Избави ни от злото

33

Реджи се наведе, за да снима една пчела, кацнала върху стрък лавандула. После се изправи, прибра фотоапарата в задния джоб на белите си джинси и продължи към абатството „Сенанк“. Основано през дванайсети век от цистериански монаси, то се намираше на около трийсет километра от Горд и до него се стигаше по виещо се планинско шосе, което се водеше с две платна, но на практика беше широко колкото за една кола.

Тя се приближи до древната постройка, където векове наред се бяха изучавали тънкостите на вярата. Сега в нея се помещаваха параклис, книжарница, магазин за сувенири и пространство, в което можеха да се провеждат различни събития. Тук все още живееха и монаси, които произвеждаха най-различни неща за продан, включително мед и ликьор. Земите наоколо бяха покрити с лавандуловите ливади, с които Прованс беше най-прочут, макар че на идване Реджи беше минала и покрай не по-малко впечатляващи поля от слънчогледи. Във всеки случай тя не беше дошла до абатството, за да се любува на растителността. Имаше среща. Беше избрала това място най-вече защото беше невъзможно някой да я проследи до тук. Това беше единственото предимство на смъртоносно тесните шосета.

Тя тръгна заедно с една туристическа група, но се отдели в посока на магазина за сувенири, когато те завиха към параклиса. В магазина беше горещо, а на тавана пърпореше един-единствен вентилатор, който успяваше само да размести топлите пластове застоял въздух. Във фоайето имаше машина за кока-кола и капучино. Реджи спря до един щанд, на който бяха изложени големи фотографски албуми за Прованс. На кориците на много от тях, естествено, имаше лавандулови поля.

Докато разлистваше една книга за историята на абатството, мобилният й телефон избръмча. Тя провери текстовото съобщение, което гласеше: „на шест часа“. Реджи остави книгата, взе друга и небрежно се обърна.

Уит стоеше зад нея и разглеждаше една малка дърворезба, изобразяваща абатството, която струваше петнайсет евро. Беше с бейзболна шапка, тъмни очила, износени джинси, едноседмична брада и слушалки на айпод в ушите. Той остави сувенира и излезе навън. Реджи изчака една минута, после си купи книгата, която разглеждаше, и го последва.

Уит стоеше до една ниска каменна стена, която минаваше по протежение на фасадата. Държеше фотоапарата си и гледаше през визьора. После вдигна поглед и я забеляза.

— Ще ме снимате ли пред абатството? — попита я той.

Тя се усмихна.

— Само ако и вие ме снимате.

После продължиха да се разхождат заедно.

— Има ли резултати за моя приятел Бил? — попита тихо тя.

— Съвсем не. Отпечатъците му не излизат никъде. Както и снимката му. Явно е добро момче. Между другото пълното му име е Уилям А. Йънг.

— От какво е съкратено това „А.“?

— Не можахме да разберем.

— Дали е усетил, че вие двамата сте влизали в стаята му?

— Бяхме много внимателни и оставихме всичко както си беше. Паспортът му е американски и адресът е истински. В САЩ има много мъже на име Уилям Йънг, регистрирани като лобисти. Не можем да ги проверим за времето, с което разполагаме. Но вероятно няма и смисъл. Не виждам нищо съмнително в него.

— Или алибито му е също толкова добро, колкото и моето.

— Или пък просто е този, за когото се представя, Редж.

— Той прескочи стената на вилата, а след това ми отне оръжието. Какъв е този лобист?

Уит вече изглеждаше разтревожен.

— Ами той е доста едър. Но разбирам какво те притеснява. Добре, какво искаш да направим?

— Не съм сигурна. Какво мисли професорът по въпроса?

— Най-мъдрият сред мъдреците каза ти да решиш, като използваш оперативния си опит.

— Супер. А ти какво мислиш?

— Аз мисля, че нашата работа е да заковем Кукин. Ако се налага да правим промени в движение само заради някакво подозрение, може да се издъним. Така че предлагам да продължим по първоначалния план, а ако се появи по-сигурна информация, ще се съобразим с нея.

— Как е Дом?

— Винаги готов. Как ти се стори старият Фьодор?

— Точно както си го представях. Прави се на чаровник и не търпи отказ.

Уит я погледна скептично.

— Нали не си хлътнала?

— По това чудовище? Хубава работа!

— Нямах предвид него.

Реджи го изгледа строго.

— Висок, тайнствен, прескача стени? — ухили се Уит.

— Ще се престоря, че не съм те чула — отговори хладно тя.

— Виж, не се опитвам да ти казвам какво да правиш…

— Не се опитвай, Уит.

— Просто искам да внимаваш.

— Виж кой го казва.

— Това пък какво означава?

Тя го погледна накриво.

— Наистина ли си нарисувал свастика на челото на мишената със собствената му кръв, след като си го прострелял в топките?

— Какво да направя, имам артистични заложби.

— Ясно. Е, аз се връщам.

— Значи довечера имаш среща с нашия украински приятел?

— Да.

— Чудя се дали високият тайнствен атлет няма да бъде някъде наблизо.

— Горд е малко градче.

— Само гледай да не попаднеш в тройка. Понякога става голяма бъркотия. И преди да попиташ, да, казвам го от личен опит.

— Уит, понякога не знам как те издържам.

— Сигурно заради чара ми.

— Откъде знаеш, че изобщо имаш чар?

Той сякаш се обиди.

— Ами нали съм ирландец. Чарът ни е в ДНК-то.