Индигова магия

Глава 4

Замръзнах. Не знаех какво да отговоря.

Какво си мислеше Ейдриън? Като оставим настрана цялата драма помежду ни, беше абсолютно непростимо да ме кани на танц тук, пред другите морои и алхимици. Може би в Палм Спрингс, където нещата бяха малко по-непринудени с приятелите ми, молбата му нямаше да е толкова откачена. Но тук? Той рискуваше да разкрие, че двамата се познаваме, което на свой ред щеше да изложи на риск Джил. И почти толкова лошо — това можеше да издаде чувствата му към мен. Дори и да настоявах, че не са споделени, фактът, че нещата бяха стигнали толкова далеч, можеше да ми създаде сериозни неприятности с алхимиците.

Докато всички тези мисли препускаха в ума ми, внезапно ми хрумна нещо по-обезпокоително. Един лоялен алхимик не би трябвало да се тревожи за подобни неща. Добрият алхимик просто щеше да бъде ужасен пред възникналия проблем: да танцува с морой. Да докосва вампир. Осъзнавайки всичко това, побързах да си придам възмутено изражение, като се надявах да изглеждам убедителна.

За щастие, всички останали бяха твърде смаяни, за да ми обърнат внимание. Добрите взаимоотношения бяха стигнали прекалено далеч. Лицата на Стантън и Иън съвсем основателно изразяваха отвращение. Мороите, които бяха наблизо, при все че не бяха ужасени, изглеждаха потресени от погазването на етикета. И все пак… улових неколцина разменени погледи, които издаваха, че те не са напълно изненадани, че Ейдриън Ивашков може да предложи нещо толкова скандално. Доста често бях виждала подобно отношение към него. Хората подминаваха ексцентричното му поведение с думите: „Е, такъв си е Ейдриън“.

Иън пръв се окопити.

— Тя… не! Абсолютно е невъзможно!

— Защо не? — Ейдриън местеше поглед между лицата ни, а изражението му оставаше ведро и почтително. — Ние всички сме приятели, нали?

Ейб, който рядко се шокираше от каквото и да било, успя да възвърне донякъде самообладанието си.

— Сигурен съм, че не е кой знае какъв проблем. — Тонът му бе неуверен. Той знаеше, че Ейдриън не ми е напълно непознат, но несъмнено предполагаше, че аз имах обичайните за алхимиците задръжки и предразсъдъци. Както се видя тази вечер, повечето алхимици все още трудно се насилваха да се ръкуват с вампир.

Стантън явно водеше душевна борба. Знаех, че за нея подобна покана е супер необичайна и дори обидна… ала въпреки това съзнаваше, че трябва да се държи любезно. Шефката ми преглътна.

— Може би… би бил мил жест. — Хвърли ми съчувствен поглед, с който сякаш искаше да каже: „Понякога се налага да се жертваш за отбора.“

Иън рязко извърна глава към нея.

— Да не си полудяла?

— Господин Джансън — процеди тя, изразявайки строго предупреждение, само изричайки името му.

Всички се извърнаха към мен, като че ли присъстващите най-сетне бяха осъзнали, че решението е мое. На този етап не знаех дали трябва да съм шокирана, или изплашена — а мисълта да танцувам с Ейдриън ме караше да изпитвам и двете. Срещнах отново погледа на Стантън и бавно кимнах.

— Разбира се. Добре. Добри взаимоотношения, нали?

Лицето на Иън придоби морав оттенък, но поредният остър поглед от Стантън го накара да замълчи. Докато Ейдриън ме водеше към дансинга, чух да се шепнат коментари от любопитни морои от рода на „горкото момиче алхимик“ и „никой не може да предвиди какво ще направи той понякога“.

Ейдриън обви ръка около кръста ми, съвършено благоприличие и спазвайки сдържана дистанция. Опитах се да не си спомням за последния път, когато бях в обятията му. Дори и с приличното разстояние помежду ни, ръцете му все още ме обгръщаха, а позите ни бяха интимни. Бях свръхчувствителна към всяко местенце от тялото ми, което пръстите му докосваха. Допирът му беше нежен и ненатрапчив, ала сякаш бе наситен с необикновена топлина и сила.

— Какво си въобразяваш? — изсъсках гневно, когато се понесохме в такт с музиката. Опитвах се да не обръщам внимание на ръцете му. — Знаеш ли в какви големи неприятности ме забърка?

Ейдриън се ухили.

