Избави ни от злото

95

Кукин крачеше сам, отпуснал пушката към земята в дясната си ръка. Далеч напред се чуваше лаят на кучетата. Но всъщност нямаше значение дали животните щяха да успеят да надушат следата. В този регион миризмите представляваха проблем заради особеностите на терена и състава на скалите. Кукин не се съмняваше, че човек като Шоу е обучен да бяга дори от опитни ловни хрътки. Това беше като игра на шах, в която трябваше да се мисли както за настоящия ход, така и поне четири хода напред. Като част от дълга си към КГБ Кукин беше проследявал много предатели през праха, калта, леда и водите на Украйна. И почти винаги беше успявал, воден от вътрешното си желание никога да не допуска поражение. Същото упорство беше двигател и на бързото му изкачване в кариерната стълбица на тайните служби. Началниците обичаха хора като Кукин, защото те им помагаха да се представят добре пред собствените си началници.

Дълго беше разсъждавал как точно да го направи. Една част от него го подтикваше да завърже всеки от тях гол на масата и след това да извади малкото си метално куфарче. Искаше да обели кожата им, да им изреже вътрешностите и да ги подложи на мъчения, които Абдул Маджид, колкото и да беше обезобразен, дори не можеше да си представи. Но в крайна сметка реши друго. Най-вече защото за разлика от Абдул те бяха демонстрирали кураж. Бяха се изправили в пряк сблъсък срещу него и бяха рискували живота си. За разлика от мюсюлманина те не се бяха скрили, за да оставят някакви надрусани лакеи да осъществят покушението. По тази причина Кукин изпитваше неволно уважение към групата на нападателите. Райс беше друго нещо. Той така или иначе щеше да загине, но Кукин го беше изпратил с тях единствено за удобство. Не възнамерявате да му посвещава много време. Той просто не го заслужаваше.

Така единственият вариант остана ловът. Тук, на своя територия, Кукин им беше дал шанс за победа — макар и съвсем незначителен. Той не беше глупак. Щеше да оцелее в този лов, а те — не. Но поне имаха възможност малко да отложат смъртта си. Освен това той също нямаше да избегне подобна участ. По някакъв начин се беше завърнал там, откъдето беше започнал. Те знаеха за малката му стая в апартамента. Несъмнено за нея вече знаеха и други хора. Сигурно дори в момента бяха там и събираха всички необходими доказателства, за да го изпратят в Украйна и да го изправят пред съда, от който единственият възможен изход беше екзекуцията.

Сънародниците ми сигурно ще ме разкъсат на парчета.

Бягството беше свършило. Евън Уолър беше мъртъв. Канадският бизнесмен беше бледо копие на мъжа, който Фьодор Кукин представляваше в действителност. Когато всичко това свършеше, той нямаше да бяга. И нямаше повече да се крие. Щеше да им се наложи да го заловят тук, където щеше да се отбранява до последно. В крайна сметка щяха да победят заради численото си превъзходство, но той щеше да вземе много от тях със себе си. Това беше най-добрата смърт за един стар воин. Щеше да умре при условията, които заслужаваше.

Той се усмихна. Може би именно по този начин най-сетне щеше да намери мястото си в историята. Истинският Киевски касапин. Но това щеше да стане по-късно. Първо тази вечер трябваше да сложи край на четири човешки живота. Не очакваше от тях да се предадат лесно, особено Шоу и жената. Щяха да се борят. Имаха нагласа да оцеляват. Е, той също беше такъв. И възнамеряваше да си остави жената за последно. Имаше специални планове за нея. Нейната смърт щеше да бъде най-бавна.

Той спря, вдигна пушката и погледна през електронния прицел към един северен елен на няколкостотин метра от там. Съветската армия беше развила до съвършенство убиването от разстояние в Афганистан със своите снайперисти и атакуващи хеликоптери. Може би щяха да спечелят войната, ако американците не бяха екипирали муджахидините с преносими ракети земя-въздух и цели планини от амуниции. Кукин намираше известна утеха във факта, че в момента някои от същите оръжия се използваха срещу самите американци. Но само донякъде. Простите афганистанци бяха съкрушили могъщата Червена армия, а с нея беше дошъл и краят на една свръхсила.

Ако дръпнеше спусъка на пушката, можеше да убие едрото животно, което търсеше храна в далечината. Но както и преди, той не искаше да сложи край на този живот. Затова продължи с изострен поглед и сетива.

Алън Райс го беше разочаровал, но в крайна сметка Кукин трябваше да го очаква от него. Самият той беше отнел бизнеса от своя учител с насилие, така че защо трябваше да се надява на по-различно отношение? Амбициозните хора, които искаха нещо, посягаха и си го вземаха. Основната разлика беше в това, че Кукин беше в състояние да постигне тази цел. Притежаваше здрави нерви и смъртоносни умения. Райс се беше провалил и в двете отношения. Уменията му не бяха достатъчни, а нервите му изобщо не бяха на нивото, което беше необходимо, за да бъде победен човек като господаря му. Точно това беше причината Кукин изобщо да го наеме. Никога не назначаваше хора, които бяха по-безмилостни от самия него.

Знаеше, че са някъде напред, тичат в тръс и се опитват да пазят силите си. Щяха да стигнат до момента, в който ще се усъмнят в собствената си тактика и може би ще избухне спор. Това щеше да отнеме време и да намали преднината, която им беше отпуснал. Може би щяха да сменят тактиката за бягство с идеята, че той ги води в определена посока с някаква цел. Трябваше да се съобрази и с това, както и с няколко други фактора.

Той погледна осветения циферблат на часовника си. Беше лято и на толкова северна географска ширина нощта нямаше да продължи повече от шест часа. Кукин очакваше всичко да е свършило дотогава. Останките им щяха да бъдат откарани до океана, където щяха да завържат тежести за тях и да ги спуснат на дъното. Никой повече нямаше да ги види — с изключение на рибите, които щяха да се нахранят с тях.

Той отново вдигна пушката до рамото си, за да погледне през визьорния кръст, който повечето хора наричаха просто „мушка“. Години наред беше използвал мушка от типа СВД, предпочитана от руските снайперисти. Преди две години обаче беше успял да се снабди с УОБП (усъвършенстван оптичен боен прицел), широко използван в американската армия. Прицелът беше с осветена телескопична рефлексна оптика. Стрелецът не затваряше едното си око, когато го използваше, защото човешкият мозък автоматично пренасяше картината от водещото око зад окуляра към другата ретина. Това осигуряваше нормално възприемане на дълбочината и пълен визуален обхват. Звучеше излишно сложно, но в резултат Кукин вече беше в състояние да прехваща и унищожава целите си много по-бързо. А тъй като в момента имаше четири цели, които трябваше да прехване и унищожи, няколко спечелени секунди щяха да бъдат безценни на бойното поле.

Кукин носеше оръжие, което щеше да убие с един изстрел всичко, улучено с него. Но той не искаше това. Сега най-важното беше да не бърза. Ключът към този лов беше избирането на най-подходящия момент за всяко действие. Имаше пълното право да изпитва гняв — да бъде бесен на хората, които бяха направили всичко по силите си, за да го убият. Но той беше твърде коварен, за да позволи на емоциите си да го надвият. Когато чувствата надделяваха над ума, човек почти винаги губеше битката. Не, той щеше да остави на уменията и разума да водят този лов. Чувството — на радост — щеше да дойде по-късно, когато всичко свършеше и още четири души бяха загинали от неговата ръка.