Избави ни от злото

21

Уолър се обърна към Алън Райс и го попита:

— Вярваш ли в Бог?

Двамата току-що бяха слезли от самолета на Уолър след дългия полет. В момента се возеха на задната седалка на кадилак ескалейд под наем на път за една среща. Райс се беше вторачил в екрана на лаптопа си, където се виждаха само бързо променящи се числа. Въпреки това не показа с нищо, че въпросът на работодателя му го е изненадал.

— Всъщност не съм мислил за това, откакто пораснах.

Уолър изглеждаше заинтригуван.

— А ако се замислиш сега?

— Бих избрал позицията, че човек трябва да е подготвен за всичко, но да си призная, в последно време не следвам това правило.

Уолър явно се разочарова от отговора.

— Наистина ли?

— С уговорката, че човек все пак трябва да полага усилия, за да получи онова, което иска от живота, вместо да се моли на нещо, което не може да види с очите си.

Уолър се усмихна доволно.

— Предполагам, че и ти не си вярваш, Евън.

— Напротив, моля се всяка сутрин и всяка вечер и ходя на църква всяка седмица. Вярвам в Бог с цялото си сърце, както майка ми и нейната майка преди това. Французите обичат хубавия живот, но са и много усърдни във вярата си, както може би знаеш.

— Не разбирам…

Уолър го прекъсна, като махна с ръка.

— Не обвинявам другите хора, че не са вярващи, нито пък, че искат, както ти се изрази, да бъдат подготвени за всичко. Рано или късно всички ще трябва да се изправят пред Бог.

Той погледна Алън в очите и добави:

— Ти също.

Райс бързо сведе очи към екрана на компютъра, преди от устата му да се е изплъзнала някоя неподходяща фраза или изражението на лицето му да го издаде. „В такъв случай и ти ще трябва да се изправиш пред Бог. И не ми се вярва, че като се молиш по два пъти на ден и ходиш на църква, ще се спасиш от проклятието на ада.“ Подобни думи щяха да му струват живота. Вместо това той смени темата:

— А довечера?

Уолър бавно кимна и отвори малко прозореца от своята страна, за да влезе свеж въздух.

— В интерес на истината срещата довечера също е усложнение, свързано с религията. Хората, които ни очакват, наистина вярват, че всеки, когото убият в живота, ще им служи в смъртта. А също и че в рая ги очакват непорочни девици. Изненадващо е, че повече мъже не приемат исляма дори само заради тази идея.

— Може би щяха да се осмелят, ако не бяха под чехъл.

— Тази вечер си особено остроумен, Алън.

Райс заговори по-сериозно:

— Това е съвсем нов бизнес за теб. Да продаваш на ислямски терористи?

— Не ти ли омръзна от азиатски проститутки? Колко бройки трябват, за да задоволят слабините на мъжката западна цивилизация?

— Очевидно повече, отколкото можем да осигурим. Но паричният поток в този бизнес е колосален и стабилен. Това е двигателят за всичките ни други проекти.

— Човек има нужда от нови предизвикателства.

— И все пак. Обогатен уран? За производство за ядрено оръжие? Като нищо ще ударят Монреал вместо Ню Йорк. Не бих се доверил на мерника им.

— Светът трябва да бъде поразтърсен, не мислиш ли? Прекалено застоял е. И твърде предвидим. Хората на върха се задържаха прекалено дълго.

— Не знаех, че имаш интерес към геополитиката.

— Има много други неща, които не знаеш за мен. Пристигнахме, струва ми се.

Райс погледна през прозореца към сградата, до която се доближаваха. Последните двайсет минути от полета бяха изпълнени с турбуленция, защото закачиха опашката на една отминаваща гръмотевична буря, а пътуването в колата по селски пътища в продължение на още петдесет километра изобщо не беше помогнало на стомаха му да се успокои. А хората, с които щяха да се срещнат, караха стомаха му да се свива по съвсем друга причина. Естествено, шефът му не изглеждаше притеснен нито от бурята, нито от предстоящата среща.

Всеки, който търсеше начин да се сдобие с части за ядрено оръжие, за да може да го използва и да избие максимално голям брой хора, без съмнение беше луд. Райс беше приел, че работодателят му е луд поне в известна степен, и се беше научил да живее покрай него. Но хората, с които щяха да се срещнат тази вечер, бяха неизвестна величина в уравнението. Искаше му се Уолър да не беше настоявал да го придружи.

Когато се беше опитал да отклони предложението, Уолър съвсем очаквано го беше нагрубил.

— Дясната ми ръка няма право да избира с кого да се среща. А един страхливец не може да бъде дясната ми ръка. За твое съжаление, Алън, нито една друга част от тялото ти не ми върши работа.

Шегата беше произнесена с тон, от който ставаше ясно, че всичко е съвсем на сериозно. Затова Райс се беше качил на самолета и беше прелетял няколко часови пояса, за да помогне на шефа си в преговорите за бъдещата смърт на хиляди невинни жертви.

— Как искаш да започнем срещата? — попита го Райс.

— Ще ги поздравим с усмивка. Ако искат да ядем и да пием, ще приемем. След това започваме да преговаряме. Между другото гледай да не им показваш подметките на обувките си, това се смята за голяма обида.

— Има ли нещо друго, което трябва да знам?

— Да, най-важното.

Райс го погледна с очакване.

— Ако стане нужда да бягаме, бягай бързо.

Райс изглеждаше шокиран.

— Има ли такава вероятност?

— Не знам. Но мога да ти кажа, че нямам доверие на мъже от пустинята, които се увиват в чаршафи и искат да взривят целия свят.

— Тогава защо сме тук, за бога?

— Нали ти казах, човек има нужда от нови предизвикателства.

— Наистина ли смяташ, че може да се наложи да бягаме?

— Ако се стигне дотам, внимавай да не тичаш пред мен.

— Защо?

— Защото ще те застрелям и ще прескоча трупа ти.