Исус е влюбен в мен

Глава 22

След всичко, което бях преживяла, си мислех, че цяла нощ няма да мигна. От друга страна, за малко не се удавих и прекосих боса цяло Маленте, бягайки от Свен. Ето защо, макар и духът ми да бе превъзбуден, тялото ми желаеше пълен покой. За нула време заспах и сънувах странен сън. Стоях пред олтара, Гавраил ме питаше дали искам, но до мен не стоеше откаченият Свен, а Йешуа. Кръстът зад него на стената беше празен, вероятно бе скочил от него и се беше облякъл с много изискан сватбен костюм.

Отговорих на Гавраил от цялото си сърце: „Да, искам.“

Йешуа се доближи до мен за целувка. Ръцете му нежно докоснаха лицето ми. Беше просто изумително това негово докосване. Сърцето ми биеше силно. Устните му се приближаваха все по-близо. Аз треперех от вълнение. Брадата му вече докосваше лицето ми и ме наелектризира. Той понечи да ме целуне… толкова копнеех за това… устните му да докоснат моите… тогава се събудих с писък.

Когато спрях да пищя, си дадох сметка, че моето подсъзнание искаше да се омъжа за Йешуа?!?!

Защо тъпото ми подсъзнание не можеше да стои настрана от моя живот?

Погледнах към часовника: 8.56 часа. Толкова ли късно е станало? След четири минути Йешуа щеше да застане пред вратата — той идваше винаги в девет, за да работи на покрива. Не исках да го виждам! Твърде много се страхувах от него! От една страна, това беше страхът, който изпитват жените във филмите на ужасите, когато знаят, че лудият с верижния трион се приближава. А от друга страна, това беше страхът от собствените ми чувства.

Навлякох дрехите си, като пропуснах несъществените неща, като например да си измия зъбите и лицето, да се среша и да вържа обувките си. Изскочих от вкъщи и се пльоснах по нос. Проклети връзки!

Дъщерята на Светлана рисуваше на улицата с тебешир, тя видя как паднах и избухна в смях. Окопитих се, вързах връзките на обувките си и като че ли чух малката да казва:

— Косата ти изглежда тъпо.

Майка и я беше научила на немски. Не бях привърженик на подобен вид разбирателство между народите.

— Мама има по-хубава коса от твоята — заяждаше се момичето със своя беларуски акцент.

— На колко си години? — попитах малката.

— Осем.

— Ако продължаваш така, няма да станеш на девет.

Тя изпусна уплашено тебешира. Тогава видях, че Йешуа се задава по улицата. Хукнах да бягам като Форест Гъмп. При това се молех горещо Йешуа да не е забелязал бягството ми. Докато не ми хрумна, че във връзка с Йешуа, май е по-добре да не се моля на Бог.

Най-накрая, останала съвсем без дъх, пристигнах на езерото и седнах задъхана на едно мостче. Когато отново задишах нормално, погледнах към блестящата на слънцето вода. Дори неколцина туристи отново караха водни колела. Лекият бриз галеше кожата ми. Всичко, което се беше случило вчера, ми се струваше толкова нереално. Като сън. Може би съм си въобразила, че Исус ме е спасил. Това беше логичното обяснение. А също и успокояващото, въпреки че имаше за резултат перспективата все по-често да чувам изречения като: „Мари, сега двамата яки младежи ще те отведат за електрошокова терапия.“

Все пак в този случай и двамата с Йешуа щяхме да минем за луди. Той, защото се мисли за Исус, а аз, защото виждам Исус. Значи щяхме да си паснем идеално. По-късно двамата можехме да си имаме много сладки, малки откачени бебенца…

Момент, излиза, че не само исках да се омъжа за него, но исках и деца от него?

Както навремето с Марк. Оставаше само да измисля и имена за децата. Бях по-влюбена, отколкото си мислех.

Отколкото някога съм била през живота си.

Да му се не види!

Едва си дадох сметка за това, и чух зад себе си мек глас, който ми каза:

— Мари?

На мостчето стоеше Йешуа. Значи все пак ме е проследил.

— Радвам се да те видя — нежно се усмихна той.

— Брлбг — отговорих.

— Ти се боиш от мен — заяви спокойно той.

— Нлзтк.

— Затова и бягаш от мен.

— Хрфссл.

— Не бой се.

Той каза тези думи така невероятно нежно, че страхът мигом се изпари от тялото ми.

— Искам да те попитам нещо — каза Йешуа.

— Питай спокойно — рекох. Без този глупав страх бях отново в състояние да произнасям гласните.

— Искаш ли тази вечер отново да вечеряме заедно?

Едва успях да запазя самообладание. Той искаше да излезе с мен!

— Това би означавало много за мен — допълни той.

Той наистина го мислеше, чувствах го. Наистина означаваше нещо за него.

А това означаваше, че аз означавам нещо за него!

А това пък означаваше: Юхухууу!!!!