— Не. Те са изпълнени със съчувствие към теб. Ще се превърнеш в мъченица, задето танцуваш със зъл, покварен вампир. Типично за алхимиците.

— Мислех, че няма да ме притискаш за… нали се сещаш… онази работа.

Лицето му отново доби невинно изражение.

— Да не би да съм обелил и дума за това? Само те поканих на танц като политически жест, това е всичко. — Направи пауза за по-голямо въздействие. — Струва ми се, че ти си тази, която не може да си избие „онази работа“ от ума.

— Престани да обръщаш думите ми срещу мен! Това не… не… изобщо не е правилно.

— Би трябвало да видиш как ни гледа онази жена Стантън — отбеляза кавалерът ми развеселено, като плъзна поглед зад гърба ми.

— Всички ни наблюдават — промърморих. Не може да се каже, че цялата зала е застинала, но определено имаше немалък брой зяпачи, които се блещеха глупаво пред необичайната гледка на морой и човек алхимик, при това да танцуват.

Той кимна и ме завъртя. Беше добър танцьор, което не беше изненадващо. Ейдриън може да бе безочлив и дързък, но знаеше как да се движи по дансинга. Може би уроците по танци са били част от възпитанието на благородническия елит на моройското общество. Или просто притежаваше вродена грация и умения как да движи тялото си. Онази целувка определено говореше за огромен талант…

Пфу! Ейдриън беше прав. Аз бях тази, която не можеше да забрави „онази работа“.

Неподозиращ за мислите ми, той отново погледна към Стантън.

— Тя има изражението на генерал, току-що изпратил армията си на самоубийствена мисия.

— Хубаво е да зная, че е загрижена за мен — отвърнах. За миг забравих за танцовите си неволи и в мен се надигна гняв, когато си припомних за нежеланието на Стантън да бъде откровена с мен и да ми даде исканата информация.

— Ако искаш, мога да те притисна по-силно — предложи Ейдриън. — Само за да видим колко е загрижена. Нали знаеш, че винаги съм готов да помогна в такива случаи.

— Ти си истински екипен играч — потвърдих. — Ако поставянето ми в опасност е в името на по-висша цел, Стантън навярно няма да направи нищо, за да те откъсне от мен.

Самодоволната усмивка на Ейдриън помръкна.

— Тя изобщо каза ли ти цялата истина за онзи тип, когото се опитваш да откриеш? Мартин?

— Маркъс — поправих го. Намръщих се. Отричането й продължаваше да ме притеснява. — Тя продължава да твърди, че не го познава, а аз не мога да я притисна по-настоятелно, за да не събудя подозренията й.

— Хрумна ми един начин как да го откриеш — заяви Ейдриън.

Щях да реша, че се шегува, ако лицето му не бе толкова сериозно.

— На теб ти хрумна? — попитах.

Алхимиците разполагат с огромна информация, тъй като имат внедрени доверени хора в най-различни агенции и организации. През последните седмици ровех навсякъде и беше малко вероятно Ейдриън да получи достъп до нещо, до което аз не можех.

— Да. Нали още пазиш неговата снимка? Не можеш ли просто да направиш същата магия, която си направила през онази нощ? Да го откриеш по този начин?

Бях толкова сащисана, че едва не се препънах. Ейдриън стегна хватката си, за да ме удържи да не падна. Изтръпнах, когато изведнъж се озовахме по-близо. Напрежението помежду ни нарасна главоломно и аз осъзнах, че не само телата ни се бяха приближили, но и устните ни.

Имах затруднения с говора — заради чувствата, които пораждаше близостта му и защото все още бях ошашавена от предложението му.

— Това… леле… Това не беше лоша идея…

— Зная — кимна той. — И аз самият съм донякъде изумен.

Наистина, обстоятелствата не бяха по-различни от намирането на сестрата на госпожа Теруилиджър. Трябваше да открия някого, когото не познавах. Имах снимка, което се изискваше за магията. Различното беше, че сама щях да правя заклинанието. Магията не беше от лесните и аз знаех, че напътствията на госпожа Теруилиджър ми бяха помогнали. Освен това съществуваше и моралната дилема, че правя подобна магия по свое желание. По-лесно можех да се справя с угризенията на съвестта си, когато някой друг ме принуждаваше.

— Мога да опитам чак следващия месец — промълвих, замислена за онази книга с магиите. — Искам да кажа, че снимката е у мен, но магията трябва да се направи при пълнолуние. Тази нощ е последната за настоящия цикъл, а не бих могла да успея да си набавя съставките навреме.

