Индигова магия

Глава 22

Отворих очи, замаяна от внезапния шок да бъда измъкната от съня. Тялото ми бе обзето от някаква отмала и аз присвих очи срещу светлината. Слънчевите лъчи, струящи през прозореца, се смесваха с осветлението на лампата, която бях оставила включена миналата нощ, но дисплеят на телефона ми показваше стряскащо ранен час. Някой чукаше на вратата и аз осъзнах, че това ме е събудило. Прокарах ръка през разрошената си коса и се надигнах несигурно, за да седна в леглото.

— Ако сега се нуждае от учител по география, наистина заминавам за Мексико — промърморих. Но когато отворих вратата, не Анджелина стоеше отвън. Беше Джил.

— Току-що се случи нещо голямо — заяви тя и се вмъкна в стаята.

— Не и за мен.

Дори и да забеляза раздразнението ми, тя не го показа. Всъщност, когато я огледах по-внимателно, осъзнах, че тя навярно няма представа (все още) за случилото се между Ейдриън и мен. Доколкото знаех, сънищата, създадени от магията на духа не се споделят през връзката, освен ако този, който е целунат от сянката, не участва директно.

Въздъхнах и отново седнах на леглото. Исках само да се сгуша под завивките и отново да заспя. Жарката страст и вълнението от съня избледняваха и сега почти усещах умора.

— Какво не е наред?

— Анджелина и Трей.

Изпъшках.

— О, боже! Какво му е направила сега?

Джил се настани на стола ми зад бюрото и надяна маска на непоколебима решителност. Каквото и да се задаваше, не беше добро.

— Миналата нощ се опитала да го вмъкне в нашето общежитие.

— Какво? — Наистина имах нужда от повече сън, защото мозъкът ми отказваше да разбере смисъла на казаното. — Тя все пак не е чак толкова отдадена на математиката… нали?

Джил ме изгледа накриво.

— Сидни, те не се занимават с математика.

— Тогава защо… О! О, не! — Паднах върху леглото и се вторачих в тавана. — Не! Това не може да се случва.

— Вече си го повторих няколко пъти — осведоми ме тя. — Не помогна.

Претърколих се настрани, за да мога да я виждам.

— Добре, да предположим, че е истина… откога продължава?

— Не зная. — Джил звучеше не по-малко уморена от мен и доста по-раздразнена. — Познаваш я. Опитах се да изкопча отговори от нея, но тя не спира да твърди, че вината не е нейна и просто се е случило.

— Какво казва Трей? — попитах.

— Нямах възможност да поговоря с него. Изхвърлиха го веднага, щом ги заловиха. — Тя се усмихна, ала твърде безрадостно. — Хубавото в цялата история е, че той ще си има много по-големи неприятности от нея, така че поне няма да се тревожим, че ще я изключат.

О, не!

— Трябва ли да се безпокоим, че той ще бъде изключен?

— Не мисля. Чух за други подобни случаи и са били наказани с допълнителни часове или без право на излизане през свободното време.

Да сме благодарни и за това. Анджелина постоянно беше наказана да не излиза, така че и двамата щяха да се кротнат.

— Е, в такъв случай предполагам, че няма какво повече да се направи. Искам да кажа, че осъзнавам, че откъм емоционална гледна точка, разбира се, няма да е толкова лесно.

— Ами… — Джил се размърда неспокойно. — Тъкмо за това става дума. Разбираш ли, първо някой трябва да каже на Еди…

Скочих от леглото.

— Аз няма да го направя.

— О, разбира се, че не. Никой не очаква подобно нещо от теб. — Не бях сигурна, но я оставих да продължи. — Анджелина ще го направи. Така е правилно.

— Да…

Все още бях нащрек.

— Но все пак някой трябва да поговори с Еди след това — обясни Джил. — Ще му е трудно, нали се сещаш? Не бива да го оставяме сам. Той се нуждае от приятел.

