Исус е влюбен в мен

Глава 32

Когато най-после си възвърнах способността да говоря, попитах Михи:

— И… и Исус е предсказал това?

Просто не можех да си представя, че Исус — че Йешуа би участвал в това.

— С обявяването на приближаващия край той ще накара много хора да се замислят за своите действия и да намерят пътя към Бог — заяви Михи.

— Това… не го вярвам.

Тогава Михи взе Библията, разлисти я и каза:

— Пише го на много места, виж например в Матей 24, Исус казва: „Тогава ще каже и на тези, които са от лявата му страна: Идете си от Мене, вие проклети, във вечния огън, приготвен за дявола и неговите ангели.“

— Добре се ориентираш в материята… — смотолевих. И после попитах боязливо: — Знаеш ли какви са критериите за приемане в небесното царство?

— Явно си убедена, че този мъж е Исус — каза Михи. Вече изглеждаше ужасен. Моят страх изглежда бавно се бе пренесъл върху него. Или той наистина се тревожеше за мен.

— Какво трябва да прави човек — обясни тогава той — не е казано точно в Откровението на Йоан. Но предполагам, че ако човек се е ръководел в живота си от множеството повели в Библията, не би трябвало да има проблеми.

— Множеството? Мислех, че са само десет.

— Много повече са, цял куп. Със сигурност над седемстотин — заяви Михи. При това той нервно се изкиска, понеже по челото ми беше избила пот. Аз не знаех дори десетте заповеди! Като се изключат „Не убивай“, „Не кради“, „Почитай родителите си“…

О, о! Почитай родителите си, ето че вече имаме проблем!

А какво ли беше положението със заповедите, които още не знаех?

Помолих Михи да ми каже други повели.

— Но много от тях изобщо не те касаят.

— Например?

— В петата книга на Мойсей пише: Мъжете не бива да носят женски дрехи.

— Лошо му се пише на Дейвид Бекъм — казах.

Михи взе Библията и ми показа друга повеля:

— „Да не чифтосваш две животни от твоя добитък, които са от различна порода.“ (Левитикус 19:19).

— Ще кажа това на морските свинчета и на кучетата — рекох и имах чувството, че с тези правила наистина няма да стигнем до никъде.

Михи продължаваше да прелиства:

— „Ако двама мъже се спречкат и жената на единия се притече да отърве мъжа си от другия, и ако тя протегне ръка и го хване за срамните части, тогава можеш да й отсечеш ръката.“ (Второзаконие 25:12).

— Това сякаш е взето от самия живот — казах нетърпеливо. Зверски се страхувах, а трябваше да слушам безполезни правила.

Михи понечи да прочете и предписанията за къпането от третата книга на Мойсей, които трябваше да се спазват от мъжете след семеотделянето, но дръпнах Библията от ръката му:

— Това вече наистина не ми се слуша.

Той кимна с разбиране и каза:

— Мисля, че е напълно достатъчно човек да се придържа към десетте заповеди.

Понеже не ги знаех всичките, накарах Михи да ми посочи мястото, където бяха изброени десетте заповеди. И така, за първи път в живота си четях Библията задълбочено. До какво ли не води инстинктът за самосъхранение…

С първите три заповеди нямах проблеми: Един е Бог, да не се кланям на други богове, освен на него и да не си правя кумир и никакво изображение на него. Дотук всичко беше окей. Макар че за момент отново си представих образа на Бог, легнал на кушетка при психотерапевт, защото проявяваше характерните черти на някой, вманиачен на тема контролиране на ситуацията.

И четвъртата заповед беше приемлива: трябваше да почивам на седмия ден. Всъщност, правех това цял живот, не бях от работохолиците, които работят и през уикендите. Някак си ме забавляваше представата, че привържениците на непрекъснатото работене в крайна сметка именно по тази причина нямаше да отидат на небето… Също не съм убивала, не съм прелюбодействала (нали никога не съм била омъжена, а женените мъже не се интересуваха от мен). Не съм и крадяла (най-много да взема нещо на заем и да не го върна) и нито съм пожелавала къщата на ближния, нито пък жена му (за „пожелаване на мъже“ не се казваше нищо в деветата заповед).

Според Михи, аз, в своя страх от огненото езеро, тълкувам едностранчиво заповедите в своя полза. Разбира се, той имаше право, аз често съм пожелавала мъжете на други жени. Твърде често. И, противно на това, което ми се е искало, твърде често не съм ги получавала.

Бях нарушила и десетата заповед, като реално постоянно пожелавах нещата на хората: кабриото на Марк, колекцията от обувки на колежката, фигурата на Дженифър Анистън…

Но това, което ми създаваше най-много главоболия, беше заповед номер пет, онази тъпотия с родителите! Дали щях да успея да изгладя нещата до свършека на света, когато и да е той?

Малко по-късно влязох в урологичния кабинет на баща ми. Попитах Магда, жената на рецепцията, с която заедно остаряваха в този кабинет, дали мога да вляза при него. Без да се замисли, тя ме заведе в кабинета му и веднага започна да ми прави какао. Тази жена упорито пренебрегваше факта, че междувременно съм станала на трийсет и пет.

