Индигова магия

Глава 6

Съвсем старателно следвах инструкциите на госпожа Теруилиджър. Не свалях медальона с граната, дори и когато спях или бях под душа. Когато на следващата сутрин започнаха училищните занятия, го носех под ризата си, за да избегна всякакви въпроси. На него нямаше надпис „магически амулет“, но определено бе подозрителен. За моя изненада, учителката не се появи за първия час по история, което ме накара да се зачудя дали не бе решила да започне свое собствено разследване.

— Да не би госпожа Тий да е на тайна мисия?

Трепнах и осъзнах, че се бях увлякла в мислите си. Извърнах се и видях Трей Хуарес, коленичил до чина ми. Часът още не бе започнал и смутената преподавателка, заместваща госпожа Теруилиджър, се опитваше да въдвори ред в хаоса на бюрото на титулярката. Трей се ухили на изненаданата ми физиономия.

— К–какво? — изпелтечих. Да не би по някакъв начин да е разбрал за Вероника? Опитах се да го давам безгрижно. — Откъде ти хрумна подобно нещо?

— Само се шегувах — отвърна той. — Това е втората година, откакто имам часове при нея, и досега не е отсъствала нито ден. — Изгледа ме озадачено. — Освен ако ти знаеш нещо, а аз не съм наясно с него?

— Не — отвърнах прекалено бързо. — И аз съм не по-малко изненадана от теб.

Трей ме изучава внимателно няколко минути. С него бяхме добри приятели тук, в „Амбъруд“, като помежду ни съществуваше един съвсем мъничък проблем.

Семейството му бе свързано с Воините на светлината.

Миналия месец Воините се опитаха да убият Соня — искаха да я принесат в жертва в някакъв варварски ритуал. Трей беше един от избраните да се състезават за „честта“ да я убие, макар че той съзнателно бе изгубил в последната минута. Опитах се да измоля от Воините свободата на Соня, но те не пожелаха да ме изслушат. И двете бяхме спасени, когато се появиха отряд дампири и разпердушиниха Воините. Стантън бе помогнала да се организира нападението — но не си бе направила труда да ми каже, че са ме използвали за отвличане на вниманието. Това бе една от причините, която подклаждаше недоверието ми към нея и алхимиците.

Трей бе обвинен, задето ме е замесил в ритуала и Воините го бяха отлъчили от редиците си ведно с баща му. Също както аз бях под влиянието и натиска на алхимиците, така и веруюто на Воините бе набивано в главата на Трей през целия му живот. Баща му се чувстваше толкова засрамен от прогонването им, че сега почти не говореше със сина си. Знаех колко силно жадува за одобрението на баща си и това мълчание бе много по-болезнено за него, отколкото отношението на Воините.

Нашият дълг и предаността към каузата правеха нещата по-трудни. Когато веднъж неуверено намекнах на Трей, че помежду ни все още има нерешени проблеми, той се бе засмял горчиво.

— Не е нужно повече да се тревожиш за това — увери ме тогава. — Не крия никакви тайни планове от теб, защото не съм осведомен за такива. Те вече нищо не ни казват. Що се отнася до тях, аз вече не принадлежа към редиците им. Бях изхвърлен завинаги и ще е нужно истинско чудо, за да ни приемат обратно. — Имаше нещо в тъмните му очи, което ми подсказваше, че ако някога се натъкне на такова чудо, няма да се колебае да се възползва от него. Опитах се да го разпитам за това, но той не пожела повече да обсъжда темата. Искам да бъда твой приятел, Мелбърн — бе добавил. — Харесвам те. Ние никога няма да разрешим различията си. И може би ще е най-добре да не им обръщаме внимание, след като всеки ден ще сме заедно.

Колкото и да бе невероятно, приятелството ни успя да оцелее в цялата тази драма. Напрежението винаги се спотайваше някъде край нас, но ние се опитвахме да го пренебрегваме. Разбира се, макар че той знаеше за връзките ми със света на вампирите, нямаше представа, че взимам тайно уроци по магия от нашата преподавателка по история.

