Исус е влюбен в мен

Глава 12

Исках да науча още за Йешуа и реших, че срещата трябва да премине едно ниво по-нагоре. Нивото, на което се осведомяваме дали седящият отсреща си има приятелка. И ако се окаже, че няма, питаме дали има бивша, по която все още да тъгува.

— Кой те караше, преди да се смееш така? — попитах.

— Една страхотна жена — отвърна той.

Това, че в живота му е имало страхотна жена, ме жегна повече, отколкото би трябвало.

— Какво… какво стана с нея?

— Тя умря.

О, Боже мой! Ако имах някакви намерения спрямо него — какъвто, разбира се, не беше случаят, но пък не беше изключено един ден да се появят такива, — тогава трябваше да се съревновавам с една мъртва. Това щеше да е във висша степен неприятно, и то не само заради мириса на разложено.

Ето защо реших никога да не се домогвам до Йешуа.

Но щом видях тъжните му очи, забравих, че „няма никога да се домогвам“ до него и ми се прииска да го утеша в обятията си.

Той имаше вид на човек, който никога не е бил прегръщан.

— Името и беше почти като твоето — поясни Йешуа с меланхоличен поглед.

— Холцман? — попитах.

— Мария.

Боже, колко съм тъпа!

— Мария умееше така духовито да се шегува с равините — оживи се той.

— Равините? — изломотих объркано.

— И с римляните.

— Римляните?!?

— И фарисеите.

Окей, помислих си и се опитах да не мисля за разхлопани дъски.

— Макар че, разбира се, с фарисеите шега не бива — допълни Йешуа.

— Да… амм… много ясно — отвърнах, пелтечейки. — Фарисеите са… изобщо не са забавни.

Йешуа гледаше към езерото, мълчеше, най-вероятно мислеше за своята бивша и после каза:

— Скоро ще я видя отново.

Това беше малко нелепо изказване.

— Когато небесното царство настъпи на земята — допълни Йешуа.

Небесното царство? В мозъка ми светна червена предупредителна лампа! Капитан Кърк седеше на мостика на главния мозък и викаше по интеркома:

— Скоти, трябва да се омитаме оттук! Веднага ни изведи!

Скоти отговори от машинното отделение в мозъчния ствол:

— Не става, капитане.

— Защо, какво има?

— Още не сме си платили пицата.

— След колко време се очаква Джовани да донесе сметката? — ревеше Кърк, като надвикваше все по-засилващата се алармена сирена.

— Най-малко десет минути. Хайде осем да са, ако извикаме: „Ехо, побързайте, ако обичате, искаме да платим!“ — дойде отговор от машинното отделение.

— Нямаме никакви осем минути, той ни говори за небесното царство!

— Значи сме загубени, капитане!

Тъй като не можех да се омета, имаше само една алтернатива. Трябваше да сменя темата. Трескаво затърсих изход от този разговор и най-накрая намерих:

— О, гледай, Йешуа, там някой пикае в храстите.

Да си призная, съществуват къде-къде по-елегантни начини за смяна на темата.

И все пак, на брега на езерото в трънливите храсти пикаеше един бездомник. Да, дори в едно такова идилично градче, каквото бе Маленте, имаше безработни, живеещи от социална помощ, както и хора, които оживено разговаряха с уличните стълбове по пешеходната зона.

— Този мъж е просяк — установи Йешуа.

— Да, сигурно е така — отвърнах.

— Трябва да споделим хляба си с него.

— Какво? — извиках изумено.

— Ще споделим хляба си с него — повтори Йешуа.

„Споделяне на хляба?“, мислех си. „Човек прави това само с патиците.“

Йешуа се изправи и наистина понечи да тръгне към възпълния, брадясал мъж и да го доведе при нас на масата. Тази среща, както и да я погледнеш, се превръщаше в среща кошмар.

— Не можем да споделим хляба си с него — казах с ясен, леко предупредителен глас.