— А ти не си ли му приятелка? — подхвърлих малко троснато.

Тя се изчерви.

— Ами, да, разбира се. Но не съм сигурна доколко ще е подходящо, след като… ами, ти знаеш какво изпитвам към него. По-добре да е някой по-разумен и безпристрастен. Освен това, изобщо не съм уверена, че ме бива за тези работи.

— Навярно те бива повече от мен.

— Ти си по-добра в тези работи, отколкото си мислиш. Способна си да направиш нещата ясни и…

Неочаквано Джил застина. Очите й малко се разшириха и за миг имах чувството, че сякаш наблюдава нещо, което не можех да видя. Не, осъзнах след миг. Не беше „сякаш“. Тъкмо това правеше. Това бе един от онези моменти, когато беше в синхрон със съзнанието на Ейдриън. Видях я как примигва и бавно се завръща в стаята. Погледът й се фокусира върху мен и тя пребледня. И в същия миг разбрах, че тя знаеше.

Роуз ми бе казвала, че понякога през връзката можеш да проникнеш в скорошните спомени на другия, дори и ако в онзи момент съзнанието не е било в синхрон с неговото. Когато Джил ме погледна, бях убедена, че е видяла абсолютно всичко, което се бе случило с Ейдриън миналата нощ. Трудно бе да се каже коя от нас беше по-ужасена. Припомних си какво бях направила и казала, компрометиращите положения, в които буквално и фигуративно се бях озовала. Джил току-що ме бе „видяла“ да правя неща, които никой друг досега не ме е виждал да върша — е, с изключение на Ейдриън, разбира се. И какво всъщност е почувствала? Какво беше усещането да ме целува? Да прокарва ръцете си — неговите — по тялото ми?

Беше ситуация, за която в никакъв случай не бях подготвена. Редките ми и случайни неблагоразумни „прегрешения“ с Ейдриън също бяха преживявани от Джил през връзката, но всички ние бързахме да ги пропъдим — особено аз. Обаче миналата нощ се бяха случили неща, с които прекрачвах една съвсем нова и различна граница. Неща, които бяха оставили и двете ни с Джил зашеметени и безмълвни. Срамувах се, че тя ме е видяла слаба и изложена на показ, а закрилническата част в мен се тревожеше, че тя изобщо е видяла нещо подобно, за бога!

Взирахме се една в друга, потънали в мислите си, но Джил се окопити първа. Беше станала дори по-червена от онзи момент преди малко, когато спомена Еди, и направо се изстреля от стола. Извърна поглед от мен и забърза към вратата.

— Ъъ… трябва да вървя, Сидни. Извинявай, че те обезпокоих толкова рано. Това навярно може да почака. Анджелина ще говори с Еди тази сутрин, така че когато и да имаш възможност да се видиш с него и да си поговорите, ще е супер. Пое дълбоко дъх и отвори вратата, без да ме поглежда. — Трябва да вървя. Ще се видим по-късно. Още веднъж извинявай.

— Джил…

Тя затвори вратата, а аз се свлякох на леглото, неспособна да помръдна. Всичко беше излязло наяве. Каквато и жар и страст да бяха останали в мен след предишната ми нощ с Ейдриън, сега напълно изчезнаха. Изражението на Джил напълно ме бе отрезвило. До този миг не осъзнавах истински какво означава да си забъркан с някой, който има духовна и телепатична връзка с друг. Тя чуваше всичко, което Ейдриън ми казваше насаме. Преживяваше всяка емоция, която той изпитваше към мен. Чувстваше всяка наша целувка…

Имах чувството, че ми призлява. Как Роуз и Лиса се бяха справили с това? Някъде в размътения ми мозък си припомних Роуз да казва, че се е научила да блокира голяма част от преживяванията на Лиса — но е отнело години, докато се научи. Ейдриън и Джил бяха свързани едва от няколко месеца.

