Индигова магия

Глава 21

Една част в мен се молеше това да е някаква грешка. Гледах записа още три пъти, прехвърляйки все по-налудничави теории в главата си. Може би магистър Джеймсън е имал близнак, който не е бил фанатик, ненавиждащ вампирите. Не. Видеото не лъжеше. За разлика от алхимиците.

Не можех да пренебрегна тази истина. Не можех да чакам. Трябваше незабавно да разреша това. Ако не и по-скоро.

Изпратих на Маркъс есемес веднага, щом самолетът кацна: „Среща тази вечер. Без игрални зали. Без шумни ресторанти. ТАЗИ ВЕЧЕР.“

Когато се прибрах в общежитието, още нямаше отговор от него. Какво правеше той? Препрочиташе „Спасителят в ръжта“? Ако знаех в коя дупка се е заврял, щях на минутата да отида там. Нямаше какво да сторя, освен да чакам, затова се обадих на госпожа Теруилиджър, хем да се разсея, хем да си осигуря малко свобода.

— Нищо ново — оповести тя, когато вдигна телефона. — Ние все още наблюдаваме и чакаме — макар че вторият ти амулет е почти готов.

— Не се обаждам за това. Имам нужда тази вечер да удължите вечерния ми час.

Съвестно ми беше да я използвам за нещо, което нямаше връзка с общите ни цели, но се налагаше.

— О? Възнамеряваш да ми направиш неочаквано посещение?

— Ъъ… не. Става дума за нещо друго.

Определено намери думите ми за забавни.

— Да не би да използваш помощта ми за лични облаги?

— Не смятате ли, че съм го заслужила? — парирах аз.

Тя се засмя, нещо, което напоследък не я бях чувала да прави. Каза, че ще изпълни молбата ми и обеща да се обади веднага на дежурния в общежитието. Щом затворих, телефонът ми избръмча с очакваното съобщение от Маркъс. Съдържаше адрес, намиращ се на около половин час от „Амбъруд“. Предполагайки, че вече ме очаква, грабнах чантата с лаптопа и излязох.

Имайки предвид последните ми срещи с Маркъс, нямаше да се изненадам, ако ме чакаше в някой универсален магазин или караоке бар. Вместо това се озовах пред ретро музикален магазин, където продаваха грамофонни плочи. На вратата висеше голяма табела „Затворено“, допълваща се от тъмните прозорци и празния паркинг. Слязох от колата и проверих два пъти адреса, чудейки се дали джипиесът на колата не ме е заблудил. Устремността ми от преди малко отстъпи на нервността. Дали бях проявила непростима небрежност? Един от първите уроци на Улф беше да се избягват неясни ситуации, а ето ме тук, изложена на показ.

Сетне чух глас от сенките да произнася името ми. Извърнах се по посока на гласа и Сабрина се материализира от мрака, както винаги с пистолет в ръка. Може би, ако й покажех моя, който държах в жабката на колата, бихме могли да се почувстваме като сродни души.

— Заобиколи отзад — нареди ми тя. — Почукай на вратата. — И без да каже нито дума повече изчезна в сенките.

Задната част на сградата приличаше на престъпно свърталище и аз се запитах дали, ако се наложи, Сабрина ще ми се притече на помощ. Почуках на вратата, почти очаквайки в контрабанден стил някой да поиска да кажа парола от рода на „ръждясала игуана“. Вместо това Маркъс отвори вратата, лепнал една от сияйните си усмивки, с които се надяваше да ме спечели. Странно, но тази вечер това ме накара да се отпусна.

— Здравей, прекрасна. Влизай.

Минах покрай него и се озовах в склад на магазин, пълен с маси, рафтове, кашони с плочи и най-различни касетки. До стената се бяха изправили Амилия и Уейд, в еднакви пози, скръстили ръце пред гърдите си.

Маркъс затвори вратата зад мен и я заключи.

— Радвам се, че се върна цяла и невредима. Съдейки по есемеса — и изражението ти — си открила нещо.

Целият гняв, който сдържах, откакто направих откритието си, избухна. Извадих лаптопа от чантата, като едва се сдържах да не го тръшна върху масата.

