Исус е влюбен в мен

Глава 6

Нашата сватба започна както при много друга двойки: с умерен нервен срив на булката. Стоях трепереща пред входа на църквата, в която гостите очакваха появата ми. Всъщност, почти всичко беше перфектно, така, както винаги съм си го мечтала. Църковните пейки гъмжаха от хора, всеки момент всички щяха да вперят възхитен поглед в моята разкошна бяла рокля, в която и аз се чувствах вече идеално, тъй като с гладуване наистина успях да сваля три килограма. Но най-хубавото беше това, че бяхме прескочили досадното подписване в ритуалната зала! Следователно щях най-романтично да кажа своето „Да“ в църквата, а после вече на място служебното лице от общината щеше официално да завери брачното свидетелство. Както казах, почти всичко беше перфектно. Имаше само един проблем: баща ми отказа да въведе булката.

— Просто не биваше — каза ми Ката, — така да се нахвърляш срещу неговата Светлана.

— Не съм се нахвърляла срещу нея — отвърнах със сълзи на очи.

— Ти я нарече „пияна уличница“.

— Окей, може и да съм я обидила — съгласих се.

Преди да се кача във файтона за църквата, наистина бях твърдо решила да бъда любезна при първата ми среща със Светлана. Но после, когато наистина се изправих срещу тази малко прекалено гримирана, но въпреки това хубава, изящна жена, разбрах, че тя ще разбие сърцето на татко. Такава млада моделка нямаше как да е влюбена в него! В съзнанието ми отново изплува картината, в която татко плаче на рамото ми. И тъй като не можех да понеса тази картина, помолих Светлана да се върне в Беларус. Или да замине веднага за Сибир. Това ядоса татко. Той ме нахока. Опитах се да му обясня, че само го използват. Той продължаваше да ме хока. Тогава откачих. Понеже аз откачих, откачи и той. И тогава на бял свят се появиха изрази като „пияна уличница“, „неблагодарна дъщеря“, „виагра за бащи“.

Защо човек винаги наранява хората, когато иска да ги предпази от самите тях?

— Хайде — каза Ката, избърса сълзите ми и ме хвана за ръка. — Аз ще те въведа вътре.

Тя отвори вратата, органът засвири. С моята любима сестра за ръка пристъпих във великолепната църква с възможно най-голямо достойнство и се отправих в посока към олтара. Повечето от присъстващите гости бяха поканени от Свен. Много от тях му бяха роднини, друга пък бяха негови приятели от футболния клуб, негови колеги от болницата, съседи… В действителност половината Маленте беше в роднински или в приятелски връзки със Свен. Аз самата далеч нямах толкова много приятели. Всъщност, само един истински, който седеше на петия ред: Михи беше сух, мършав тип, с рошава коса, на чиято тениска имаше надпис: „Красотата ужасно се надценява.“

С него се познавахме още от училище. По онова време той принадлежеше към едно наистина чудновато малцинство. Беше католически анагност3.

И днес Михи си остава за мен единственият наистина вярващ човек, когото познавам. Всеки ден той чете Библията, за която веднъж ми каза: „Мари, това, което го пише в Библията, сигурно е вярно. Историите са толкова оплетени, че няма как да бъдат измислени от човек.“

Михи ми кимна ободрително и аз отново можах да се усмихна. На третия ред видях баща ми и усмивката ми моментално угасна. Той все още ми беше сърдит, докато Светлана безпомощно бе забила поглед в земята и вероятно се питаше какво разбираме ние немците под гостоприемство. И под роднинска солидарност.

На първия ред, умишлено далеч от татко, седеше майка ми, която със своята къса, боядисана в червено коса, малко приличаше на председател на работнически съвет. Тя изглеждаше много по-жизнена от онзи път, на закуска, когато с уморено лице, облечена в синия си хавлиен халат, каза на Ката и мен: „Разделям се с баща ви.“

Мама се постара да обясни внимателно на нас, изплашените деца, че отдавна вече не обича татко, че е стояла при него само заради нас и че просто повече не може да живее с тази лъжа.

