Избави ни от злото

22

Къщата беше голяма и модерна и се намираше на цели километри от всякакви други сгради. На портала ги посрещна мъж с тъмен британски костюм по поръчка и тюрбан на главата. Той претърси Уолър и Райс и конфискува пистолета на Уолър.

— Това е деветмилиметров „Хеклер и Кох“, произведен по специална поръчка — каза Уолър на арабина. — Очаквам да ми го върнете в същото идеално състояние.

Мъжът не даде знак дали го е разбрал.

— А хората ми? — попита Уолър и посочи зад гърба си шестимата здравеняци, които бяха задържали оръжията си.

Зададе въпроса, въпреки че вероятно знаеше отговора. Арабинът обясни на несигурен английски, че те също могат да влязат в къщата, а освен това могат да останат въоръжени. Уолър се намръщи на странното разграничение, но не каза нищо.

Райс вдигна поглед към тъмната фасада.

— Май няма никой — подхвърли обнадеждено той.

Двамата тръгнаха по алеята към входа и Уолър отговори:

— О, със сигурност са си вкъщи. Няма съмнение, че ще бъдем добре дошли.

— Защо не ми звучиш толкова уверено?

— Сигурен съм. Явно ти си изпускаш нервите.

— Чудно защо — промърмори Райс под носа си.

Осветлението в къщата беше толкова слабо, че Райс трябваше да примижава, за да различи какво има в далечните ъгли на просторните помещения. Уолър и Райс следваха мъжа с тюрбана все по-навътре в къщата, а охранителите следваха тях.

Накрая водачът им спря пред голяма двойна врата, която, изглежда, беше изработена от неръждаема стомана. Той я отвори и направи знак на останалите да влязат. Те се подчиниха и видяха един мъж, който седеше на кръгла маса в центъра на помещението, осветено от една-единствена настолна лампа. Беше облечен в свободно падаща дреха, която мюсюлманите наричаха тоба. Тялото му беше закръглено, макар че лицето му беше изпито. Брадата му беше късо подстригана, а главата му не беше покрита.

— Седнете — каза той и посочи столовете, наредени около масата.

Уолър огледа помещението, без да бърза, за да прецени тактическите позиции, и направи знак на хората си да ги заемат. Едва тогава се отпусна на един стол и отвърна на погледа на мъжа.

— Очаквах повече хора — каза той.

— Аз съм оторизиран да преговарям — отговори домакинът на ясно разбираем английски.

Уолър забеляза, че мъжът се поти, а очите му се стрелкат из помещението. После изведнъж се съсредоточи върху Уолър и Райс.

— ОУ — каза той.

— Обогатен уран — потвърди Уолър.

— Как ще се сдобиете с него?

Уолър го погледна озадачено.

— Вече изяснихме този въпрос.

— Обяснете пак.

Уолър заговори монотонно, все едно водеше лекция:

— През хиляда деветстотин деветдесет и трета година между Русия и Съединените щати беше подписан договор за продажба на обогатен уран. По този начин руснаците получаваха възможност да намалят запасите си от ядрени оръжия и да се освободят от обогатения уран, който да се използва в ядрени реактори и за други мирни цели. Мога да ви говоря до утре за уранов хексафлуорид, отпадъци от обеднен уран и други подобни, но в крайна сметка всичко опира до това, че руснаците имаха петстотин тона обогатен уран, които се съгласиха да продадат на американците. До този момент янките са получили около четиристотин тона, средно по трийсет тона годишно. Целият процес се контролира и от двете страни, с изключение на първоначалното разглобяване на оръжията и отделянето на обогатения уран от останалата конструкция на ядреното оръжие. Руснаците изпълняват тази първоначална стъпка самостоятелно. Точно по тази причина определени хора, които разполагат с връзки по веригата, могат да се сдобият с известно количество скъпоценен ядрен материал.

— И вие имате такива връзки? — попита мъжът.

Уолър отново изглеждаше озадачен.

— В противен случай не бих имал никаква причина да дойда до тук и да преговарям с вас. — Той вдигна мобилния си телефон. — Мога да го докажа с едно обаждане.

