Индигова магия

Глава 23

За миг си помислих, че вероятно е съвпадение. В крайна сметка какво беше толкова специално в една сребърна звезда със скъпоценни камъни хризолит? Нищо чудно Алисия да е родена през август и просто носи зодиакалния си камък ведно с цялата разнообразна колекция от медальони и висулки, нанизана около шията й. При все това, ако имаше нещо, на което вярвах най-много, това бе поговорката на Соня, че в света на свръхестественото няма съвпадения.

Свлякох се на пода и се опитах да обмисля логично ситуацията. Ако амулетът на Алисия беше като този, това означаваше, че тя притежава изключително силни магически способности, които се опитваше да прикрие. Дали знаеше за Вероника? Може би Алисия се опитваше да се защити? Ако е така, то не би трябвало да е толкова спокойна за присъствието на вещицата в хотела. Следователно или не знаеше за истинската същност на Вероника — отново много подозрително съвпадение — или я прикриваше.

Възможно ли бе двете да са съучастнички?

Това ми се струваше най-правдоподобният отговор. Макар че Вероника очевидно издирваше млади жени, надарени със силни магически способности, беше напълно вероятно да е видяла някакво предимство в това да има такава за своя асистентка. А и както вече знаехме, разполагаше с много други жертви, от които да си избира. В същото време Алисия би могла да прикрива престъпните й планове — когато например се появи любопитна двойка, задаваща много въпроси.

Изпъшках. От самото начало Алисия ни е водила за носа. От мига, в който прекрачихме прага й с историите за годишнината ни и нашата „приятелка“ Вероника, тя е знаела, че лъжем. Била е наясно, че всъщност не сме никакви приятели с вещицата и дори може да е била достатъчно силна, за да се противопостави донякъде на внушението на Ейдриън. Преструвала се е за всичко, включвайки се в малката ни постановка — дори и с услужливостта си да ми се обади, когато Вероника отново се е появила. Вече нямах представа кое е било истина — дали вещицата изобщо е заминавала, или се е завърнала, след като е отсъствала. Обаче имах ужасяващото подозрение, че моята кола не беше единствената, която бе извадила от строя.

Бих могла да разбера, ако бе използвала кръста, за да ме открие, но как беше намерила мустанга? Блъсках си главата за някаква идентифицираща информация. Магията на духа на Ейдриън би трябвало да промени външния ни вид, прикривайки всякаква връзка с нас. После си спомних. Алисия ни бе изпратила и се бе възхитила на мустанга. Умна личност — някой, който вече е нащрек заради посещението ни — би могъл да запомни номера на колата и да разбере къде живее Ейдриън.

Но защо ще реже гумите? „За да ни забави“, проумях. Това беше в нощта, когато Лин бе нападната. И ние бяхме пристигнали твърде късно, за да я предупредим.

Колкото повече пресявах събитията от последните няколко седмици, толкова повече се убеждавах, че сме били много, много небрежни. Въобразявахме си, че сме много предпазливи и умело сме се скрили от Вероника. Никой, дори госпожа Теруилиджър, не бе допуснала, че тя може да има съучастница, за която също трябва да внимаваме. И сънищата… бяха започнали от деня, в който с Ейдриън бяхме върху леглото в „Кадифения апартамент“. Денят, в който гранатът ми се плъзна от шията и навярно това е било достатъчно за Алисия да усети в хотела присъствието на някой, владеещ магията.

Което ме върна към настоящето. Госпожа Теруилиджър. Трябваше да й кажа какво бях открила. Обадих й се за трети път. Отново никакъв отговор. Макар че често имах видения как наставницата ми извършва среднощни ритуали, беше твърде възможно по това време вече да си е легнала. Дали откритията ми можеха да почакат до сутринта?

Не, осъзнах на мига. Не можех да отлагам. Имахме си работа с опасни и зли същества с магически способности — а колата ми току-що бе нападната. Нещо можеше да се случи, докато си седях тук, опитвайки се да реша. Трябваше да я събудя… при положение че се добера до нея.

Замислих се само за секунда, преди да взема следващото си решение. Обадих се на Ейдриън.

Той вдигна веднага, но звучеше предпазливо. Нямах право да го обвинявам след всичко, което по-рано бях направила.

— Ало?

Помолих се той наистина да се окаже благородният младеж, за когото го смятах.

— Ейдриън, зная, че нещата между нас са доста зле и нямам право да те моля, но имам нужда от услуга. Става дума за Вероника.

Нямаше нито секунда колебание.

— Какво ти трябва?

