Исус е влюбен в мен

Глава 55

Стоях напълно втрещена. Ема/Бог се огледа наоколо и накъдето погледнеше, светът се оправяше. Замръзналите хора престанаха да кървят, пламъците и димът изчезнаха, а запалените къщи пак станаха като нови, както и линейката и уличният стълб, в който се беше блъснала, дори лекарят от „Бърза помощ“ отново си изглеждаше като съвсем нормален човек. Ема/Бог погледна към сатаната и пламтящите коне и те се стопиха във въздуха. Също и Смъртта, чието изчезване посрещнах с облекчение. Ката, Свен и свещеникът с маратонките се озоваха седнали на една маса в сладкарницата, а пешеходната зона пак си изглеждаше като съвсем нормална пешеходна зона, ако се абстрахираме от това, че хората все още бяха неподвижни, като един от тях беше и Йешуа. Ема/Бог го погали с ръка по косата и тогава той също изчезна.

— Ще го видя ли отново? — попитах изплашено.

— Това зависи от него — отговори Ема/Бог и почувствах, че и тя се кани да изчезне.

— Имам още един въпрос.

— Питай.

— Защо има тумори?

— Или месечен цикъл? — усмихна се Ема/Бог.

Кимнах.

— Без раждане и смърт няма живот.

Додадох:

— Да, така е, но не може ли да се измисли нещо по-леко…? — но тя вече беше изчезнала.

В следващия момент животът по пешеходната зона отново продължи да тече така, сякаш нищо не се беше случило. Хората вече не мародерстваха по улиците, а пазаруваха, без да трошат стъклата на витрините. Сякаш всички напълно бяха забравили случилото се. Почти всички. Някогашните апокалиптични ездачи ме гледаха виновно и засрамено. За Свен и свещеника ми беше все тая, но не и за…

— Ката…

Отидох до нея, но тя стана и избяга, не можеше да ме погледне в очите. Понечих да хукна след нея, но Гавраил, който се беше приближил до, мен, ме задържа:

— Дай й време. Има нужда да осмисли нещата.

Кимнах, ангелът в оставка имаше право. Той също си спомняше за случилото се и застъпваше теорията, че всички, които са се докоснали до свръхестественото, никога няма да го забравят.

— Но… защо Бог отмени Страшния съд? — попитах го.

— Има само две обяснения — отговори Гавраил. — Или Бог отдавна е планирал всичко като един вид изпитание, както при Авраам и Йов…

— Авраам и Йов ли? — попитах.

— В крайна сметка Авраам не пожертвал сина си, макар да си е мислел, че волята на Бога е такава. Но после това се оказало само проверка на чистотата на сърцето му. А Йов, който понесъл цялата мъка, която Бог му изпратил, също само бил подложен от Всевишния на проверка. Най-накрая Господ го избавил от неговата ужасна болест и той отново можел да създаде семейство.

— Малко ми се губи връзката — казах объркано.

— Може би — каза Гавраил — Страшният съд и неговото пророкуване в Откровението на Йоан е само една химера, никога не е мислен сериозно, а само за да се разбере какъв е потенциала на човечеството. И този път избраният човек за проверката е не Авраам, не Йов, а ти, Мари.

Продължавах да не разбирам съвсем.

— Твоята любов възвърна вярата на Бог в хората.

Поех си дълбоко въздух, а Гавраил сякаш се подсмихна дяволито:

— Ах ти, героиня от Библията… кой да предположи?

Неговата теория, че всичко — Страшният съд, срещата ми с Йешуа, срещата на чаша чай с Бог — е било само тест за човечеството с мен като представителна извадка, ме изпълваше с тягостно чувство, поради което попитах:

— А… кое е другото възможно обяснение?

— Че си извадила дяволски късмет.

Късметът, ако изобщо го имаше, някак си не можех да го почувствам, след като Йешуа не беше при мен — щях ли изобщо някога да го видя? Сбогувах се с Гавраил и се отправих към обичайното ми място край езерото, без да имам каквато и да е надежда. Случи се обаче невероятното: Йешуа седеше на мостчето и гледаше водата, която спокойно се огряваше от слънцето. Бях страшно щастлива да го видя, седнах до него и заклатих краката си до неговите над водата. След като и двамата мълчахме известно време, той рече:

— Говорих с Бог.