Баща ми беше облечен в бялата си престилка. Той тъкмо сортираше най-различни лекарства с изтекъл срок на годност, за да ги дари на една помощна организация в Африка и се изненада, като ме видя:

— Какво правиш тук?

— Искам да ти кажа, че уважавам решението ти за Светлана. — Да си искрен в почитта си към родителите, не го пишеше в Библията.

— О… — каза смаяно баща ми. — Това… това ме радва. Мълчах и си играех с една писалка, която беше на бюрото му.

— Значи нямаш нищо против тя да се нанесе при мен? — попита той.

— Ако това е твоето желание, аз съм окей — излъгах и стиснах силно писалката.

— Обмислям да се оженя за нея — заяви татко. Сигурно се е страхувал, че ще реагирам негативно.

Но сега, когато идвах с мир, той се бе осмелил да заговори по темата.

— Ако това е, което желаеш… — Това, с родителите наистина беше трудно.

Баща ми обаче се зарадва на отговора. И реши да се възползва от благоприятния момент:

— Смятаме да имаме още едно дете.

— В Никакъв Случай!!! — Изкрещях.

Баща ми беше шокиран. Хвърлих писалката и изскочих от кабинета. Без дори да удостоя с поглед какаото на Магда.

Пред вратата на кабинета се облегнах на стената и изругах:

— Дявол да го вземе, защо не ми се получава?

Един старец, който тъкмо влизаше в кабинета, ме попита:

— И вие ли имате проблеми с уринирането?

Хвърлих му злобен поглед и човекът уплашено побърза да влезе в кабинета. Тогава оттам излезе Магда, с чашата какао в ръце.

— Не ща проклетото какао — озъбих й се.

— По-добре го изпий — каза съчувствено тя.

— Не го искам!

— Баща ти каза да ти предам, че не желае повече да те вижда. Каза да си опаковаш нещата и да се махаш от дома му — прошепна тихо и ми тикна чашата. И аз мрачно засърбах какаото.

Когато го изпих, ми хрумна, че имам още една възможност да почитам родителите си. Пък макар и да ми беше изключително трудно.

С майка ми си уговорихме среща в едно кафене на Малентската пешеходна зона, поръчахме си капучино и аз се заех да почитам майка си. Горе-долу толкова искрено, колкото и баща ми преди малко.

— Аз… аз съжалявам, че през последните години бях толкова агресивна към теб.

— Изобщо не ти вярвам — отвърна майка ми.

— Но… но защо?

Тя ми обясни, че очите ми гледали встрани, което издавало, че лъжа. И че прекомерно агресивно съм стиснала лъжичката, което било свидетелствало за потиснат гняв.

— Какво има? — попита тя.

— О, забрави — отговорих и понечих да стана. Идеята беше откачена. Когато навремето Мойсей е слязъл от планината Синай с десетте Божи заповеди, хората едва ли са имали майки, завършили психология.

— Но нещо ти тежи на сърцето. — Тя ме хвана за ръката и кротко ме натисна да си седна пак на мястото. Сигурно се радваше, че през всичките тези години за първи път се обръщам към нея и просто не искаше току-така да изчезна отново.

— Заради моята връзка с Гавраил ли? — съвсем погрешно предположи тя.

И тъй като не отговорих — как ли щеше да й прозвучи това, че свършекът на света наближава и че искам да спася дебелия си задник от огненото езеро, — тя заключи, че наистина е свързано с Гавраил. С мъжа, за когото предполагах, че знае, че този, когото е приютил в пасторския си дом, е Исус. Замислих се за това, което беше споменал Исус, как навремето Гавраил е известил на Мария за неговото раждане, но не стигнах до никакво разумно обяснение — не ми изглеждаше като човек, който е изобретил машина на времето.

— Самотна съм, затова съм с него — обясни тя. — Много самотна.

Погледнах я учудено. Това не беше психотерапевтичен похват. Беше искрена. А това ме плашеше.

— Съжаляваш ли? — попитах внимателно.

— Че навремето напуснах баща ти ли?

— Да.

Тя мълчеше. Дълго. Изгубих търпение:

— До края на месеца ще ми отговориш ли?

— Съжалявам само за това, че по този начин изгубих теб — каза нещастно тя.

За първи път осъзнах, и най-вече почувствах, че тя никога не е искала да ме напусне. Искала е да напусне само баща ми. Ала тогава едното е вървяло заедно с другото.

Щом разбрах това, болезнената буца, която ми тежеше от двайсет години, се пръсна.

— Ще бъде глупаво, ако сега се прегърнем, нали? — попитах глухо.

— И кичозно — отговори тя.

— Абсолютно.

— Но напълно уместно — отбеляза. У нея отново се прояви психоложката. Но за първи път в живота ми това не ме ядоса. Изправих се нерешително. Тя също. И се прегърнахме.

Може би това с почитането на родителите, не беше чак толкова трудно.

На връщане към вкъщи се чувствах някак облекчена, и то не само защото вече имах по-сигурни позиции за небесното царство. Тогава ми се стори, че видях от другата страна на улицата Свен как… разговаря с Джордж Клуни?

Видях ги двамата само за миг, преди да завият зад ъгъла и да изчезнат от погледа ми. Но почти бях готова да са закълна, че това беше Джордж Клуни.

Маленте ставаше все по-странно място.