Индигова магия

Глава 3

Верен на думата си, Ейдриън не спомена повече връзката — или липсата на такава — между нас. Макар че можех да се закълна, че от време на време зървах нещо в очите му, заради което в съзнанието ми отново отекваше заявлението му, че ще продължи да ме обича. Или може би това беше просто типичното му безочие.

След междинния полет и едночасовото пътуване с кола, нощта вече бе паднала, когато най-после пристигнахме в малкия курортен град в Маунт Поконо. Когато слязох от колата, изживях истински шок. Декември в Пенсилвания бе много, много по-различен от декември в Палм Спрингс. Свежият, мразовит въздух ми подейства като удар и тутакси накара носа и устата ми да замръзнат. Дебели снежни преспи, покрили всичко наоколо, блестяха на светлината на същата голяма, кръгла луна, под чиито лъчи двете с госпожа Теруилиджър бяхме направили магията. Звездите тук светеха със същата яркост, както и над голата пустиня, макар че студеният въздух правеше сиянието им да изглежда някак си по-остро и отчетливо.

Ейдриън остана в наетата кола, но се наведе навън, когато шофьорът ми подаде малкия куфар.

— Имаш ли нужда от помощ за багажа? — попита той. Дъхът му образува заскрежено облаче във въздуха.

Предложението беше необичайно за него.

— Ще се справя, но ти благодаря. Да разбирам ли, че ти няма да отседнеш тук? — Кимнах към малкия спретнат хотел, предлагащ нощувка и закуска, пред който беше спряла колата.

Ейдриън посочи надолу по шосето към голям, ярко осветен хотел, кацнал на хълма.

— Аз ще съм там горе. Там ще се вихрят и всички купони и веселби, ако те интересува. Навярно тъкмо са започнали.

Потреперих и това нямаше нищо общо със студа. Животът на мороите обикновено протичаше по така нареченото нощно разписание, при което денят им започваше след залез–слънце. Онези, които живееха сред хората — като Ейдриън — трябваше да се приспособят към дневното разписание. Но тук, в малкия град, който навярно гъмжеше от морои, той имаше възможност да се върне към това, което за него беше много по-нормален начин на живот.

— Ще го имам предвид — отвърнах. Последва момент на неловко мълчание, но ниските температури ми послужиха като отлично извинение за бягство. — Е, май е по-добре да вляза вътре на топло. Беше ми приятно, ъъ, да пътувам с теб.

Той се усмихна.

— На мен също, Сейдж. До утре.

Вратата на колата се затвори и внезапно се почувствах самотна без него. Те потеглиха към високия хотел. В сравнение с него моят изглеждаше миниатюрен, но беше приятен и добре поддържан. Алхимиците ми бяха запазили стая именно тук, защото са знаели, че гостите морои ще бъдат настанени в другия. Е, повечето от тях.

— За сватбата ли сте дошли? — попита съдържателката на хотела, докато ме регистрираше. — И други гости за празненството са отседнали при нас.

Кимнах и подписах касовата бележка, след като платих с кредитната си карта. Не беше изненада, че хотелът ще е препълнен с морои, но тук навярно щяха да са по-малко, отколкото в другия. Не биваше да забравям да заключа вратата. Вярвах на приятелите си в Палм Спрингс, но всички други морои и дампири бяха съмнителни.

Градове като този, както и хотелите в тях, винаги изглеждаха сякаш са предназначени за двойки, решили да се усамотят на някое романтично място. Моята стая не беше изключение. По-голямата част бе заета от огромно легло, драпирано с прозрачен балдахин, в комплект със сърцевидно джакузи край камината. Отвсякъде лъхаше на любов и романтика, което отново ми навя мисли за Ейдриън. Постарах се да изтикам образа му от съзнанието си и изпратих кратък есемес на Дона Стантън — висшестоящ алхимик, която ръководеше мисията ми в Палм Спрингс.

„Пристигнах в Поконо Холоу. Регистрирах се в хотела.“

Отговорът й пристигна бързо: „Отлично. Ще се видим утре.“ Секунда по-късно последва втори есемес: „Заключи вратата.“

Стантън и още един алхимик също бяха поканени на сватбата. Но те вече се намираха на Източния бряг и просто можеха утре да пристигнат тук. Завиждах им.

Въпреки неспокойството и притеснението ми, спах изненадващо добре и на сутринта се осмелих да се появя за закуска. Макар че се оказа, че не е имало защо да се тревожа за мороите. Аз бях единствената, която се хранеше в обляната от слънчева светлина трапезария.

— Колко странно — отбеляза съдържателката на хотела, когато ми донесе кафето и яйцата. — Зная, че много от гостите бяха до късно навън, но си мислех, че поне неколцина ще се появят за закуска. — И сетне додаде, сякаш да подчертае необичайната ситуация: — В крайна сметка, закуската е безплатна.