— Да! Не мога да повярвам. Ти беше прав. Твоята налудничава, невероятна теория се оказа вярна. Алхимиците лъжат! Или поне някои от тях. Не зная. Едната половина явно не подозира какво върши другата.

Очаквах някаква самодоволна забележка от Маркъс или поне „нали ти казах“. Но красивото му лице бе измъчено и тъжно. Напомни ми на снимката, на която го бях видяла с Кларънс.

— По дяволите — промълви тихо. — Аз като че ли се надявах, че ще се върнеш с някакъв скучен запис. Амилия, върви да се смениш със Сабрина. Искам тя да види това.

Амилия изглеждаше разочарована, задето я отпращат, но не се поколеба да се подчини на заповедта му. Когато Сабрина дойде, вече бях нагласила записа да започне точно от нужния момент. Те се събраха около мен.

— Готови ли сте? — попитах. Те кимнаха, а аз виждах ясно емоциите, които ги вълнуваха. Бе настъпил мигът, който очакваха. Мигът, когато конспиративната им теория щеше да се докаже. В същото време последиците бяха разтърсващи и тримата много добре осъзнаваха колко опасно е това, което предстоеше да видят.

Пуснах записа. Кадърът траеше няколко секунди, но те запазиха самообладание, когато брадатата фигура се появи на екрана. Чух как Сабрина си пое дъх.

— Това е той. Магистър Джеймсън. Погледът й се местеше между лицата ни. — Това наистина ли е сграда на алхимиците? Той наистина ли е там?

— Да — отвърна Уейд. — А този е Дейл Хоторн, един от директорите.

Нещо се размърда в паметта ми.

— Чувала съм това име. Той е един от колегите на Стантън, нали?

— Точно.

— Възможно ли е тя да не знае за подобно посещение? — попитах. — Дори и на нейното ниво?

— Може би — отвърна Маркъс. — Въпреки че да го вкараш направо там — в секретен сектор — си е доста смело. Дори и тя да не знае за срещата, мога да се обзаложа, че останалите са осведомени. Ако всичко се пазеше в пълна тайна, Хоторн щеше да се срещне с него някъде другаде. Разбира се, секретният списък означава, че визитата не е всеобщо достояние.

И така, имаше вероятност Стантън да не ме е излъгала — е, поне за контактите между алхимиците и Воините. Но тя определено бе излъгала за това, че алхимиците не знаят за Маркъс, след като той каза, че е всеизвестна фигура на най-високо ниво. Дори и да не знаеше за магистър Джеймсън, това не променяше факта, че други алхимици — при това високопоставени — се движат в толкова опасна компания. Може би невинаги съм харесвала процедурите и методите им, но отчаяно исках да вярвам, че го правят в името на доброто на този свят. Може би наистина вършеха добро. А може би не. Вече не знаех.

Когато откъснах поглед от стопкадъра с магистър Джеймсън, забелязах, че Маркъс ме наблюдава.

— Готова ли си? — попита той.

— Готова за какво?

Той приближи до една маса и се върна с малко куфарче. Когато го отвори, видях малко шишенце със сребриста течност и спринцовка.

— Какво е… О! Досетих се. Това е кръвта, която ще развали татуировката.

Той кимна.

— Извличането на елементите причинява реакция, която я превръща в сребриста течност. Нужни са няколко години, но накрая златното в кожата ти също ще избледнее до сребристо.

Всички ме гледаха с очакване, а аз направих крачка назад.

— Не съм сигурна, че съм готова за това.

— Защо да чакаш? — попита Маркъс и посочи лаптопа. — Видя това. Знаеш на какво са способни. Можеш ли да продължаваш да се самозалъгваш? Не искаш ли да поемеш напред с отворени очи?

— Ами… да, но не зная дали съм готова да позволя да ми инжектират някакво странно вещество.

Маркъс напълни спринцовката със сребристата течност.

— Мога да ти демонстрирам на моята татуировка, ако това ще те успокои. Няма да ми причини болка и сама ще се убедиш, че няма и някакви страшни странични ефекти.

— Не се знае със сигурност дали те са ми направили нещо — възразих. Аргументите му бяха логични, но аз все още се боях да направя тази стъпка. Усещах как ръцете ми треперят. — Това може да е напразно. Може би в мен няма никакви вещества, внушаващи екипна лоялност.