— Посочи ми една причина да не го правим — отвърна Йешуа съвсем спокойно.

— Ами… — замислих се за някой разумен аргумент, но се сетих само за: — Ние… ние просто нямаме хляб, а само пица.

Йешуа се усмихна:

— Тогава ще споделим с него пицата си.

С тези думи той тръгна към бездомника и го доведе на нашата маса.

Бездомникът, който се представи като Франк и който вероятно беше някъде към края на трийсетте, имаше малко по-различна от моята представа за споделяне. Той взе нашите пици, като ни остави само плувналата във винегрет салата. При това ни разказа как миналата година бил в пандиза, защото, понеже бил закъсал за пари, нападнал касата на някакъв мобилен оператор.

— Защо каса за плащане на сметки, а не някоя банка? — попитах.

— Реших, че с техните солени тарифи ще си избият загубата.

Франк търпеше критика за някои неща, например за неползването на дезодорант, но логиката му заслужаваше адмирации.

— Как изпадна в нужда? — попита Йешуа, след като Франк му обясни какво изобщо значи каса на мобилен оператор.

Йешуа предложи на бездомника още малко от виното. Очевидно му съчувстваше. Ако питате мен, дори прекалено. Наведох се към него и му казах:

— Хайде да плащаме и да си ходим.

Но Йешуа възрази:

— Трябва да споделим храната си с него.

Помислих си гневно: „Както смърди този тип, ще споделя с него и вече изяденото от мен.“

Междувременно Франк отговори на въпроса на Йешуа:

— Изгубих работата си като застраховател.

— И защо?

— Защото спрях да ходя на работа.

— Имаше ли някаква причина за това? — попита Йешуа.

Франк се намръщи, изглежда си спомни нещо болезнено.

— Можеш спокойно да говориш — каза Йешуа със своя приятно успокояващ глас, който предразполагаше човек: „Можеш да ми се довериш. Няма да те нараня.“

— Жена ми умря при автомобилна катастрофа — обясни Франк.

„О, Боже мой!“ — помислих си.

— И аз бях виновен.

Сега вече и аз съчувствах на Франк и сама му налях още вино.

Налях и на себе си.

Франк разказа за дълбоката си любов към жена си и за ужасната вечер на злополуката. За първи път говорел с някого така подробно за случилото се. Тогава Франк пътувал с жена си Каро за някакво парти извън града. В насрещното движение някакъв търговски представител направил маневра за изпреварване. Колите се сблъскали челно, Каро починала на място. А имала още толкова много планове за живота си. Например, тъкмо била започнала курс по ориенталски танци.

— А ти бързо ли караше? — осведомих се.

Франк поклати отрицателно глава.

— А можел ли си да реагираш по друг начин? — настоявах.

Той отново поклати отрицателно глава.

— Но защо тогава чувстваш вина? — попитах сподавено.

— Защото… защото тя умря, а аз не — отвърна той и започна да плаче. За първи път разказваше на някого за угризенията си и за първи път можеше свободно да излее мъката си. Йешуа хвана ръката му, остави Франк да се понаплаче и после попита:

— Жена ти беше ли добър човек?

— Нямаше по-добра от нея — отвърна Франк.

— Тогава и ти бъди такъв — каза Йешуа със своя благ, убедителен глас.

Франк спря да плаче и попита иронично:

— Тоест да не обирам повече касите на мобилните оператори?

Йешуа поклати глава.

Франк бутна виното встрани, благодари от все сърце, стана и си тръгна. Изглеждаше почти така, сякаш се беше успокоил. Боже, този Йешуа щеше да изкара луди пари в някоя клиника по рехабилитация в Бевърли Хилс.

Той ми се усмихна:

— Понякога на хората просто им трябва да бъдат изслушани, за да се избавят от демоните си.

Внезапно разбрах колко прекрасно беше това, че бяхме споделили хляба си.