Шокът да разбера, че Джил е видяла всичко, хвърли сянка върху чувственото и възбуждащо преживяване от изминалата нощ. Все едно бях изложена на показ. Чувствах се евтина и мръсна, особено след като си припомних, че аз бях провокирала случилото се. Гаденето ми се засили. Нямаше начин да спра лавината от мисли, която скоро се надигна.

Миналата нощ си бях позволила да изгубя контрол, пометена от желанието. Не биваше да правя нищо от стореното — и не само защото Ейдриън беше морой (макар че и това определено беше голям проблем). Целият ми живот бе изграден върху разума и логиката, а аз бях захвърлила всичко с лека ръка през прозореца. Те бяха моята сила, а като ги пренебрегнах и забравих, бях станала слаба. Бях възбудена от свободата и рисковете, които бях изпитала миналата нощ, да не споменаваме и опиянена от Ейдриън, от думите му, че съм красива, смела и „абсурдно умна“. Бях се разтопила, когато ме бе видял в онази нелепа рокля. Осъзнаването, че той ме желае, бе замъглило мислите ми, бе ме накарало да го пожелая и аз…

Нищо от случилото се не беше правилно.

С огромно усилие се надигнах от леглото и успях някак си да си избера дрехи за деня. Отидох в банята, олюлявайки се като зомби и останах толкова дълго под душа, че пропуснах закуската. Нямаше значение. И без това не можех да хапна нищо, не и с всички емоции, които кипяха в мен. Докато вървях по коридорите, почти не разговарях с никого и чак когато седнах на чина си в класната стая на госпожа Теруилиджър най-после си припомних, че на този свят съществуват и други хора с техните проблеми.

И конкретно Еди и Трей.

Бях сигурна, че едва ли двамата щяха да бъдат толкова травмирани, както Джил и мен от събитията от предишната нощ. Но очевидно бяха имали тежка сутрин. Нито един от тях не говореше, нито поглеждаше към останалите съученици. Мисля, че за пръв път видях Еди да пренебрегва околната обстановка. Звънецът би, преди да имам възможност да кажа каквото и да било. Прекарах останалата част от часа да ги наблюдавам загрижено. Нямаха вид, че се канят да се забъркат в някаква лудост, породена от твърде много тестостерон, и това беше добър знак. Беше ми мъчно за тях — особено за Еди, който беше най-онеправданият — а мисълта за техните проблеми ми помогна да се изтръгна от собствените си неволи. Малко.

Когато часът свърши, исках първо да поговоря с Еди, но госпожа Теруилиджър ми попречи. Тя ми подаде голям жълт плик, в който на пипане имаше книга. Явно нямаше край на магиите, които трябваше да науча.

— Някои от нещата, които обсъждахме — каза ми тя. — Прегледай ги при първа възможност.

— Добре, госпожо.

Пъхнах плика в чантата и се огледах за Еди. Беше си отишъл.

Следващия час щяхме да сме заедно с Трей и аз, както обикновено, се настаних до него. Той ме стрелна косо с поглед и се извърна.

— И така — рекох аз.

Той поклати глава.

— Не започвай!

— Нищо не започвам.

Трей остана мълчалив няколко минути, после се извърна към мен с безумен поглед в очите.

— Не знаех, кълна се. За нея и Еди. Тя никога не го е споменавала, а и очевидно те не говорят за това тук наоколо. Никога не съм искал да му го причиня. Трябва да ми повярваш.

— Вярвам ти.

Без значение какви други недостатъци имаше, Трей бе добър и почтен младеж. Ако някой беше виновен в създалата се ситуация, то това бе Анджелина.

— Аз съм по-изненадан от теб, че се забърках с някой като нея, честно. — Нямаше нужда да пояснява, че „някой като нея“ се отнасяше до това, че Анджелина бе дампир. Трей отпусна глава на чина. — Зная, зная. Просто всичко стана толкова бързо. Предния ден тя запрати учебника по мен. На следващия двамата се натискахме и целувахме в библиотеката.