— Но не си сигурна, че е така — контрира Маркъс. — А и винаги има вложена малко лоялност в първоначалната татуировка. Имам предвид, че не е достатъчно, за да те превърне в някаква робиня робот, но все пак… Няма ли да е по-добре да си сигурна, че си напълно чиста откъм всякакво внушение?

Не можех да откъсна поглед от спринцовката.

— Ще се чувствам ли по-различно?

— Не. Въпреки че не е изключено да спреш някого на улицата и да започнеш да му разказваш за вампирите. — Не можех да определя дали се шегува, или не. — След което просто ще те затворят в някоя психиатрична клиника.

Дали бях готова за това? Наистина ли щях да направя следващата стъпка към присъединяването към групата на Маркъс? Бях издържала изпитанието, на което ме бе подложил — и за което се бе оказал прав. Очевидно тази група не беше безполезна. Те наблюдаваха алхимиците и Воините. Освен това явно взимаха присърце интересите на мороите.

Мороите — или по-специално Джил. Не бях забравила безцеремонната забележка на Сабрина, че Воините се интересували от някакво изчезнало момиче. Кое друго може да е, ако не е Джил? И дали този тип Хоторн знаеше местоположението й? Дали го бе издал на магистър Джеймсън? И дали тази информация щеше да изложи на риск останалите около Джил, като например Ейдриън?

Нямах отговори на тези въпроси, но трябваше да ги открия.

— Добре — казах. — Направи го.

Маркъс не губи никакво време. Мисля, че се страхуваше да не размисля — което, навярно, не беше съвсем необосновано. Седнах на един от столовете и наклоних глава настрани, за да има по-добър достъп до бузата ми. Уейд хвана нежно главата ми с ръце.

— Само се постарай да стоиш неподвижно — каза ми той с извинителен тон.

— Къде си се научил да правиш това? — попитах, преди Маркъс да започне.

Лицето му бе сериозно заради предстоящата задача, ала въпросът ми го накара отново да се усмихне.

— Технически аз не те татуирам, ако това те притеснява — каза той. Всъщност аз се притеснявах за доста неща. — Ще ти направя само малки инжекции, също като при опресняването на татуировката.

— Ами самият процес? Как разбра за него? — Това навярно беше въпрос, който трябваше да задам, преди да седна на този стол. Но не очаквах, че ще го направя толкова скоро или внезапно.

— Това е теория на един мой приятел морой. Аз предложих да бъда опитно зайче и се получи. — Отново доби делови вид и вдигна спринцовката. — Готова ли си?

Поех дълбоко дъх, имах чувството, че съм застанала на ръба на бездна.

Време беше да скоча.

— Давай!

Заболя ме не повече отколкото при опресняването на татуировката — почувствах само няколко леки убождания върху кожата. Неприятно, но не и болезнено. Всъщност процедурата не беше дълга, но имах чувството, че е минала цяла вечност. През цялото време се питах: „Какво правиш? Какво правиш?“. Накрая Финч се отдръпна и ме изгледа със сияещ поглед. Сабрина и Уейд също се усмихваха.

— Браво, ето това беше! — рече Маркъс. — Добре дошла в редиците ни, Сидни.

Извадих от чантата пудриерата си с огледалце и огледах татуировката. Кожата ми беше порозовяла от убождането на иглата, но ако този процес приличаше на опресняването на татуировката, лекото възпаление скоро щеше да премине. Иначе като цяло лилията изглеждаше непроменена.

Освен това не се чувствах променена отвътре. Не изпитвах желание да нахлуя в сградата на организацията и да поискам справедливост или нещо подобно. Да приема предизвикателството на Маркъс и да пробвам дали ще кажа на някой външен за света на вампирите навярно беше най-добрият начин да проверя дали татуировката ми е била променена, но нямах желание за това.

— Това ли е? — попитах.

— Да — кимна Маркъс. — След като се подпечата, няма да е нужно да се тревожиш за…

— Няма да я подпечатвам.

Всички усмивки се стопиха.

Маркъс изглеждаше сконфузен, сякаш не е чул правилно.

— Трябва да го направиш. Следващия уикенд заминаваме за Мексико. След това алхимиците никога повече няма да имат влияние върху теб.

