Исус е влюбен в мен

Глава 4

Независимо от това, което си мислеше пастор Гавраил, аз често се молех на Бог. Не вярвах чак сто процента в някакъв всемогъщ господар на небето, но искрено се надявах, че такъв съществува. Ето защо се молех, когато пътувах със самолет. Или преди да изтегля номер от томболата. Или когато исках постоянно дерящият се оперен тенор в апартамента под нас да изгуби гласа си.

Но най-вече се молех тази Светлана да не разбие сърцето на татко.

По-голямата ми сестра Ката, която със своята руса, разрошена коса приличаше на непокорната версия на Мег Райън, намираше молитвите ми за глупави и дори ми го каза. Тя беше пристигнала в Маленте една седмица преди сватбата и сега ние тичахме край Малентското езеро на лятното вечерно слънце.

— Мари — усмихна се Ката — ако има Господ, защо тогава съществуват неща като нацизъм, войни или „Modern Talking“?

— Защото на хората е дадена свободна воля — отвърнах, цитирайки Гавраил.

— А защо се дава на хората свободна воля, с която те взаимно да се изтезават?

Помислих малко, после отсякох:

— Шах и мат.

Ката винаги е била по-зрялата от нас двете. На седемнайсет тя заряза училището, отиде в Берлин (за нея това беше анти-Маленте), там разбра, че е лесбийка и започна кариерата си като художник на комикси в един национален ежедневник, със заглавието „Сестри“. За две сестри. За нас.

От двете ни Ката беше в много по-добра форма. Тя дори не се задъха, докато аз след няма и осемстотин метра вече не мислех, че красивото Малентско езеро е чак толкова красиво.

— Да прекратим ли тичането? — попита тя.

— Трябва… да сваля още два килограма до сватбата — едва успях да кажа.

— После пак ще си станеш 69 — усмихна се дяволито Ката.

— Никой не понася стройни многознайки — контрирах я заядливо аз.

— Нали е чудесно, че след двайсет години въздържание татко пак ще прави секс — зачекна Ката темата за www.love-eastem-europe.com.

Татко правеше секс?

Дори не исках да си представям такава картина! Ала за мой ужас тъкмо тя се загнезди в мозъка ми.

— Той определено е щастлив сега и…

Ката не довърши, защото сложих ръце на ушите си и високо запях: „Лалала, не желая да го чувам. Лалала, и не ме интересува.“

Ката спря да говори. Махнах ръцете от ушите си.

— Макар че мъжете — поде отново усмихнато Ката, — които като татко дълго не са имали връзка, в един момент сигурно тръгват по проститутки…

Отново сложих ръце на ушите си и с все сила запях: „Лалалала, ако не спреш да ми говориш, на кайма ще станеш ти…“

Ката ми се озъби:

— Винаги съм се впечатлявала от зрялото ти поведение.

Бях твърде задъхана, за да отговоря каквото и да било и се строполих изтощено на първата срещната пейка, която стоеше в сянката на едно кестеново дърво.

— И винаги съм се впечатлявала от отличната ти форма — допълни Ката.

Хвърлих по нея един кестен.

Ката само се усмихна дяволито. Тя нямаше и една десета от моята чувствителност на болка. Докато аз хленчех за всеки счупен нокът, тя остана твърда дори когато имаше тумор в главата преди около пет години.

Или — както се изразяваше тя — „това бе възможност да разбера кои са истинските ми приятели.“

Когато беше много болна, аз всеки уикенд хващах самолета за Берлин и отивах в болницата да я видя. Трудно ми беше да гледам колко много страда сестра ми и как от силните болки не може да се наспи както трябва. Хапчетата едва облекчаваха страданията й, системите също не успяваха. А химиотерапията съвсем я довърши. Моята жизнена сестра се превърна в измършавяло плешиво същество, което прикриваше плешивостта си с натрапчива забрадка с череп и кости. С нея тя изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се присъедини към капитан Спароу на пиратския му кораб „Черната перла“. Шест седмици по-късно изразих учудването си, че тогавашната приятелка на Ката, Лиза, е спряла да я посещава.

Ката каза само:

— Ние се разделихме.

— Ама, как така? — попитах изумено.

— Имаме различни интереси — кратко отвърна Ката.

— И по-точно? — осведомих се объркано.

Ката се усмихна горчиво:

— Нея я влече нощният живот, а аз не мога заради химиотерапията.

Сестра ми беше твърдо решена да се пребори с рака. Когато я попитах откъде черпи тази невероятна воля, тя отвърна:

— Нямам никакъв друг избор. Нали не вярвам в задгробния живот.

Аз обаче се молех за Ката, разбира се, без да й казвам, иначе само щях да я ядосам.

И ето че почти успя — ако през следващите месеци не се появеше рецидив, на нея й предстоеше още дълго да живее. А аз със сигурност ще знам, че Господ е чул молитвите ми. Та нали това му беше работата. Туморите едва ли имат нещо общо със свободната воля на хората.

— Какво толкова се замисли? — попита Ката. Не ми се щеше да насочвам разговора към тумора, тъй като Ката — по понятни причини — не би понесла факта, че нейната болест ме натъжава повече, отколкото нея самата. Станах от пейката и тръгнах да се връщам.

— Няма ли още да потичаме? — попита Ката.

— Предпочитам да отслабна с диета.

— Защо изобщо ти трябва да отслабваш? — попита Ката. — Нали казваш, че Свен те харесва такава, каквато си.

— Свен ме харесва, но аз не се харесвам — отвърнах.

— А планирате ли скоро деца? — подхвърли Ката уж между другото.

— Има време — отвърнах.

Ката ми хвърли бегъл поглед, както правеше винаги, когато нещо си е наумила.

— Гледай, ей там отзад плува черен лебед — опитах аз, някак елегантно, да сменя темата.

— Когато беше с Марк, все искаше деца — отбеляза Ката, която естествено никога не ме оставяше да сменям темата, когато си поискам.

— Свен не е като Марк.

— Там е работата — каза сериозно Ката — ти толкова обичаше Марк, че още на втората седмица ми съобщи имената на двете деца, които искаше да имаш от него. Марайке и…

— … Мая — допълних тихо. Винаги съм искала да имам две дъщери, които да са толкова привързани една към друга, колкото сме ние с Ката.

— И какво ще стане сега с Марайке и Мая? — попита Ката.

— Искам още малко да се насладя на това да сме двойка — отговорих. — Дечурлигата трябва да почакат, докато дойде време да ми лазят по нервите.

— Това свързано ли е със Свен? — не се отказваше Ката.

— Глупости!

— Възрази пресилено тя — усмихна се дяволито Ката, но после спря да ме разпитва. Аз обаче притеснено си зададох въпроса дали наистина не бях възразила твърде пресилено. Наистина ли не исках деца?