— Какво ти трябва?

Казах му, а той кимаше, докато ги изброявах. Като свърших, обяви, че ще ги намери.

Изсумтях презрително.

— И откъде смяташ да вземеш анасон и исоп по това време на нощта? В този град?

— Този град е пълен с най-чудати бутикови магазинчета. Има едно местенце за билки, където продават сапуни и парфюми, направени от всичко, което можеш да си представиш. Гарантирам ти, че ще имат това, от което се нуждаеш.

— А пък аз ти гарантирам, че е затворено. — Той ме помете в още едно елегантно завъртане, а телата ни останаха в съвършен синхрон.

Песента продължаваше да се лее. Времето се нижеше по-бързо, отколкото си мислех. Забравих за околните. Дори забравих, че съм с вампир. Просто танцувах с Ейдриън, което ми се струваше толкова естествено и приятно, стига да не мислех за онези, които ни наблюдаваха.

Дяволитият блясък се завърна в очите му.

— Не се тревожи за това. Мога да намеря собственичката и да я убедя да направи изключение.

Изпъшках.

— Не. Никакво внушение. — Внушението беше способността на вампирите да въздействат върху волята на останалите. Всички вампири го притежаваха в малка степен, а тези, които владееха магията на духа, в голяма. Повечето морои го смятаха за неморално. Алхимиците го смятаха за грях.

Песента свърши, но Ейдриън не ме пусна веднага. Наведе се малко по-близо.

— Искаш ли да чакаш още един месец, за да откриеш Маркъс?

— Не — признах.

Устните на Ейдриън бяха на сантиметри от моите. Усещах дъха му.

— Тогава ще се срещнем след два часа при служебния изход на хотела. — Аз кимнах леко, а той отстъпи назад, пускайки ръцете ми. — Ето и един последен пример за добри взаимоотношения. — С поклон, с който би могъл да си съперничи с герой от роман на Джейн Остин2, той посочи към бара и заговори по-високо: — Благодаря за танца. Може ли да ви почерпя едно питие?

Последвах го, без да промълвя нито дума. Блъсках си главата над въпроса как да издържа следващите два часа. На бара Ейдриън ме слиса, като поръча джинджифилова бира.

— Похвално въздържание — отбелязах аз, осъзнавайки, че трябваше да остане трезвен, за да използва магията на духа. Надявах се, че вече не е пил твърде много. За него, единственото по-примамливо нещо от отворен бар, би бил стек с цигари.

— Аз съм майстор в самоконтрола — обяви той.

Не бях толкова сигурна в това, ала не му възразих. Отпивах от диетичната си кола и двамата стояхме там, потънали в приятно мълчание. Двама морои седяха на бара близо до нас и разговаряха на висок глас — сигурен признак, че не се бяха въздържали да се насладят на предлагания безплатен алкохол.

— Е, без значение колко либерално е онова момиче, тя определено е радост за очите — констатира единият тип. — Бих могъл да я гледам цял ден, особено в онази рокля.

Приятелят му кимна в знак на съгласие.

— Определено е значително подобрение в сравнение с Татяна. Наистина много жалко за онова, което й се случи, но може би промяната на пейзажа бе за добро. Дали онази жена някога се е усмихвала? — Двамата избухнаха в смях на шегата.

До мен, усмивката на Ейдриън се стопи и той остана съвършено неподвижен. Татяна, предишната кралица на мороите, беше негова пралеля. Тя бе жестоко убита това лято и макар че той рядко говореше за нея, бях чувала от доста хора, че двамата са били много близки. Устните му се изкривиха в заплашителна гримаса и понечи да се извърне. Без да се поколебая, аз се протегнах, сграбчих свободната му ръка и го дръпнах здраво.

— Ейдриън, недей — промълвих тихо.

— Сидни, те нямат право да говорят така. — Очите му бяха добили опасно изражение, което никога досега не бях виждала.

Стиснах още по-силно ръката му.

— Те са пияни глупаци. Не заслужават да си губиш времето с тях. Моля те, не прави сцена тук — заради Соня. — Поколебах се. — И заради мен.

Лицето му все още бе изкривено от гняв и за миг си помислих, че ще ме пренебрегне и ще метне чашата си по един от типовете. Или нещо по-лошо. Бях виждала разгневени морои, които владеят магията на духа, и гледката бе ужасяваща. Накрая яростта му стихна и усетих как ръката му се отпусна в моята. Той затвори за миг очи и когато отново ги отвори, погледът му бе замаян и разфокусиран.

