Исус е влюбен в мен

Глава 40

Седях мълчаливо на мостчето с Исус и размишлявах над моята дилема. Може би трябваше просто да му покажа колко много са добрите хора на този свят. За жалост не се сетих за нито един, който да е истински благороден. Освен хора като Ганди, майка Тереза или Мартин Лутер Кинг, но всички те отдавна бяха мъртви и Исус със сигурност вече ги познаваше. Сигурно играеше с тях веднъж седмично по една изискана партия бридж или каквото там се прави горе на небето.

Хм, с какво ли наистина си уплътняват дългия ден на небето? И какво ще правят хората, когато идния вторник на земята настъпи небесното царство? Сигурно ще се молят на Бог. Но това едва ли ще успее да запълни целият им ден? Това се прави може би за около час, хайде от мен да мине, нека да са пет часа, ами останалата част от деня? Пък и ако човек и без това си е напълно щастлив, а точно такъв трябва да е в това небесно царство, значи ще му е все едно как прекарва времето си. Тогава ще може просто да си гледа облаците, да вдъхва мириса на цветята и по цял ден да си клати краката и въпреки това ще е напълно щастлив. Звучеше малко като да си постоянно напушен. Почудих се дали да не разпитам Исус за това, но се въздържах.

Може би трябваше да му посоча обикновени хора, които бяха добри, но за жалост в моето обкръжение не познавах никого от калибъра на Ганди. От друга страна повечето хора си бяха съвсем порядъчни. В Маленте нямахме диктатори, убийци или колцентър експлоататори. А за последно през средновековието е било подпалено едно съседно село. Но се съмнявах, че това ще е достатъчно. Не можех да кажа на Исус: „Виж какво, хората са заслужили да продължат да живеят, защото повечето от тях не са нито кой знае колко добри, нито пък само лоши, просто са си някъде по средата.“ Само че това ми се струваше твърде слаб аргумент срещу Божия план да раздели завинаги хората на добри и лоши. Въздъхнах дълбоко.

— Защо въздишаш? — попита ме Исус.

— Въздишам си — въздъхнах в отговор.

— Не знаеш как да ме убедиш — заяви Исус.

— Не, напротив, разбира се, че знам — отвърнах твърде неубедително.

— Не знаеш — усмихна се той, дружелюбно, почти с обич.

И все пак, тази усмивка ме ядоса, защото ме беше хванал на тясно. Много мразех, когато имам чувства към някой мъж, той да открие слабото ми място. Все едно дали Исус или някой друг.

— Ти ми се сърдиш — сега пък се изненада той.

— А ти си истински гений в откриване на очевидното — отговорих малко остро.

— Каква е причината за твоя гняв? — осведоми се Исус.

— Ами, повечето хора не са нито добри, нито лоши, просто са някъде по средата — обясних му, — но явно това не е достатъчно убедително за теб.

Той мълчеше и сякаш нещо обмисляше, очевидно не желаеше да се кара с мен. Най-после попита:

— Мога ли да ти направя едно предложение?

Погледнах го смаяно, нямаше и помен от гнева ми.

— Покажи ми, че тези хора, които според теб са някъде по средата, имат потенциала да станат добри и имат воля да се проявят като такива.

Хмм… беше мило, че го предложи. Но как да покажа на Исус, че хората имат потенциала и волята да станат добри? Трябваше ли да свикам пленарно заседание в Малентското читалище и да кажа: „Ей, хора, опомнете се и престанете с вашето постоянно прелюбодейство и укриване на данъци и, да ви кажа, на ваше място бих престанала да ругая толкова често.“

Така че, пак въздъхнах.

— Мога ли да ти направя още едно предложение? Попита Исус.

Кимнах.

— Покажи ми поне чрез един човек, че хората имат потенциала да станат добри.

Той наистина беше невероятно снизходителен към мен, чак оставяше впечатлението, че обезателно иска да го убедя. Сякаш наистина се съмняваше, че всичко това със Страшния съд е добра идея.

Значи, трябваше да посоча един човек като доказателство, това беше окей, може би щях да се справя. Но кой човек да взема? Ката? Едва ли, тя сигурно през цялото време ще се опитва да убеди Исус, че първо самият Бог трябва да докаже, че може да бъде добър. А баща ми? Е, точно в настоящия момент с него можем да си говорим толкова нормално, колкото и папата с производителите на презервативи. Мама също нямаше да е добра идея, та нали тя — така ми беше казала — живее с приятеля на Исус, пастор Гавраил, защото търси утеха. Или пък Светлана? Вероятно тя ще е благодарна, че Исус е излекувал дъщеря й. Може би дори ще е толкова благодарна, че ще се откаже да използва баща ми и аз ще мога да покажа на Исус, че тя има потенциала да бъде добра? Дали да не рискувам със Светлана? Да сложа съдбата на света в ръцете на жена, която бях нарекла уличница?

В този миг видях отражението на отчаяното си лице във водата и две мисли се стрелнаха през главата ми: „Защо косата ми винаги изглежда толкова зле?“ и „Дали пък аз да не съм човекът?“

Това беше идея, все пак на надлъж и нашир нямаше по-средностатистическо лице от мен.

Обърнах се към Исус и му заявих, че аз самата ще се заема с това доказателство. Заразправях надълго и нашироко за това, как вече изпълнявам един куп Божи заповеди и че до утре вечер ще се постарая да изпълня и останалите. Ще почитам и двамата си родители и никога повече няма да пожелавам нещата на ближните си. Исус търпеливо изслуша докрай моята словесна тирада, след което съвсем спокойно каза:

— Следването на десетте Божи заповеди не е достатъчно за един праведен живот.