Усмихнах се самодоволно като пушещо хашиш медено конче, а Йешуа седна до мен на мостчето. Съвсем близо. Когато ме погледна, коленете ми омекнаха, стомахът ми по странен начин се отпусна. Сега краката ни се клатеха едни до други над водата. Приличаше на чуден миг между двама откачени. Но за жалост Йешуа каза нещо, което срина всички мои надежди, че ние просто сме в плен на лудостта:

— Езерото е много по-спокойно от вчера.

— И ти ли си бил вчера на езерото? — попитах ужасено.

— Аз те носех по него. Не помниш ли?

Значи не е било халюцинация. Не бях разказала на никого за своето преживяване. Откъде можеше да знае Йешуа, ако не се беше случило точно така?

— Ти… значи ти наистина си Исус — казах глухо.

— Да, разбира се.

— О! — изстенах. Нищо друго не ми хрумна. Нищо подобно на „Аз стоя пред Божия син!“, или „Той отново броди по земята!“, или „Това е чудо!“ Само едно тъпо „О.“ Цялото ми същество беше само едно изтощено, уморено и изтормозено „О.“

— Добре ли си? — попита Йешуа съчувствено.

— Ооо.

— Мари, всичко наред ли е? — сега пък прозвуча дори обезпокоено.

Изобщо не бях добре. Такива като мен нямаха работа край Исус.

— Защо искаш да вечеряш точно с мен? — попитах уморено.

— Защото ти си съвсем обикновен човек.

— Съвсем обикновен човек ли?

— Ами да.

Има и по-добри комплименти. Хиляди. И със сигурност ги е имало още навремето в Палестина. Но всъщност защо ми бяха комплименти от Исус? Самото желание за това си беше абсурдно. Смешно. Откачено.

Погледнах към езерото. С всяка секунда то ставаше все по-спокойно. Нямаше вълни, нямаше буря, нямаше светкавици. Макар че щяха да бъдат изключително добър фон на откритието, което направих, че в момента седя тук до Исус.

— Мълчиш.

Правилно отбелязано, помислих си.

— Какво ти е?

— Аз… аз не мисля, че е правилно да се занимаваш с мен.

— Защо да не е?

— Аз не съм достатъчно значима. Ти трябва да седиш до папата. Или до някой като него.

Или да подплашиш Далай Лама, допълних наум.

— Ти си точно толкова значима, колкото и папата — отвърна Исус.

— Присъщо ти е да говориш така. Та нали си Исус. Трябва да считаш всички хора за равни. Но аз мисля, че не съм достойна да бъда до теб.

— Достойна си.

Това само идваше да покаже, че той не знае нищо за моите провали. Да знаеш, че не си постигнал нищо особено в живота си, е едно. Но да си дадеш сметка за това в присъствието на Божия син, е нещо съвсем друго.

— Имам една молба към теб — каза Исус и ме погледна дълбоко в очите.

— И каква е тя?

— Прекарай тази вечер с мен така, както би я прекарала с всеки друг човек.

— Но ти не си кой да е.

— Напротив, всеки човек може да е като мен, стига само да поиска.

Разбира се, помислих си. Следващият път и аз ще тръгна по водата.

— Защо би искал това? — запитах го.

— Защото… защото… — чудеше се откъде да започне той. За първи път бях свидетел на това, как той се колебае. Имаше ли някакви чувства към мен? Затова ли ме покани на среща?

Не, дори самата мисъл за това беше кощунство! Божият син нямаше как да се влюби в смъртна. Още по-малко пък в мен.

Исус се покашля и отговори с твърд глас:

— Защото ми е любопитно да узная как живеят хората в днешно време.

Значи това било. Трябваше му екскурзовод. Кимнах вяло в знак на съгласие. И той искрено се зарадва на това.

Йешуа се върна обратно в къщата ни, за да довърши поправката на покрива. А аз тъпо се зазяпах в езерото. Бях обещала среща на Исус. Този факт постави нов рекорд в класацията „Още колко по-объркан може да стане животът ми?“.

Но след като Божият син желае да му бъде показан светът, какво може да му се отвърне? „Сори, но предпочитам да отида да си оскубя веждите“?

Поседях още известно време и се опитах да осмисля случващото се. Мисълта, че един толкова комичен човек като мен е влюбен до уши в Исус, заемаше челно място в списъка на нещата за осмисляне. Но това не беше кой знае колко сложно да се осмисли. Съзнаването, че става въпрос за Исус, парираше всички мои чувства. Вече не чувствах абсолютно нищо към него. Слава на Бога.

Вместо това ме занимаваше мисълта как ще прекарам вечерта с него. Какво би предпочел да преживее човек като Исус? При това подозирах, че той няма и никакви очаквания. И веднага след това установих, че аз също почти не знам какво да очаквам от него.

За да променя това, отидох в нашата хубава Малентска книжарница и помолих служителката за една Библия. Тя попита:

— Кое издание?