— Никой не я познаваше истински, Сидни. — Сърцето ми се сви от тъгата в гласа му. Всички я мислеха за тиранична кучка. Никога не разбраха колко забавна беше, колко мила и добра. Ти не можеш… не можеш да си представиш колко много ми липсва. Не заслужаваше подобна смърт. Беше единствената, която ме разбираше — дори повече от собствените ми родители. Тя ме приемаше. Виждаше доброто в душата ми. Беше единствената, която вярваше в мен.

Стоеше пред мен, ала не беше тук. Разпознах несвързаните брътвежи, поглъщащата природа на духа. Той влияеше върху умовете на онези, които го владееха. Понякога ги правеше объркани и отнесени, какъвто беше в момента Ейдриън. Понякога променяше усещането им за света и реалността. А понякога предизвикваше отчаяние, което имаше опустошителни последици.

— Не е била единствената — казах му. — Аз вярвам в теб. Тя почива в мир и нищо, което те казват, не може да промени същността й. Моля те, върни се при мен.

Той продължаваше да се взира в някакво място, недостижимо за мен. След няколко ужасяващи минути Ейдриън примигна и погледът му се фокусира върху мен. Изражението му все още беше тъжно, но поне отново се владееше.

— Тук съм, Сейдж. — Отмести ръката си и се огледа наоколо, за да се увери, че никой не е видял, че съм я държала. За щастие, младоженецът и булката танцуваха сватбения си танц и всички бяха вперили очаровани погледи в красивата двойка. — Два часа.

Пресуши чашата си и се отдалечи. Наблюдавах го, докато изчезна сред тълпата, а след това се върнах на масата си, като пътьом погледнах часовника си. Два часа.

Когато приближих, Иън скочи от мястото си.

— Добре ли си?

Никой от добронамерените морои не беше наоколо, така че само Стантън можеше да го чуе. Изглежда, тя споделяше тревогата му.

— Съжалявам, че трябваше да понесеш това, госпожице Сейдж. Както винаги, отдадеността ти на нашата работа заслужава възхищение.

— Правя всичко, което е по силите ми, за да съм полезна, госпожо — отвърнах. Все още се безпокоях за Ейдриън и се надявах, че няма отново да се остави да го обземе мрака на духа.

— Той нарани ли те? — попита Иън притеснено, сочейки ръцете ми. — Какво им има?

Погледнах надолу и осъзнах, че търкам дланите си една в друга. Бяха топли от докосването на Ейдриън.

— А? О, не. Само, ъъ, опитвам се да залича всякаква следа. Всъщност… навярно е най-добре да се измия. Веднага се връщам.

Те, изглежда, намериха идеята за напълно разумна и не ме възпряха, когато се насочих забързано към тоалетната. Освободена от загрижеността им, изпуснах въздишка на облекчение. С един куршум ударих два заека — не позволих на алхимиците да разберат колко съм се сближила с един вампир, нито че замислям магия с негова помощ.

— Сидни?

Толкова се бях отнесла, когато излязох от тоалетната, че не забелязах Роуз, застанала до Дмитрий Беликов. Те стояха, хванати за ръце, и се усмихваха на изненаданата ми физиономия. Тази вечер не бях видяла Дмитрий, а костюмът му на пазител в черно и бяло обясняваше защо. Той беше тук по служба и несъмнено бе една от сенките, стрелкащи се между дърветата на оранжерията, следящи зорко всичко и всички. Навярно сега беше в почивка, защото нямаше друг начин той да стои тук толкова спокойно, дори в компанията на Роуз. А „спокойно“ за Дмитрий означаваше, че всеки миг можеше да скочи, готов за битка.

Те представляваха зашеметяваща двойка. Тъмната му коса и тъмни очи бяха в тон с нейните и двамата бяха изключително привлекателни. „Нищо чудно, че Ейдриън се е влюбил в нея“, помислих си и останах изненадана колко неудобно ми стана от тази мисъл. Както при Соня и Михаил, между Роуз и Дмитрий съществуваше любовна връзка, която беше почти осезаема.

— Добре ли си? — попита Роуз, а очите й ме гледаха с искрено съчувствие. — Не мога да повярвам, че Ейдриън ти причини това. — Млъкна и явно размисли. — Всъщност май мога да го повярвам.