И да бе помислил, че съм го излъгала за отсъствието на госпожа Теруилиджър днес, не задълба повече по темата. Кимна към заместничката й.

— Очертава се ден на скатавка.

Успях да откъсна мислите си от магическата интрига. След като през по-голямата част от живота си се бях обучавала у дома, някои страни от „нормалния“ училищен живот бяха загадка за мен.

— Какво точно означава това?

— Обикновено учителите оставят на заместниците си план на урока, където е описано какво да правят. Видях този, който бе оставила госпожа Теруилиджър. Вътре пишеше: „Разсейвай ги“. — Трей поклати глава с престорено съчувствие. — Надявам се, че ще понесеш загубата на учебно време. Искам да кажа, че тя навярно ще каже нещо от рода на: „Занимавайте се с домашното“. Но никой няма да го направи.

Той беше прав. Не бях сигурна, че можех да го понеса.

— И защо няма да го направят?

Изглежда, думите ми го развеселиха неимоверно.

— Мелбърн, понякога ти си единствената причина да влизам в час. Между другото, видях плана на заместничката й за твоите извънкласни занятия. Там пише, че не е нужно дори да присъстваш. Свободна си като птичка.

Еди, който седеше наблизо, чу разговора ни и се подсмихна.

— За да отлети към библиотеката ли?

Двамата избухнаха в смях, но в ума ми вече щъкаха най-различни възможности. Ако наистина нямаше нужда да оставам за последния си час, можех по-рано да тръгна от кампуса. Бих могла да отида в Лос Анджелис, за да търся Вероника и… не. Ейдриън още не се бе върнал. За момент обмислих идеята да се заема с разследването без помощта на магията на духа, но предупрежденията на госпожа Теруилиджър отекнаха в съзнанието ми. Преследването трябваше да почака.

Но можех да потърся Маркъс Финч.

Санта Барбара беше на два часа път. Това означаваше, че разполагах с достатъчно време, за да отида с колата дотам, да направя проучвания за него и да се върна навреме преди вечерния час. Нямах намерение да го търся преди уикенда, но сега осъзнах, че не бива да пропилявам тази възможност. И без това задачата на госпожа Теруилиджър ми тежеше като воденичен камък, но не можех да направя нищо по въпроса, докато Ейдриън не се върнеше тази вечер.

Маркъс Финч бе за мен загадка от момента, в който открих, че е бивш алхимик. Мисълта, че днес може би наистина имаше шанс да получа някои отговори, накара сърцето ми да запрепуска. Едно бе да подозирам алхимиците, че укриват информация от мен. Но съвсем различно бе да приема, че може би съм на път да потвърдя тези съмнения. Всъщност това бе донякъде ужасяващо.

С напредването на деня, в мен все повече се затвърждаваше решението да предприема това пътуване. Рано или късно трябваше да се изправя пред проблема и може би беше по-добре да приключа по-скоро с това. Нищо чудно Маркъс просто да е бил на екскурзия в Санта Барбара и вече да си е заминал. Ако не се налагаше, не исках да повтарям магията за отгатване.

Не се изненадах, че когато в края на деня се появих за това, което нормално трябваше да бъде моето извънкласно занимание, заместничката (изглеждаща изключително изтощена след един ден, прекаран на мястото на госпожа Теруилиджър) ми заяви, че съм свободна. Благодарих й и забързах към стаята си в общежитието, осъзнавайки, че не бива да губя нито минута. Не знаех с какво точно ще се сблъскам в Санта Барбара, но възнамерявах да съм подготвена за всичко.

Замених униформата си от „Амбъруд“ с джинси и семпла черна блуза. Коленичих до леглото си и измъкнах отдолу голямата метална кутия. На пръв поглед кутията приличаше на несесер за гримове. Обаче имаше ключалка, която се отваряше не само с ключ, но и с шифър. Вътре се намираше моят комплект на алхимик — колекция от химикали, заради които, ако ги намереха, навярно щяха да ме изритат от училището, тъй като от пръв поглед някой можеше да реши, че от тях могат да се произведат нелегални наркотици. И действително, някои от съставките навярно бяха доста съмнителни.

