Исус е влюбен в мен

Глава 34

Хукнах с всички сили към пасторския дом и позвъних. Гавраил отвори вратата, видя ме и… веднага я затръшна под носа ми. Позвъних още веднъж, Гавраил отново отвори, аз сложих крак във вратата, той отново я затръшна. Извиках от болка, започнах да разтривам крака си, сипейки проклятия, пак натиснах звънеца, напразно чаках вратата да се отвори отново, наведох се към процепа на пощенската кутия извиках през него:

— Той ми каза, че е Исус! — и след две десети от секундата Гавраил отново отвори вратата.

— Къде е Исус? — попитах. Сега, когато дърводелецът трябваше да излекува сестра ми, той вече не беше за мен Йешуа, а Исус, Божият син.

— Това не те засяга — отвърна сурово Гавраил.

— Може и да ме засяга.

— Не те засяга.

— Засяга ме.

— Не те засяга.

— Засяга ме!

— Май разговорът зацикли, не мислиш ли? — каза самодоволно Гавраил.

— Така ще ви опухам, че и вие ще зациклите — отвърнах. За дипломация нямах нито време, нито нерви.

— Общуването с Исус изобщо не ти е повлияло — отбеляза критично Гавраил. Тъкмо щеше отново да затвори вратата, когато се заканих:

— Ако не ми помогнете, тогава ще разкажа на майка ми, че вие… че вие…

— Че аз какво? — попита Гавраил.

Нямах и бегла представа какво. Знаех само, че има нещо около Гавраил, но това, с машината на времето, не беше разумно обяснение. Ето защо се придържах към мотото „Блъфирай“ и отправих предупреждение към пастора:

— Че пазите интересна тайна.

Гавраил преглътна, бях уцелила болното му място. Сега той си мислеше, че Исус ми е разказал за неговата тайна, каквато и да беше тя.

— Той е на път към пристанището в Хамбург — рече.

— Какво ще прави там? Попитах изумено.

— Ще се качи на товарен кораб за Израел.

Израел! Логично! Нали в Йерусалим, както каза Михи, трябва да се състои финалната битка. Наближава ли вече? Или Исус ще се подготвя още много месеца или дори година за нея? Както и да е, Ката отново имаше болки, ужасни болки и те трябваше да бъдат спрени. Веднага!

Михи бая се учуди, когато му поисках колата, един раздрънкан фолцфаген, за да попреча на Исус да се качи на кораба. Досега Михи си мислеше, че съм просто объркана, но сега вече бе убеден, че съм или а) сериозно превъртяла; б) хипнотизирана от дърводелеца; в) дрогирана; г) и трите наведнъж.

Михи не пожела да ме изостави в моето мрачно решително състояние, а в неговите очи граничеше с лудостта, още по-малко пък искаше да ме остави да карам любимата му кола. Той затвори видеотеката и двамата потеглихме за Хамбург. На магистралата не спрях да ругая, защото Михи го вълнуваха такива незначителни неща като ограничения на скоростта, забрана за изпреварване отдясно и незачитането на моето превъзбудено твърдение, че задръстването може да се заобиколи по аварийната лента.

Ето защо го принудих да спрем на един паркинг, избутах го от шофьорското място и сама седнах зад волана.

Вътре в колата беше адски шумно. Тя се тресеше като космическа совалка при навлизането й в земната атмосфера, когато астронавтите установяват, че за съжаление момчетата в конструкторския отдел не са успели да овладеят проблема с топлозащитните обвивки така добре, както се е твърдяло на фирменото парти.

Михи току затваряше очи, особено когато с моите изпреварващи маневри спирах дъха дори и на закоравелите шофьори на камиони. Когато почти без да вдигам крак от газта излязохме от магистралата, Михи започна да изрежда всички молитви, които знаеше. Бях ужасно разгневена на нашия Отец, но не казах това на моя приятел. Продължавах с пълна газ към пристанището, на което корабът на име „Витлеем четири“ трябваше да е пуснал котва, и който заедно с желираните мечета „Харибо“ трябваше да заведе в Израел и Исус.

Паркирах фолксвагена и то без да свърша като труп в пристанищния басейн, както няколко секунди преди това беше предположил, визирайки скоростта ми, хленчещият Михи.

На перилото на борда на кораба стоеше един матрос. На лявата му ръка беше татуиран дракон. Този човек едва ли знаеше, че в днешно време повечето хора асоциират изображенията на дракони не с екзотичната агресивност, а с юношеските книги. Попитах го за дърводелеца, а той отвърна, че корабът ще потегли половин час след планираното и Йешуа е искал да се поразтъпче. На въпроса ми, къде точно се разтъпква той, матросът отговори:

— Той е в „Мулен Руж“.

— В „Мулен Руж“? — Не звучеше никак добре. Заведение с такова име в района на пристанището едва ли беше авангарден театър.

Матросът ни упъти, като ни предупреди, че работещите там дами по принцип не изпадат в еуфория, когато някоя жена влезе в заведението.

— Сигурно Исус запълва времето си, като вразумява пропаднали жени — обясних на Михи.

— О, да, а в „Плейбой“ чете само интервютата. — Той още не ми вярваше, че става въпрос за месията.

„Мулен Руж“ се помещаваше в един хангар с червена светеща реклама над входа. Вратата ни отвори една възпълна жена, която отдавна беше преминала най-добрите си години. Както и облеклото й.

— Тук е забранено за жени — озъби ми се тя.

Трудно ми беше да си представя, че с този си вид и отблъскващи маниери си докарва високи доходи.

