще изригна. — Това не е шега.

— Зная. Определено не и за мен. И тъкмо поради това няма да те притискам и тормозя, или да правя нещата по-трудни за теб. — Направи драматична пауза. — Просто ще те обичам, независимо дали ти ме искаш, или не.

Появи се стюардесата с топли кърпи1, което прекрати временно разговора, а леко обезпокоителните му думи увиснаха помежду ни. Бях толкова слисана, че не можах да измъдря подходящ отговор, преди тя да се върне, за да прибере кърпите.

— Независимо дали те искам, или не? Какво, за бога, означава това?

Ейдриън се намръщи.

— Извинявай. Прозвуча по-заплашително и странно, отколкото възнамерявах. Просто искам да кажа, че не ми пука, ако заявиш, че не можем да бъдем заедно. Не ме интересува дали ме смяташ за най-чудовищното и противоестествено създание, стъпвало някога по земята.

За един безумно кратък миг думите му ме върнаха назад в близкото минало, когато той ми каза, че съм най-красивото създание, стъпвало някога по тази земя. Онези думи ми въздействаха и сега, както тогава. Двамата седяхме в полутъмна стая, осветена от свещи и той ме погледна така, както никой друг никога не ме е…

„Престани, Сидни. Съсредоточи се.“

— Ти можеш да мислиш каквото си искаш, да правиш каквото си искаш — продължи Ейдриън, неподозиращ за предателските ми помисли. От него се излъчваше забележително спокойствие. — Аз просто ще продължа да те обичам, дори и да е безнадеждно.

Не зная защо това ме шокира толкова много. Озърнах се, за да се уверя, че никой не ни слушаше.

— Аз… какво? Не. Ти не можеш!

Той наклони глава настрани и ме изгледа внимателно.

— Защо? Това не наранява нито теб, нито някой друг. Казах ти, че няма да те притеснявам, ако не ме желаеш. А ако искаш, ами, цял съм на твое разположение. Така че какво значение има, ако само те обичам отдалеч?

Не бях съвсем наясно.

— Защото… защото не можеш!

— Защо не?

— Ти… ти трябва да продължиш — избъбрих. Да, това бе основателна причина. — Трябва да си намериш някоя друга. Знаеш, че аз не… аз не мога… Ами, сещаш се. Само си губиш времето с мен.

Доводите ми явно не го разколебаха.

— Губя собственото си време.

— Но това е откачено! Защо ще го правиш?

— Защото не зависи от мен — сви рамене той. — И, хей, ако продължа да те обичам, може би накрая ще се пречупиш и също ще ме обикнеш. По дяволите, почти сигурен съм, че вече си наполовина влюбена в мен.

— Не съм! И всичко, което каза току-що, е абсурдно. Няма никаква логика.

Ейдриън се върна към кръстословицата.

— Е, можеш да си мислиш каквото искаш, но не забравяй — без значение колко обикновени изглеждат нещата между нас — аз все още съм тук, все още те обичам и съм загрижен за теб много повече, отколкото всеки друг — независимо дали е дяволско изчадие, или не е — някога ще бъде.

— Не те мисля за дяволско изчадие.

— Виждаш ли? Нещата вече започват да изглеждат обещаващи. — Отново потропа с химикала по кръстословицата. Поетеса от викторианската епоха, представител на романтизма. Осем букви.

Не отговорих. Направо бях онемяла… През останалата част на полета Ейдриън повече не повдигна този опасен въпрос. През по-голямата част от времето мълчеше, а когато заговаряше, то бе за напълно безопасни теми, като нашата вечеря и предстоящата сватба. Никой от седналите наоколо не би разбрал, че помежду ни има нещо странно.

Но аз знаех.

И това ме глождеше. Направо ме изяждаше отвътре. И докато полетът продължаваше, както и когато се приземихме, повече не можех да погледна Ейдриън по същия начин. Всеки път щом очите ни се срещнеха, не спирах да мисля за думите му: „Аз все още съм тук, все още те обичам и съм загрижен за теб много повече, отколкото всеки друг някога ще бъде.“ Част от мен се чувстваше обидена. Как смееше? Как смееше да ме обича, независимо дали аз го исках, или не? Казах му да не го прави! Той нямаше право.

А останалата част от мен? Останалата част просто беше изплашена.

„Ако продължа да те обичам, може би накрая ще се пречупиш и също ще ме обикнеш.“

Това беше абсурдно. Не можеш да накараш някого да те обича само защото ти го обичаш. И без значение колко чаровен бе Ейдриън, колко красив или колко забавен. Един алхимик и един морой никога не можеха да бъдат заедно. Това беше невъзможно.

„Почти сигурен съм, че вече си наполовина влюбена в мен.“

Абсолютно невъзможно.