Избрах основните. Единият химикал се използваше за разтваряне на тела на стригои. Не очаквах в Санта Барбара да се натъкна на стригой, но веществото можеше да се използва за разтваряне на метал, при това ставаше много бързо и лесно. Избрах и още две смеси като онази, която може да създаде димен екран, което бе истинска находка за шпионите и внимателно ги опаковах, преди да ги пъхна в малкия си сак. После заключих отново кутията и я плъзнах под леглото.

След кратък размисъл поех дълбоко дъх и измъкнах още една скрита кутия. Това бе нова придобивка в колекцията ми. Съдържаше различни амулети и отвари, които бях направила, следвайки напътствията на госпожа Теруилиджър. Докато се взирах в съдържанието на кутията, стомахът ми се сви на топка. Никога, дори и в най-безумните си сънища не съм си представяла, че мога да имам подобен комплект. В началото на работата ми с учителката аз правех обикновени заклинания и амулети, и то по принуда. Сега вече бях направила няколко по-сложни магии, при това доброволно. Ако всичко, което ми бе разказала госпожа Теруилиджър за сестра си, беше вярно, трябваше да започна да правя още. С огромна неохота взех няколко амулета и ги прибавих към химикалите на алхимиците. След още един кратък размисъл взех два и ги пъхнах в джоба си, за да са ми подръка.

По това време на деня шофирането до Санта Барбара беше спокойно. Декември бе охладил малко южнокалифорнийската жега, но слънцето все още грееше и изглеждаше по-топло, отколкото в действителност беше. Докато пътувах с колата нагоре по брега, пустинята отстъпваше пред райони с по-умерен климат. В средните и северни части на страната по това време на годината валежите бяха по-обилни и пейзажът бе потънал в буйна зеленина. Вече наистина бях обикнала Палм Спрингс и „Амбъруд“, но понякога ми се щеше мисията, свързана с Джил, да ни бе довела тук.

Не беше трудно да открия старата катедрала „Санта Барбара“. Беше известна историческа забележителност и лесно се забелязваше. Постройката, разположена на голяма площ, беше съвсем същата както във видението ми, само дето бе обляна от светлината на късното следобедно слънце, а не потънала в здрач. Спрях отстрани на шосето в жилищния квартал и се загледах с възхита в красивото творение от хоросан и теракота. Искаше ми се да разполагам с време, за да разгледам този архитектурен шедьовър, но както често се случваше, личните ми желания трябваше да отстъпят пред по-голямата цел.

Следваше по-трудната част — да разбера къде можеше да се намира студиото, което бях видяла. Гледката в квартала, където бях паркирала, приличаше на онази, появила се в магическото ми видение. Ъгълът не беше съвсем същия, а и на тази улица имаше само къщи. Бях почти сигурна, че студиото, което бях видяла, се намира в жилищен блок. Без да изпускам от поглед катедралата, изминах с колата още няколко пресечки и открих това, което търсех: комплекс от няколко жилищни блока.

Единият изглеждаше прекалено хубав, за да се помещават в него апартаменти като този, който бях видяла. Студиото изглеждаше доста запуснато и почти голо. Другите две сгради на улицата ми приличаха на по-вероятни кандидати. Приближих до всяка една и обиколих пешком наоколо, опитвайки се да си представя какъв би могъл да е ъгълът, когато се гледа от по-висок прозорец. Искаше ми се във видението си да бях успяла да погледна надолу към паркинга. Това щеше да ми даде по-ясна представа за етажа. След доста размисъл стигнах до заключението, че студиото трябва да се е намирало на третия или четвъртия етаж. Тъй като едната от сградите беше само на два етажа, оставаше другата като възможност.