Мороите, следващи нощното разписание, все още бяха в леглата и това ме окуражи по-късно през деня да поразгледам малко града. Въпреки че се бях екипирала с ботуши и дебело палто, смяната на времето все още ми действаше стряскащо. Палм Спрингс ме бе разнежил. Много скоро реших, че ще е по-добре да се прибера на топло и прекарах останалата част от следобеда в четене на книгата на госпожа Теруилиджър, сгушена уютно край огъня в камината. Прегледах набързо първия раздел и дори стигнах до магиите за напреднали, които тя ми каза да прескоча. Може би се дължеше на факта, че ми бяха забранени, ала не можех да спра да чета. Обширната тематика, описана в книгата, беше толкова завладяваща и поглъщаща, че едва не подскочих на трийсетина сантиметра във въздуха, когато на вратата се почука. Замръзнах, чудейки се дали някой ошашавен морой не е сбъркал моята стая с тази на приятеля си. Или, още по-лошо, на захранващия си.

Телефонът ми внезапно звънна мелодично и получих есемес от Стантън: „Ние сме пред вратата ти.“

Отворих и я видях да стои там — в компанията на Иън Джансън, алхимик на моята възраст. Присъствието му ме изненада. Не бях го виждала, откакто той, Дона и аз бяхме задържани от мороите, за да ни разпитват за изчезването на една бегълка дампир. Тогава, за мое неудоволствие, Иън се бе влюбил в мен. Ако се съдеше по глупавата усмивка, разцъфнала на лицето му, когато ме видя, нещата не се бяха променили. Поканих ги да влязат, затворих вратата и я заключих старателно. Като мен, и двамата алхимици имаха златни лилии, татуирани на лявата им буза. Това беше знакът на нашата организация; татуировката бе пропита с вампирска кръв, благодарение на която много бързо се лекувахме, а магията ни възпираше да обсъждаме делата на алхимиците с онези, които не знаеха за съществуването им.

Стантън повдигна вежди при вида на сърцевидната вана, а после се настани в едно кресло до огъня.

— Имаше ли проблеми с пътуването дотук?

„Като се изключи факта, че ме съпътстваше красив вампир, който мисли, че е влюбен в мен?“

— Никакви — отвърнах и изгледах смръщено Иън. — Не очаквах да дойдеш. Искам да кажа, радвам се, че си тук, но след последния път… — Млъкнах, когато внезапно ме осени едно прозрение. Огледах се. — Тук сме и тримата. Всички, които бяхме, ъъ, под домашен арест.

Дона кимна.

— Беше решено, че ако ще изграждаме добри отношения между нашите групи, мороите трябва да започнат, като се извинят за поведението си специално към нас тримата.

Иън се начумери, скръсти ръце и се облегна на стената. Имаше кафяви очи и кестенява, грижливо подстригана коса.

— Не желая никакви „извинения“ от онези чудовища, след онова, което ни сториха това лято. Дори не мога да повярвам, че сме тук! Това място гъмжи от тях. Кой знае какво може да се случи, ако тази вечер някой от тях прекали с шампанското и реши да си потърси нещо за „закуска“? И ето ни нас на разположение — свежа човешка кръв.

Искаше ми се да му възразя, че това е абсурдно, но според убежденията на алхимиците това бе съвсем основателно притеснение. А и, напомних си, аз не познавах повечето морои тук, така че навярно страховете му не са чак толкова безпочвени.

— Предполагам, че не бива да се отделяме един от друг — промълвих. Когато съзрях щастливата усмивка на Иън, осъзнах, че не съм се изразила по най-правилния начин.

Алхимиците рядко имат време за светско общуване и този случай не беше изключение. Стантън много скоро въведе делова нотка в срещата ни, започвайки с плановете за сватбата и нашата причина да сме тук. Извади досието за миналото и настоящето на Соня и Михаил, сякаш не знаех нищо за тях. Моята мисия и историята ми със Соня бяха тайна от останалите алхимици, така че заради Иън аз кимах, докато слушах, все едно информацията беше нова за мен, както и за него.

— Празненствата навярно ще продължат почти до изгрев–слънце — рече Стантън и събра документите, след като приключи с изложението си. — Двамата с Иън ще тръгнем тогава и пътьом ще те оставим на летището. Не е нужно да прекарваш още една нощ тук.

Лицето на Иън потъмня и доби закрилническо изражение.

— И миналата нощ не биваше да оставаш тук. Трябваше да има някой, който да се грижи за теб.

— Мога и сама да се грижа за себе си — троснах се. Думите ми прозвучаха малко по-грубо, отколкото възнамерявах. Независимо дали ми се нравеше или не, обучението на госпожа Теруилиджър ми се бе отразило благоприятно — буквално и образно казано. Това, както и уроците по самозащита, които взех напоследък, ме бяха научили да съм внимателна, отговорна към себе си и винаги нащрек за това, което ме заобикаля. Може би Иън ми мислеше доброто, но никак не ми се нравеше идеята той — или който и да било друг — да смята, че имам нужда от дундуркане.

— Госпожица Сейдж е съвсем добре, както сам можеш да видиш — намеси се Стантън сухо. Явно увлечението на Иън не бе останало скрито за нея, а за мен бе не по-малко ясно, че тя не бе свикнала с подобни романтични волности. Погледът й се плъзна към прозореца, който блестеше в оранжеви и червени оттенъци от лъчите на залязващото слънце. — Е, добре. Почти е време. Не трябва ли да се приготвиш?

