Избави ни от злото

92

Изминаха още часове, после им сложиха белезници на ръцете, вериги на краката, лепенки на устите и качулки на главите и ги натовариха в един пикап със затъмнени стъкла, с който ги караха дълго време. Шоу броеше секундите наум. Въпреки че не се движеха по големи магистрали, поне доколкото можеше да определи, скоростта им беше доста постоянна, най-малко сто километра в час, ако се съдеше по шума от двигателя и свистенето на въздуха.

Когато колата най-сетне спря, Шоу направи грубо изчисление. Бяха пътували девет часа. Не беше ясно в коя посока, макар че според него не беше много вероятно да са се движили обратно на запад към Монреал или на юг към Съединените Щати. Охраната на границата между САЩ и Канада не беше много строга, но четирима завързани с качулки на главите, натоварени в пикап, щяха да предизвикат поне известно любопитство. Ако не беше така, за пограничната сигурност на САЩ нямаше никаква надежда.

Така оставаше да са пътували на север или на изток. Девет часа право на изток през Канада със сто километра в час означаваше да са преминали през щата Мейн в САЩ, за да стигнат до Ню Брънзуик или още по-далеч, до Нова Скотия. А когато техният пикап беше спрял принудително, най-големият град наблизо беше Квебек. От там до Халифакс в Нова Скотия беше много по-далеч от приблизителното разстояние, което бяха изминали. По тези причини Шоу заключи, че по-скоро бяха пътували на север, отколкото на изток, за да заобиколят границата със САЩ, вместо да я пресекат. Бяха спирали само веднъж, за да се облекчат край пътя, а после отново бяха продължили.

След известно време вратите на колата се отвориха и ги принудиха да легнат по очи, донякъде един върху друг, в каросерията на пикапа. За един ужасен миг Шоу си помисли, че това е краят. Моментът за екзекуцията. Той чу забързаното дишане на спътниците си и реши, че и те си мислят същото.

Вместо това върху тях падна тежък брезент и един глас каза:

— Нито звук, иначе приятелката ви е мъртва.

Вратите на пикапа се затвориха и колата продължи. После спря. Вратите отново се отвориха. Чу се разговор. Вратите се затвориха и колата колебливо продължи напред, после пак спря. Където и да се намираха, не беше на твърда земя. Пикапът се движеше, макар че двигателят беше изключен. Освен това помръдваше леко нагоре-надолу и наляво-надясно. Или поне повърхността под спрелите колела правеше така.

Минаха няколко минути и Шоу чу други шумове, включително звън на камбана и тичащи стъпки. Той усети как потеглиха с тласък — като във влак, който тръгва от перона. Това движение отговори на въпроса му къде се намират.

На кораб. Вероятно на ферибот с платформа за автомобили.

Имаше вълнение и плаването не беше приятно, особено за хора, които са проснати по очи един върху друг в каросерията на пикап. Шоу чу стоновете на Реджи до себе си и си помисли, че може пак да й стане лошо, както на ферибота от Амстердам. После плаването свърши. Пикапът отново потегли и се движи в продължение на часове, преди да спре. Тогава ги свалиха и ги накараха да вървят един след друг, без да им свалят качулките и оковите. Настаниха ги грубо на някакви седалки в затворено пространство. Шоу дори удари главата си в тавана. Когато се включи двигателят, над главата му се разнесе свистенето на пропелер и превозното средство се издигна вертикално, като накара стомаха му да се свие. Шоу разбра, че се намират в хеликоптер.

Той продължи да брои секундите, като същевременно се опитваше да определи с каква скорост се движат. Когато започнаха да се спускат, бяха изминали поне осемнайсет хиляди секунди, или пет часа. Ако бяха летели с повече от триста и седемдесет километра в час на север или на изток, бяха прекосили поне хиляда километра. Това означаваше Ню Брънзуик или дори Нова Скотия, макар че, ако бяха изминали много повече от хиляда километра, може би вече се намираха над Атлантическия океан. Но според Шоу не бяха пътували право на изток, ако се съди по ферибота.

Докато пикапът се отдалечаваше от Монреал, а после и от Квебек, се бяха намирали в южния край на водния канал, който прекосяваше тази част от Канада и беше обслужван от фериботен транспорт. Шоу знаеше това, защото преди се беше возил на един от фериботите. Нямаше смисъл да плават с кораб на север само за да се върнат с хеликоптера над същия канал и да продължат на юг или на изток. Ако целта им беше Ню Брънзуик или Нова Скотия, щяха да се качат на хеликоптера на южния бряг и изобщо да не използват ферибота. Фериботът имаше смисъл, ако се пътува право на север — към залива Хъдсън или дори към Северния полярен кръг; или на изток — към Нюфаундленд и Лабрадор.

Когато хеликоптерът кацна и те слязоха, Шоу пресметна, че не са в Полярния кръг; полетът не беше толкова дълъг и не бяха спирали за презареждане с гориво. Не знаеше какъв е моделът на хеликоптера, но за повечето модели пет часа полет с толкова много хора на-борда беше близо до максималната дължина на полета с едно зареждане. Освен това беше твърде топло. Ако трябваше да направи предположение, по-скоро бяха на изток, отколкото на север. И когато двигателят на хеликоптера се укроти и той чу как океанските вълни се блъскат в брега, Шоу стигна до заключението, че или са на брега на Нюфаундленд, или на брега на Лабрадор — което все пак покриваше доста голяма възможна територия. Освен това той все още нямаше абсолютно никаква представа как този факт може да им помогне в настоящата ситуация.

Най-сетне им свалиха качулките и лепенките на устата и всички се огледаха, докато очите им свикваха със светлината. Бяха потеглили от Монреал в късния следобед, а сега здрачът отстъпваше пред мрака на нощта. Шоу пресметна, че е минал един цял ден и повече. Къркоренето на стомаха му го потвърждаваше.

Качиха ги в друг пикап, който потегли в обратна посока на океана.

— Имаш ли представа къде сме? — прошепна Реджи на Шоу.

— Тишина! — каза мъжът, който седеше отпред до шофьора.

Десет минути по-късно пред тях се показаха светлини.

Къщата беше построена от дебели дънери, с покрита веранда и покрив от кедрово дърво. Пред нея бяха паркирани няколко пикапа. Шоу забеляза друга сграда на няколкостотин метра от там, която беше тъмна. В далечината се очертаваха силуетите на планини. Предположи, че това е най-северният край на Апалачите. Беше идвал в този район няколко пъти по работа. Беше страховита пустош и нямаше никакъв шанс да открият полицай, който да стои на някое кръстовище. Тук законът беше това, което казваше човекът с оръжието — или поне с влиянието.

Пикапът спря. Разтовариха ги и ги накараха да влязат в къщата, все още с белезници и вериги. Първият човек, когото видяха вътре, беше Паскал — усмивката му беше толкова широка, че лицето му щеше да се разцепи на две. Вторият беше Алън Райс. Третият беше причината всички да бъдат тук.

В стаята влезе Фьодор Кукин. Беше облечен спортно, с джинси и кадифена риза, и беше обут с дебели работни ботуши. Не се усмихваше в знак на триумф, нито изглеждаше разгневен. Чертите на лицето му бяха непроницаеми. Шоу се почувства по-несигурен, отколкото ако Кукин го беше нападнал. Изражението му демонстрираше самоконтрол и внимателна подготовка. Но за какво?

Следващото лице, което видя, го накара да забрави за Фьодор Кукин.

Беше пребитата Кейти Джеймс, която му се усмихна вяло.