— Може ли да дойдеш в „Амбъруд“? Искам да ми помогнеш да наруша вечерния час и да избягам от общежитието.

Последва мълчание.

— Сейдж, чаках два месеца, за да чуя тези думи. Искаш ли да донеса стълба?

Планът вече се заформяше в ума ми. Охраната, която патрулираше през нощта, щеше да наблюдава студентския паркинг, но районът отзад щеше да остане сравнително по-слабо охраняван.

— Аз ще намеря начин да изляза от сградата. Ако дойдеш по главния път, който води към „Амбъруд“, а после подминеш алеята за коли, ще видиш малък страничен път, който се изкачва по хълма и излиза зад общежитието. Паркирай там, до градинската барака, а аз ще дойда веднага след като се измъкна.

Когато той заговори, нямаше и следа от лекомисления му тон от преди малко.

— Наистина бих искал да вярвам, че това е някакво вълнуващо среднощно приключение, но не е, нали? Случило се е нещо наистина лошо.

— Много лошо — съгласих се. — Ще ти обясня в колата. Бързо се преоблякох в джинси и тениска, като взех и едно леко велурено яке срещу вечерния студ. За всеки случай реших да сложа в чантата си някои от специалните си запаси. Ако всичко мине добре, тази вечер само ще предупредя госпожа Теруилиджър. Но както се развиваха нещата напоследък, не можех да предполагам, че всичко ще е толкова просто. Не можех да взема куфарчето с комплектите си, за да не ми тежи, така че трябваше набързо да подбера нужните химикали и магически вещества. Нахвърлих някои в чантата, а останалите напъхах в джобовете на джинсите и якето.

След като бях готова, се запътих към стаята на Джулия и Кристин. Те бяха облечени за лягане, но още не бяха заспали. Когато Джулия ме видя с якето и чантата, очите й се разшириха.

— Колко сладурско — промърмори.

— Зная, че си се измъквала оттук — заявих. — По какъв начин? Многобройните срещи на Джулия често се провеждаха извън строго определените за излизане часове в училището. Двете с Кристин много пъти се бяха хвалили с героични подвизи в миналото. Надявах се, че Джулия знае за таен тунел под училището и няма да се налага да се изявявам като акробат. За жалост, точно това се очертаваше да направя. Двете с Кристин ме заведоха до прозореца и посочиха към голямото дърво, издигащо се отвън.

— Тази стая има прекрасна гледка и лесен достъп — рече Кристин с гордост.

Огледах предпазливо чворестото дърво.

— На това ли му казваш лесен достъп?

— Половината общежитие го използва — осведоми ме тя. — Така че и ти ще можеш.

— Май трябва да взимаме такса — обади се Джулия замислено. Сетне ми се ухили широко. — Не се притеснявай. За теб тази вечер ще е безплатно. Просто стъпваш на онзи голям клон там, после се прехвърляш на другия и накрая използваш онези клони, за да се хванеш.

Струваше ми се удивително, че някой, който твърдеше, че бадминтонът в час по физическо е твърде „опасен“, няма да се поколебае да се катери по дърво от стая, намираща се на третия етаж. Разбира се, апартаментът на Маркъс беше на четвъртия и онази пожарна стълба беше милион пъти по-опасна и нестабилна от това дърво. Мислите за Алисия и госпожа Теруилиджър ме върнаха рязко към важността на мисията ми и аз кимнах решително към момичетата.

— Да го направим — заявих.

Джулия ме приветства възторжено и отвори прозореца. Кристин наблюдаваше нетърпеливо.

— Моля те, кажи ми, че бягаш, за да се срещнеш с някой суперготин и неустоим тип — рече тя.

Спрях се, тъкмо когато се канех да се покатеря на клона.

— Всъщност да. Но не е заради това, което си мислиш.

След като стъпих на големия клон, който Джулия ми бе посочила, открих, че е права. Беше доста лесно — всъщност толкова просто, че бях изненадана, дето училищните власти още не са забелязали този удобен път за бягство и не са отсекли дървото. Е, толкова по-добре за такива като нас със среднощни мисии. Скочих на земята и махнах за довиждане на приятелките си, които ме следяха с напрегнати изражения.

