Исус е влюбен в мен

Глава 18

Татко, Светлана и аз бяхме напълно втрещени, но не и момиченцето. То обърса с ръкав пяната от устата си, отиде при Йешуа и усмихнато го попита нещо на беларуски — ако изобщо има такъв език, защото белгийски също няма, значи сигурно е било на руски. Йешуа й отговори на същия меко звучащ език. После двамата се разговориха, докато накрая Йешуа избухна в смях и се заизкачва по стълбите.

Аз се обърнах към Светлана, за първи път, без да се заяждам, и я попитах за какво са си говорили двамата.

— Най-напред Лиляна попита какво се е случило с нея — обясни Светлана, която също беше прекалено шашардисана, за да мисли и тя за заяждане. — Тогава мъжът каза, че Господ я е излекувал и после Лиляна попита дали Господ може всичко, а мъжът я увери, че Господ наистина може всичко. После Лиляна си поръча от Господ портативна PlayStation. И това, да си намеря мъж, който да е много по-млад.

Татко погледна някак обидено. В този момент ми беше трудно да си представя, че някога може да заобича това малко момиче.

— И тогава какво и каза Йешуа? — разпитвах нетърпеливо.

— Той се засмя и заяви, че Лиляна трябва още много да научи за Господ.

Попитах Светлана дали и друг път дъщеря й се е оправяла толкова бързо, а тя отговори, че никога досега не се е случвало такова нещо. И под „никога“ тя имаше предвид „никога според научните медицински описания за епилепсията“. Такова нещо било направо чудо.

Нямаше нужда да знам повече. Втурнах се след Йешуа, заварих го в моята стая, тъкмо когато се канеше да се изкатери на покрива, и попитах:

— Ти… ти знаеш руски?

Следващият въпрос, който беше на езика ми, бе: „Ти можеш да изцеряваш?“, но тъй като не бях сигурна на какво точно съм станала свидетел, не го изрекох. Освен това, страшно много се страхувах от отговора му.

— Това беше беларуски — поправи ме Йешуа.

— Все ми е едно — избоботих. — Отговори ми на проклетия въпрос!

— Мога да говоря на всички човешки езици.

Изглежда, че не можеше да отговори на нито един въпрос, без това да прозвучи откачено.

— Докажи го — изплъзна ми се от устата.

— Щом искаш — усмихна се той и започна кратка тирада, която започваше с: „Имай вяра в Бог“ на немски и после продължи на най-различни езици. Някои ми бяха познати, други ми звучаха като английски, испански или като нещо, на което бръщолевеха ливанските сервитьори по ъглите на някоя италианска пицария. Имаше и такива езици, които бяха като песен, но един от тях звучеше така, сякаш някой имаше ларингални проблеми, вероятно това бе холандски.

Имах чувството, че гледам предаване за изучаване на чужди езици, само дето никой не казваше: „Това е турски“, „Това е швейцарски немски“ или „Това е суахили.“

Ако това беше някакъв трик, то той бе невероятно добър и идеално изпипан. След тази кратка рецитация вече не смеех да питам Йешуа за чудотворното изцеряване. Страхът ми от отговора стана още по-голям.

— А сега искаш ли да поработим заедно? — предложи той. Явно наистина искаше да прекара с мен деня на покрива.

— Аз… аз едва ли ще мога да помогна кой знае колко — отказах му и го оставих сам. Всичко това започваше да ме плаши.

Малко по-късно връхлетях в дома на пастора, исках най-накрая да получа от Гавраил обяснение, а не криптирани простотии, които само да ме въвличат във все по-неловки и по-неловки ситуации от типа „Опаа, помислих, че си гей“.

Не намерих Гавраил. Изскочих от пасторския му дом и се втурнах в празната църква. Там за кратко изпитах удоволствие от приятната хладина. Междувременно навън беше станало задушно, типично циганско лято. Погледнах отново Исус на кръста и си помислих: „Ако Йешуа наистина е преживял всичко това, то значи все още притежава учудващо дружелюбна спрямо хората душа…“

Сепнах се. Боже мой, вече започвам да вярвам в тези работи за спасителя!

Изведнъж откъм криптата чух гласа на Гавраил. Първоначално не разбрах какво каза, приближих се към входа на криптата и сега вече дочух:

— Ти си великолепна…

О, не, нали не го правеше с майка ми в криптата?