Днес осъзнавам, че за нея това е била правилната стъпка. Най-после тя можеше да осъществи мечтата си да следва психология, нещо, на което татко винаги се беше противил. Сега тя живееше в Хамбург, там практикуваше — противно на всякаква логика — семейна терапия и беше много, много по-самоуверена, отколкото преди. Въпреки това частица от мен все още съжаляваше, че навремето мама не бе продължила да живее в лъжа.

— Брачното съжителство е трудно — заяви пастор Гавраил в своята проповед със звучния си глас — ала всичко останало е още по-трудно.

Това не беше точно проповед от типа „В-този-прекрасен-ден-сме-се-събрали-да-празнуваме-и-да-се-забавляваме“. Но то не можеше и да се очаква друго от пастор Гавраил. Все пак се радвах, че не завъртя речта си около „хората, които злоупотребяват с моята църква, ползвайки я за ритуална зала“.

По време на проповедта Свен ме поглеждаше някак прекалено щастливо. Толкова щастливо, та чак не можех да понеса собственото си усещане, че не съм така прещастлива като него, макар че горещо желаех да бъда, но явно още бях разстроена от кавгата си с татко.

Тогава се помъчих и аз да засияя. Но колкото повече се мъчех, толкова по не се получаваше. Понеже ми беше съвестно спрямо Свен, извърнах поглед от него, поогледах се из църквата и се взрях в един кръст с Исус. Първоначално в главата ми се стрелнаха едни тъпи лафове, които си бяхме измислили като пубертета по време на урока по конфирмация: „Хей, Исус, какво правиш там?“ „О, Павел, просто си вися.“

Но после видях червените точки по ръцете, където са били забити пироните. Тръпки ме побиха по цялото тяло. Разпъване на кръст, що за брутална глупост беше това? На кого изобщо му беше хрумнало? Нещо толкова ужасно! Който и да е бил, сигурно е имал наистина лошо детство.

А Исус? Нали е знаел какво го чака? Защо тогава се е оставил да му го причинят? Добре де, за да изкупи всички наши грехове. Това е била впечатляваща жертва в името на човечеството. Но имал ли е изобщо избор Исус? Можел ли е да избегне участта да бъде пожертван? Та нали е бил предопределен за това още като невръстно дете. Затова го изпратил баща му на земята. И що за баща е бил този, който е поискал такава жертва от сина си?

Внезапно ме обзе страх: предполагам, че не беше добра идея да критикувам Господ в църквата. Още по-малко бе уместно това на собствената ми сватба.

Извинявай, Господи, обърнах се мислено към него. Само че било ли е необходимо Исус да бъде така измъчван, преди да умре? Наистина ли се е налагало? Имам предвид, не е ли могло да умре по друг начин, а не чрез разпъване на кръст? Някак по-хуманно? Да кажем, с някакво упойващо питие?

От друга страна, като се замисля, ако беше умрял от упойващо питие, във всички църкви наместо кръстове, щяха да висят водни чаши…

— Мари — каза пастор Гавраил с проникновен глас.

Сепнах се и го погледнах:

— Аз!

— Зададох ти въпрос — каза той.

— Да, да… чух — смотолевих.

— А може би искаш и да отговориш?

— Ами да, защо не?

Погледнах към притеснения Свен. После погледнах към гостите, видях множество недоумяващи очи и се замислих как да изляза от положението, но абсолютно нищо не ми хрумваше.

— А-аа, бихте ли повторили въпроса? — смутено отново се обърнах към Гавраил.

— Въпросът беше дали искаш да се омъжиш за Свен.

Стана ми едновременно горещо и студено. Беше един от онези моменти, в които човек би предпочел внезапно да изпадне в кома.

Половината църква избухна в смях, другата половина беше шокирана, а смутената усмивка на Свен се превърна в гримаса.