Те бяха пристигнали във вечерни тоалети, но аз трябваше да се преоблека. Двамата поговориха насаме, докато аз се приготвях в банята. Но всеки път, когато излизах — да си взема четката за коса, обеци или нещо друго — виждах, че Иън ме съзерцава с онова глупаво изражение. Страхотно. Това бе последното, от което се нуждаех.

Сватбата щеше да се състои в гордостта и славата на града: огромна, закрита градина, неподвластна на зимното време навън. Соня обожаваше растенията и цветята и това беше нейното мечтано място за сватбената церемония. Стъклените стени на постройката бяха запотени от голямата разлика между температурата вътре и навън. Тримата пристъпихме в преддверието, където обикновено се продаваха билети, когато оранжерията бе отворена за посетители. Тук, най-сетне, открихме мороите, останали скрити за мен през деня.

Около двайсетина от тях сновяха из преддверието, облечени в скъпи тоалети. Изглеждаха призрачно красиви с високите си, слаби фигури и бледни лица. Някои бяха разпоредители и други служители, които помагаха в организирането на събитието и упътваха гостите към централната зала на сградата. Повечето морои бяха просто обикновени гости, които се спираха, за да напишат нещо в книгата за пожелания или да побъбрят с приятели и роднини, с които не се бяха виждали дълго време. Дампири, облечени в спретнати костюми в черно и бяло, се бяха подредили покрай стените като вярна стража, бдяща за най-малкия признак на опасност. Присъствието им ми напомни за много, много по-голяма заплаха, отколкото неколцина пияни морои да ни сбъркат за захранващи.

Организирането на събитието през нощта ни излагаше на евентуално нападение от страна на стригоите. Стригоите бяха съвсем различен вид вампири — всъщност толкова различни, че аз почти се почувствах глупаво, задето се изнервях сред тази група. Стригоите бяха неживи, добили безсмъртие, убивайки жертвите си, за разлика от мороите, които пиеха кръв от човешки същества, доброволци, но в определени количества, достатъчни, за да поддържат съществуването им. Стригоите бяха безмилостни и зли, бързи и силни — и излизаха само през нощта. Слънчевата светлина, която за мороите беше некомфортна и изтощителна, за стригоите беше смъртоносна. Обикновено стригоите убиваха човешки същества, изпречили се случайно на пътя им, но мороите и дампирите бяха тяхната предпочитана храна. Събитие като това — морои и дампири, събрани на малко място — беше все едно да предложиш бюфет с лакомства на стригоите.

Обаче, докато оглеждах дампирите пазители, бях сигурна, че за стригоите щеше да бъде доста трудно да проникнат на това събитие. Пазителите се тренираха упорито и методично през целия си живот, усъвършенстваха уменията си да се бият със стригоите. Имайки предвид, че кралицата на мороите щеше да присъства на събитието, подозирах, че това, което видях, беше само една малка част от охраната.

Неколцина от събралото се множество спряха да разговарят, когато ни видяха. Не всички морои знаеха за алхимиците или за сътрудничеството ни със себеподобните им. Така че присъствието на трима представители на човешката раса, които не бяха захранващи, беше малко странно. Дори онези, които знаеха за алхимиците, навярно бяха изненадани да ни видят, имайки предвид официалния и ограничен характер на взаимоотношенията ни. Стантън беше твърде обиграна, за да издаде с нещо притеснението си, но Иън съвсем открито направи знака на алхимиците срещу злото, докато очите на мороите и дампирите ни изучаваха. Аз успявах да запазя самообладание, но ми се щеше да имаше поне едно познато лице сред тълпата.

— Госпожице Стантън?

Една кръглолика жена морой забърза напред.

Аз съм Колийн, сватбеният координатор. Разговаряхме по телефона, нали? — Тя протегна ръка и дори коравата Стантън се поколеба за секунда, преди да я поеме.

— Да, разбира се — рече Дона с овладян и учтив глас. — Благодаря за поканата. — Представи Иън и мен.

Колийн махна към входа на главната зала.

— Хайде, да вървим. Вашите места са запазени. Лично ще ви заведа.

Тя ни поведе през любопитното множество. Когато влязохме в залата, аз се заковах на място и мигом забравих за вампирите около нас. Главната оранжерия беше великолепна. Високият и сводест стъклен таван също се бе запотил. Централната част бе разчистена и там бяха подредени столове, украсени с цветя, много подобни на тези, които могат да се видят на човешките сватби. Отпред се издигаше подиум, щедро покрит с цветя и очевидно там младоженците щяха да произнесат клетвите си.

Но това, от което дъхът ми секна, беше останалата част на помещението. Все едно бях пристъпила в някаква тропическа джунгла. Подредените покрай стените дървета и други растения, натежали от ярки цветя, изпълваха въздуха с ухание, което беше почти опияняващо. Тъй като нямаше слънчева светлина, която да осветява оранжерията, умело поставените сред зеленината факли и свещи хвърляха мистериозна — и при все това романтична — светлина върху всичко наоколо. Имах чувството, че съм се озовала в някакво тайнствено ритуално място сред дебрите на Амазония. И разбира се, пазителите в черни облекла, скрити съвсем наблизо сред дърветата и храстите, кръстосваха безшумно и наблюдаваха всичко.

