Исус е влюбен в мен

Глава 39

Зверски се зарадвах, когато видях Йешуа да седи на нашето мостче. Това ми показваше, че и за него мястото означава нещо. Гневът му се беше изпарил, той като че ли дори не се изненада, че ме вижда, по-скоро беше потиснат, замислен. Седнах до него и провесих краката си до неговите над водата.

Седяхме си там мълчаливо, като двама души, които имат зад гърба си няколко чудни срещи и една невероятна целувка по бузата, но за които е пределно ясно, че от тях няма да стане двойка, тъй като бяха от два различни свята.

Йешуа ме гледаше изпитателно, сякаш изпитваше недоверие към мен. Наистина ли вярваше, че съм си измислила болестта на Ката, за да го задържа при себе си?

— Какво те води при мен? — попита накрая.

— Аз… аз имам въпрос.

— Питай спокойно.

— Кога ще дойде Страшният съд?

Исус почака един безкраен миг и после отвърна:

— Идната седмица, във вторник.

Да узная, че на света му остават още пет дни, беше силен шок за мен. Всичко, което познавах… всичко, което някога ме е вълнувало… всичко, което обичах… съвсем скоро нямаше да го има. И трябваше да погреба всичките си мечти. Реагирах на тази новина като всеки друг човек на мое място: повърнах в езерото.

Докато плуващите патици побързаха да се отдалечат, Исус съчувствено ми подаде носна кърпичка. След като си избърсах устата, заразпитвах предпазливо дали наистина съществува такава книга на живота и това раздаване на присъди от Бог, а също и за огненото езеро. Надявах се, че това е само една грешка в превода и че небесното царство ще настъпи за всички. Но за жалост Исус каза:

— Всичко ще се случи точно така.

С пребледняло лице заявих:

— Това… това, с вечния огън, е доста сурово.

За момент си помислих, че ще се съгласи с мен, но после по него премина тръпка, сякаш полагаше неимоверни усилия да се отърси от всякакви покълнали съмнения. Лицето му стана мрачно, той се изправи, слезе от моста и се приближи до едно ябълково дърво, което се извисяваше на брега и по което нямаше плодове. Той гневно заговори на дървото:

— От днес няма повече да раждаш плодове!

Дървото изсъхна пред очите ми.

Исус ме погледна строго, както авторитарен учител по време на устен зрелостен изпит. Само че така и не разбрах какво искаше да ми каже с това Исус.

— Това ще се случи с всички, които не са живели по Божиите правила — заяви назидателно той.

— Май трябва да поработиш над метафорите си — изтърсих. — Някак твърде сложни са.

Исус продължи назидателната си реч, без да обърне внимание на забележката ми:

— Всеки може да прочете в Библията заповедите за богоугоден живот. Никой не може да каже, че не е запознат с тях. И който е направил добро в живота си, ще бъде възнаграден за това, че не е избрал по-лесния път, пътя на злото.

Разбрах. Значи, жената, която се грижи за старите хора, ще получи възмездие за това, че шефът на старческия дом й е орязал заплатата, само за да увеличи размера на собствената си печалба. Това би било наистина справедливо.

И все пак цялата концепция за наказанието не ми харесваше и бях почти сигурна, че въпросната служителка би ме подкрепила. Предпочитах моят Бог да си бъде благ. Ето защо попитах мрачно:

— Излиза, че Всевишният е зъл, наказващ Бог, така ли?

— Не говори с такъв неласкав тон за Господ — разсърди се на свой ред Исус.

За миг през ума ми се стрелна мисълта: „Боже, та ти си синчето на тати.“ Слава Богу, че се сдържах да не го изрека на глас.

Очите на Йешуа блестяха злобно срещу мен. Но просто не можех да се съглася с него. И какво ще стане с Ката? Та тя най-лекомислено наруши първите три заповеди, които гласяха, че Бог трябва да се почита. Ами майка ми? Тя ще отиде ли в небесното царство? Не и ако питат баща ми. Ами той? За татко може би нямаше да е лошо, ако настъпи краят на света, защото така Светлана нямаше да може да разбие сърцето му.

Но изведнъж се замислих за хлапето на Светлана. За него светът също щеше да свърши идния вторник. Макар че не можех да понасям това момиченце, струваше ми се несправедливо. Безспорно то щеше да отиде в небесното царство, защото няма никакви грехове, но никога нямаше да си поживее истински на земята. Нямаше никога да изпита радостта, която предлага този свят: салса, концерти на Роби Уилямс, Симпсън сериалите, вълнението при първата целувка, първата нощ с някой мъж — добре де, тя може и да се прескочи…

И все пак не беше честно!

Нали всеки човек има правото да изживее живота си до последно! Дори и шантавата дъщеря на Светлана!

Дори Франко Потенте.

Дори… аз.

Бях толкова бясна на Бог и на неговия наследник, че очите ми за малко също да блеснат гневно срещу Исус. Така ние стояхме разгневени един срещу друг до изсъхналото ябълково дърво, което сякаш беше метафора на това, в което се бе превърнало нашето едва зародило се приятелство.

Аз първа наруших мълчанието:

— Намирам, че е несправедливо Бог да не даде на хората втори шанс.

Ето, казах го!

— Осмеляваш се да критикуваш Божия план? — попита сурово Исус.

— Осмелявам се и още как! — отвърнах.

— Нямаш право да съдиш действията на Господ — скара ми се сърдито Исус.

— Синчето на тати! — изтърсих.

Това го засегна.

Така му се пада!

— Гавраил беше прав — каза Исус, почервенял от гняв.

— За какво? — попитах объркано.

— Че ти ми се изпречи на пътя по поръка на сатаната.

За миг дъхът ми секна. После избухнах в смях. Силно и истерично. Гневът ми премина в спазматичен смях. Това видимо обърка Исус.

— Подиграваш ли ми се?

— Да — отговорих, едва когато отново се успокоих. — Ако сатаната ти изпрати някой, то определено няма да е толкова некомпетентен, колкото мен.

Исус не знаеше какво да отговори на това.

— Слушай — предизвиках го — погледни ме и попитай сърцето си. Ако наистина вярваш, че съм слуга на сатаната, то тогава ме изсуши като това дърво.

Той имаше вид на човек, комуто моето предложение звучи доста примамливо.

— Но — продължих, — ако не вярваш, тогава ми дай възможност да ти докажа, че светът е заслужил своя втори шанс.

Исус ме погледна втренчено, и колкото по-дълго ме гледаше, толкова повече ме обземаше страх. Май бях прекалила със смелостта, доста прекалила. Сигурно имаше и по-приятни начини да се умре от този с изсушаването.

Най-после Исус бавно отвори уста, аз вече бях готова да чуя смъртната си присъда, но той каза само:

— Утре вечер заминава следващият кораб за Израел. Давам ти време до тогава.

Моят инстинкт „да се хвърля на врата му“ отново се надигна у мен. Но тъй като Исус със сигурност би изтълкувал негативно прегръдката ми, потиснах този си импулс.

После си дадох сметка с каква отговорност се бях нагърбила. Сега съдбата на човечеството се намираше в ръцете ми. Точно аз трябваше да спася света!

Жалко само, че нямах и най-бегла представа как щях да го направя.