— Пфу! Нямах нужда от толкова подробна информация. — Вдигнах глава и видях, че преподавателят ни по химия още подреждаше уредите и помагалата, така че имахме още малко време за откровения. — И какво ще правиш сега?

— А ти какво мислиш? Трябва да сложа край. Изобщо не биваше да позволявам да се стигне толкова далеч.

Онази Сидни от преди три месеца щеше да се съгласи, че наистина трябва да сложи край. Но сегашната попита:

— Харесваш ли я?

— Да. Аз… — Той направи пауза и снижи глас. — Мисля, че я обичам. Не е ли откачено? Само след няколко седмици?

— Не… не зная. Действително не съм много добра в подобни ситуации. — Под „не много добра“ всъщност имах предвид, че съм ужасна. — Но ако ти се чувстваш по този начин… може би… може би не бива да се отказваш.

Очите му се разшириха и изненадата напълно измести мрачното му настроение.

— Сериозно ли говориш? Как можа да го кажеш? Точно ти от всички хора. Знаеш как стоят нещата. Ти се ръководиш от същите правила като нас.

Направо не можах да повярвам, като чух думите, които изрекох.

— Но не и нейните хора. Изглежда, те нямат проблеми с това.

За миг си помислих, че съзирам проблясък на надежда в очите му, но после той отново поклати глава.

— Не мога, Сидни. Знаеш, че не мога. Накрая всичко ще завърши катастрофално. Има сериозни основания нашите две раси да не се смесват. Ако семейството ми някога узнае… Господи! Дори не мога да си представя. Няма да има връщане назад.

— А ти наистина ли го искаш?

Той не ми отговори веднага.

— Не може да се получи — рече след малко. — Всичко приключи. — Никога не го бях виждала толкова нещастен.

Часът започна и това сложи край на разговора ни.

За обяд Еди не беше в столовата. Джил седеше с Анджелина на една маса в ъгъла, която, съдейки по изражението й, слушаше сурова лекция. Може би на Джил не й беше удобно да утешава Еди, но явно никак не се притесняваше да говори в негова защита. Всъщност не исках да слушам извиненията на Анджелина, нито да срещам погледа на Джил, затова грабнах един сандвич и го изядох навън. Нямах време, за да потърся Еди в столовата на мъжкото общежитие, затова му изпратих есемес: „Искаш ли по-късно да пием по кафе?“

„Не ме съжалявай“, гласеше отговорът му. Не бях сигурна дали изобщо ще ми отговори, така че и това беше нещо.

„Просто искам да поговорим. Моля те.“

Следващият му отговор не беше толкова бърз, затова си представих как води вътрешна борба. „Добре, но след вечеря. Имам занимание с учебната група.“ Миг по-късно додаде: „Не и в Спенсърс.“ Трей работеше в „Спенсърс“.

Сега, след като драмата на Анджелина беше донякъде овладяна, бе време да се върна към бъркотията в собствения си любовен живот. Не бях в състояние да се отърся от спомена за изражението на Джил. Не можех да си простя, задето бях изгубила контрол. А сега и думите на Трей отекваха в главата ми: „Накрая всичко ще завърши катастрофално. Има сериозни основания нашите две раси да не се смесват.“

Сякаш призован от мислите ми, Ейдриън ми изпрати есемес. „Искаш ли днес да вземеш дракона?“

Изцяло бях забравила за калистана. Той бе останал с него по време на пътуването ми до Сейнт Луис и сега беше мой ред да го гледам. След като Ейдриън не можеше да го превърне обратно в кварц, драконът бе прекарал целия уикенд в истинската си форма.

„Разбира се“, отговорих му.