О, Боже, да си имаш вземане-даване с Бог не било никак просто!

— Но какво още трябва да се изпълни? — попитах. — Предполагам, че нямаш предвид това, че ако някоя жена при свада ритне някой мъж в слабините, трябва да й се отреже ръката?

Исус се усмихна:

— Чела си Второзаконие?

Той ме смяташе за доста по-добре библейски подготвена, отколкото в действителност бях.

— Не се тревожи — рече Исус — не е нужно да се спазват всички правила, посочени в Библията. Просто човек трябва да живее в съгласие с Бога.

— Което в превод значи?

— Всичко, което трябва да знаеш, за да живееш праведно, съм го оповестил в моята Проповед в планината.

Проповед в планината. Майчице! Разбира се, че бях чувала за нея. Говорили сме за това в часовете по конфирмация на Гавраил, но поради моите силни любовни терзания през цялото време драсках в тетрадката си рисунки, на които моят бивш приятел биваше нападнат от десет бедствия по всички правила на изкуството — с особено удоволствие изобразявах как го ръфат скакалци. Ако сега ме попиташе някой за какво се отнася тази проповед в планината, нямаше да мога да отговоря, дори ако от това зависеше животът ми или както беше в случая, съществуването на света.

— Нали познаваш съдържанието на Проповедта в планината? — попита меко Исус.

Ухилих се малоумно.

— Не го знаеш?

Ухилих се още по-малоумно.

— Мислех, че познаваш Библията — каза Исус, вече подчертано строго.

— Нбллф.

Да кажеш пред Исус, че не познаваш Библията е точно толкова неприятно, колкото и това да признаеш пред баща си, че пиеш противозачатъчни, при това от две години, макар че си едва на шестнайсет. Но надмогнах себе си и храбро направих признанието:

— Ти… ти си прав. Нямам и бегла представа за какво си говорил там.

Преди Исус да успее да зяпне разочаровано, побързах да обясня:

— Но почакай, до утре вечер ще заживея по нейните правила и ти ще видиш, че ние, хората, имаме силата и способността сами да си изградим един по-добър свят.

Исус ми се усмихна малко унесено. Да не би моето ентусиазирано предложение да го беше впечатлило?

Или дори аз?

— Има ли нещо? — попитах предпазливо.

Някаква тръпка премина през Исус, той видимо се бореше със себе си и ми каза вече с твърд глас:

— Съгласен съм с предложението ти.

— Чудесно — отвърнах, но не бях сигурна, че наистина е чудесно. Само се надявах да не съм се надценила. От страх за малко да започна да се моля на Бог, но в последния момент си дадох сметка, че сега с Бог преследваме не съвсем едни и същи цели.

Ние с Исус стояхме мълчаливо един срещу друг. Така ми се искаше да прекараме тази вечер заедно, както беше вчера, но това не беше възможно, много, твърде много се беше случило междувременно. Вече никога нямаше да видя онзи Йешуа, който танцуваше салса.

С натежало сърце се сбогувах с него и ми се стори, че и на него не му беше лесно да се раздели с мен. Когато се прибрах вкъщи, най-напред изпитах облекчение, че баща ми не беше окачил на вратата моя снимка с надпис: „Достъпът забранен.“

Влязох вкъщи, видях, че момиченцето спеше на дивана във всекидневната и чух тихите стенания на баща ми и Светлана, които явно правеха секс. За миг си пожелах Страшният съд да настъпи веднага.

Ката се зададе откъм тоалетната. Преди да успея да я поздравя, чух как татко изстена, което малко прозвуча като цвилене на див кон.

— Ела в моята стая, там жребецът не се чува — предложи Ката.

— Значи там е великолепно кътче — отговорих и заедно с нея се скрихме в убежището на тишината. Но Ката изглеждаше някак разстроена.

— Има ли нещо? — попитах я.

— Аз… страх, ме е.

Сестра ми си призна, че се страхува? Изглежда наистина светът се беше побъркал.

— От какво? — попитах.

— Аз… аз вече нямам болки.

— Аз… аз мислех, че нямаш тумор.

— Напротив, имам.

Това беше като удар за мен.

— Но сега нямам никакви болки, сякаш туморът е изчезнал. И ужасно се страхувам.

— Понеже се надяваш, че е изчезнал, и се страхуваш да не се разочароваш?

— Не, защото скоро ще умра.

При първото появяване на тумора преди пет години в очите на Ката се четеше само борбеност, но това, което виждах сега, беше единствено страх. И точно това ме плашеше.

— Аз… аз не искам да… — каза тихо тя, без дори да произнесе думата „умирам“.

Прегърнах я. И тя действително ми позволи да я притисна до себе си.

Много въпроси се блъскаха в главата ми. Ако лекарите са открили тумора, защо тогава Исус не го видя? Или тя само си въобразяваше, че има тумор? Но защо да го прави? И защо Ката беше нарисувала комикса, който току-що видях на земята.

Защо сатаната се появяваше в комиксите на Ката? И защо се появяваше в мислите й? Да не би да се страхуваше, че ще отиде в ада? Та тя изобщо не вярваше в живота след смъртта? Да й кажа ли, че всъщност има такъв? И да поговоря с нея за Исус? Също и за това, което предстои? Или така ще й създам повече притеснения, защото тя е топ кандидат за вечния пъкъл?

Преди да успея да си отворя устата, усетих по бузата си сълза. Ката плачеше. За първи път я виждах да плаче като голяма. Това направо ми скъса сърцето. Притиснах я още по-силно до себе си и реших да не я товаря с безумието, което ме заобикаляше. Внезапно тя стана малката, а аз — голямата, която я закриля.