— Няма да подпечатам татуировката — повторих. — Няма да отида в Мексико. — Посочих към лаптопа си. — Виж какво успях да постигна! Ако остана в организацията, мога да открия много повече. Мога да разбера какво друго замислят заедно алхимиците и Воините. — „Мога да разбера дали Джил е в опасност.“ — Ако бъда белязана за постоянно и напусна завинаги редиците на алхимиците, никога повече няма да имам подобни възможности. След това няма да има връщане.

Мисля, че Маркъс винаги постигаше това, което искаше, и това ново развитие на ситуацията напълно го обърка. Уейд се намеси в спора.

— И сега няма връщане назад. Вече си оставила цяла пътечка от трохи след себе си19. Само си припомни стореното от теб досега. Вече си разпитвала за Маркъс. Дори да не се беше сприятелила толкова с мороите, алхимиците знаят, че прекарваш много време с тях. И един ден някой може да се сети, че си била в секретния сектор, когато са били откраднати данните.

— Никой не знае, че са били откраднати — изтъкнах аз.

— Ти се надяваш, че не знаят — поправи ме Уейд. — Но всички тези наглед дребни неща са достатъчни, за да събудят подозрение. Ако продължиш в този дух, неминуемо ще оставиш още следи. Те накрая ще те забележат и тогава всичко ще приключи.

Маркъс се бе окопитил от първоначалното си смайване.

— Именно. Виж, ако искаш да останеш там, където си в момента, до заминаването за Мексико — няма проблем. Погрижи се за когото или каквото там е нужно. Но след това трябва да избягаш. Ще продължим делото си отвън.

— Вие можете да продължавате както желаете. — Започнах да прибирам лаптопа си. — Аз ще действам отвътре.

Маркъс улови ръката ми.

— Сама подготвяш капана си, Сидни! — рече остро. — Ще те заловят.

Отскубнах ръката си.

— Ще бъда внимателна.

— Всички правят грешки — намеси се Сабрина, като заговори за пръв път от известно време.

— Ще рискувам. — Преметнах чантата през рамо. — Освен ако вие не се опитате насила да ме спрете.

Никой от тях не отговори.

— Тогава тръгвам. Не се страхувам от алхимиците. Благодаря за всичко, което направихте. Наистина го оценявам.

— Благодаря ти — промълви Маркъс накрая. Поклати глава към Уейд, който сякаш искаше да протестира. — За информацията. Честно, не мислех, че ще успееш. Предполагах, че ще се върнеш с празни ръце, макар че аз пак щях да разваля татуировката ти. Нали разбираш, дори само заради усилието получаваш отличен. Ала вместо това само затвърди мнението ми за теб: ти си забележителна. Наистина би могла да ни бъдеш много полезна.

— Е, знаеш как да се свържеш с мен.

— А ти знаеш как да се свържеш с нас — рече той. — Ще бъдем тук цяла седмица, ако размислиш.

— Няма. Не желая да бягам.

Амилия ми подвикна за довиждане, когато се качвах в колата, неподозираща, че току-що бях отсвирила любимия й водач. Докато шофирах към „Амбъруд“, бях удивена от чувствата, които изпитвах — и това нямаше нищо общо с татуировката. Дължеше се на мисълта, че се бях опълчила на всички — алхимиците, Воините, съмишлениците на Маркъс. Не бях длъжна да давам отчет никому, без значение за какво. Бях самостоятелна личност, способна да отговаря за действията си. А това не беше нещо, с което имах особено богат опит.

И възнамерявах да направя нещо драстично. Не бях казала на Маркъс и тайфата му, защото се боях, че те наистина ще се опитат да ме спрат. Когато се върнах в „Амбъруд“, се качих направо в стаята си и се обадих на Стантън. Тя отговори след първия сигнал, което аз възприех като знак свише, че постъпвам правилно.

— Госпожице Сейдж, очаквах да се обадиш. Хубава ли беше службата?

— Да — отвърнах. — Много просветляваща. Но не се обаждам за това. Имаме проблем. Воините на светлината търсят Джил.

Нямах намерение да си губя времето.

— Защо, за бога, им е притрябвала? — Звучеше искрено изненадана, но ако научих нещо от цялата тази история, в което вярвах с цялото си сърце, то е, че алхимиците са изпечени лъжци.