Колийн ни поведе към три места от дясната страна, отбелязани с табелка „Запазено“. Те бяха почти по средата — разбира се, не толкова почетни, колкото биха получили членове на семейството, но достатъчно представителни, за да покажат, че мороите се отнасят с голямо уважение към нас и наистина се опитват да изгладят напрегнатите взаимоотношения, причинени от нашето задържане.

— Да ви донеса ли нещо? Какво ще желаете? — попита Колийн.

Сега осъзнах, че бликащата й енергия отчасти бе нервност.

С присъствието си ние я правехме почти — но със сигурност не чак толкова — неспокойна и притеснена, колкото тя и останалите — нас.

— Няма нужда — отвърна Стантън от името на трима ни. — Благодаря ви.

Колийн кимна усърдно.

— Е, ако се нуждаете от нещо — дори да е мъничко — не се колебайте да поискате. Просто се обърнете към някой от разпоредителите и тутакси ще ме намерят. — Тя се забави още миг, докато чупеше ръце. — По-добре да отида да се погрижа за другите гости. И не забравяйте: обадете се, ако имате нужда от каквото и да е.

— Имам нужда да се махна оттук — промърмори Иън, след като тя се отдалечи.

Аз не казах нищо, тъй като не бях сигурна в правилния отговор. Ако го уверях, че сме в безопасност, щеше да ме изгледа с подозрение. При все това, ако се държах сякаш животът ни е в опасност, щях да излъжа. Моето мнение беше някъде по средата между тези две крайности.

Някой ми подаде програма и Иън се наведе малко по-близо към мен, отколкото ми се нравеше, за да чете над рамото ми. В програмата се изброяваха песните и откъсите от молитвеника, както и присъстващите на сватбената церемония. Съдейки по изражението на лицето на Иън, той явно очакваше да види „Нечестиво кръвопускане“ веднага след посланието към коринтяните на апостол Павел. Следващите му думи потвърдиха предположението ми.

— Доста са се постарали да направят всичко да изглежда нормално, а? — попита, без да си дава труд да прикрие отвращението в гласа си. Бях малко изненадана от злобното му поведение. Миналото лято не ми се бе сторил толкова краен. — Като че ли е истинска сватба, или нещо подобно.

Освен това говореше доста високо и аз се озърнах тревожно, за да се уверя, че никой не го бе чул.

— Нима искаш да кажеш, че това не е истинска сватба? — прошепнах му в отговор.

Иън сви рамене, но поне схвана намека ми и снижи гласа си.

— С тези тук? Няма значение. Те нямат истински семейства или истинска любов. Те са чудовища.

Каква ирония, че той спомена „истинска любов“ точно в мига, в който Ейдриън и баща му бяха съпроводени до срещуположния край на залата. Ейдриън винаги се обличаше стилно и елегантно, но никога досега не го бях виждала толкова официален. Не ми се щеше да го призная, но изглеждаше страхотно: тъмносиният костюм и жилетката, която беше почти черна, хармонираха идеално с бледосинята риза и вратовръзката на сини и бели райета. Облеклото му се отличаваше от много по-скучните костюми в черно и сиво, които повечето мъже носеха, но не по груб, крещящ и безвкусен маниер. Докато го изучавах, той вдигна глава и очите ни се срещнаха. Усмихна ми се и кимна леко. Почти отвърнах на усмивката му, но Стантън ме върна в реалността. Позволих си един последен, продължителен поглед, а сетне се извърнах.

— Господин Джансън — заговори Дона с твърд глас. — Моля, запазете мненията си за себе си. Въпреки истинността в тях, ние сме гости тук и ще се държим цивилизовано.

Иън кимна неохотно и леко се изчерви, докато ме стрелна с поглед — сякаш толкова откритото скастряне можеше да съсипе шансовете му с мен. Не би трябвало да се тревожи, имайки предвид, че поначало изобщо нямаше никакъв шанс.

Колийн бе изпратила един разпоредител да провери как сме и докато той разговаряше със Стантън, Иън се наведе към мен.

— Нима съм единственият, който смята, че е лудост да сме тук? — Кимна към Дона. — Тя си мисли, че всичко е наред, но… я, стига! Да не се самозалъгваме. Те ни държаха в плен. Това е непростимо. Не те ли вбесява?

Определено навремето никак не ми се нравеше, но бях започнала да разбирам защо се бе случило.

— Мразя това, което направиха — излъгах с надеждата да прозвуча достатъчно убедително. — Кръвта ми кипва всеки път, щом се сетя за случилото се.

Иън, изглежда, остана напълно облекчен и доволен от отговора ми и изостави темата.

Седяхме в блажено мълчание, докато залата продължаваше да се пълни. Когато стана време церемонията да започне, в помещението навярно се бяха събрали около двеста гости. Продължих да търся познати лица, ала Ейдриън и баща му бяха единствените. И тогава, в последната минута, една фигура в ярки одежди влезе забързано. Изпъшках едновременно със Стантън, която изцъка в знак на неодобрение. Ейб Мазур току-що бе пристигнал.