Районът зад общежитието беше слабо осветен, несъмнено, с цел да възпрепятства подобни бегълци като мен. Освен това бе част от патрулиращия маршрут на охраната, но не беше място, където имаше постоянен пост. И сега не се виждаше пазач, така че кръстосах пръсти с пожеланието да е зает на друго място от участъка си за охраняване. Моравата бе затъмнена от сенки и аз успях да се движа в тяхното прикритие през целия път — докато не стигнах до задната ограда. Тя беше добре осветена и единствените ми предимства бяха, че съм бърз катерач и пазачът още не се бе появил. Осланяйки се на надеждата, че вселената ми дължи някои услуги особено след като ми бе погодила номер с Алисия. Поех дълбоко дъх и се покатерих по оградата. Никой не ми извика, когато се приземих от другата страна, и въздъхнах облекчено. Връщането щеше да е по-трудно, но това беше проблем, с който щях да се занимая по-късно, а и се надявах госпожа Теруилиджър да ми помогне.

Намерих Ейдриън да ме чака в мустанга точно на мястото, на което му бях казала. Когато потеглихме, ме стрелна косо с поглед.

— Не си в костюм на жената котка?

— За пране е.

Той се усмихна.

— Ясно. А сега, къде отиваме и какво става?

— Отиваме при госпожа Теруилиджър — отвърнах. — А става това, че през цялото време сме били под носа на врага, без дори да разберем.

Наблюдавах Ейдриън, докато му съобщавах разкритията си и видях как, докато говорех, изражението му от невярващо се превърна в ужасено.

— Аурата й беше прекалено идеална — каза, след като свърших. — Идеално неутрална, идеално средно ниво. Никой няма такава аура. Но аз го пренебрегнах. Реших, че може би просто е някаква по-странна човешка аура.

— Може ли някой да повлияе върху аурата си? — попитах.

— Не и до такава степен — отвърна той. Не зная достатъчно за тези амулети, които вашата раса носи, но предполагам, че нейният е от тези, които изкривяват цветовата гама.

Отпуснах се на седалката, все още ядосана на себе си, задето не го бях разбрала по-скоро.

— Хубавото е, че тя не подозира, че сме по петите на Вероника и сме я разкрили. Това може да ни даде предимство.

Когато стигнахме до къщата на госпожа Теруилиджър, видяхме, че навсякъде свети, което беше изненадващо. Бях предположила, че тя вече спи, макар че това със сигурност не беше първият път, когато не ми вдигаше телефона. Само че, когато доближихме до вратата и почукахме, никой не отвори. С Ейдриън се спогледахме.

— Може би й се е наложило да тръгне внезапно — предположи той. Тонът му издаваше това, което думите не изрекоха. Ами ако госпожа Теруилиджър вече бе открила това, което и ние, и е решила да излезе в открита схватка с Вероника и съюзницата й? Нямах представа колко силна е Алисия, но изгледите за успех на моята преподавателка не изглеждаха обещаващи.

Когато никой не се отзова и на второто почукване, изритах вратата в безсилието си.

— Сега какво?

Ейдриън завъртя дръжката и вратата се отвори.

— Какво ще кажеш да я почакаме? — предложи.

Смръщих се.

— Не съм сигурна, че е редно да нахлуваме в дома й.

— Тя не е заключила. На практика ни кани да влезем.

Бутна вратата, за да се отвори по-широко и ме погледна очаквателно.

Не исках да се връщам в „Амбъруд“ без да съм говорила тази вечер с госпожа Теруилиджър, нито пък исках да стоя пред портата й. Надявайки се, че тя няма да се разсърди, задето сме се самопоканили, кимнах примирено и последвах Ейдриън вътре. Къщата беше същата, както винаги — разхвърляна и пропита с уханието на тамян. Внезапно се заковах на място.

— Почакай! Има нещо различно. — Отне ми минута да разбера и когато това стана, не можах да повярвам, че не съм го осъзнала веднага. — Котките ги няма.

— По дяволите! — възкликна Ейдриън. — Права си.

Поне една от тях винаги идваше да посрещне посетителя, а другите се виждаха върху мебелите, под масите или просто си лежаха в средата на стаята. Но сега никъде не се мяркаха.

Озърнах се недоумяващо.

— Какво, за бога, би могло…

Оглушителен писък ме накара да подскоча. Погледнах надолу към бедрото си и видях главата на дракона да се подава от чантата ми, опитвайки се да се изкатери по мен. Със закъснение осъзнах, че съм забравила да затворя капака на аквариума. Той очевидно се е пъхнал в чантата ми, докато още сме били в моята стая. Звукът, който издаваше сега, беше подобен на гладните му писъци — само дето беше още по-вбесяващ. Тогава — невероятно, но факт — той захапа крака ми. Наведох се и се опитах да го откопча.

— Нямам никакъв пай подръка! Какво се опитваш да… ох!

Нещо избръмча над главата ми и се удари в стената зад мен с шумно пльокане. Няколко мокри капки паднаха върху бузата ми и запариха кожата ми. Беше чудо, че не чух цвъртящ звук.