Можех да го попитам дали теорията на Гавраил е вярна и наистина ли аз съм, така да се каже, пробната библейска боксова круша, но сега нещо друго беше много, много по-важно за мен:

— Той ще ни разреши ли… — започнах, но после спрях, понеже твърде много се страхувах от отговора му. Щеше ми се да предложа на Йешуа да замълчи и през следващите векове просто да си седи така с мен на мостчето.

— Той предоставя бъдещето ни на нашата свободна воля — обясни Йешуа.

— Ти… ти… ти… аз? — запелтечих.

— Да, ти и аз, ако и ти искаш.

— Ти… ти… ти…? — сега пък имах предвид свободната воля на Йешуа.

— Да.

Беше просто неописуемо.

Той ме хвана за ръка и когато пръстите му докоснаха моите, каза:

— Ще стана смъртен като Гавраил.

— Смъртен? — попитах объркано.

— Ще се върна на земята като човек и ще живея тук до смъртта си.

Той наистина искаше да ми даде всичко, дори и своето безсмъртие. Беше страшно романтично. Най-романтичното, което някой мъж е искал да направи за мен.

И въпреки това не ми хареса.

— А-аа, това, с умирането, трябва ли и него да го има…? — осведомих се и отдръпнах ръката си.

— Да, само така ще мога и да остарявам — обясни Йешуа — представи си, че ти си на 97, а аз си остана на сегашната възраст…

— Тогава ще имам млад мъж, какво му е тук нередното? — прекъснах го.

— Но само така ще можем да водим нормален живот, да имаме деца и да създадем семейство.

— Семейство… — въздъхнах с копнеж.

— А аз ще изхранвам и двама ни като дърводелец.

Не знаех дали заплатата на един дърводелец стигаше за едно семейство, може би зависеше и от развитието на конюнктурата в строителството, но аз също можех да работя. И ако неговата свободна воля беше да бъде смъртен, то коя бях аз, че да се противопоставя на това?

В този миг един кестен ме удари по главата. Той бе дошъл откъм езерото, по-точно казано, от едно водно колело, в което Светлана возеше дъщеря си и нейната приятелка. Сега и двете имаха гланц на устните, смееха се звучно, но на мен винаги ми е било трудно да ги възприемам като миловидни. Йешуа обаче им се усмихна и аз отново си спомних за ада, как той беше помогнал на хлапетата и как бях мислила какво е казала някога Мария Магдалена.

Дълбоко натъжена вдигнах поглед към Йешуа.

— Какво ти е? — попита Йешуа и за първи път ми се стори, че долавям в иначе силния му глас нещо като страх.

Прошепнах тихо:

— Нашата свободна воля ни повелява да решаваме в наш ущърб.

— Сега… говориш по-объркано дори и от лудия от Гадара — каза Йешуа, при което започна леко да трепери. Беше ужасно да го гледам как трепери.

— Какво ти каза Мария Магдалена, защо не е можело да изживеете любовта си? — попитах.

Той помълча известно време, спря да трепери и най-накрая отговори с меланхоличен глас:

— Защото моята любов трябва да принадлежи на всички.

— Ето защо никога не бива да умираш — прошепнах едва чуто — не бива да оставаш и с мен.

Той не отвърна нищо на това. Защото бях права. Или по-точно Мария Магдалена е била права.

Никога не е приятно да разбереш, че бившата е била по-умна от теб.

Сега вече Йешуа престана да се бори за общо бъдеще с професия дърводелец. Неговата свободна воля последва предназначението му. И взе решение в наш ущърб.

А моята свободна воля се присъедини към неговата.

Понякога не е приятно, когато хората са на едно мнение.

Ние седяхме безмълвно и за последен път гледахме заедно езерото. Аз се борех със сълзите си, които бяха готови да рукнат. Срещу повечето спечелих, но една дръзка, ужасно напориста сълза, напусна окото ми и капна надолу.

Йешуа докосна с ръка бузата ми и попи сълзата с кротка и нежна целувка.

Спрях да плача.

С тази целувка той беше отнел цялата ми мъка. Също като епилепсията на малката Лиляна.

Исус ме погали още веднъж по бузата и каза:

— Обичам те.

После се стопи в летния ефир.

И аз отново бях сама на мостчето.

Така прекрасно не ме беше напускал никой мъж досега.