Исус е влюбен в мен

Глава 9

Когато се събудих в моята детска стая, вече нямах никакви колебания: Аз бях само едно:

Вяло и измъчено се отпуснах в леглото си. Чувствах се жалка като куче. Нощта беше ужасна, а сега се очертаваше един дъждовен ден. Вместо да съм на меден месец и да седя в самолета за Форментера5, а стюардесата да ми сервира сандвичи, аз лежах в своята детска стая, гледах втренчено все по-нарастващото от дъжда петно на тавана и се питах дали не е настъпил най-подходящият момент да стана алкохоличка.

Отместих поглед от мокрото петно, огледах помещението и открих старата си стереоуредба. Винаги когато като тийнейджърка имах любовни терзания, слушах „I will survive“ и танцувах из стаята като кенгуру в екстаз.

В следващите четири минути бивах тотално нахъсана, но после отново се затварях в себе си и се питах дали наистина ще го преживея. После, потейки се, пусках „I am what I am“, но и тя не ми помагаше особено, тъй като на тази песен все си задавах въпроса: „Какво всъщност съм аз?“

Днес нямаше да се питам това, защото си знаех много добре: аз съм ж.и.в.о.т.н.о. И бях сигурна, че този път нямаше да преживея всичко, освен ако не станеше чудо.

Сключих ръце и се помолих на Бог за следното: „Мили Боже, моля те, моля те, направи така, че отново всичко да бъде наред. Някак си. Без значение как. Важното е отново всичко да се оправи. Ако направиш това, някоя неделя ще отида и на църква. Наистина. Обещавам. Не ме интересува колко са скучни проповедите. Няма и да се прозявам и никога повече няма да се замислям за Исус… Искам да кажа, разбира се, ще си мисля за Исус, но не по начина, по който го правех вчера. И ще дарявам една десета, — или както казваш ти, десятък, от моя месечен доход за добра кауза… или хайде да бъде двадесятък, иначе ще ми дойде малко нанагорно. От друга страна, ако много държиш, мога да дарявам и петна десятък, става нали, хем така ще мога да си позволя и кола… окей, окей, при това положение, пак се връщаме на варианта с десятъка! Важното е да не се чувствам толкова окаяно като сега. Това ми е по-ценно от всички пари на света. На кого му е притрябвала кола? Само да замърсява въздуха. Какво ще кажеш за тази сделка? Аз да стана набожна и безкористна и няма да допринасям за отделянето на бог, а ти да направиш така, че отново да се почувствам добре? Ако си съгласен, дай ми знак… или чакай не, не, не! Ще направим друго: ако си съгласен, просто НЕ ми давай знак!“

Млъкнах за миг. Ако сега не получех знак, което не беше съвсем невероятно и следователно беше, според мен, доста хитро като предложение от моя страна, значи всичко щеше да се оправи отново. Можех да бъда щастлива, дори и в замяна на това да имах по-малко пари, да нямах кола и да трябваше да прекарвам неделите си в църквата.

Така се надявах Господ да не ми даде никакъв знак.

В този миг прогизналата от дъжда мазилка на тавана падна право върху лицето ми. Скочих веднага на крака, избърсах си лицето и изплюх прахообразния хоросан. Ако наистина имаше Бог, то това бе неговият знак. А това означаваше, че той не приема моята страхотна сделка. Замислих се как мога да подобря офертата си. Все пак Господ не можеше да иска от мен да стана монахиня. От друга страна, ако продължаваше така, май никога вече нямаше да правя секс, а монахините току-виж се оказали много забавни, във всеки случай винаги са такива във филмите и книгите — в началото винаги гледат строго, но после се оказват мъдри и със страхотно чувство за хумор… А може и някой свещеник да се отбие, ей така, на гости, по време на брането на ябълки, някой като Матю Маккуин… някой със също толкова разбито сърце като моето, може в Ирландия жена му по невнимание да е паднала от някоя скала в морето… държейки тяхното бебе в ръце… и той никога повече да не може да изпита любов, което, разбира се, светкавично ще се промени, когато съзре мен…

В този момент на вратата се почука.

— Кой е? — попитах колебливо.

— Аз съм — отвърна татко малко строго. Наистина той ме беше приел, но ние продължавахме да сме сърдити един на друг.

— Какво… какво искаш? — попитах. Последното, от което се нуждаех в момента, беше да се карам с баща ми, просто нямах сили за това.

— Доведох дърводелец, който иска да погледне скелето на покрива.

Погледнах към мазилката на пода, още усещах хоросана в устата ми и си помислих: „Този проклет дърводелец можеше спокойно да дойде един ден по-рано.“

— Той трябва да мине през капандурата в стаята ти — извика татко.

Лицето ми беше напрашено и разплакано, и аз се чувствах нещастна като куче. Никой не биваше да ме вижда така. Но от друга страна сега почти цяло Маленте имаше лошо мнение за мен, така че ми беше напълно все едно какво впечатление ще направя на някакъв дърводелец. И ако трябваше да прекарам остатъка от живота си в тази стая, то може би щеше да е в мой интерес таванът да не пада върху главата ми.

— Един момент — извиках на баща ми. — Само да облека нещо.

Не стига, дето щеше да се види лицето ми, напудрено с хоросан, ами сега и по бельо да се изтипосам.

Аз, разбира се, нямах дрехи тук — те все още бяха в жилището, което делях със Свен, — но в тийнейджърския ми гардероб все трябва да беше останало нещо. Отворих го и намерих пуловери и джинси. Облякох един стар норвежки пуловер и в него заприличах на норвежка наденичка с открит пъп. В панталоните също не можах да се пъхна. Не можах да ги вдигна и до хълбоците. Сигурно с всяко десетилетие от живота си бях нараствала с една обиколка.

— Мари, колко още да чакаме? — извика татко нетърпеливо.

Трескаво размишлявах. В дрехите на Ката също няма да се побера, както и в тези на Светлана, така че нямаше нужда да я питам.

— Мари! — нервничеше баща ми.

Е, нямах кой знае какъв избор. Отново се напъхах в булчинската си рокля. С това напрашено лице в нея приличах на призрак, само оставаше да понеса главата си под мишница — което всъщност ми се и искаше.

Отворих вратата. При вида ми в първия момент татко се обърка, но после каза:

— Много се моташ.

После прикани с жест стоящия отвън да влезе:

— Мари, мога ли да ти представя Йешуа? Той ще бъде така любезен да ни ремонтира скелето на покрива.

Един мъж, среден на ръст, с дънки, риза и велурени боти пристъпи напред. Имаше малко южняшки тен, дълга, леко чуплива коса и оформена брада. С напрашените си очи долових за една десета от секундата, че мъничко приличаше на единия от „Би Джийс“.