— Сидни! — изкрещя Ейдриън.

Обърнах се по посока на погледа му и видях Алисия да стои на прага между дневната и кухнята. Дланта й бе изправена към нас, а върху нея трепкаше и блещукаше някаква лепкава материя. Навярно беше същото вещество, което пареше кожата ми. Почти го бях избърсала, но се боях, че сега бе полепнало по пръстите ми. Потръпнах и се опитах да не му обръщам внимание.

— Сидни — каза Алисия любезно. — Или може би трябваше да кажа Тейлър? Предположих, че отново ще ви видя. Само че не толкова скоро. Явно неприятностите с колата не са те забавили тази вечер.

— Ние знаем всичко — заявих й, като държах под око лепкавата гнус. — Знаем, че работиш за Вероника.

Самодоволното й изражение се смени с изненадано.

— Да работя за нея? Отървах се от нея отдавна.

— Отървала си се… — За няколко секунди бях напълно сащисана. Тогава парченцата от пъзела започнаха да се подреждат. — Ти си тази, която е изсмукала жизнената сила на онези момичета. И на онази вещица в Сан Диего. И… на Вероника Теруилиджър.

С магията за отгатване бях проследила Вероника до странноприемницата. Когато госпожа Теруилиджър опита друга магия за отгатване, не видя нищо. Тогава предположи, че сестра й се е оградила с някаква магическа защита. Ала всъщност, внезапно го разбрах с абсолютна сигурност, Вероника вече е била в кома. Наставницата ми не е могла да достигне активно съзнание, защото Алисия вече е била погълнала енергията на Вероника.

Госпожа Теруилиджър…

— Дошла си тук заради нея — промълвих. — За госпожа Теруилиджър. Не за мен.

— Неопитните са лесни мишени — призна Алисия. — Ала те не притежават същата сила като напълно посветените вещици, които също могат да бъдат лесно погълнати, ако първо ги пречупиш физически. Аз не се нуждая от младостта, както Вероника, а само от силата. След като тя ми показа как действа магията, успях да я издебна в момент на слабост. Онази студентка ме зареди с нужната енергия, докато не изтощих Алана Кейл. — Къде бях чувала това име? Алана… тя беше посестримата от сборището на госпожа Теруилиджър, която бе в кома. И накрая мога да направя един наистина голям удар: Джаклин Теруилиджър. Всъщност не бях сигурна, че ще успея да я сломя, но се оказа, че през последните седмици тя доста се постара, за да се изтощи сама и постигна невероятен успех. И всичко това, за да защити сладката си малка питомница.

— Аз не съм нейна… — Не можах да довърша. Щях да кажа, че не съм нейна питомница, но… нима не бях? Вече не се занимавах само любителски с магия. Бях се присъединила към вещерското посестримство. А сега трябваше да защитя наставницата си, също както тя бе закриляла мен. Ако не беше прекалено късно.

— Къде е тя? — пожелах да узная.

Някъде наоколо — отвърна Алисия, която явно се опиваше от господстващото си положение. — Иска ми се да не бе разбрала за всичко това. Ти би била добро попадение, ако се научиш малко повече. Понастоящем си само малка искра в сравнение с пламъка на Джаклин. Тази вечер тя е големият удар.

— Кажи ни къде е тя! — заповяда Ейдриън с вече познатата ми сурова и решителна нотка.

Погледът на Алисия се отмести от мен към него.

— О, моля те — изсумтя презрително. — Престани да си губиш времето с вампирското си внушение. Разбрах какво става още при първото ви посещение, когато не можах да си спомня лицата ви. — Измъкна от дрънчащата колекция на шията си един диск от нефрит. — Сдобих се по-късно с това. Прави ме неподатлива на твоята „магия“.

Нещо, което устояваше на вампирска магия? Би било много полезно допълнение към куфара ми с номера. Ще трябва да го потърся… при условие че оцелея тази нощ.

Видях, че Алисия се напряга, за да хвърли отново от онази лепкава гадост и успях да отскоча встрани, придърпвайки Ейдриън с мен в дневната. Зад мен се чу свистене и още едно пльокване. Извадих от чантата си цвят на магарешки бодил и го смачках срещу Алисия, крещейки заклинанието на гръцки, което трябваше временно да я ослепи. Тя махна небрежно с лявата си ръка и ми се ухили подигравателно.

— Това ли е всичко, на което си способна? — подхвърли присмехулно. — Тази магия за лечебна слепота? Май изобщо не си магическо чудо.