Когато пристъпих в сградата, мислено се поздравих, задето бях пъхнала в чантата си шишенце с гел за дезинфекция на ръцете. Коридорите изглеждаха така, сякаш не бяха метени от година. Стените бяха мръсни, боята им бе напукана и се лющеше. По пода бяха разпилени всякакви отпадъци. В ъглите висяха паяжини и аз се помолих паяците да са единствените пълзящи гадини. Ако зърнех хлебарка, навярно щях да побягна. В сградата нямаше портиер, когото да попитам, затова махнах на една жена на средна възраст, която излизаше от сградата. Тя се спря и ме изгледа предпазливо.

— Здравейте — поздравих, като се надявах да не изглеждам заплашително. — Опитвам се да открия един приятел, но не зная точно в кой апартамент живее. Може би го познавате? Казва се Маркъс. Има синя татуировка върху лицето си. — Като видях безучастната й физиономия, повторих въпроса си на испански. По лицето й се мярна израз на разбиране, но когато чу целия ми въпрос, единственият й отговор бе кратко поклащане на главата. Дори нямах време да й покажа снимката на Маркъс.

Прекарах следващия половин час, опитвайки се да изкопча информация всеки път щом зърнех някой от обитателите да влиза или излиза. Този път останах отвън, предпочитайки да съм на ярко осветено и открито публично място, отколкото в мръсната и неприятна сграда. Някои от хората, с които разговарях, бяха доста лаконични и почти не ми обърнаха внимание, а двамина ме изгледаха по начин, който определено не ми се понрави. Тъкмо реших да се откажа, когато едно малко момче се приближи към мен. Изглеждаше около десетина годишно и си играеше на паркинга.

— Аз познавам този, когото търсиш — осведоми ме то на английски. — Но не се казва Маркъс, а Дейв.

Имайки предвид колко бе трудно да го открия, не бях съвсем изненадана, че използва друго име.

— Сигурен ли си? — попитах момчето. Показах му снимката. — Това ли е мъжът?

То кимна енергично.

— Същият е. Много е тих. Мама казва, че навярно не му е чиста работата.

Супер, няма що. Точно от това имах нужда.

— Знаеш ли къде живее?

Момчето посочи нагоре.

— Най-горе. В 407.

Благодарих му, влязох отново вътре и поех към четвъртия етаж по стълбите, които скърцаха на всяка стъпка. Апартаментът се намираше почти в края на коридора, близо до онзи, откъдето гърмеше отвратителна музика. Почуках на 407 и не получих отговор. Не бях сигурна дали обитателят му ме е чул, затова почуках още веднъж, този път по-силно, но резултатът беше същият.

Огледах дръжката и се замислих дали да не я разтопя с един от разтворите ми на алхимик. Но тутакси отхвърлих идеята. Дори в подобна съмнителна сграда някой съсед може да се притесни, ако ме види да прониквам в апартамента. Не исках да привличам ничие внимание. С всяка изминала минута положението изглеждаше все по-отчайващо, а не можех да прекарам целия ден тук.

Обмислих вариантите. Всички твърдяха, че съм толкова умна. Със сигурност трябваше да има някакво разрешение, нали? Да вися в коридора не беше най-доброто. Не се знаеше кога ще се появи Маркъс или „Дейв“. А и честно, никак не ми се искаше да оставам по-дълго в този мръсен коридор. Ако имаше начин да вляза вътре, без да причинявам някакви щети…

Тъкмо в този миг ми хрумна решението. Изпъшках. Не ми се нравеше особено, но щеше да свърши работа.

Излязох отново навън и махнах на момчето, което явно се упражняваше да скача от стъпалата.

— Дейв вкъщи ли си беше? — попита то.

— Не.

Момчето кимна.

— Обикновено го няма.

Това поне щеше да е от полза за следващия откачен етап от плана. Оставих момчето и заобиколих сградата от едната страна. За щастие наоколо беше пусто. И там, закрепена към външната стена, се виеше най-паянтовата пожарна стълба, която някога бях виждала. Имайки предвид колко са затегнати правилата за сигурност в Калифорния, бях изумена, че никой не е докладвал за тази. Разбира се, дори да го бяха сторили, не изглеждаше много вероятно собственикът на сградата да се втурне да действа, съдейки по цялостното й състояние.

