Избави ни от злото

67

Реджи току-що беше подминала град Лийвсдън и пое по завоите към имението, когато слънцето потъна зад притъмняващите облаци. Ако не друго, поне метеорологичните условия отговаряха на настроението й. Тя влезе през портала, паркира колата си, дълбоко си пое дъх и влезе в къщата.

Беше се обадила предварително, за да каже кога ще пристигне, и в библиотеката вече я очакваха професорът, Уит, Лиза и Доминик. Докато вървеше по коридора, тя видя и Найлс Дженсън — нейния колега, когото Шоу беше зашеметил във вилата в Прованс. Реджи му подхвърли телефона, който Шоу му беше взел.

— Как е? — попита тя и посочи голямата синина на лицето му.

— Все едно ме блъсна някакъв проклет танк — отговори Дженсън.

— Мисля си, че горе-долу това е станало.

Тя отново изпълни дробовете си с въздух, за да се успокои, и отвори вратата на библиотеката. Всички се бяха настанили от едната страна на дългата маса. Тя седна срещу тях и търпеливо им преразказа всичко, което си спомняше от времето на престоя в Горд, преди да им докладва за дните след това, прекарани с Шоу.

— И не си успяла да научиш нищо повече от него? — попита Малъри невярващо, като дори не се опита да прикрие недоумението си.

— Не е лесно да проведеш професионален разпит, докато си повръщаш червата — отговори тя. — А той не е от хората, които доброволно споделят информация. Очевидно има богат опит. С изключение на това, всичко друго са предположения.

— Но организацията му очевидно съществува официално, докато нашата — не — изтъкна Малъри.

— Искаш да кажеш, че могат да ни обвинят в опит за убийство заради всичко добро, което сме направили — каза Уит. — По дяволите, самият Кукин може да ни осъди и сигурно ще спечели делото. Може би всички трябва да си намерим адвокати.

— Не е смешно, Уит — сряза го Лиза. — Това може да застраши цялата ни дейност.

— Шоу не знае къде сме — каза Реджи. — Никога не съм смятала да го доведа тук.

— Нали ви казах? — възкликна Уит и се обърна към Реджи. — Освен това и Дом ни напомни, че си заслужила правото си на доверие.

Реджи погледна Доминик с благодарност, преди отново да се обърне към Малъри.

— Но това не е истинско решение. С техните възможности могат да ни открият. Със сигурност знаят как изглеждаме ние тримата.

— Предлагам всички да останете в Хароусфийлд до второ нареждане — каза Малъри.

Уит и Доминик бавно кимнаха в знак на съгласие.

Реджи обаче възрази:

— Първо трябва да се погрижа за някои неща, но после ще се върна и ще остана тук.

Малъри кимна.

— Добре. А сега да поговорим за по-важни работи, например за Фьодор Кукин и факта, че за съжаление е жив.

— Отново ще се заемем с него, както говорихме вчера — каза Уит.

— Всъщност, след като обмислих подробно този въпрос, съм съгласен с вашия Шоу — изненада ги Малъри.

Реджи, която не знаеше за предишния им разговор, попита:

— В какъв смисъл сте съгласен с него?

Уит отговори вместо професора:

— Има предвид оценката на ситуацията, която направи твоят приятел. Кукин ще започне да ни преследва. Вместо ние да го атакуваме, ще трябва да си пазим гърба.

— Ние също говорихме за това, точно преди да се разделим — каза Реджи.

Малъри се изправи, отиде до празната камина и изтръска пепелта от новата си лула в огнището.

— Така и предположих. Всъщност ми се струва, че тази друга организация може да се окаже по-подготвена да се справи с Кукин, отколкото сме ние.

— Но те няма да си мръднат пръста! — избухна Уит. — Нали ти казах? Те се изтеглят. Явно не ги интересува това, че той продава момичета за сексуални робини. След като се е отказал от търговията с ядрени оръжия, за тях всичко е точно.