Ейдриън внезапно отвори малък панел в стената до нас. Аз дори не го бях забелязала, най-вече защото бях твърде заета с вероятността лицето ми да се стопи. Зърнах как ръката му трепна във въздуха и внезапно бяхме обгърнати от мрак.

— Ето това вече е лечебна слепота — промърмори той.

Алисия изруга. Аз замръзнах, скована от пълната тъмнина наоколо. Колкото и да приветствах всякакви опити да се забави Алисия, някак си се почувствах изгубена.

Усетих как ръката на Ейдриън сграбчи моята и без да промълви нито дума, той ме повлече по-навътре в дневната. Чувах как Алисия вече мълви заклинания и бях сигурна, че много скоро ще ни връхлети някаква магия за светлина. Или това, или нещо, което магически ще поправи таблото с бушоните.

— Внимателно — прошепна Ейдриън. — Стълби.

И наистина усетих как кракът ми се блъсна в дървено стъпало. Двамата заслизахме възможно най-безшумно и бързо към мазето. Очите ми все още не бяха привикнали към тъмнината и аз се запитах дали току-що не сме влезли в някаква тайна тъмница. При все това, докато двамата се промъквахме край купчини кашони, осъзнах, че мазето просто се използваше за обикновен склад. Навсякъде беше пълно с всевъзможни вехтории. След като бях видяла разхвърляната къща на госпожа Теруилиджър, се чудех какво още може да притежава.

Ейдриън най-после се спря в ъгъла в дъното зад някакви правоъгълни кашони, натрупани в купчина, висока почти колкото мен. Придърпа ме към себе си, обгръщайки ме с ръце, така че да може да говори тихо в ухото ми. Главата ми лежеше върху гърдите му и аз чувах забързаното туптене на сърцето му — отражение на моето.

— Добра идея — прошепнах аз. — Но сега сме тук като в капан. Би било по-добре, ако можем да се измъкнем навън.

— Зная — прошепна той в отговор. — Но тя беше прекалено близо до вратата и нямах време да се оправя с прозореца.

Над главите ни се чуваше скърцането на пода, докато Алисия кръстосваше из къщата.

— Въпрос на време е — заключих.

— Надявах се, че така ще имаме възможност да измислим как да се измъкнем оттук. Не можеш ли да използваш онази огнена топка? Беше много добра с нея.

— Не и вътре. Особено пък в мазе. Ще изгори до основи това място. А и все още не знаем къде е госпожа Теруилиджър.

Напънах сивите си мозъчни клетки. Къщата беше твърде малка и нямаше много места, където Алисия би могла да скрие учителката ми. Трябваше да предположа, че е затворена някъде, след като още не ни се беше притекла на помощ. Съдейки по думите на вещицата, тя все още не бе успяла да изсмуче силата й, така че се надявах наставницата ми да е само временно извадена от строя.

— Сигурно можеш да направиш нещо — рече Ейдриън, обгръщайки ме по-здраво. — Ти си толкова умна, а и изчете всички онези книги за магии.

Вярно беше. През последните два месеца бях изчела тонове литература — за която дори не биваше да съм чувала — ала някак си в този ужасяващ момент умът ми не можеше да се фокусира върху нищо от прочетеното.

— Забравила съм всичко.

— Не, не си. — Гласът му прозвуча в мрака спокоен и уверен. Приглади косата ми назад и целуна леко челото ми. — Просто се отпусни и се съсредоточи. Рано или късно тя ще се спусне надолу по тези стълби след нас. Трябва да я обезвредим или поне да я забавим, за да можем да избягаме.

Разумните му думи ме накараха да се стегна и позволиха на механизма на логиката, управлявал живота ми досега, отново да се задвижи. През малките високи прозорци в мазето се процеждаше слаба светлина, която позволи на очите ми най-после да привикнат с тъмнината и аз различих някакви тъмни форми в мазето. Продължавах да чувам стъпките на Алисия над главите ни, затова се отдалечих от Ейдриън и се прокраднах към стълбите. След няколко елегантни кръгови движения на ръцете, изредих заклинанието върху стъпалата, а после забързах обратно в ъгъла при Ейдриън и се сгуших на безопасно място в прегръдките му.

— Добре — казах. — Мисля, че това малко ще я забави.

— Какво е то? — попита той.

И в този миг чухме как вратата в горния край на стълбата се отвори. От отвора нахлу светлина, макар че ние оставахме скрити в сенките.

— Нямате избор — чух да казва Алисия. — Няма къде да… ох!