Докато Ейдриън бе внесъл известна стилна окраска в официалното облекло, Ейб използваше цветовата гама, за да дразни сетивата. За да съм честна, трябва да призная, че сегашният му тоалет бе най-дискретният, с който го бях виждала: бял костюм, комбиниран със светлозелена риза и кашмирен шал около врата с шарки в червено и черно, типични за индийския десен. На ушите му проблясваха обичайните му златни обеци, а блясъкът на черната му коса ме наведе на мисълта, че обилно използваше брилянтин за коса. Ейб беше морой със съмнителен морал и също така баща на моя приятелка — предишната любима дампир на Ейдриън — Роуз Хатауей. Ейб ме изнервяше, тъй като в миналото имах с него някои тайни взаимоотношения. Изнервяше и Стантън, защото беше морой, когото алхимиците никога нямаше да могат да контролират. Ейб се настани на предната редица, спечелвайки си ужасен поглед от координаторката Колийн, която надзираваше всичко отстрани. Предположих, че това беше в разрез със схемата й за настаняването на гостите.

Чух звука на тромпет и онези, които седяха отзад, внезапно паднаха на колене. Подобно на вълна и тези, които заемаха останалите редици, последваха примера им. Дона, Иън и аз се спогледахме смутено. Тогава разбрах.

— Кралицата — прошепнах. — Идва кралицата.

По изражението на Стантън разбрах, че не го бе предвидила. Имаше част от секундата да реши дали да се съобрази с протокола в тази ситуация и как да го съчетае със статуса ни на „гости“.

— Ние няма да коленичим — прошепна ни тя. — Останете по местата си.

Беше основателно решение, след като ние не дължахме вярност на кралицата на мороите. При все това се чувствах смутена и неловко биеща на очи, бидейки една от отличаващите се трима души в залата, които не са коленичили. Миг по-късно мелодичен глас обяви:

— Нейно Величество, кралица Василиса.

Дори Иън затаи дъх от възхищение, когато тя влезе. Василиса — или Лиса, както Ейдриън и Роуз постоянно настояваха да я наричам беше истинско въплъщение на неземна красота. Беше трудно да се повярва, че ми е връстница. Излъчваше достойнство и царственост, които изглеждаха вечни. Високото й, гъвкаво и слабо тяло се отличаваше с изящна грациозност дори сред мороите, а платиненорусата й коса обрамчваше бледото й лице като сияен воал. Макар че бе облечена в супер модерна бледолилава коктейлна рокля, тя я носеше все едно е великолепна викторианска бална рокля. От едната й страна вървеше тъмнокос младеж с пронизващи сини очи. Гаджето й, Кристиан Озера, който трудно можеше да остане незабележим, представляваше тъмен контраст, който се съчетаваше идеално с нейната бледна ефирност.

След като кралската двойка се настани на предната редица — явно доста изненадани да видят Ейб да ги очаква там — присъстващите заеха отново местата си. Засвири невидим челист и всички изпуснахме едновременно дъх, докато се потапяхме в познатия и омиротворяващ сватбен ритуал.

— Изумително, нали? — промърмори Иън в ухото ми. — Колко нестабилен е тронът й. Една грешка и в редиците им ще настане невъобразим хаос.

Вярно беше и тъкмо поради това безопасността на Джил беше толкова важна. Съгласно древния закон на мороите, монархът трябва да има поне един жив член на семейството, за да задържи трона. Джил беше единствената от рода на кралицата. Онези, които се противопоставяха на Лиса заради възрастта и убежденията й, бяха осъзнали, че да убият сестра й щеше да е много по-лесно от това да премахнат нея. Мнозина възразяваха срещу закона и се бяха опитали да го променят. Междувременно политическите последици от убийството на Джил щяха да бъдат огромни. Алхимиците, чиято работа беше да скриват и защитават света на мороите, трябваше да предотвратят попадането на тяхното общество в лапите на хаоса. А на много по-лично ниво, аз трябваше да предотвратя смъртта на Джил, защото, колкото и невероятно да изглеждаше, за краткото време, през което двете бяхме съквартирантки, се привързах към нея и бях загрижена за добруването й.

Откъснах ума си от тези мисли и се съсредоточих върху следващата фаза от сватбата. Шаферките, в тъмнозелени сатенени рокли, водеха процесията и аз се зачудих дали Ейб е искал с костюма си да им бъде в тон. Ако бе така, то тотално се бе провалил.

И тогава зърнах първото ми познато лице, с изключение на Ейдриън. Роуз Хатауей. Не беше изненада, че е шаферка, имайки предвид, че тя бе отговорна за събирането на щастливата двойка. Роуз бе наследила тъмната коса и очи на баща си и беше единственият дампир сред шаферките. Не беше нужно да видя изненаданите физиономии на някои от гостите, за да зная, че това беше абсолютно необичайно. Ако Роуз бе забелязала или я интересуваше, не го показа. Вървеше с горда стъпка, вдигнала високо глава, със сияещо от щастие лице. Външният й вид на дампир не се отличаваше от човешкия, тя бе по-ниска от останалите шаферки морои, а телосложението й бе много по-атлетично, отколкото на слабите жени морои с малки гърди.