Когато малко по-късно пристигнах пред апартамента му, стомахът ми бе свит на топка. Имах на разположение остатъка от деня да мисля върху възможностите си и накрая се бях спряла на една доста крайна.

Когато той отвори вратата, лицето му сияеше от възбуда… докато не видя моето. Изражението му се промени и сега разкриваше по равно раздразнение и тъга.

— О, не! Ето че се задава — изпъшка той.

Влязох вътре.

— Какво се задава?

— Онази част, когато ще ми кажеш, че миналата нощ е била грешка и това никога повече не бива да се случва.

Извърнах поглед. Точно това смятах да кажа.

— Ейдриън, знаеш, че няма да се получи.

— Защото мороите и хората не могат да бъдат заедно? Защото не изпитваш същото към мен?

— Не. Е, не е само това. Ейдриън… Джил е видяла всичко.

За миг той сякаш не разбра.

— Какво… О! Мамка му!

— Именно.

— Аз дори вече не мисля за това. — Той седна на дивана и се втренчи в пространството. Калистанът се втурна в стаята и се настани на страничната облегалка на канапето. — Имам предвид, зная, че се случва. С Джил дори сме говорили за другите момичета. Каза, че разбира.

— Разбира? — възкликнах. — Тя е на петнайсет! Не можеш да я подлагаш на това.

— Може би на петнайсет ти си била самата невинност, но Джил не е. Тя знае как е устроен светът.

Не можех да повярвам на ушите си.

— Е, аз не съм едно от другите ти момичета! Виждам се с нея всеки ден. Знаеш ли колко ми е трудно да я погледна? Имаш ли представа какво изпитвам, след като зная, че тя ме е видяла да правя онези неща? О, господи, ами ако се беше случило нещо повече?

И какво по-точно означава това? — попита той. — Най-сетне се осъзна, а сега искаш да сложиш край на всичко заради нея?

— Целуването с теб едва ли може да се нарече „осъзнаване“.

Той ме изгледа продължително и спокойно.

Беше много повече от целуване, госпожице Бързо-се-уча.

Опитах се да не издавам колко засрамена се чувствах сега заради онези думи.

И тъкмо поради това всичко свърши. Няма да позволя Джил отново да стане свидетел на нещо подобно.

— Значи признаваш, че би могло отново да се случи?

— Теоретично, да. Но няма да дам възможност и на двамата.

— Ще избягваш да оставаш насаме с мен?

— Смятам изцяло да те избягвам. — Поех дълбоко дъх. — Ще замина с Маркъс за Мексико.

— Какво? — Ейдриън подскочи и с две крачки се озова до мен. Аз тутакси отстъпих назад. — Нали беше решила да действаш под прикритие?

— Ще успея, само ако остана под прикритие! Мислиш ли, че ще се справя с всичко това, ако се мотая тайно наоколо с теб?

— Та ти и бездруго през половината време си с мен! — Не можех да определя дали е ядосан или не, но очевидно беше разстроен. — Никой няма да забележи. Ще бъдем много внимателни.

— Достатъчна е и една издънка — възразих. — А аз не съм сигурна, че вече мога да си вярвам. Не мога да рискувам алхимиците да разберат за теб и мен. Не мога да позволя Джил да вижда това, което правим двамата. Те ще изпратят друг алхимик да се грижи за нея. Да се надявам, че Стантън ще вземе мерки срещу Воините.

— Джил знае, че не мога да живея в постоянно въздържание.

— А би трябвало — скастрих го аз.

Сега той наистина се ядоса.

— Е, ти навярно си наясно с това, след като си експерт в забраняването на нещата, които искаш. А сега смяташ да напуснеш страната, за да си сигурна, че можеш да се подложиш на още повече лишения.