— Такава е била ситуацията, преди да разберат кой е той всъщност — каза професорът и се обърна към Реджи. — Ти му каза, нали? Че Уолър е Фьодор Кукин.

— Да, той не знаеше за него.

Малъри се забави няколко секунди, докато разпали лулата си.

— Няма значение. Сега ще провери и това ще реши проблема. След като разбере, че истинският Киевски касапин е на свобода, има голяма вероятност да се заемат с него или да предадат случая на друга подходяща агенция.

— Значи просто ще им прехвърлим нашата работа? Защо те да са длъжни да се справят с него?

Малъри я погледна с любопитство.

— Да не би всъщност да се питаш защо Шоу да е длъжен да се справи с него?

Лицето на Реджи почервеня.

— Не съм казала това, професоре.

— Няма никаква гаранция — възрази Уит. — Може да си имат други задачи.

Малъри се обърна към него.

— В това, с което сме се нагърбили, никога няма гаранции, Уит. Мисля, че правим всичко възможно. Поне в настоящия момент.

— Е, аз не съм съгласен.

— Нямам нищо против несъгласието, стига да не предприемеш самоволни действия.

— А какво ще стане, ако Кукин се отърве?

— Има много други като него. Не възнамерявам да застраша залавянето на всички тях, за да хвана само един.

Уит продължи да недоволства:

— Да, но ние вече му показахме онези гадости от миналото му. Остава само да го убием. Стига и един снайперски изстрел от далечно разстояние. Или отрова в сутрешното му кафе. Или да го намушкаме на улицата с чадър с отровен връх, както направиха с онзи български журналист.

Малъри поклати глава.

— След като властите разберат кой е, те ще разследват смъртта му и миналото му и ще оповестят резултатите от разследването — че той наистина е бил Киевския касапин. Така всички останали ще бъдат предупредени.

— Всички останали? — изсумтя Уит. — Нали не си мислиш, че тези копелета си изпращат новинарски бюлетини? „Внимавайте, колеги мръсници, добрите са ни вдигнали мерника“. Никога не съм бил съгласен с този довод, професоре, и сега съм твърдо против. Общо взето, казваш, че трябва да го оставим на мира завинаги.

— Не. Казах, че засега можем да оставим други да се справят с него.

Реджи взе думата:

— Мисля, че съм на страната на Уит по този въпрос, но проблемът е друг: Кукин сега ще се окопае толкова дълбоко, че никога няма да можем да го открием. Сигурно има скривалища по целия свят.

— И тъй като нашите ресурси са ограничени, това е още един довод да се заемем с някой друг. Във всеки случай според мен засега всички трябва да си починете и да съберете сили. Доминик трябва да се съвземе физически — каза професорът и погледна първо Реджи, а после и Уит. — А вие двамата — по друг начин.

— На мен нищо ми няма — измърмори Уит.

— Не говорех точно за теб — отговори Малъри.

— Значи за мен, така ли? — възкликна Реджи и го изгледа ядосано.

— Нека всички да си починат, моля ви — въздъхна уморено Малъри.

— Дори ако онзи украински психопат ни държи на мушка? — попита Уит.

— Да, дори тогава — отговори остро професорът.

После Малъри се изправи и излезе от стаята.

— Той е под голямо напрежение — оправда го Лиза.

— Всички сме под голямо напрежение — възрази Реджи.

— Операцията в Прованс беше много скъпа — продължи Лиза. — А става все по-трудно да се сдобиваме със средства. Майлс прекарва голяма част от времето си в търсене на спонсори.

Уит се намръщи.

— Добре, чудесно. Намалете ми заплатата. О, чакайте малко, всъщност аз не получавам абсолютно нищо, за да рискувам живота си, нали така?

— Нямах предвид това, Уит.

— Според мен нито един от нас няма предвид това, което казва точно в този момент — намеси се Доминик.

Уит се изправи.

— Говори за себе си, Дом — каза той. — Аз имах предвид точно това, което казах.

Но преди някой да отговори, той беше затръшнал вратата на библиотеката зад гърба си.