Честно казано, идея си нямах какво имаше предвид тя. Имаше различни Библии, така ли? Ако да, тогава защо? Това ремикс версии ли бяха?

— Стандартното — отговорих, правейки се на компетентна.

Книжарката ми продаде една Библия, при което извърна лицето си от мен. Дали хлапето ми намекваше, че имам лош дъх?

Седнах в едно кафене, поръчах си кафе с мляко, разлистих Библията и установих, че стилът, също както навремето часът по конфирмация, безкрайно ме отегчава, дори и сега, когато проявявах жив интерес по темата. Ето защо реших да се обърна към посредник, който да ми обясни нещата с прости думи. Запътих се към видеотеката на Михи и позвъних на вратата. Той ми отвори още сънен и небръснат. Освен това носеше тениска с доста подходящ за моето положение надпис с реплика на Йода: „Да забравиш трябва, което преди научил си.“

— Какво търсиш тук? — прозя се той, при което пропъди съня от очите си.

— Аз… аз… хрумна ми да те видя — отговорих.

— Посред нощ?

— Единайсет часа е.

— Така де, посред нощ.

— Бих искала да гледам някои филми.

— Какви филми? — попита Михи.

Отговорих с мърдане на устните:

— За Исус…

— Този Йешуа наистина те кара да откачаш — заяви загрижено Михи с някаква — ако съм чула правилно — изненадваща за мен нотка на ревност.

— Не, не — опитах да се измъкна. Но след всичко, което бях преживяла през последните дни, това прозвуча напълно неубедително.

— В едно може да си сигурен — заявих на Михи, — вече нямам никакви чувства към него.

Поне това е вярно.

Михи видимо остана доволен. Той влезе с мен във видеотеката, сложи кафе и без да ме пита дали искам, ми предложи дъвка.

— Значи наистина имам лош дъх — заявих плахо.

— С него ще сразиш всеки противник при ръкопашен бой — отвърна Михи. Дадох си сметка, че и Исус трябва да го е усетил, докато си говорехме на езерото. Веднага лапнах четири дъвки наведнъж.

Михи ми направи малка ретроспекция на филмите за Исус на огромния телевизор във видеотеката. Първо гледахме „Страстите Христови“, творение на Мел Гибсън за разпъването на Исус.

— Какви ги плещят тези? — попитах, тъй като не им разбирах нито дума на актьорите.

— Гибсън е заснел филма на арамейски и латински — обясни Михи, а аз си помислих, че Гибсън спокойно е можел да накара филмовите си герои да общуват помежду си с морзовата азбука.

„Страстите Христови“ си беше истинско клане. Филм на ужасите за фенове на Библията. А евреите във филма бяха представени в човеколюбивата традиция на пропагандния апарат на Гьобелс. Когато най-после Исус бе разпънат на кръста, това беше представено така нагледно, че ме накара да оценя високо факта, че не съм закусвала. Дори не можех — и най-вече не исках — да си представя, че мъжът, който тази сутрин седеше на мостчето до мен, е преживял всички тези мъчения.

В противовес на това Михи ми показа и музикалния филм от седемдесетте години „Исус Христос суперзвезда“. Само след няколко минути вече изпитвах носталгия към филма на Гибсън, тъй като тук ужасът беше още по-голям: Исус пееше поп рок хитове!

При това неговият интерпретатор гримасничеше като Луи дьо Финес и изглеждаше точно толкова уравновесен. Всъщност превъзхождаше го само черният актьор, който играеше Юда и танцуваше наоколо издокаран с бели дрехи в диско стил.

След четвърт час спряхме филма и се загледахме в „Последното изкушение на Христос“ от Скорсезе. Този филм ми хареса много повече от другите два. Тук Исус си беше истински човек. Добре де, невротичен човек. Но все пак човек. А и кой нямаше да е невротичен при такъв властен баща?

Това, че във филма той получи на кръста още веднъж възможността да се ожени за Мария Магдалена и да стане обикновен смъртен, беше разтърсващо. На човек му идеше просто да извика: „Направи го!“

Разбира се, стана ми ясно, че тази Мария, за която говореше Исус по време на нашата среща, трябва да беше Мария Магдалена. Поисках да узная от сведущия по библейските въпроси Михи каква точно е била тя. Блудница? Съпруга? Танцьорка на модерни танци?

Михи ми обясни, че в Библията никъде не се споменава, че е била разкаяла се блудница или съпруга на Исус, както и никакви отпратки към това, че е можела да танцува фънки.

Все пак съществуваха сведения, че двамата са се целували. Това го няма в Библията, но затова пък го има в един друг стар текст от втори век след Христа, в така нареченото Евангелие на Мария Магдалена.

Ако беше вярно това, което пишеше в този ръкопис, мислех си, то Исус все пак е бил човек, способен да обича земна жена.

Може би и днес той би могъл…

Не желаех да разгръщам нататък мисълта си. Това беше поредица от мисли, твърде опасни за човек като мен…