— Защото знаят, че ако местонахождението на Джил стане известно, това ще хвърли света на мороите в хаос. Те са фокусирали вниманието си най-вече върху стригоите, но няма да имат нищо против да причинят малко зло и на мороите.

— Разбирам. — Винаги съм се питала дали замълчава, за да събере мислите си, или за по-голям ефект. — И как точно узна всичко това?

— Онзи тип, който преди беше от Воините. Ние все още сме приятели и той е започнал да се съмнява в тях. Спомена, че чул разговор за това как трябва да се намери някакво изчезнало момиче, което можело да причини всякакви неприятности. — Може би не беше правилно да въвличам Трей в тази лъжа, но сериозно се съмнявах, че Стантън в скоро време ще хукне да го разпитва.

— И ти предположи, че става дума за госпожица Драгомир?

— Хайде де! — възкликнах. — Че кой друг би могъл да е? Познавате ли други момичета морои? Разбира се, че е тя!

— По-кротко, госпожице Сейдж. — Гласът й бе равен и спокоен. — Няма нужда от мелодрами.

— Трябва да се вземат мерки! Ако те я издирват, в такъв случай трябва незабавно да напуснем Палм Спрингс!

— Това е изключено — твърдо заяви тя. Сегашното й местоположение беше плод на дълго и внимателно планиране.

Нито за секунда не повярвах на аргумента й. Половината от нашата работа се състоеше в намаляване и покриване на щетите и светкавично приспособяване към променящи се ситуации.

— Така ли? Е, в такъв случай планирахте ли, че онези откачени ловци на вампири ще я намерят?

Стантън подмина саркастичната ми забележка.

— Имаш ли доказателства, че Воините разполагат с някаква конкретна информация за нея? Приятелят ти каза ли ти повече подробности?

— Не — признах си. — Но все пак трябва да предприемем нещо.

— В случая няма „ние“. — Гласът й от безучастен бе станал леден. — Не ти решаваш какво ще правим.

Понечих да възразя, сетне се възпрях. Обзе ме ужас. Какво бях направила току-що? Първоначалното ми намерение беше или да накарам Стантън да предприеме законни действия, или да разбера дали неволно ще се издаде, че знае за връзките с Воините. Смятах, че споменаването на Трей ще подкрепи достоверността на думите ми, след като едва ли можех да й съобщя истинската причина, поради която се страхувах за Джил. При все това бях изкрещяла заповед. А това не беше типично държание за Сидни. Не беше типично държание за един алхимик. Какво бе казал Уейд? „Вече си оставила цяла пътечка от трохи след себе си.“

Дали беше заради развалената татуировка?

Това не беше троха. Беше цял хляб. Поведението ми беше на ръба на непокорството и аз внезапно си представих онзи списък, за който Маркъс постоянно ме предупреждаваше — онзи, в който се записваха всички подозрителни неща, които съм извършила. Дали в момента въпросният списък не се обновяваше?

Трябваше да поправя грешката си, но как? Как, за бога, да си взема обратно изреченото? Мислите ми препускаха бясно. Бяха ми нужни няколко минути, за да се успокоя и да започна да мисля логично. „Мисията. Съсредоточи се върху мисията. Стантън ще разбере това.“

— Извинете ме, госпожо — продумах накрая. „Бъди спокойна. Бъди почтителна.“ — Аз просто… просто толкова съм разтревожена за тази мисия. Знаете ли, на службата се срещнах с баща си. Това беше факт, който тя можеше да провери. — Трябва да сте забелязали как си тръгнах онази нощ. Колко обтегнати са отношенията помежду ни. Аз… аз трябва да го накарам да се гордее с мен. Ако тази мисия се провали, той никога няма да ми прости.

Тя не отговори, затова се помолих това да означава, че слуша внимателно… и ми вярва.