Чу се шумно туп–туп–туп–туп, когато тя се хързулна надолу по стъпалата и тупна долу с приглушен удар.

— Невидим лед върху стъпалата — отговорих на въпроса на Ейдриън.

— Зная, че не бива да го казвам — рече Ейдриън, — но мисля, че те обичам повече от всякога.

Улових ръката му и се опитах да не мисля колко щастлива ме накараха да се почувствам думите му, дори в тази ситуация на живот и смърт.

— Ела!

Напуснахме укритието си и открихме Алисия, просната на пода, опитваща се да се изправи. Сребриста сфера светлина висеше във въздуха до нея, като се люлееше и подскачаше покорно, в пълен синхрон с всяко нейно движение. Като ни видя, тя се озъби и махна с ръце, за да запрати сферата към нас. Предвидих атаката й и амулетът ми беше в готовност. Завъртях го около копринената му връв и изрекох бързо няколко думи, докато минавахме покрай нея. За миг между нас и нея избухна блестяща преграда, която в последния миг успя да погълне малките горящи стрели, които тя мяташе по нас. Преградата беше подобна на онази, която госпожа Теруилиджър бе използвала в парка, но трябваше да бъде призована на мига и не траеше дълго.

Не знаех какви са следващите планове на Алисия, но очевидно предстоеше нещо лошо. Направих магия за изпреварващо нападение, която никога досега не бях използвала — една от онези магии, с които госпожа Теруилиджър ми бе казала засега да не се занимавам. Изискваше много енергия и беше много мощна, ако се насочеше правилно, но в същото време изглеждаше измамно лесна, с елегантни ефекти. Просто запратих Алисия в другия край на помещението с мощна вълна, тъкмо когато щеше да се изправи. Тя политна назад и се удари в купчина кашони, пълни с коледна украса. Съдържанието им се разпиля близо до нея върху циментения под.

Магията ме бе замаяла, но успявах да се движа. Когато стигнахме до стълбите, призовах огнената топка, като я задържах ниско долу върху дланта си, все едно се готвех да търкулна топка от „Скийбол“ — макар че всъщност възнамерявах само да я нося. Помолих се да разтопи леда и след първите стъпки разбрах, че не съм сгрешила.

— Внимавай — предупредих Ейдриън. — Стъпалата още са мокри.

Изкачихме се до горе, но Алисия вече бе успяла да изпълзи след нас и да се изправи на крака. От подножието на стълбата тя призова същата магия, която и аз бях използвала срещу нея, запращайки невидима вълна от енергия към мен и Ейдриън, която ни събори на пода. Аз продължавах да държа огнената топка, въпреки предупрежденията на госпожа Теруилиджър, че така магията ще изсмуче силите ми. Когато Алисия ме събори, огнената топка отлетя от дланта ми и се приземи върху дивана на госпожа Теруилиджър. Имайки предвид, че бе тапициран с някаква евтина дамаска от седемдесетте години на миналия век, не беше съвсем изненадващо, че веднага лумна в пламъци.

Хубавото бе, че огънят разреши проблема с тъмнината. А лошото, че май в крайна сметка къщата все пак щеше да изгори до основи. Калистанът, който бе достатъчно чевръст, за да не се отделя от нас, когато слязохме в мазето, изприпка до мен. Разполагах само със секунда, за да взема решение.

— Претърси къщата за госпожа Теруилиджър — казах на Ейдриън. — Аз ще спра Алисия.

Разрастващият се огън хвърляше зловещи отблясъци върху лицето му, подчертавайки сгърчените му от мъка черти заради случващото се.

— Сидни…

— Това е един от онези пъти, когато се налага да ми се довериш, без да питаш — заявих. — Побързай! Открий я и я изведи навън.

Видях в очите му да преминават хиляди емоции, преди да се подчини и да хукне към другото крило на къщата. Пламъците вече обхващаха дневната, разпространяваха се твърде бързо, по начин, който вероятно беше магически. Сгъстяващият се дим ми даде една идея и аз изрекох заклинание, за да стане още по-плътен, създавайки мъглива стена пред вратата на стълбите, водещи към мазето. Тя позволяваше на мен и на дракона да се приютим за кратко, преди Алисия да се появи, разделяйки дима като със завеса.

— Онова… заболя — заяви тя.

Направих магия, която трябваше да я обвие в паяжини, ала те се разпаднаха още преди да я достигнат. Беше вбесяващо. Бях запомнила толкова много заклинания, ала тези „лечебни“ магии явно не се получаваха. Сега разбрах защо основната стратегия на госпожа Теруилиджър беше да се скатавам и тя да прикрива способностите ми. Как изобщо бих могла да се противопоставя на Вероника? Вярно, Алисия я бе надвила, но чак след като я бе омаломощила, както бе направила и с наставницата ми. Сега вече дори разбирах защо госпожа Теруилиджър ми каза да си взема оръжие — което, осъзнах, бях оставила в колата.