— За какви количества говорим?

— Оръжия или обогатен уран?

— ОУ.

Уолър забеляза, че мъжът потрива пръсти с известно ожесточение. Мъжът видя, че Уолър го гледа в ръцете, и ги скри под масата.

— Петстотин това от този материал могат да се използват за приблизително трийсет хиляди ядрени бойни глави — горе-долу толкова, с колкото разполагаше Съветският съюз в разгара на Студената война. С моите връзки мога да се сдобия с деветдесет килограма обогатен уран. Това е достатъчно количество за две бойни глави, които могат да унищожат голям град, но може да се използва и за голям брой по-малки импровизирани устройства, предназначени за многобройни цели.

— Значи материалът е много скъп?

— Нека да го кажа така. В момента Иран харчи милиарди долари, за да изгради инфраструктура и технологична база, с които в крайна сметка ще се сдобие със същото, което предлагам да ви продам още тази вечер. Единственият по-скъп материал е плутоният, но достъпът до него е невъзможен.

Мюсюлманинът рязко се наведе напред.

— И каква е цената?

Уолър отново хвърли поглед към Райс, преди да се обърне към мъжа.

— Казвате, че сте оторизиран да сключите сделка?

— Както вие се изразихте, в противен случай нямаше да съм тук.

— Името ви?

— Не е важно. Каква е цената?

— Двеста милиона британски лири, преведени по сметката ми.

Уолър се канеше да добави още нещо, но мъжът го прекъсна:

— Дадено.

Уолър сведе поглед към тялото на мюсюлманина и подуши въздуха. После изпусна мобилния си телефон на земята и се наведе да го вдигне. В следващия миг Райс отхвърча назад, а Уолър сграбчи масата и я обърна върху мюсюлманина. Той сграбчи Райс за ръката и изкрещя на хората си:

— Бягайте!

Райс усети как го хвърлят през прозореца. Нещо остро го улучи в крака, разкъса плата на панталона му и се заби в бедрото. Нещо тежко се приземи върху него и му изкара въздуха. После го вдигнаха и го задърпаха, докато се опитваше да си поеме дъх, а от ранения му крак започна да блика кръв.

Ударната вълна от взрива в къщата го хвърли във въздуха и го преобърна. Върху него се посипаха отломки, но Уолър го беше закрил със собственото си тяло, като дишаше на пресекулки. След като дъските, тухлите, натрошеното стъкло и парчетата от мебели спряха да се сипят върху тях, Уолър и Райс бавно се изправиха до седнало положение.

— Какво, по дяволите… — започна Райс, като стискаше ранения си крак.

Уолър стана и изтупа дрехите си.

— Този идиот беше атентатор самоубиец.

— Как разбра?

— Тобата е свободно падаща дреха, а неговата му стоеше прекалено стегнато, защото динамитът отдолу я издуваше. Не можеше да се концентрира и не ни гледаше в очите. Разбрах, че крие нещо, защото човешката природа е такава, че подсъзнателно избягваме да гледаме към някого, ако не искаме той да ни оглежда. Същият инстинкт се наблюдава и при кучетата.

— А защо не можеше да се концентрира?

— Сигурно са го надрусали, за да изпълни мисията си, защото кой нормален ще пожелае да се взриви, дори ако са му обещали девици в рая? После надуших и миризмата.

— Каква миризма?

— Динамитът се съхранява в малки дървени цилиндри, напоени с вода. Има характерна миризма. Освен това долових и миризма на метал. Сигурно от сачмите в платнения пояс, завързан около тялото му. Така се получава максимален брой жертви около мястото на взрива. Нарочно си изпуснах телефона, за да погледна и под масата. До краката му имаше торба. В нея е имало акумулатор с жици, свързани с детонатора в платнения пояс. Жиците се зашиват за пояса, за да не може да ги свали лесно. Точно затова скри ръцете си под масата — за да хване детонатора. Освен това не стана, за да ни поздрави. Това е много нехарактерно за мюсюлманите. Но динамитът е тежък и той сигурно се е притеснявал, че може да забележим нещо подозрително, ако се изправи.