— Искам да се представя добре тук. Искам да изпълня нашите цели и да опазя Джил скрита. Но вече възникнаха прекалено много усложнения, които никой не предвиди — първо Кийт, а след това Воините. Просто вече не мога да съм напълно сигурна, че тя е в безопасност, дори с Еди и Анджелина. А това ме съсипва. И… Не бях актриса, която може да се престори, че плаче, но се постарах гласът ми да пресекне. — И аз вече не се чувствам в безопасност. Казах ви, когато помолих за разрешение да отида на службата, колко потискащо и разстройващо е да си с мороите. Те са навсякъде — както и дампирите. Храня се с тях. Уча в един клас с тях. Да прекарам уикенда сред алхимиците беше като глътка свеж въздух за мен, истинско спасение. Искам да кажа, че не се опитвам да избегна задълженията си, госпожо. Разбирам, че всички сме длъжни да правим жертви. И вече започнах да свиквам с присъствието им, но понякога напрежението е просто непоносимо — и когато чух това нещо за Воините, направо се сринах. Единствената ми мисъл беше, че мога да се проваля. Съжалявам, госпожо. Не биваше да си го изкарвам на вас. Изгубих контрол, а това е недопустимо.

Прекратих брътвежите си и зачаках отговора й. Надявах се, че съм била достатъчно убедителна, за да пресека всякаква мисъл, че може да съм дисидент. Разбира се, възможно бе да се бях представила като един слаб и нестабилен алхимик, който трябва незабавно да бъде отстранен от тази мисия. В такъв случай… ами, може би трябваше да замина с Маркъс в Мексико.

Характерната й пауза този път беше особено болезнена.

— Разбирам — каза накрая. — Е, ще го взема под внимание. Тази мисия е от изключителна важност, повярвай ми. Когато преди малко те разпитвах за получената информация, не беше заради отслабена решителност от наша страна. Притесненията ти ще бъдат взети под внимание и аз ще реша как ще бъде най-добре да се действа.

Не беше точно това, което исках, но се надявах, че Стантън ще удържи на думата си. Прекалено много исках да вярвам, че е честна и почтена.

— Благодаря ви, госпожо.

— Има ли друго, госпожице Сейдж?

— Не, госпожо. Аз… аз много съжалявам, госпожо.

— Извинението ти е отчетено.

Щрак.

Крачех из стаята, докато разговарях, и сега стоях на място, втренчена в телефона. Инстинктът ми подсказваше, че наистина бях накарала Стантън да предприеме някакви действия. Загадката беше дали тези действия ще бъдат в моя полза, или ще се окажат катастрофални за мен.

След това беше трудно да заспя и този път това нямаше нищо общо с Вероника. Бях превъзбудена, прекалено разтревожена за случилото се с Маркъс и Стантън. Опитвах се отново да извикам онова чувство на свобода, за да ми придаде нови сили. Ала този път беше само една искра, потрепваща от моята нова несигурност, но все пак беше по-добре от нищо.

Заспала съм някъде около три. Имах смътното чувство, че са минали около два часа, когато отново се озовах в съня на Ейдриън, в балната зала.

— Най-сетне — рече той. — Почти се бях отказал от надеждата да си побъбрим. Мислех, че ще останеш будна през цялата нощ. — Беше престанал да носи костюма си в тези сънища, навярно защото аз винаги се появявах в джинси. Тази нощ той също бе облечен с джинси и обикновена черна тениска.

— Аз също. — Зачупих ръце и отново започнах да крача. Нервността на будното ми аз се бе прехвърлила и в съня. — Доста неща се случиха тази вечер.

Сънят беше като истински, реален и стабилен. Ейдриън беше трезвен.

— Не се ли върна съвсем скоро? Какво толкова е могло да се случи?

Когато му разказах, той поклати изумено глава.

— Боже, Сейдж. При теб е или всичко, или нищо. Никаква скука, винаги нещо се случва.

Заковах се пред него и се наведох през масата.

— Зная, зная. Смяташ ли, че преди малко съм извършила огромна грешка? Господи, може би Маркъс беше прав и наистина някакво внушение в татуировката ме е принуждавало да бъда лоялна и покорна. Свободна съм от час и изгубих самообладание пред началничката си.

— Доколкото разбрах, си замазала гафа — отвърна той, макар че върху челото му се появи малка бръчка. — Но аз ще бъда разочарован, ако те изпратят на някое по-спокойно място. Това ми се струва най-лошият сценарий, съдейки по това, което ми разказа.

Прихнах, ала в смеха ми се долавяше истерична нотка.