Ледената магия бе сработила, защото Алисия не я бе очаквала и предвидила. Единствената друга магия, която й бе подействала, беше ударната вълна — заклинание за напреднали, от което още се чувствах изтощена. Осъзнах, че трябва да направя още една подобна магия. Нямах представа дали съм способна, ала бях длъжна да опитам, тъй като това бе единственият ми шанс да…

Изкрещях, когато усетих как ме разтърси ток, сякаш с хиляда волта напрежение. Движението на ръката на Алисия беше почти неуловимо и тя дори не бе заговорила. Паднах на пода и се загърчих от болка, докато вещицата крачеше тържествуващо към мен. Драконът се изпречи храбро между двете ни, но тя само го изрита настрани. Чух го как изскимтя, когато изтрополи по пода.

— Може би все пак трябва да те погълна — рече Алисия. Шокът бе отминал и аз можех само да седя там, опитвайки се да си поема дъх. — Ще ми бъдеш петата. Бих могла да се върна за Джаклин след няколко години. Ти се оказа по-силна, отколкото си мислех — и вбесяващо находчива. Тази вечер положи доста усилия.

— Кой е казал, че съм се изчерпала? — успях да промълвя.

Направих първата от магиите за напреднали, която ми дойде наум. Може би беше вдъхновена от счупената коледна украса, но внезапно в мозъка ми изникнаха остри стъклени парчета. Магията не изискваше заклинание, нито физически съставки, а само леко движение на ръката. Останалото се взимаше от мен — огромен поток от енергия и сила, от чието изтичане ме заболя почти толкова много, както и от електричеството, използвано от Алисия.

Но, о, резултатите бяха зашеметяващи.

Върху масичката за кафе на госпожа Теруилиджър (която сега бе обхваната от пламъци) бяха подредени пет вечно движещи се топки. Използвах магията за преобразуване, като разруших сферичната им форма, превръщайки ги в тънки остриета. Те се откъснаха от въженцата си и бяха готови да изпълняват заповедите ми. Това беше лесната част.

Трудната част беше, както ми бе казала госпожа Теруилиджър, наистина да нападнеш някого. И не само да го накараш да се подхлъзне и да падне. Това не бе чак толкова лошо. Но действителната физическа атака, за която знаеш, че ще нарани директно и може да има ужасяващи последици, беше нещо съвсем различно. Нямаше значение колко отвратителна и зла беше Алисия, че се бе опитала да ме убие и искаше да пожертва госпожа Теруилиджър и още безброй други. Тя беше живо същество, а не бе в природата ми да проявявам жестокост или да се опитам да отнема нечий живот.

Но беше напълно в мой стил да спася собствения си живот и живота на онези, които обичах.

Събрах сили и заповядах на остриетата да се придвижат напред. Те се забиха в лицето й. Тя изкрещя и се опита панически да ги изскубне, но в бързината изгуби равновесие и полетя надолу по стълбите. Чух я да пищи, когато падна в мазето. Макар че не можех да я видя, магическата й светеща сфера я последва долу.

Ала тържеството ми не продължи дълго. Бях повече от замаяна. Всеки миг щях да припадна. Горещината и светлината от пламъците бяха съкрушителни, а пред очите ми чернееше от изтощението да направя магия, за която още не бях готова.

Изведнъж изпитах желание да се свия на пода, да затворя очи и да се пренеса някъде, където е хубаво и топло…

— Сидни!

Гласът на Ейдриън ме изтръгна от мъглата, която ме бе обгърнала, и аз успях да се вгледам в него изпод натежалите си клепачи. Той ме обгърна с ръка, за да ми помогне да се изправя. Ала краката ми се подкосиха, все едно бяха гумени. Той ме вдигна на ръце и ме понесе. Драконът, който не беше пострадал сериозно от ритника, се вкопчи в тениската ми и пъргаво се пъхна в чантата, която още висеше на рамото ми.

— Къде… госпожа Теруилиджър…

— Не е тук — отвърна Ейдриън, като се насочи бързо към предната врата. Огънят вече се бе разпространил по стените и тавана. Въпреки че още не бе достигнал до предната част на къщата, въздухът се бе сгъстил от дим и пепел. И двамата кашляхме, а от очите ми се стичаха сълзи. Ейдриън стигна до вратата, завъртя дръжката, явно се опари и извика. Успя да отвори вратата с ритник и бяхме свободни, навън на чистия нощен въздух.