Като се огледах два пъти, за да се уверя, че няма никой, застанах в сянката на стълбата, надявайки се, че много или малко ще ме скрие от любопитни погледи. Извадих от сака си един от амулетите: колие, изработено от ахати и гарванови пера. Нахлузих го през глава около врата си и започнах да изричам заклинания на гръцки. Усетих как топлината на магията се разля по цялото ми тяло, но не забелязах никакви други видими промени. Теоретично, би трябвало да съм невидима за онези, които не ме търсят съзнателно. Нямах представа дали наистина магията бе подействала. Предположих, че ще го разбера, ако някой се приближи и пожелае да узнае защо прониквам в чужд апартамент през пожарната стълба.

Щом стъпих на стълбата, едва не пратих целия план по дяволите. Цялата стълба скърцаше и се люлееше. Желязната конструкция бе толкова ръждясала, че нямаше да се изненадам, ако се разпаднеше под краката ми. Стоях замръзнала на мястото си, опитвайки се да събера смелост, за да продължа. Напомних си, че това може да се окаже единственият ми шанс да открия Маркъс. Момчето от паркинга бе потвърдило, че той живееше тук. Не можех да пропусна тази възможност.

Преглътнах и поех нагоре, придвижвайки се мъчително от етаж на етаж. Когато стигнах до четвъртия, се втренчих в нозете си, неспособна да повярвам, че пожарната стълба все още е цяла. Сега се изпречих пред нов проблем. Бях определила къде се намираше студиото на Финч — прозорецът му беше на малко повече от метър настрани от площадката на стълбата. Разстоянието не беше голямо, но изминато върху тесния перваз между площадката и прозореца щеше да ми се стори километри. Също толкова плашещ бе фактът, че трябваше да вляза през прозореца. Беше затворен, което не бе изненадващо, щом Маркъс се укриваше. Имах два магически амулета, способни да разтопяват стъкло, но не смеех да се доверя на себе си, че ще съумея да ги използвам върху тесния перваз — което означаваше, че бе настъпил моментът да проверя доколко бях усъвършенствала уменията си да се прицелвам в часовете по физическо.

Без да забравям за паянтовата стълба, извадих торбичка с прах от сака си. Прецених разстоянието на око и хвърлих силно торбичката към прозореца, каканижейки заклинанието и… не улучих. Торбичката се удари в стената на сградата, изхвърляйки прашен облак, който започна да разтваря мазилката. Потръпнах, когато горният слой от стената изчезна.

Въздействието на магията постепенно премина, но резултатът беше ясно забележима дупка. Не бе пробила стената докрай и предполагам, че като се има предвид общото състояние на сградата, едва ли някой щеше да й обърне внимание.

Беше ми останала една торбичка и този път не биваше да греша. Стъклото на прозореца беше достатъчно голямо и нямаше начин да пропусна. Хвърлих със замах и… торбичката се удари в стъклото. Прахът се разпиля, реакцията мигновено се разпространи и стъклото започна да се топи. Капеше все едно беше лед, огрян от яркото слънце. Докато наблюдавах с тревога, исках реакцията да продължи колкото бе възможно по-дълго. Дупката трябваше да бъде достатъчно голяма, за да се промуша през нея. За щастие, когато спря, видях, че ще мога да вляза вътре — ако изобщо успеех да се добера дотам.

Не се страхувах от височини, но докато пристъпвах предпазливо по перваза, имах чувството, че се намирам на върха на небостъргач. Сърцето ми се бе качило в гърлото и аз пресмятах какви са шансовете ми да оцелея при падане от четвъртия етаж. Дланите ми започнаха да се потят и им наредих да престанат. Не бях изминала целия този път само за да се подхлъзнат ръцете ми в последната минута.