Според човешките стандарти Роуз притежаваше нормално, здраво тяло. При все това, когато аз се сравнявах с жените морои, се чувствах огромна. Знаех, че е нелепо — особено след като бях по-дребна от Роуз — но беше трудно да се отърся от това усещане. Напоследък Ейдриън, за мое неудоволствие, си позволи да ме обсъжда, стигайки дотам да заяви, че съм на крачка от хранително разстройство. Вбесих се и му казах да си гледа работата… но оттогава започнах да обръщам много повече внимание на режима си на хранене. Сега се опитвах да ям повече и качих почти половин килограм — нещо, което ми се струваше мъчително и грешно, докато неотдавна моят приятел Трей не отбеляза, че „напоследък съм изглеждала много добре“. Това даде тласък на идеята, че още някой и друг килограм навярно няма да ме убие и може наистина да ми се отрази добре. Не че щях да го призная пред Ейдриън.

Когато Соня влезе, всички се изправихме. Беше прекрасна в копринената рокля с цвят на слонова кост и с малките, нежни бели рози, вплетени в меднокестенявата й коса. Кралицата беше величествена, но от Соня се излъчваше нежна светлина, което затъмняваше дори красотата на Лиса. Може би беше нещо, присъщо на всички младоженки. Около нея витаеше любов и нежност, които я караха да сияе. Бях изненадана, когато внезапна болка прониза гърдите ми.

Иън очевидно бе изненадан, когато не последва никакво кръвопускане, но церемонията беше затрогваща и емоционална. Не можех да повярвам, че колегите ми алхимици запазват каменни изражения — аз едва не се разплаках, когато младоженците изрекоха брачните си клетви. Дори Соня и Михаил да не бяха преминали през ада, за да бъдат заедно, това бе ритуал, който не можеше да не трогне. Докато ги слушах как се вричат във вечна любов, погледът ми се отклони към Ейдриън. Той не забеляза, че го наблюдавам, но бях сигурна, че церемонията има същия ефект върху него — бе запленен.

Това умилено и прехласнато изражение рядко можеше да се види на лицето му и ми напомни за изтерзаната артистична душа, която се криеше под привидния сарказъм и непукизъм. Харесвах това у Ейдриън — не терзанията, а начинът, по който умееше да усеща нещата толкова надълбоко и да пресъздава чувствата си в изкуство. И аз имах чувства, както всички останали, но способността да ги изразяваш в творчество, за мен бе област, в която никога нямаше да бъда веща. Това не бе в природата ми. Понякога съдех доста сурово творбите му, особено най-абстрактните му картини. Тайно изпитвах благоговение пред уменията му и обичах многобройните причудливи страни на личността му.

Междувременно трябваше да се старая да запазя безизразно изражение, да изглеждам като нормален алхимик, който не се вълнува от нечестиви вампирски събития. Нито един от колегите ми не ме изгледа въпросително, така че явно се бях справила със задачата. Може би имах бъдеще в покера.

Соня и Михаил се целунаха и тълпата избухна в ръкопляскания и одобрителни възгласи. Възторзите станаха по-шумни, когато младоженецът я целуна без никакъв свян втори, а след това и трети път. Следващата част от събитието бе сватбеният прием, който щеше да се състои в хотела, където бяха отседнали Ейдриън и повечето гости морои. Младоженците си тръгнаха първи, последвани от кралицата и останалите високопоставени особи от кралски произход. Стантън, Иън и аз изчакахме търпеливо нашата редица да се изпразни, за да се подредим на опашка за лимузините, които щяха да откарат гостите до хотела, намиращ се на по-малко от километър.

Обикновено разстоянието можеше да се измине пеша, дори и на високи токчета, ако не беше толкова студено.

Нашият ред дойде и тримата се настанихме на задната седалка на лимузината.

— Сега просто ще трябва да издържим приема — отбеляза Иън, когато шофьорът затвори вратата ни. — Поне разполагаме със собствена кола.

Внезапно вратата се отвори и Ейб се плъзна на седалката до мен.

— Има място за още един, нали? — Отправи лъчезарна усмивка към мен и Дона. — Толкова се радвам да ви видя отново, дами. А ти трябва да си Иън. Удоволствие е да се запознаем. — Протегна ръка. Отначало изглеждаше сякаш Иън няма да я поеме, но след един остър поглед от Стантън, побърза да я стисне. След това се взря в ръката си, все едно очакваше всеки миг да запуши.

Пътуването отне само около пет минути, но съдейки по израженията на колегите ми алхимици, те явно имаха чувството, че са минали пет часа.

— Мисля, че е прекрасно, че вие тримата, сте поканени — рече Ейб непринудено. — Имайки предвид колко много работа вършим заедно, трябва по-често да се срещаме по подобни приятни поводи, не мислите ли? Може би един ден и вие ще ни поканите на някоя ваша сватба. — Смигна ми. — Сигурен съм, че младежите се редят на опашка за теб.

