Исус е влюбен в мен

Глава 28

След като клубът по салса хлопна кепенците, се отправихме към езерото, за да видим изгрева. Вечерта беше минала така страхотно, че ми се щеше програмата да е пълна! Ако трябва да съм точна: за мен това беше най-страхотната вечер от години.

Седнахме на мостчето. Да, имахме си вече нещо като наше място. Романтично местенце, което беше идеално за наблюдаване на изгрева… и за първа целувка… такава хубава, нежна целувка… Боже мой! Сега не биваше да мисля за такива неща! Всъщност, никога! За наказание сама се пернах по главата.

— Какво има? — попита Йешуа, объркан от саморазправата.

— Нищо, нищо, просто някакъв комар… — отговорих престорено.

Йешуа понечи да охлади краката си в езерото и си събу обувките. Тогава видях, че има следи от рани по ходилата му.

Хлъцнах. Някога там са били забивани пирони.

— Сигурно ужасно е боляло — изтръгна се неволно от мен.

Йешуа ме погледна строго. Бързо извърнах поглед. Някаква граница ли бях прекрачила?

— Нали щях да съм си Йешуа — напомни той.

— Вечерта… вечерта е към края си — отговорих. След тази гледка вече с мъка успявах да прогоня от мислите си картините от филма на Мел Гибсън за разпъването, които — на всичкото отгоре — биваха озвучавани в главата ми със саундтрака на „Исус Христос суперзвезда“.

Повече не можех да се самозаблуждавам, че мъжът до мен не е Исус. Това много ме натъжи. А толкова ми се искаше да мога да продължа да се самозаблуждавам.

Йешуа погледна към утринния здрач и кимна:

— Да, вечерта е към края си.

Стори ми се, че усетих тъга в гласа му.

Той леко топна краката си във водата.

— Как… как си издържал на тази болка? — попитах. Това ме интересуваше твърде много, за да мога да мълча.

Йешуа продължаваше да гледа втренчено небето, просто не му се говореше за това. А аз, тъпата крава, май наистина бях прекрачила някаква граница с тези въпроси. И тъкмо отново да се ударя по главата, Йешуа отговори:

— Моята вяра в Бог ми помогна да понеса всичко.

Този отговор прозвуча малко декламаторски и заучено, за да бъде самата истина.

— През цялото време ли си вярвал в Бог, въпреки мъченията? — продължих да разпитвам.

Той мълчеше. Очевидно размишляваше. Най-после отговори е меланхоличен тон:

— Eloi, Eloi, lema sabachthani.

— Моля? — попитах изумено.

— Псалм от Давид — отговори той.

— Аха… — смотолевих. Естествено, не разбрах нито една дума. Но очевидно този псалм не беше свързан с голия танц на Давид.

— Това означава: Боже, Боже, защо ме изостави? — каза тихо Йешуа.

— Това… това… звучи тъжно — казах.

— Извиках това на кръста, преди да умра. — Сега очите му бяха изпълнени с болка.

В този миг отново ми стана много жал за него. Безкрайно жал. Толкова много, че отново протегнах ръката си към неговата. Този път той не я отдръпна. Внимателно докоснах ръката му. Той все още не я отдръпваше. После я хванах, здраво.

Така седяхме там — Йешуа и аз — ръка за ръка, мълчаливо, на мостчето и гледахме изгрева над Малентското езеро.