В крайна сметка се подхлъзна кракът ми. Светът се завъртя и аз отчаяно разтворих широко ръце, като в последната секунда успях да се вкопча в рамката на прозореца. Изтеглих се напред и с последно усилие на волята, подкрепяно от адреналина, пулсиращ в мен, вкарах другия си крак вътре. Поех дълбоко дъх и се опитах да укротя разтуптяното си сърце. Бях в безопасност. Щях да се справя. Миг по-късно се издигнах, преметнах и другия си крак през перваза и се претърколих в стаята.

Приземих се на пода, отмалелите ми крака трепереха, докато се опитвах да успокоя дишането си. Бях на косъм. Ако рефлексите ми бяха малко по-бавни, щях да разбера от първа ръка какви са последиците за човешкото тяло при падане от четвъртия етаж. Колкото и да обичах науката, не бях сигурна, че имам желание да проведа точно този експеримент. Може би близкото ми общуване с дампири в крайна сметка бе помогнало за подобряване на физическите ми умения.

След като се съвзех, вече можех да преценя заобикалящата ме обстановка. Намирах се точно в същото студио, което бях съзряла във видението си. Погледнах назад и премерих големината на катедралата, проверявайки дали я виждам от същия ъгъл. Да. Съвсем същият. Разпознах матрака на пода и оскъдните вещи. Входната врата се намираше в другия край на стаята и имаше няколко съвсем нови, свръхмодерни ключалки. Разтопяването на външната дръжка нямаше да ми помогне особено.

— Сега какво? — промърморих. Бях влязла вътре. Не открих Маркъс, но имах на разположение апартамента му. Не бях сигурна какво търся, но може би все пак трябваше да започна отнякъде.

Първо огледах матрака, не че очаквах кой знае колко. Не би могъл да крие вещи като моя. Но би могъл да е убежище на плъхове, а и само един бог знаеше какви гадини щъкаха под него. Повдигнах предпазливо единия му край, съзнавайки, че навярно съм направила гримаса на отвращение, но отдолу нямаше нищо — живо или неживо. Следващата ми мишена беше малък, разхвърлян куп дрехи. Да се ровиш из нечие мръсно пране (предположих, че е мръсно, тъй като беше на пода) не е много по-приятно занимание от надничането под матраци. Лъхна ме лека миризма на омекотител, което подсказа, че всъщност тези дрехи бяха наскоро прани. Бяха обикновени мъжки дрехи, вероятно на млад мъж, което пасваше с профила на Маркъс. Джинси. Тениски. Боксерки. Докато преравях купа, едва не започнах да ги сгъвам. Трябваше да си напомня, че не биваше да оставям никаква следа от присъствието си. Разбира се, едва ли имаше нещо по-издайническо от разтопения прозорец.

Наблизо се виждаха няколко лични вещи, четка за зъби и дезодорант с аромат, който необяснимо за мен бе описан като „Океанска фиеста“. С изключение на разнебитения дървен стол и направо древния телевизор, в почти голата стая имаше само още една форма на забавление и утеха: опърпан и измачкан екземпляр на „Спасителят в ръжта“4.

— Страхотно — промърморих, питайки се какво говореше това за някой, който не притежаваше други лични вещи. — Маркъс Финч е претенциозен и самомнителен.

Банята беше клаустрофобично тясно помещение, в което едва се побираха единична душкабина, тоалетна чиния и капеща мивка. Съдейки по плесенясалия под, доста вода е пръскала навън, когато се е ползвал душът. Голям черен паяк се шмугна в канала и аз побързах да се отдръпна.

Примирена с провала си, се заех да изучавам тясната врата на дрешника. С много зор бях открила Маркъс Финч, но всъщност не го бях намерила. Разследването ми не бе довело до нищо. Не можех да го чакам до безкрайност и честно, ако бях на негово място и се бях върнала у дома, заварвайки разтопен прозорец, щях да си тръгна и никога да не се върна. Ако беше избягал, нямах друг избор, освен да продължа да правя магии за отгатване и…

— Ах!