Дори Стантън не успя да запази безизразна физиономия. Ужасът, който се изписа на лицето й, подсказваше, че навярно има много малко неща, които биха били по-скверни и немислими, отколкото присъствието на вампир на човешка сватба. Изглеждаше явно облекчена, когато пристигнахме пред хотела, но още не бяхме освободени от присъствието на Ейб. Някоя любезна персона — вероятно Колийн — ни бе сложила на неговата маса, явно смятайки, че ще ни бъде по-приятно да бъдем с морой, когото познаваме. Ейб, изглежда, доста се забавляваше с неловкостта, която присъствието му пораждаше, но бях длъжна да призная, че беше донякъде освежаващо да си с някой, който открито признава напрегнатите отношения помежду ни, а не се преструва, че всичко е наред.

— В онова там няма кръв — осведоми ни Ейб, когато сервираха вечерята. И тримата се колебаехме да разрежем пърженото си пиле в сос марсала, дори аз. — Единствената кръв е в питиетата, а и за тях трябва да помолите на бара. Никой няма да ви подхвърли тайно нещо, а и захранващите се намират в отделна стая.

Иън и Стантън не изглеждаха особено убедени. Аз реших да проявя храброст и да започна да се храня, без повече колебание. Може би вампирите бяха противоестествени създания, но със сигурност имаха отличен вкус за подбор на доставчици. Миг по-късно и останалите алхимици се присъединиха към мен и дори те трябваше да признаят, че храната е много вкусна.

Когато разчистиха чиниите, Иън смело се запъти към тоалетната, давайки на Стантън кратка възможност да се наведе към мен за бърз доклад относно положението, изречен шепнешком.

— Всичко наред ли беше, когато тръгна? — Независимо дали отношенията ни бяха обтегнати или не, нашата мисия да запазим стабилен света на мороите не се бе променила.

Всичко беше наред — кимнах аз. — Там все още е тихо и спокойно. Никаква причина за тревога. — Нямаше нужда тя да знае за личната ми драма. — Някакви новини за Воините? — попитах, запазвайки неутрален тон. — Или за Маркъс Финч?

Стантън поклати глава.

— Никакви. Но със сигурност ще те осведомя, ако открием нещо.

Отвърнах й с учтива усмивка, макар че сериозно се съмнявах в думите й. Невинаги съм харесвала мисиите си като алхимик, но съм прекарала по-голяма част от живота си в изпълняване на заповеди, без да задавам въпроси, защото вярвах, че моите началници знаят кое е най-доброто и действат в името на по-висшето благо. Ала последните събития ме накараха сериозно да се усъмня в това. Докато осуетявах плановете на една група откачени ловци на вампири, нарекли се Воини на светлината, Стантън бе укрила информация от мен, явно позовавайки се на факта, че редовите членове на организацията трябва да знаят само това, което е необходимо за изпълнението на преките им служебни задължения. Тя бе замазала нещата, като ме похвали, задето съм добър алхимик, който разбира подобна политика, но инцидентът ме бе накарал да кипя от гняв. Не желаех да бъда ничия пионка. Можех да приема, че борбата в името на по-велика кауза предполага взимането на трудни решения, но отказвах да бъда използвана или поставяна в опасни ситуации заради „важни“ лъжи. Бях отдала живота си на алхимиците, винаги вярвайки, че това, което те вършат и ми казват, е правилно. Мислех, че съм важна, че те винаги биха ме защитили и грижили отговорно за мен. Сега вече не бях толкова сигурна.

При все това… какво бих могла да сторя? Бях се заклела във вечна вярност към алхимиците. Независимо дали ми харесваше това, което ми бяха причинили или не, нямаше начин да напусна, нито да оспорвам решенията им…

Поне така си мислех, докато не научих за Маркъс Финч.

Разбрах за него съвсем наскоро, когато открих, че той някога се е опълчил на Воините на светлината, за да помогне на морой на име Кларънс. Въпреки че Воините обикновено преследваха стригои, преди много време една група избрала за мишена Кларънс. Маркъс се намесил и го защитил от Воините, като ги убедил да го оставят на мира. Почти бях убедена, че Кларънс си е измислил цялата история, докато не видях снимка на Маркъс.

И точно тук нещата станаха наистина странни. Изглежда Маркъс се бе опълчил и на алхимиците. Всъщност Кларънс и един от Воините бяха намекнали, че някога Маркъс е бил алхимик — но вече не е. Не повярвах и на това, докато не видях снимката му. Той нямаше златна лилия, а голяма татуировка, която приличаше на родова или племенна, направена с тъмносиньо мастило, достатъчно широка, за да покрие златната, ако искаш да я скриеш.

Въпросната гледка промени живота ми. Нямах представа, че е възможно да се направи татуировка върху нещо, притежаващо такава сила. И със сигурност не бях и помисляла, че някой би могъл да напусне алхимиците, още по-малко, че би пожелал да го стори, не и след начина, по който нашата цел бе дълбоко вкоренена у нас практически от раждането ни. Как би могъл някой дори да си помисли да зареже нашите мисии? Как би могъл някой да спре да следва всеобщите цели и идеали, да се опълчи срещу вярата, да напусне средите на алхимиците и да започне да действа на своя глава? Какво се бе случило, за да го накара да постъпи така? Дали бе имал подобни на моите преживявания?