Уолър сви рамене в знак на примирение.

— Трябваше да го забележа още по-рано. Дай да ти видя крака.

Той приклекна и скъса крачола на Райс, за да огледа раната.

— Извинявай, че се наложи да те бутна през прозореца.

— Господи, Евън, ти ми спаси живота!

— Има кръвоизлив, но раната не е дълбока, едва ли е засегната артерия.

— Сигурен ли си?

— Виждал съм много такива рани. Ако артерията беше разкъсана, вече щеше да си изгубил съзнание, защото почти цялата ти кръв щеше да е изтекла.

Той накъса крачола на Райс на ивици, за да направи груба превръзка на раната.

— Ще ти намерим лекар при първа възможност.

Уолър се обърна към къщата и видя, че един от неговите хора със залитане върви към тях. Той бързо се приближи до него и го подхвана.

— Паскал, ранен ли си?

— Не, само ми пищят ушите.

Паскал беше грък и кожата му беше тъмна, а косата — още по-тъмна и къдрава. Беше висок метър и седемдесет и пет, жилав и пълнен с неизчерпаема енергия. Беше в състояние да тича цял ден и да стреля безпогрешно, имаше железни нерви, никога не прибързваше, когато трябваше да се действа предпазливо, и никой не беше по-бърз от него, когато ситуацията изискваше максимална скорост. Беше най-дребният от охранителите на Уолър, но същевременно беше най-опасния. Паскал беше пристигнал да живее при Уолър още на десет години и Уолър го беше подготвил да застане начело на охранителното му звено. Не притежаваше необходимия ум, за да се занимава със самия бизнес, за разлика от Алън Райс. Но въпреки това беше незаменима част от екипа на Уолър.

— А останалите?

— Танър и Димитри са мъртви. Експлозията откъсна главата на Димитри. Падна в някаква проклета саксия. Другите са добре, само синини и драскотини. Но изгубихме едната кола.

Уолър огледа димящата маса метал до входа на къщата. Кадилакът беше поел ударната вълна от експлозията и за щастие по този начин беше предпазни останалите коли. Някъде отляво се чуха писъци и Уолър и Паскал се затичаха натам. От мрака се появиха трима души — двама от тях се бореха с третия.

Още преди Уолър и Паскал да ги достигнат, двамата успяха да го укротят. Оказа се мъжът със скъпия костюм, който ги беше вкарал в къщата.

— Копелето се опитваше да избяга, мистър Уолър — обясни един от мъжете, докато извиваше ръцете на пленника зад гърба му.

Уолър протегна ръка и сграбчи мъжа с тюрбана за гърлото.

— Да го застрелям ли, мистър Уолър? — попита Паскал.

— Не, Паскал, не. Първо трябва да си поговоря с него.

Уолър погледна мъжа в очите.

— Ти си дребна риба. Онзи, който се взриви, също беше дребна риба — от тези, които хвърляш обратно във водата, защото не си струват. Но все пак трябва да се занимая с теб. Защото искам да разбера кой е заповядал това да се случи. Разбра ли ме?

Мъжът поклати глава и бързо заговори на родния си език.

Уолър го прекъсна, като говореше на същия език. Шокираният поглед на пленника явно го развесели, преди да се обърне към хората си, за да им нареди да приберат останките на Танър и Димитри.

— И още нещо — каза Уолър.

Той бръкна в джоба на пленника и извади деветмилиметровия пистолет, който му беше конфискуван по-рано.

— Много съм привързан към този пистолет. Всъщност толкова много, че ще те застрелям именно с него, след като ми кажеш всичко, което искам да знам.

Докато пътуваха обратно към самолета, Уолър се обърна към Райс.

— На пистата ще ни чака лекар, който ще се погрижи за крака ти.

— Защо ни поканиха тук само за да се опитат да ни взривят?

— Не знам още. Но ще разбера, а след това ще ги ударя много по-силно, отколкото те удариха мен.

Райс поклати глава и се засмя унило. Уолър го погледна и попита рязко:

— Какво?

— Просто си мислех, че след всичко това наистина ще имаш нужда от почивка в Прованс.