— Да, точно така. — Приближих до калистана и изрекох заклинанието, с което да се върне отново в неподвижната си форма. Сложих кристала в чантата си и призовах цялата си воля, за да удостоя Ейдриън с най-студения поглед, на който бях способна. Изглежда, съм се справила блестящо, защото той изглеждаше така, все едно съм го зашлевила. Сърцето ми се късаше, като видях болката върху лицето му. Не исках да го нараня. Не исках да го напускам! Но имах ли избор? Твърде много бе заложено на карта.

— Всичко е решено. Направих избора си, Ейдриън — заявих. — Този уикенд заминавам, така че, моля те, не го прави по-трудно, отколкото се налага. Бих искала да останем приятели. — Прозвуча, сякаш сключвахме делово споразумение.

Запътих се към вратата, а Ейдриън забърза след мен. Не можех да понеса да видя мъката в очите му и ми бе нужна изключително силна воля, за да не го погледна.

— Сидни, не прави това. Знаеш, че е грешка. Дълбоко в себе си го осъзнаваш.

Не отговорих. Не можех. Излязох, като си заповядах да не се обръщам. Прекалено много се страхувах, че решителността ми ще се пропука — и тъкмо заради това трябваше да напусна Палм Спрингс. Повече не бях в безопасност около него. Никой не биваше да има подобна власт над мен.

След това исках единствено да се скрия в стаята си и да плача. Поне за седмица. Ала за мен никога нямаше почивка. Винаги другите бяха на първо място, а моите чувства и мечти оставаха назад. Следователно, не бях най-подходящият човек за споделяне на душевни излияния, който да дава съвети за любовта на Еди, когато двамата се срещнахме по-късно същата нощ. За щастие, той беше твърде погълнат от собствените си емоции, за да забележи моите.

— Не биваше да се замесвам с Анджелина — заяви ми той. Седяхме в едно кафене в другия край на града, наречено „Райско кътче“. Беше си поръчал горещ шоколад и го разбъркваше вече почти час.

— Не си знаел — казах аз. Беше ми трудно да поддържам разговора, когато не спирах да виждам в съзнанието си болката в очите на Ейдриън. — Не би могъл да знаеш — особено с нея. Тя е непредсказуема.

— И точно заради това не биваше да го правя. — Еди най-после остави лъжичката на масата. — Романтичните връзки са достатъчно опасни и без да се замесвам с някой като нея. А и нямам време за подобни развлечения! Тук съм заради Джил, не заради себе си. Изобщо не биваше да се забърквам в подобна каша.

— Няма нищо лошо в това да искаш да си с някого — обобщих дипломатично. „Освен ако този някой не преобърне живота ти наопаки и не те накара да изгубиш самоконтрола си.“

— Може би, когато се пенсионирам, ще имам време. — Не бях сигурна дали говори сериозно, или не. — Но не и в момента. Джил е единственият ми приоритет.

Не беше моя работата да се правя на сватовница, но трябваше да опитам.

— Мислил ли си някога сериозно да бъдеш с Джил? Зная, че преди я харесваше. — И бях абсолютно сигурна, че все още я харесва.

— За това и дума не може да става — отряза ме той безапелационно. — И ти си наясно защо. Не мога да мисля за нея по този начин.

— Но тя мисли за теб точно по този начин. — Думите се изплъзнаха, преди да успея да ги спра. След собственото ми романтично фиаско днес, една част от мен копнееше поне някой да е щастлив. Не исках никой да страда като мен.

Той се смръзна.

— Тя… не. Няма начин.

— Има.

В очите на Еди премина цяла вихрушка от емоции. Недоверие. Надежда. Радост. И сетне… примирение. Отново взе лъжичката и се върна към натрапчивото разбъркване.

— Сидни, знаеш, че не мога. Точно ти най-добре от всички хора знаеш какво е да се налага да си изцяло отдаден на работата си.

За втори път днес някой ми казваше „точно ти от всички хора“. Предполагам, че всички имаха едни и същи предубеждения за мен.

— Поне трябва да си помислиш — не се отказвах аз. — Наблюдавай я следващия път, когато сте заедно. И обърни внимание на реакциите й.