Отвън се бяха събрали съседите, а в далечината се чуваха сирени. Някои от зяпачите ни метнаха любопитни погледи, но повечето бяха омагьосани от огнения ад, в който се бе превърнал домът на госпожа Теруилиджър. Ейдриън ме отнесе до колата си и нежно ме положи на седалката, така че да мога да се облегна, макар че ръката му продължаваше да ме обгръща. И двамата се втренчихме със страхопочитание в огъня.

— Наистина я търсих, Сидни — обади се той. — Не можах да намеря Джаки в къщата. Може би е избягала. — Помолих се да е прав. В противен случай бяхме изоставили учителката ми по история да загине в пламъците. — Какво стана с Алисия?

— Последния път, когато я видях, беше в мазето. — Стомахът ми се сви болезнено и ми призля. — Не зная дали ще успее да се измъкне. Ейдриън, какво направих?

— Защити себе си. И мен. И надявам се, Джаки. — Ръката му се стегна около мен. — Алисия беше самото зло. Виж какво причини на останалите вещици — какво искаше да причини на теб и госпожа Теруилиджър.

— Изобщо не я заподозрях — отроних унило. — Мислех се за умна. И всеки път, когато разговарях с нея, не й обръщах никакво внимание, възприемайки я като едно глупаво, разсеяно момиче. А междувременно тя ми се е надсмивала и е препречвала и парирала всеки мой ход. Унизително е. Не познавам много други подобни хора.

— Може би професор Мориарти срещу твоя Шерлок Холмс? — подсказа ми той.

— Ейдриън. — Нямаше нужда от повече думи.

Той внезапно се сепна и се вторачи в мен, забелязвайки одеянието ми за пръв път тази вечер, след като якето ми бе разкопчано.

— Ти носиш тениската си с моето лого „АЯЕ“?

— Да, никога не се впускам в магически битки без…

Немощно мяукане привлече вниманието ми. Взрях се в посока на звука и видях две зелени очи да ме фиксират изпод храста на отсрещната улица. Успях да се изправя и открих, че краката ми, макар и все още слаби, можеха отново да ме държат. Направих няколко несигурни крачки към храста, а Ейдриън тутакси се озова до мен.

Какво правиш? Имаш нужда от помощ.

Посочих натам.

— Трябва да проследим онази котка.

— Сидни…

— Помогни ми — замолих се.

Той не можа да устои. Придържайки ме с ръка, ми помогна да пресека улицата. Котката хукна между двата храста, после отново ни погледна.

— Иска да я последваме — заявих.

И го направихме, прекосявайки улици и задни дворове на къщи, а когато се озовахме на около четири пресечки от дома на госпожа Теруилиджър, котката се стрелна в парка. Цялата енергия, която имах, когато тръгнахме след животинката, се бе изпарила. Дишах накъсано и отново ми се виеше свят. Едва се сдържах да не помоля Ейдриън пак да ме вземе на ръце. Нещо в средата на парка привлече вниманието ми и ми осигури последния прилив на адреналин, за да се затичам напред.

И там, върху тревата, лежеше госпожа Теруилиджър.

Слава богу, беше в съзнание, но изглеждаше изтощена, също като мен. Следите от сълзи и мръсните петна по лицето й подсказваха, че е преживяла жестоко изпитание. Беше успяла да избяга от Алисия, но не без съпротива. Затова не я бяхме открили в къщата. Като ме видя, тя примигна от изненада.

— Ти си добре — пророни наставницата ми. — И ме намери.

— Котките ни доведоха — посочих аз.

Всичките тринайсет котки се бяха разположили в кръг около господарката си, за да се уверят, че е добре.

Тя ги погледна и измъчено се усмихна.

— Видя ли? Казах ти, че котките са полезни.

— И калистанът не се представи зле — осведомих я и погледнах към чантата си. Онези писъци, дето са като „трън в задника“ спасиха лицето ми да не бъде залято с киселина.

Ейдриън притисна длан към сърцето си в израз на престорено възмущение.

— Сейдж, да не би вече да употребяваш мръсни думи? Госпожа Теруилиджър вдигна глава и за пръв път го забеляза.

— И ти ли си тук? Съжалявам, че те забърках в тази каша. Зная, че едва ли си искал подобни неприятности да ти се стоварят на главата.

— Няма значение — усмихна се Ейдриън и отпусна ръка на рамото ми. — Някои неща си заслужават неприятностите.