— … Господи, който си в небесата…

Уфф, било е молитва.

Събрах цялата си смелост, спуснах се по стълбата в миришещата на застояло ниска бърлога, в която баскетболист не би могъл да стои изправен и видях как Гавраил е коленичил и се моли. Той ме забеляза, но продължи молитвата си. Да не би да очакваше и аз да коленича до него? А после какво? Не можех да кажа никоя от официалните църковни молитви, само някакви мои собствени импровизации от сорта на „Моля ти се, мили Боже, направи така, че аз…“ Варианти колкото щеш.

Реших да пазя тишина, докато Гавраил приключи. В този жест на коленичене винаги съм виждала някаква показност. Защо би искал Бог човек да прави това? Защо трябваше да се коленичи така пред него? Защо трябваше човек да се унижава така? Нима това е необходимо на Всевишния, за да подхранва самочувствието си?

Хм, би се получил интересен терапевтичен разговор: „Мили Боже, легни на кушетката… и сподели защо искаш всички да ти се кланят?“

Докато си представях как терапевтът се опитва да подпита Господ за детството му (беше интересно наистина кой е създал Господ? Самият той себе си? Как е станало?), Гавраил вдигна поглед и се осведоми:

— Защо не коленичи до мен?

Обясних му, че що се отнася до молитвите, не съм съвсем сигурна, че знам текста им.

— Всеки може да разговаря с Бог по свой начин — отвърна Гавраил.

Разказах му и за размишленията си относно колениченето.

— Бог счита за важни други неща, а не въпроса за това как го почитат или дали изобщо го правят.

— И кои са тези неща? — попитах не без любопитство.

— Все някога ще разбереш — отговори Гавраил, но по тона му личеше, че, ако питат него, това е малко вероятно. Ето защо аз предпочетох да сменя темата и му разказах развълнувано за Йешуа, за неговите езикови познания и лечителските му способности.

— Какво всъщност беше това? — поисках най-после обяснение.

Гавраил помълча известно време, после ми отговори с въпрос:

— Какво би казала, ако ти отговоря, че този дърводелец наистина е Исус?

— Бих казала, че се занасяте с мен — отвърнах раздразнено.

— Добре — усмихна се Гавраил. — Тогава ти казвам, че дърводелецът наистина е Исус.

Лицето ми се изопна.

— Ти получи достатъчно знаци — продължи Гавраил. — Йешуа говори всички езици и е извършил чудотворно изцеряване. Единственото, което ти пречи да повярваш, е…

— Здравият разум? — довърших вместо него.

— Не, твоята недостатъчна вяра.

— Какво магаре съм! — подхвърлих иронично.

— Забелязах го на сватбата ти — отвърна сухо Гавраил.

Опитите му да се шегува ми идваха в повече.

— Ще ти дам един съвет — каза Гавраил.

— Какъв? — Не проявявах особен интерес към съвет от него.

— Намери вярата — каза той твърде настоятелно, почти като предупреждение. — И то бързо.

„Вяра, та вяра“, нареждах аз, докато карах водно колело в Малентското езеро. Не ми се прибираше вкъщи, защото там беше Йешуа, а също и Светлана и детето и, което намираше баща ми за твърде стар. При Михи също не можех да отида, тъй като към края на работното време видеотеката винаги беше пълна с клиенти, които наемаха филми, забранени за непълнолетни и винаги зяпаха жените с особен поглед. Тъй като и с Ката не успях да се свържа по мобилния телефон — какво ли ставаше? — просто си карах водното колело, нещо, което не бях правила от тийнейджърските си години. Тогава винаги, когато се почувствах зле, отивах на езерото сама. Или иначе казано, почти всеки втори ден.

Имах цялото езеро на свое разположение, отпускарският сезон клонеше към края си, а днешните тийнейджъри в момент на депресия правеха нещо различно от това, да карат водно колело. Предпочитаха, например, да търсят в интернет упътване за правене на бомби. Пък и вече беше настанал такъв непоносим задух, че във въздуха се усещаше вещание за буря, което аз обаче още не усещах, защото мислите ми бяха заети с въпроса „В кого бях хлътнала така сериозно?“ Не усетих задаващата се буря дори когато първите дъждовни капки паднаха върху мен. Толкова се бях вглъбила в мисли за Йешуа и разговора ми с Гавраил. Вече първата светкавица проблесна над мен. Погледнах към небето, по което се носеха тъмносини облаци. В лицето ме удари леден вятър. Мигом погледнах към брега и си помислих: „Боже, нямаше да е зле да е по-наблизо.“

Завъртях педалите, в никакъв случай не биваше да съм насред езерото, когато започнат мълниите. Гръмотевичната буря все повече се приближаваше, за разлика от брега. Трябваше по-рано да забележа приближаващата се буря. Пустата му любов, само до неприятности води!