Той имаше вид, като че ли го обмисляше, което възприех като малка победа. Внезапно по лицето му пробяга тревога.

— Какво стана с теб и Маркъс? Пътуването до Сейнт Луис? Откри ли нещо за Джил?

Подбрах много внимателно следващите си думи, първо, защото не исках да го плаша, и второ, защото не желаех да предприеме някакви крайни действия, които неволно да издадат отношенията ми с Маркъс.

— Открихме известно доказателство, че Воините са разговаряли с алхимиците, но нищо не показва, че те работят заедно или имат някакви конкретни планове за нея. Освен това предприех някои стъпки, за да съм сигурна, че Джил ще е в безопасност.

Днес не се бях чула със Стантън и не бях сигурна дали последното е напълно вярно. Но Еди изглеждаше облекчен, а аз не можех да понеса да го видя днес още по-разстроен. Погледът му се плъзна към нещо зад гърба ми и той бутна недокоснатия си шоколад настрани.

— Време е да вървим.

Извърнах се, погледнах часовника и видях, че е прав. Все още разполагахме с достатъчно време до вечерния час, но не исках да рискувам. Допих кафето си и го последвах. Слънцето се спускаше зад хоризонта, багрейки небето в червено и пурпурно. Температурите най-после бяха спаднали до нормалните нива, но на мен все още не ми приличаше на зима. Пред паркинга имаше няколко зле паркирани коли, затова бях оставила моята отзад, в случай че някой нехаен шофьор отвори вратата си прекалено бързо.

— Благодаря за моралната подкрепа — каза ми Еди. — Понякога ми се струва, че ти наистина си сестра на…

В този миг колата ми експлодира. Или нещо подобно.

Трябваше да призная, че реакцията на Еди бе смайваща. Той ме хвърли на земята и закри тялото ми със своето. Гърмежът бе оглушителен и аз извиках, когато някаква пяна пльосна отстрани на лицето ми.

Пяна?

Еди се изправи предпазливо и аз го последвах. Колата ми не беше избухнала в пламъци или нещо подобно. Вместо това беше пълна с някакво бяло вещество, което бе избухнало с такава сила, че бе избило вратите и счупило прозорците. Двамата приближихме към бъркотията, а след нас чух как от кафенето излизат хора.

— Какво, по дяволите, беше това? — попита Еди.

Докоснах малко от пяната върху лицето си и потрих пръстите си.

— Това е от сорта на веществото, с което са пълни пожарогасителите — установих аз.

— И как се е озовало в колата ти? — недоумяваше Еди. — И как е станало толкова бързо? Погледнах към колата, когато излязохме. Ти си специалистът по химия. Възможно ли е някоя химическа реакция да протича толкова бързо?

— Може би — признах. В момента бях прекалено потресена, за да си припомням химически формули. Сложих ръка върху капака на моето Лате. Исках да дам воля на сълзите си. Емоциите ми бяха достигнали връхната си точка. — Бедната ми кола. Първо на Ейдриън, а сега и моята. Защо хората правят такива неща?

— На вандалите не им пука за нищо изрече един глас до мен. Огледах се и видях един от продавачите в кафенето, по-възрастен мъж, който ми се стори собственикът. — И преди съм виждал подобни неща. Проклети хлапета! Ще се обадя в полицията. — Извади мобилния си телефон и се отдалечи малко.

— Не съм сигурна, че ще успеем да се приберем преди вечерния час — казах на Еди.

Той ме потупа съчувствено по гърба.

— Мисля, че ако покажеш доклада от полицията в общежитието, ще проявят разбиране.

— Да, надявам се, че… уф! Полицията. — Забързах към седалката до шофьора и се втренчих мрачно в планината от пяна.

— Какво не е наред? — попита Еди. — Имам предвид като се изключи очевидното.