— Добре съм — уверих я. — Мисля, че останалите алхимици бяха много по-ужасени от мен. — Припомних си със закъснение, че макар Роуз и Дмитрий да знаеха, че познавам Ейдриън от Палм Спрингс, все пак аз не би трябвало да приемам толкова спокойно случилото се. Отново си придадох възмутен вид. — При все това беше неуместно от негова страна.

— Благоприличието никога не е било твърде присъщо за Ейдриън — обобщи Дмитрий.

Роуз се засмя с разбиране.

— Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, трябва да ти кажа, че двамата изглеждахте много добре заедно. Трудно е да се повярва, че сте смъртни врагове… или каквото там мислят алхимиците. — Посочи към роклята ми. — Дори облеклото ви е в тон.

Напълно бях забравила за тоалета си. Носех копринена рокля с къс ръкав, почти изцяло черна, с изключение на тъмносините пръски върху полата. Това бе по-дързък цвят, отколкото обикновено бих си позволила да облека, но черното все пак надделяваше. Като си припомних нюансите на синьо в дрехите на Ейдриън, осъзнах, че цветовата палитра в облеклото на двама ни наистина си подхождаше.

— Двамата изглеждахте много добре заедно.

Не зная каква ми е била физиономията, но Роуз отново се засмя.

— Не се паникьосвай толкова — рече тя със сияещи очи. — Беше хубаво да видиш човек и морой да изглеждат така, сякаш си принадлежат един на друг.

„Принадлежат един на друг.“

Защо продължаваше да изрича подобни неща? Думите й никак не пасваха на хладното и разумно поведение, което се опитвах да поддържам. Знаех, че тя говори по онзи приятелски, дипломатичен маниер, към който всички толкова упорито се стараеха да се придържат. Но колкото и напредничаво мислене да имаха Роуз и Дмитрий, знаех, че дори и те щяха да останат шокирани, ако знаеха истината за чувствата на Ейдриън и онази паметна целувка.

Прекарах останалата част от приема с постоянно надигащо се в гърдите ми притеснение. За щастие не се налагаше да го крия. И мороите, и алхимиците очакваха да се чувствам по този начин. Всъщност Стантън много скоро получи своя дял от „дипломацията“, когато морой на средна възраст я покани на танц, явно вземайки пример от проявата на Ейдриън на добра воля. Очевидно, колкото и да бе скандално поведението на Ейдриън, някои морои са сметнали, че е било умен ход и бяха решили да го последват. Стантън не би могла да откаже, след като ме бе подтикнала да приема, така че се отправи към дансинга със стиснати зъби. Никой не покани Иън на танц, което навярно бе за добро. Той не изглеждаше никак разочарован.

Ейдриън отсъстваше, явно се бе заел с намирането на съставките за магията. Минутите се нижеха и когато двата часа вече изтичаха, осъзнах, че макар да бях взела снимката на Маркъс на това пътуване (рядко я изпусках от поглед), тя все още беше в стаята ми. Извиних се пред Иън, като му казах, че трябва да се върна в хотела си, за да сменя обувките си, и ще използвам една от колите, които развеждаха из града гостите на сватбата.

Иън тутакси доби покровителствено изражение.

— Искаш ли да дойда с теб? В хотела не е безопасно.

Поклатих глава.

— Не, трябва да останеш. Стантън се намира в по-голяма опасност. — Тя се бе изправила близо до бара и разговаряше с двама морои. Зачудих се дали не я очакват още танци. — Освен това, тук има много повече от тях, отколкото в моя хотел. А и поне собствениците са човешки същества.

Иън не можа да оспори логиката ми на алхимик и неохотно ме остави да тръгна. Лесно хванах кола за града и успях да се върна точно навреме. Дори се преобух, за да изглежда извинението ми съвсем достоверно. Въпреки че за сватбата бях с високи токчета, за всеки случай бях взела и чифт ниски удобни обувки. Всъщност това се наричаше разумно планиране при всякакви ситуации.

Но когато стигнах до задния изход, осъзнах, че разумният ми план се е провалил. Тъй като бях припряна и разтревожена, бях забравила дебелия си, топъл шал в колата, която навярно отдавна си бе тръгнала. И сега, докато чаках Ейдриън на щипещия студен пенсилвански въздух, обвих ръце около себе си с надеждата, че няма да замръзна, преди той да се появи.

Ала верен на думата си, Ейдриън се появи в точно определеното време, преметнал през рамо пазарска чанта с дълга дръжка. Отдъхнах си облекчено, когато видях, че си е възвърнал обичайното състояние.