Нещо скочи върху мен, когато отворих вратата на дрешника — и не беше нито плъх, нито хлебарка.

Беше мъж.

Дрешникът беше тесен и бе истинско чудо, че се е побрал вътре. Както и да е, нямах време да разсъждавам върху пространствената логистика, защото юмрукът му се изстреля напред и ме фрасна силно по бузата.

Досега в живота ми са ме запращали към тухлени стени и съм била ухапвана от стригой. Обаче никога не бяха ме удряли в лицето. Не беше преживяване, което исках да се повтори. Политнах назад, толкова изненадана, че дори не можах да реагирам. Мъжът се нахвърли върху мен, сграбчи двете ми ръце над лактите, разтърси ме силно, сетне почти навря лицето си в моето.

— Как ме намерихте? — възкликна. — Още колко идват?

Страната ми пулсираше от болка, но някак си успях да събера мислите си. Миналия месец вземах уроци по самозащита при един леко чалнат инструктор, който развъждаше породата чихуахуа и приличаше на пират. Въпреки ексцентричното поведение на Малахи Улф, той наистина ни научи на някои законни бойни умения и сега си ги припомних. Забих коляно в корема на нападателя си. Сините му очи се разшириха от изненада, той ме пусна и се свлече на пода. Макар че не остана там за дълго. Изправи се, олюлявайки се на крака, и отново се спусна към мен, но аз вече бях сграбчила стола и го използвах като щит, както несъмнено би действал един укротител на лъвове.

— Назад! — заповядах му. — Аз само искам да…

Без да обръща внимание на заплахата ми, мъжът продължи напред, сграбчи един от краката на стола и го изтръгна от ръцете ми. Притисна ме в ъгъла и въпреки някои хватки, на които ме бе научил Еди, не бях уверена в способността си да забия юмрук в лицето му. При все това се съпротивлявах достойно, когато нападателят ми се опита отново да ме сграбчи. Сборичкахме се и паднахме на пода. Аз ритах и дращех с нокти като обезумяла, давайки му достоен отпор. Чак когато ме притисна с тежестта на цялото си тяло, успя да ме укроти. Но все още имах възможност да пъхна ръка в джоба си.

— Кой те изпрати? — настоятелно попита той. — Къде са останалите?

Не му отговорих. Вместо това, измъкнах малко шишенце и отпуших капачката му с една ръка. Отвътре мигом се издигна зловонна жълтеникава пара, с плътността на сух лед. Тикнах шишенцето в лицето на негостоприемния домакин. Той се отдръпна отвратено, а от очите му бликнаха сълзи. Самото вещество беше сравнително безобидно, но изпаренията действаха като лютив спрей. Мъжът ме пусна и със сила, която дори не бях подозирала, че притежавам, успях да го претърколя и да го прикова към пода. Забих лакътя си в китката му и я затиснах с все сила. Той изръмжа от болка. С другата си ръка размахах шишенцето с цялата застрашителност, на която бях способна. Това нямаше да го заблуди за дълго, но се надявах да ми осигури малко време, за да преоценя ситуацията. Сега, когато противникът ми лежеше неподвижно, имах възможност да го огледам по-добре и изпитах облекчение, че най-после бях постигнала целта си. Той имаше младо, красиво лице с тъмносиня като индиго татуировка върху бузата. Дизайнът беше абстрактен и приличаше на преплетени полумесеци. По ръбовете на някои от тъмносините линии се забелязваха леки сребристи проблясъци.

— Приятно ми е да се запозная с теб, Маркъс.

Тогава се случи най-смайващото нещо. През насълзените си очи той също се опитваше да ме разгледа по-добре. Явно ме разпозна и примигна, за да фокусира погледа си.

— Сидни Сейдж — ахна мъжът. — От известно време и аз те търся.

Нямах време да се изненадам, защото внезапно чух щракването на предпазител и студено дуло докосна тила ми.

— Махни се от него! — заповяда един глас. — И пусни тази димка.