— Трябва да стигна до жабката. — Снижих глас. — Вътре има пистолет.

Той ме изгледа стреснато.

— Какво?

Не казах нищо повече, а той ми помогна да прокопаем тунел в пяната. Когато стигнахме до жабката, целите бяхме покрити с пяна. Като се огледах, за да се уверя, че няма никой зад нас, измъкнах бързо пистолета и го пъхнах в чантата си. Тъкмо се канех да затворя вратата, когато нещо блестящо привлече погледа ми.

— Невъзможно — промълвих.

Беше кръстът ми, златният кръст, който бях изгубила. Грабнах го и мигновено го изтървах, като изкрещях от болка. Металът ме изгори. Имайки предвид, че пенестото вещество беше студено, нямаше вероятност то да е нагорещило кръста. Увих ръкава около ръката си и внимателно вдигнах отново кръста.

Еди надникна над рамото ми.

— Ти го носеше постоянно.

Кимнах и продължих да се взирам в медальона. Ужасяващо чувство започна да се разпростира в мен. Намерих книжна кърпичка и увих с нея кръста, преди да го прибера в чантата си. След това извадих мобилния си телефон и набрах госпожа Теруилиджър. Гласова поща. Затворих, без да оставя съобщение.

— Какво става? — настоя Еди.

— Не съм сигурна. Но мисля, че е нещо лошо.

Все още не бях развила способността да усещам следите от магия, но бях почти сигурна, че нещо е направено на кръста, което е предизвикало този пенест саботаж на колата ми. Алисия не бе успяла да намери кръста. Дали Вероника се е върнала и го е взела? Ако е така, как бе открила местоположението ми? Знаех, че личните вещи могат да бъдат използвани, за да се проследи някой, макар че най-познатите средства бяха коса и нокти. Може би за напреднала вещица като нея един предмет — като този кръст — би свършил същата работа.

Вероника сигурно ме е открила. Но ако бе вярно, защо ще руши колата ми, вместо да изсмуче живота ми?

Скоро след това пристигнаха полицаите и взеха показанията ни. Те бяха последвани от влекач. По изражението на шофьора му разбрах, че бъдещето на моята Лате не изглеждаше розово. Той откара бедната ми кола, а след това един от полицаите беше достатъчно любезен да закара мен и Еди в „Амбъруд“. Противно на очакванията, пристигнахме точно навреме.

Щом се озовах в стаята си, се обадих пак на госпожа Теруилиджър. Отново нямаше отговор.

Изпразних чантата си върху леглото и установих, че днес беше побрала доста неща. Едно от тях беше поничката, която бях взела от кафенето. Сложих я заедно с кварца в аквариума и призовах калистана. Той мигом се нахвърли на лакомството.

Изрових кръста и установих, че вече беше студен. Каквато и магия да е имало, вече бе развалена. Пистолетът лежеше близо до кръста и побързах да го скрия обратно в чантата. Остана пликът на госпожа Теруилиджър, който бях пренебрегвала през целия ден. Може би ако не се бях отплеснала толкова да се занимавам с личните си проблеми, щях да спася Лате.

Извадих последната книга за магии от плика и чух как нещо издрънча. Погледнах отново и видях, че вътре има друг, по-малък плик. Извадих го и видях, че от едната страна госпожа Теруилиджър бе написала бележка за мен. „Това е другият амулет, който да прикрива магическите ти способности, за всеки случай. Той е един от най-силните амулети и ми костваше доста работа, за да го направя, така че го пази.“

Вината, която винаги изпитвах към нея, отново ме обзе. Отворих малкия плик и намерих вътре медальон. Върху верижката бе окачена сребърна звезда, инкрустирана с малки скъпоценни камъни хризолит. Ахнах.

В съзнанието ми изплува познат спомен за този мощен и старателно изработен амулет, който се предполагаше, че ще скрие големите ми магически способности.

Бях виждала същия около врата на Алисия.