— Той може ли да влезе? — попитах и посочих Михи, който моментално се изчерви.

— Разбира се! — усмихна се дамата, разкривайки развалени зъби и дръпна навътре тотално ошашавения Михи, преди той да успее да протестира.

— Изпрати ми Исус — извиках след моя съвсем не адекватно изглеждащ другар. После почаках известно време, докато вратата отново се отвори и се появи Исус. Следваше го млада жена в червено бельо. Дамата изглеждаше леко разстроена, но той я успокои:

— Не те съдя. Върви и недей повече да съгрешаваш.

Жената си тръгна облекчено. Исус видимо се зарадва, че ме вижда, но беше и изненадан. И на мен ми беше хубаво, че отново съм край него. Прииска ми се да си взема една койка на кораба. Сега разбрах защо навремето Мария Магдалена е напуснала дома си, за да странства с него. Но как е успяла да стои на дистанция от него, ми беше напълно непонятно.

— Защо дойде тук? — попита ме Исус и аз се концентрирах върху молбата си, а тя беше за Ката! Изстрелях му наведнъж всичко. За нейната болест и за ужасните й болки.

— Много съжалявам за сестра ти — засвидетелства ми състрадание той.

— Но ти нали можеш да я излекуваш — усмихнах се обнадеждено аз. — Като дъщерята на Светлана.

Исус мълчеше.

— А-аа… чу ли ме какво казах? — попитах.

— Да, разбрах думите ти.

— И… защо ми се струва, че ще последва едно тъпо „но“?

— Защото не мога да направя нищо за сестра ти.

— Какво?

— Не мога да го направя.

— А-аа… извинявай — смотолевих объркано. — Но… ми се стори, че чух „Не мога да направя това“.

— Работата е там, че точно това и казах — обясни меко Исус.

— Това… може да е едната причина — отговорих напълно объркана.

Защо да не може да го направи? Той е проклетият Исус, който дава заповеди на ветровете, лекува болните и се шляе върху водата. Само да поиска, и може да направи всичко!

— Не искаш ли? — попитах.

— Аз съм на път по поръка на Бога.

— Бог? — попитах аз, нещо не можех да схвана — Бог ще ти попречи да спасиш сестра ми?

— Не бих се изразил по този начин… — започна Исус.

— Аз се молех на Бог да върне здравето на сестра ми — прекъснах го. — Но на него изобщо не му пукаше!

— А често ли се молеше?

Въпросът някак си ме затрудни. Често, какво значи често? Винаги, когато се почувствах изплашена!

Исус поде:

— Ако отидеш при приятел в полунощ и го помолиш за три хляба…

— Какво… — попитах. — За какви хлябове ми говориш пък сега?

— Ако този приятел не стане — продължи невъзмутимо Исус — защото ти е приятел, то тогава ще стане заради твоята настойчивост и ще ти даде хлябовете.

Исус ме погледна така, сякаш вече трябваше да съм схванала, но честно казано, единственото, което разбрах, беше хляб.

— Това беше притча — обясни той.

О, нее, помислих си. После се запитах дали и на хората в Палестина им е било толкова трудно да го разбират.

— Трябва да бъдеш търпелива с Бог, за да те чуе — произнесе Исус.

Значи, трябваше да се моля повече?

— Какъв е този Бог? Примадона? — попитах горчиво.

Исус се изненада от моето избухване, явно не бях възприела притчата му така, както той си представяше. Но преди да успее да реагира, чухме сирената на „Витлеем четири“. Корабът щеше да потегли всеки момент.

— Извини ме, трябва да се качвам на борда — каза Исус.

Бях дошла напразно. Ката нямаше да бъде излекувана. Напълно отчаяна, гледах втренчено Исус и търсех подходящите думи, но тогава Михи изскочи от бордея. Той впери поглед в мен с разширени очи и заяви ужасено:

— Вътре видях такива неща, които никой мъж не бива да вижда.

Разстроен, той се отправи към фолксвагена си. Сирената на кораба изсвири още веднъж и Исус се обърна към мен:

— Сбогом, Мари.

И тръгна.

Отчаянието ми се превърна в гняв. Ако човек трябва да чука настоятелно, докато не получи хляба си, значи точно това трябваше да направя сега!

— Исус, почакай!

Той не се обърна.

— Исус!!!

Продължаваше да не се обръща.

— Eloi, eloi, lama, sabati — извиках най-накрая след него, смазана от болка.

Исус спря и се обърна:

— Това означава: „Боже мой, Боже мой, тениската ми е неплодородна.“

— Eloi, eloi, lladara sabati! — опитах отново.

— А това означава: „Боже мой, Боже мой, шапката ми е неплодородна.“

— Знаеш какво имам предвид! — извиках му.

От отчаяние ми идеше да го заудрям по гърдите.

— Да, знам — отвърна той.

После каза тихо, влагайки собствена болка:

— Eloi, eloi, lema, sabachthani.

— Боже мой, Боже мой, защо ме изостави? — преведох. Обвиняващо. Гневно. Смъртно нещастно.

Исус се замисли. Дълго. После ми каза:

— Ще взема следващия кораб.

Едва сдържах щастието си. Радостно се спуснах към него и се хвърлих на врата му.

Той позволи това. Дори му достави удоволствие. Притиснах се още по-силно в него. Това също му хареса. Защото в този миг той отново беше Йешуа.

Всъщност, споменавала ли съм, че имам таланта да развалям всеки хубав момент?