— Готов съм да тръгваме — рече той.

— Сериозно? — попитах с тракащи зъби. — Всичко ли намери?

Той потупа чантата.

— Ти искаш, аз доставям. А сега, къде трябва да направим това?

— На някое усамотено място. — Озърнах се. Зад паркинга на хотела се простираше празно поле, което се надявах, че ще е подходящо за целта. — Ето там.

Да вървим по добре опесъчения и почистен паркинг не представляваше проблем, но когато нагазихме „офроуд“ в покрито със сняг поле, дори практичните ми обувки с равна подметка не вършеха работа. Освен това ми беше толкова студено, че предполагах, че кожата ми е добила синия цвят на роклята.

— Спри — обади се по някое време Ейдриън.

— Трябва да се отдалечим още малко — възразих.

Ейдриън, който предвидливо бе облякъл вълнено палто, сега го сваляше.

— Ето.

— Ще изстинеш — възпротивих се, макар че не го спрях, когато той пристъпи напред и ми помогна да облека палтото. Бе по-висок от мен, така че палтото му ми стигаше до глезените, което бе истинска благодат. Лъхна ме уханието на одеколон и тютюн.

— Ето. — Загърна палтото по-плътно около мен. — Аз имам дълги ръкави и жилетка. А сега да вървим — и то по-бързо.

Не беше нужно да ме подканя два пъти. Освен ниските температури, трябваше да приключим, преди някой да дойде. Дори аз нямаше да мога да обясня тази „самоотлъчка“ на алхимиците.

Луната все още беше ярка, кръгла и пръскаше студена светлина, когато най-после стигнахме до подходящо място. Затършувах в чантата на Ейдриън и останах изумена, когато открих, че се е сдобил с всичко необходимо от огледалото до изсушените листа и цветя. Остана безмълвен, докато подреждах нужните атрибути и заговори чак когато бях готова да започна.

— Аз мога ли да направя нещо? — попита ме той нежно.

— Само наблюдавай — отвърнах. — И ме хвани, ако припадна.

— С удоволствие.

Бях запомнила заклинанието, когато правехме магията с госпожа Теруилиджър. При все това бях изнервена, че трябва да я извърша сама, особено след като околната обстановка ме разсейваше. Беше доста трудно да се съсредоточиш, когато се налагаше да коленичиш в снега. После си припомних за Стантън и лъжите, които алхимиците ми бяха наговорили. В гърдите ми избухна гневна искра, създавайки по-различна топлина. Използвах я, за да насоча мислите си, докато се взирах в снимката на Маркъс. Той беше на възрастта на Ейдриън, с дълга до раменете руса коса и сини очи с печално изражение. Татуировката върху бузата му представляваше плетеница от тъмносини полумесеци. Много бавно успях да се потопя в магията.

Почувствах същата еуфория, когато върху равната повърхност на огледалото се появиха очертанията на град. Този път никаква мъгла не закриваше образа, тъй като навярно Маркъс не бе използвал защитна магия като сестрата на госпожа Теруилиджър. Сцената пред мен показваше скромен апартамент студио. Върху пода бе проснат матрак, а в единия ъгъл се виждаше стар телевизор, истинска антика. Огледах се наоколо за някакви отличителни особености, ала не открих нищо. Единственият прозорец в стаята най-после ми даде някаква следа. Отвън, в далечината, съзрях сграда в испански стил, която приличаше на църква или манастир. Беше направена от бял хоросан, с кръгли кули с червени покриви. Опитах се да видя по-отблизо, да полетя нагоре, както се случи при другата магия, но внезапно усетих как в мен прониква студеният пенсилвански въздух. Образът се разпадна и аз отново се озовах коленичила насред снежното поле.

— Уф! — промърморих и сложих ръка върху челото си. — Бях толкова близо.

— Видя ли нещо? — попита Ейдриън.

— Нищо полезно.

Изправих се. Чувствах се леко замаяна, но успях да се задържа на крака. Видях, че Ейдриън е готов да ме подхване, в случай че започна да се свличам.

— Добре ли си?

— Така мисля. Само малко ми се вие свят, тъй като ми е паднала кръвната захар. — Вдигнах бавно огледалото и чантата. — Трябваше да те помоля да ми донесеш портокалов сок.

— Може би това ще помогне. — Ейдриън измъкна от вътрешния джоб на сакото си плоска сребърна манерка и ми я подаде.