— Какво, по дяволите, е станало с мен? Правех откачени неща и преди тази вечер Маркъс да развали татуировката. Срещам се с бунтари, преследвам зли вещици и дори си купих онази рокля! Да крещя на Стантън е само поредното в дългия списък на лудости. Както ти казах в „Пайове и разни други“ — вече не зная коя съм.

Ейдриън се усмихна, улови ръцете ми и пристъпи към мен.

— Е, първо, аз съм експертът по лудостта, а това твоето е нищо. А относно това коя си, ти си същата красива, смела, абсурдно умна и кофеинизирана борбена натура, както в деня, когато те срещнах.

Най-после бе сложил „красива“ в списъка с всички тези прилагателни. Не че би трябвало да ми пука.

— Сладкодумец — изпухтях присмехулно. — Когато се срещнахме, не знаеше нищо за мен.

— Знаех, че си красива — възрази Ейдриън. — За останалото само се надявах.

Винаги, когато ми правеше комплименти за външния вид, в очите му блестяха тези пламъчета, сякаш виждаше много повече, отколкото външната обвивка. Това беше смущаващо и опияняващо… но аз нямах нищо против. И това не беше единственото, което внезапно ми се стори поразително. Как така той се бе сближил толкова с мен, а аз дори не съм го осъзнала? Като че ли имаше някакви тайни способности. Ръцете му бяха топли върху моите, пръстите ни се преплитаха. У мен все още имаше отблясъци от предишната ми радост, а близостта ми с него усилваше тези чувства. Зеленото в очите му беше прекрасно както винаги, а аз се запитах дали моите имат същия ефект върху него. Кехлибарените оттенъци в тях бяха примесени с кафяво и той веднъж бе казал, че приличат на златни.

„Той е единственият, който никога не ми е заповядвал да правя каквото и да било осъзнах. О, разбира се, придумвал ме е да направя доста неща, много често с ласкателства и сладки приказки. Но не е изисквал нищо от мен, не и като алхимиците или Маркъс. Дори Джил и Анджелина се впускаха в предисловия, преди да поискат нещо.“

— Ти трябва да…

— Като спомена за онази рокля — прекъсна ме той, — още не съм я виждал.

Засмях се тихо.

— Няма да можеш да й устоиш.

Той повдигна вежди.

— Предизвикваш ли ме, Сейдж? Мога да устоя на много неща.

— Не и съдейки по общото ни минало. Всеки път, когато обличам що–годе прилична рокля, ти губиш самообладание.

— Това не е съвсем вярно — възрази той. — Аз губя самообладание, независимо в какво си облечена. А онази червена рокля не беше „що–годе прилична“. Тя беше като небесна частица тук на земята. Една червена, копринена частица от рая.

Трябваше да завъртя очи и да му кажа, че не съм тук за негово лично забавление. Ала нещо в погледа, с който ме гледаше, както и нещо в начина, по който се чувствах тази нощ, събуди у мен желанието да видя реакцията му. Развалянето на татуировката не се бе отразило на отношенията ни, но този акт — както и стореното от мен през този уикенд — ме бяха изпълнили с някаква дързост. За пръв път исках да рискувам с него, въпреки обичайния списък от логични аргументи. Освен това нямаше нищо опасно да му позволя да погледа.

Манипулирах съня, както той ме бе научил. След няколко минути дантелената мини рокля замени джинсите и блузата. Дори призовах и обувките с високи токове, които прибавиха още няколко сантиметра към ръста ми. Все пак си оставах по-ниска от него, но така лицата ни се озоваха по-близо.

Очите му се разшириха. Без да пуска ръцете ми, той отстъпи крачка назад, за да може да ме види по-добре. Имаше нещо почти осезаемо в начина, по който погледът му се плъзна по тялото ми. Сякаш усещах всяко място, до което се докосваше. Когато очите му отново се вдигнаха към моите, дишането ми се бе учестило и аз много остро усещах, че действително не ни разделят много дрехи. Може би все пак имаше нещо опасно да му позволя да погледа.

— Частица от рая? — попитах задавено.

Той поклати бавно глава.

— Не. От друго място. Онова, в което ще горя, заради това, което си мисля.