И дали те ще го оставят да си отиде?

Когато попитах за него, Стантън ме увери, че алхимиците не знаят нищо за Маркъс, но аз бях сигурна, че това беше лъжа. Тя не подозираше, че имах негова снимка. Новата му татуировка може и да беше достатъчно голяма, за да закрие лилията, но аз бях зърнала издайническите следи отдолу, които доказваха, че той действително е бил един от нас. А след като носеше отличителния знак на алхимиците, със сигурност знаеха за него. Те го криеха, което само ме заинтригува по-силно. Всъщност може да се каже, че дори бях малко обсебена от него. Някакъв инстинкт ми нашепваше, че Маркъс Финч бе ключът за моите проблеми, че той би могъл да ми помогне да открия тайните и лъжите, които алхимиците ми казваха. За нещастие, нямах никаква представа как бих могла да го намеря, нито следа, която би могла да ме отведе до него.

— Много е важно никой да не знае какво правиш, затова запомни, че трябва да си изключително дискретна — додаде Стантън, сякаш имах нужда да ми се напомня. Между веждите й се появи малка бръчка. — Особено се тревожех, че това момче Ивашков ще идва на тази сватба. Не можем да позволим някой да заподозре, че двамата не сте нещо повече от бегли познати. Дребни неща като това биха могли да изложат на риск мисията ни.

— О, не — побързах да отрека. — Не е нужно да се тревожите за Ейдриън. Той разбира колко важна е нашата работа. Никога не би направил нещо, което да я застраши.

Иън се върна и разговорът ни приключи, както и вечерята, която отстъпи място на танците. Атмосферата стана много по-непринудена и неколцина морои дойдоха, за да ни се представят. Имах чувството, че съм не по-малко популярна от младоженците. Иън се здрависа с толкова много ръце, че накрая доби имунитет. И колкото и неудобно и неловко за спътниците ми да бе това събитие, можех уверено да заявя, че бе постигнало целта си да изглади отношенията между алхимици и морои. Стантън и Иън в никакъв случай не бяха готови да се сприятелят с някой от тях, но беше ясно, че мороите са приятно изненадани колко приятелски настроени и любезни изглеждат гостите.

— Радвам се, че имахме тази възможност да сме заедно — каза ми Иън, след като оживлението от светското общуване стихна малко. — Това е толкова трудно с нашата работа, нали? Сега съм в Сейнт Луис, работя в архива в местното управление на организацията. А ти къде си изпратена?

Секретността бе най-главното в защитата на Джил.

— Аз съм на оперативна работа, но не мога да кажа къде точно. Знаеш как е.

— Добре, добре. Но държа да знаеш, че ако някога искаш да дойдеш на посещение… ще те разведа наоколо.

Отчаянието му беше почти затрогващо.

— Нещо като отпуск?

— Ами, да, добре. Ъъ… не, няма да стане. — Той знаеше не по-зле от мен, че алхимиците не получават лесно отпуск. — Имам предвид, че при нас се извършват неделни служби и всичко останало, нали се сещаш. Ако решиш да посетиш някоя, само ми се обади.

Свещениците на алхимиците винаги отслужваха специални литургии около Коледа в главните центрове на организацията ни. Някои семейства на алхимиците имаха обичай да ги посещават всяка година. От известно време не бях присъствала на църковна служба, не и с тези мисии, които непрекъснато изникваха.

— Ще го имам предвид.

Настъпи продължителна пауза и той изрече следващите думи доста колебливо.

— Знаеш ли, бих те поканил да танцуваме. Само че не би било правилно на подобно нечестиво сборище.

Усмихнах му се сковано.

— Разбира се. А и освен това сме тук по работа. Трябва да съсредоточим усилията си върху изграждането на добри отношения с тях.

Иън понечи да отговори, когато познат глас ни прекъсна.

— Госпожице Сейдж?

Вдигнахме глави и съзряхме Ейдриън да се извисява над нас, ослепителен в тези невероятни нюанси на синьото. Лицето му бе образец на съвършена учтивост и хладна сдържаност, сигурен знак, че навярно предстои да се случи нещо катастрофално.

— Толкова ми е приятно да ви видя отново — рече той. Говореше все едно не се бяхме виждали от доста време и аз кимнах в знак на съгласие. Както бях уверила Стантън, Ейдриън знаеше, че прекалената фамилиарност помежду ни би могла да насочи вниманието към Джил. — Не чух ли току-що, че говорехте за изграждането на добри взаимоотношения?

Езикът ми все едно бе вързан на фльонга и не можех да промълвя нито дума, затова Иън отговори вместо мен.

— Точно така. Ние сме тук, за да внесем приятелска нотка между нашите две групи. — Гласът му обаче определено бе лишен от всякаква приятелска нотка.

Ейдриън кимна съвсем сериозно и по нищо не личеше да е забелязал враждебността на Иън.

— Мисля, че идеята е страхотна. И ми хрумна нещо, което определено би било отличен пример за общото ни бъдеще. — Изражението на Ейдриън беше невинно, но в очите му танцуваха дяволитите пламъчета, които познавах твърде добре. Протегна ръка към мен. — Бихте ли желали да танцувате с мен?