Дъждът се изсипа изведнъж и заплющя по лицето ми. Само за няколко секунди бях вир-вода. От въртенето на педалите все повече се задъхвах, дробовете ме заболяха, както и краката, но колкото и да се мъчех, никак не напредвах. Вълните, които се образуваха от бурята, постоянно завличаха водното колело навътре в езерото. Следващата гръмотевица беше наистина оглушителна и аз сериозно се изплаших. Разбрах, че няма да успея да се добера до брега. Дано само не падне мълния в езерото!

Изпълнена със страх, понечих да се помоля на Бог. Дори за секунда си помислих дали да не коленича, щом това му доставя толкова удоволствие. Но пък как да коленичи човек в това водно колело? Ето защо се отказах от идеята и реших само да сключа ръце. Преди обаче да успея да започна молитвата си, една мълния се стовари на другия край на езерото. Чу се оглушителен тътен. От вибрациите на удара водното колело се обърна. Аз паднах във водата. И потънах.

Обзе ме паника и смъртен страх. Но се опитах да се успокоя. Нали можех да плувам, макар и не кой знае колко добре. В училище учителят по физическо все коментираше постиженията ми с окуражаващото: „Е, сигурно имаш други таланти.“, без двамата да имаме и бегла представа за какви точно таланти става дума. Но да изшляпам нагоре, това определено щях да успея. Ако достигнех повърхността, преди да ми е свършил въздухът и успеех да се търкулна във водното колело, имах шанс да остана жива. Задрапах с всички сили нагоре и тъкмо когато повърхността на водата беше съвсем близо, кракът ми се схвана. Извиках, а това изобщо не бе добра идея. Дробовете ми се напълниха с вода, която така остро ги прониза, че си помислих, че ще ги разкъса. Въздухът излезе от устата ми, мехурчетата се заиздигаха към водната повърхност, докато аз потъвах все по-надолу в езерото и само панически гледах мехурчетата. Отчаяно продължих да драпам, но нямах достатъчно сили да изплувам нагоре с тези горящи дробове и със станалия неуслужлив от схващането крак. Изведнъж ми стана ясно: щях да умра.

Не можех да направя нищо повече, за да се противопоставя на съдбата си, спрях да се боря и продължих да потъвам. Болката и паниката все още владееха тялото и духа ми, но вече ги усещах само като далечно ехо.

Запитах се дали наистина ще отида в рая. Или в ада. Реално, никога в живота си не бях правила нещо наистина лошо, ако не се брои това, дето зарязах Свен пред олтара. Все пак то си беше доста лошо нещо. Чувствах се ужасно виновна, задето му го причиних. Но пък какви ли не добрини съм правила през живота си?

Всъщност, какви добрини съм правила през живота си? Не ми хрумваше нищо впечатляващо, нито съм подпомагала хора в нужда от развиващите се страни, нито съм била лекарка, отдадена изцяло на работата си, дори не съм била особено щедър човек. Не ми се вярваше свети Петър да примира от радост да ме види пред райската порта: „Бъди добре дошла, Мари, ти, която всеки път пускаше събралите ти се дребни монети в чашите на просяците по пешеходната зона.“

По едно време спряха да излизат мехурчета от устата ми. Загубих съзнание, около мен всичко потъна в мрак. Краката ми докоснаха дъното на езерото. Затворих очи завинаги. Малко ми оставаше да разбера дали съществуват неща като рай и ад.

Тогава внезапно някой ме хвана за ръката.

Бях издърпана до повърхността на езерото. Поех жадно въздух. От това дробовете ми се разгоряха повече и от преди. Водата на развълнуваното езеро ме плискаше в лицето. Отгоре продължаваше да вали. Чух силен гръм. Светкавици пронизаха небето и ме заслепиха. И насред целия този ад видях кой държи ръката ми.

Беше Йешуа.

И стоеше върху водата.