Толкова типично за него — да предлага алкохол.

— Знаеш, че не пия — заявих укорително.

— Няколко глътки няма да те напият, Сейдж. А и имаш късмет — това е „Калуа“3. Съдържа захар и има вкус на кафе. Довери ми се и опитай.

Подадох му неохотно чантата, взех манерката и закрачих обратно към хотела. Отпих колебливо и се намръщих.

— Това няма вкус на кафе.

Без значение колко усърдно се опитват хората да замаскират алкохола, за мен винаги имаше ужасен вкус. Не разбирах как може да го пие в такива големи количества. Но все пак усетих захарта и след още няколко глътки се почувствах по-стабилна. Това беше всичко, което изпих, тъй като не исках да се почувствам замаяна, но по различни причини.

— Какво видя? — попита Ейдриън, когато наближихме паркинга.

Описах му видението, предизвикано от магията и въздъхнах разстроено.

— Това би могла да е всяка сграда в Калифорния. Или по на юг. Или в Мексико.

Ейдриън изведнъж се закова на място и преметна чантата през рамо.

— Може би… — Извади мобилния си телефон от джоба на сакото и написа нещо. Потреперих, но се опитах да бъда търпелива, докато той открие това, което търсеше. — На тази ли приличаше?

Взрях се в екрана и усетих как ченето ми увисва. Гледах снимката на сградата от видението си.

— Да! Каква е тази сграда?

— Старата катедрала „Санта Барбара“. — И сетне додаде, просто в случай че не съм схванала: — Намира се в Санта Барбара.

— Откъде знаеш това? — възкликнах. — Имам предвид, каква е тази сграда.

Той сви рамене.

— Защото съм бил там. Това помага ли ти?

Отчаянието ми от преди малко се превърна във вълнение.

— Да! Имайки предвид разположението на прозореца, добих доста добра представа къде е апартаментът. Ти може би намери Маркъс Финч. — От въодушевление стиснах ръката му.

Ейдриън сложи облечената си в ръкавица ръка на бузата ми и ми се усмихна.

— И като си помисля, че Анджелина каза, че съм бил твърде хубав, за да съм полезен. Изглежда, че все пак и аз мога да дам нещо на света.

— Ти пак си красив — изтърсих, без да се замисля. Помежду ни се възцари един от онези напрегнати моменти, докато лунната светлина осветяваше изваяните му черти. После внезапно един глас в мрака разпръсна магията.

— Кой е там?

И двамата трепнахме и подскочихме, когато една фигура в черно–бял костюм се материализира от сенките. Пазител. Не го познавах, но осъзнах, че е било глупаво да си помисля, че може незабелязано да се вмъквам и измъквам от хотела. Районът навярно гъмжеше от пазители, които наблюдаваха за появата на стригои. Те не биха се интересували от двама души, които излизат, но завръщането ни съвсем естествено бе предизвикало вниманието им.

— Хей, Пийт! — заговори Ейдриън, като надяна непринудената си усмивка, която бе усвоил до съвършенство. — Радвам се да те видя. Надявам се, че няма да замръзнеш тук.

Пазителят малко се отпусна, като позна Ейдриън, ала все още изглеждаше подозрителен.

— Вие, двамата, какво правите навън?

— Просто придружавам госпожица Сейдж — отвърна Ейдриън. — Тя трябваше да си вземе нещо от стаята.

Стрелнах го озадачено с поглед. Хотелът ми не беше в тази посока. За миг Пийт доби замаяно изражение. После кимна разбиращо.

— Ясно. Е, по-добре да влизате вътре, преди да замръзнете.

— Благодаря — каза Ейдриън и ме поведе навътре. — На всяка цена си почини и опитай канапетата. Невероятни са.

— Ти му въздейства с внушението! — прошепнах, когато се отдалечихме достатъчно, за да не може да ме чуе.

— Само малко — призна Ейдриън. Изглеждаше много горд от себе си. — А и да съм навън с теб, за да те придружавам, е съвсем разумна причина, за която той по-късно няма дори да се замисли. Да внушиш на някого да повярва в дадена история е много по-лесно и успешно, когато в нея има зрънце истина…

— Ейдриън? Сидни?

Почти бяхме достигнали до задната част на сградата, когато внезапно се озовахме лице в лице с фигура в одеяние с цвета на слонова кост. Пред нас стоеше Соня, а раменете й бяха загърнати с кожена наметка. Отново бях поразена от красотата й и щастливото сияние, което сякаш излъчваше. Младоженката ни се усмихна озадачено.