Ейдриън отново пристъпи към мен. Ръцете му пуснаха моите и се обвиха около кръста ми, а аз забелязах, че не само моето дишане се е учестило. Той ме притегли към гърдите си и телата ни се притиснаха. Светът запулсира от топлина и електричество, натежа от напрежение. Беше нужна само една искра, за да експлодира около нас. Аз балансирах на ръба на друга бездна, което не беше много лесно с тези високи токчета.

Обвих ръце около врата му и го приближих към себе си.

— По дяволите! — промърмори той.

— Какво? — попитах, без да откъсвам взор от неговия.

Ръцете му се спуснаха по бедрата ми.

— Не бива да те целувам.

— Всичко е наред.

— Кое е наред?

— Всичко е наред, ако аз те целуна.

Не беше лесно да изненадаш Ейдриън Ивашков, но аз го слисах истински, когато устните ми докоснаха неговите. Целунах го и за миг той бе твърде сепнат, за да отвърне. Това продължи само около секунда. После неудържимата енергия, която бях опознала вече толкова добре в него, се завърна. Бутна ме назад и ме повдигна, за да седна върху масата. Покривката се събра на куп, събаряйки няколко чаши. Чух как нещо, което приличаше на китайски порцелан, се разби на пода.

Цялата логика и разум, които обикновено притежавах, се стопиха. Не бе останало нищо, освен плът и огън и нямаше да се лъжа — поне не тази нощ. Желаех го. Извих гърба си, напълно наясно колко уязвима ме прави това и че по този начин му отправям покана. Той я прие и ме натисна нежно, за да легна по гръб на масата, а тялото му покри моето. Онази съкрушителна и опияняваща целувка се придвижи от устните ми към тила. Ейдриън дръпна надолу ръба на деколтето и презрамката, откривайки рамото ми и още плът, която да завладее. Една чаша се претърколи по масата и се разби в пода, скоро последвана от друга. Той прекъсна ласките си и аз отворих очи. Лицето му бе помрачено от раздразнение.

— Масата — рече той. — Проклетата маса.

Миг по-късно вече я нямаше. Намирах се в апартамента му, върху леглото му и бях доволна, че вече няма сребърни прибори под мен. След тази пълна смяна на интериора, устните му отново завладяха моите. Никога не бих повярвала, че съм способна да се чувствам толкова първична, толкова откъсната от здравия разум, който обикновено диктуваше действията ми. Ноктите ми се забиха в гърба му, а устните му се плъзнаха по извивката на брадичката ми, надолу до вдлъбнатината на шията. Продължиха да се спускат, докато не стигнаха до дъното на острото деколте. Простенах леко, а той не спираше да ме обсипва с бързи, дразнещи целувки.

— Не се тревожи — прошепна. — Роклята остава на теб.

— О? Нима ти решаваш това?

— Да — отвърна Ейдриън. — Няма да изгубиш девствеността си насън. Ако изобщо е възможно. Не желая да се занимавам с философската страна на казуса. Освен това, няма защо да бързаме. Понякога си струва да удължиш пътуването още малко, преди да стигнеш до заветната цел.

Метафори. Това бе цената да се натискаш и целуваш с артистична личност.

Едва не го изтърсих. Сетне ръката му се плъзна по голия ми крак и аз отново забравих за всичко. Роклята остана на мен, но той си позволи доста волности. Дланта му се пъхна под плата, продължи по крака ми, после нагоре през бедрото. Изгарях там, където ме докосваше и цялото ми същество бе концентрирано в допира му. Напредваше прекалено бавно и аз го сграбчих, жадна да го накарам да побърза.

Ейдриън се изкиска, стисна китката ми, отмести моята ръка и я притисна към завивките.

— Никога не съм си представял, че аз ще съм този, който ще те удържа.

Отворих очи и срещнах неговите.

— Аз се уча бързо.

Цялата тази изгаряща и животинска нужда, клокочеща в мен, сигурно е изригнала навън, защото дъхът му пресекна, а усмивката му изчезна. Той пусна китката ми и обхвана страните ми в шепи, свеждайки лице до моето.

— Мили боже, Сидни. Ти си… — Страстта в очите му се превърна в изненада и той внезапно вдигна глава.

— Какво не е наред? — попитах, чудейки се дали това не е някаква странна част от „пътуването“.

Той се намръщи и започна да избледнява пред очите ми.

— Събудиха те.