— Това беше само шегичка — обясни Гавраил.

Въздъхнах облекчено.

— Само попитах дали си готова да се венчаеш.

— Извинете, бях се замислила — казах тихо.

— И за какво мислеше?

— За Исус — отвърнах, което си беше самата истина. Подробностите предпочетох да запазя за себе си.

Гавраил беше доволен от отговора ми, гостите също, а Свен, облекчено се усмихна. Очевидно нямаше нищо нередно в това, да не чуеш какво казва пасторът на собствената ти венчавка заради Исус.

— В такъв случай можем ли да започнем с венчавката? — попита Гавраил и аз кимнах.

Църквата внезапно утихна.

Гавраил се обърна към Свен:

— Свен Хардер, ще обичаш ли и почиташ Мари Холцман, която Бог ти изпраща, като твоя съпруга и ще живееш ли с нея в брак съгласно Божиите повели — в добро и зло — докато смъртта ви раздели? Ако е така, отговори „Да, с Божията помощ“.

Свен се просълзи от щастие и отговори:

— Да, с Божията помощ.

Беше невероятно, че наистина съществуваше мъж, който желае да се ожени за мен. Кой би могъл да предположи?

След това Гавраил се обърна към мен, при което аз ужасно се притесних, краката ми се разтрепериха, а стомахът ми стана на топка.

— Мари Холцман, ще обичаш ли и почиташ Свен Хардер, когото Бог ти изпраща, като твой съпруг и ще живееш ли с него в брак съгласно Божиите повели — в добро и зло — докато смъртта ви раздели? Ако е така, отговори „Да, с Божията помощ“.

На мен ми беше пределно ясно, че в този момент трябваше да отговоря „Да, с Божията помощ“. Но внезапно си дадох сметка за следното: „Докато смъртта ви раздели“ беше разтегливо понятие за време. Изключително разтегливо. Това сигурно е било измислено навремето, когато християните са очаквали да живеят не повече от трийсет години, преди да издъхнат в кирпичените си колиби или да станат храна на лъвовете в Circus Maximus4. Но днес, днес ние хората очакваме да живеем докъм осемдесет, деветдесет години. Ако медицината напредва с тези темпове, като нищо ще доживеем и сто и двайсет години. От друга страна, лично за себе си не бях сигурна дали ще доживея чак до осемдесет, деветдесет години, но така или иначе, щях да живея достатъчно дълго…

— Хмм! — покашля се Гавраил насърчително.

Опитах се да спечеля време, като изхлипах безшумно. Хората трябваше да си помислят, че не мога да проговоря, тъй като от вълнение съм се разплакала. Междувременно погледът ми се стрелна към вратата. Спомних си за „Абсолвентът“, в който Дъстин Хофман отвлече булката от църквата и се запитах дали Марк не е научил за моята сватба и дали не е тръгнал за Маленте и няма ли точно сега да се втурне през вратата и… Това, че в този миг мислех за Марк, определено не беше добър знак.

— Мари, сега е моментът, в който трябва да кажеш своето „Да“ — рече пастор Гавраил с лека нотка на нетърпение.

Сякаш не знаех това!

Свен адски нервно хапеше устни.

Сред множеството съзрях майка ми и се запитах: „Дали ако се омъжа за Свен няма да свърша като нея? Дали някой ден и аз няма да съобщя на дъщерите си по време на закуска: Съжалявам, Марайке и Мая, но вече от години не обичам баща ви?“.

— Мари, моля те да отговориш сега! — подкани ме Гавраил.

В цялата църква се чуваше само едно — къркоренето на корема ми.

— Мари… — каза умолително Свен. Полека-лека той започна да изпада в паника.

Мислех за сълзите на още неродените си дъщери. И изведнъж разбрах защо не желаех да имам деца от Свен.

Обичах го. Но не достатъчно, за да е за цял живот.

Какво би го наранило повече: ако сега кажа „Не“ или ако по-късно го напусна?