— Вие, двамата, какво правите тук? — попита.

Останахме безмълвни. Дръзките думи на Ейдриън сякаш бяха пресъхнали, а и не можеше да приложи никакви номера. Соня също владееше магията на духа и внушението не й въздействаше. Аз отчаяно се опитвах да измисля някакво извинение, различно от: „Бяхме навън, за да правим забранена магия, чрез която продължавам усилията си да разкрия тайни, които алхимиците не желаят да узная“.

— Няма да повярваш — изтърсих накрая. Вдигнах манерката. — Ейдриън ме накара да пийна малко от алкохолните му запаси. Ако разбере, Стантън ще ме убие.

Съвсем разбираемо, Соня изглеждаше смаяна.

— Не знаех, че пиеш.

— Тази вечер беше малко стресираща — смотолевих. И не беше лъжа.

— А и ликьорът има вкус на кафе — изтъкна Ейдриън, сякаш това щеше да придаде по-голяма достоверност на обяснението ми.

Не бях сигурна дали Соня повярва, затова се опитах да сменя темата.

— Между другото, поздравления. По-рано нямах възможност да поговоря с теб. Много си красива.

Соня забрави за любопитството си и ми се усмихна.

— Благодаря. Всичко е някак си нереално. Двамата с Михаил преживяхме толкова много… имаше време, когато дори не съм и помисляла, че този момент ще настъпи. А сега… — Сведе поглед към диаманта, искрящ на пръста й. — Е, ето ни вече женени.

— А какво правите вие навън, госпожо Танър? — Ейдриън се бе окопитил и бе възвърнал присъщия му светски маниер. Не трябва ли да сте в залата и да се взирате с обожание в съпруга си?

Тя се засмя.

— О, имаме на разположение цял живот за това. Честно, имах нужда малко да избягам от тълпата. — Соня вдъхна дълбоко от свежия, студен въздух. — Навярно скоро ще трябва да се върна. Всеки момент ще хвърля букета. Ти не смяташ да пропуснеш шанса си, нали?

Последното бе отправено към мен.

Изсумтях презрително.

— Този път мисля да пасувам. И без това тази вечер дадох повод за доста приказки.

— А, да. Вашият скандален танц. — Погледът на Соня обходи лицата ни и част от предишната й озадаченост се завърна. — Двамата изглеждате много добре заедно. — За няколко секунди се възцари неловка тишина, сетне тя се прокашля. — Е, влизам вътре на топло. Надявам се да размислиш за букета, Сидни.

И изчезна през служебния изход, а аз едва устоях на подтика да заблъскам главата си в стената.

— Тя знае, че лъжем. Съвсем наясно е.

Тези, които владееха духа, можеха да отгатват и най-малките нюанси в поведението на хората, а Соня беше една от най-добрите.

— Вероятно — съгласи се Ейдриън. — Но се съмнявам да се досети, че сме били навън, за да правим магия в открито поле.

Осени ме ужасяваща мисъл.

— О, Боже! Тя навярно си мисли, че сме били навън, за да — нали се сещаш — да правим разни, хм, романтични неща…

Това развесели Ейдриън повече, отколкото би трябвало.

— Ето че пак започваш. Това е първото, което ти хрумна. — Поклати мелодраматично глава. — Не мога да повярвам, че продължаваш да ме обвиняваш, че аз съм бил обсебеният.

— Аз не съм обсебена! — възкликнах. — Просто изтъквам очевидното заключение.

— Може би за теб. Но тя е права за едно: трябва да влезем вътре. — Докосна разтревожено косата си. — Мисля, че гелът ми е замръзнал.

Подадох му манерката и отворих вратата. Преди да пристъпя вътре обаче, се поколебах и се извърнах към него.

— Ейдриън? Благодаря ти, че ми помогна.

— За какво иначе са приятелите?

Той задържа вратата, за да мина и ми кимна да влизам.

— Да, но тази вечер направи много повече, отколкото се иска от един приятел за нещо, което няма нищо общо с теб. Оценявам го. Не беше длъжен да го правиш. Ти нямаш същите основания като мен да искаш да разкриеш тайните на алхимиците.

Не знаех какво друго да му кажа, затова му кимнах леко в знак на благодарност и влязох вътре.

— Моите причини бяха различни — ми се стори да го чувам да казва, когато топлината и шумът на тълпата ни обгърнаха.