Избави ни от злото

35

Евън Уолър се качи в черния джип и трите автомобила потеглиха с рев, като изпратиха облак прах в лицата на една възрастна двойка, която бавно се изкачваше по пътя към Горд. Уолър се облегна на седалката и проучи съобщението на дисплея на телефона си. Беше кратко, изпратено по електронна поща, което му хареса; беше по същество — което му хареса още повече. Той се обърна към шофьора.

— Колко път има до там?

— Според джипиеса са петдесет минути, мистър Уолър. Пътищата са лоши.

— Вземи го за четирийсет.

Шофьорът натисна газта и каза в микрофона си:

— По-бързо.

Другите две коли от колоната незабавно увеличиха скоростта.

Трийсет и девет минути по-късно трите автомобила отбиха от шосето с две платна и продължиха по друго, по-тясно. След множество завои стигнаха до малка каменна къща, скрита в горичка от дървета с широки корони. Дворът беше от отъпкана пръст, покривът се нуждаеше от ремонт, а каменните стени се ронеха. Очевидно, никой не беше живял тук доста отдавна. Освен това на километри наоколо нямаше други къщи.

Уолър рязко отвори вратата на джипа и изскочи навън, като даде на хората си само няколко секунди да проверят терена визуално, макар че вече беше изпратил друг човек на пост и той беше излязъл да посрещне джиповете. Уолър енергично влезе в къщата, следван от хората си, двама от които останаха да пазят отвън.

Стаята беше тясна и тъмна и миришеше на изпражнения и мухъл. Това не направи впечатление на Уолър. Беше виждал много по-лоши места. По средата на помещението имаше маса, дълга около два метра, която беше изправена на тясната си страна, така че стигаше почти до ниския таван. Два от краката на масата бяха отрязани с трион, а другите два бяха подпрени на стената. Върху плота на масата с разперени ръце и крака беше завързан гол мъж с тъмна коса и брада. Уолър погледна към Паскал, който стоеше в най-тъмния ъгъл и не откъсваше поглед от мъжа.

— Добре се справи със залавянето му, Паскал.

— Опита се да избяга, мистър Уолър, но не знаеше как.

Уолър се приближи до пленника. На светлината на два фенера, захранвани от батерии, се виждаше безизразното му лице. Това разгневи Уолър. Трябваше да показва страх или омраза, но не и липса на всякакви емоции. Той удари мъжа по разкървавеното лице.

— Буден ли си, Абдул? Струва ми се, че не си тук.

— Буден съм. Виждам те. И какво от това?

Уолър знаеше, че с привидното си спокойствие мюсюлманинът целеше да си вдъхне кураж и да спука балона на собствените му очаквания, все едно Уолър беше пленникът. В действителност ефектът най-вероятно не беше такъв. Дебелият счетоводител Анвар се беше повлиял от западния начин на живот. Абдул Маджид все още беше твърд като камък — мъж от пустинята, който беше свикнал на крайни лишения. Уолър изпитваше уважение към такива хора — поне до известна степен.

— Липсва ли ти Кандахар, Абдул? Или повече ти харесва красивата френска провинция?

Мъжът сви рамене.

— Тази стая ми харесва. Всъщност е по-хубава от мястото, в което живея в Кандахар. Но както ти казах, какво от това?

Уолър направи крачка назад и се усмихна. Нямаше как да не се възхити на куража на пленника.

— Мразя предателството — каза той.

— Значи не разбираш законите на мюсюлманския свят. Това не беше предателство. Беше дипломация. Беше предпазливост. Целият ислямски свят непрекъснато е изложен на предателство от страна на Запада. Защо точно ти да си различен?

— Тук съм на почивка, а трябва да се лишавам от приятни преживявания, защото ти се опита да ме измамиш.

— Беше просто бизнес. Не го приемай лично.

— Извинявай, но винаги го приемам лично, когато някой се опитва да ме взриви.

— Значи си прекалено чувствителен.

— Защо го направи?

— Защото ни излъга — отговори просто Абдул.

— Аз никога не лъжа, когато става дума за бизнес.

Мюсюлманинът изсумтя презрително:

— Канадец? С достъп до обогатен уран? Не ми се вярва. По-скоро си шпионин. Точно затова се опитахме да те убием.

— В действителност имам достъп до високообогатен уран. Разликата е много важна. И ако не сте ми вярвали, защо изобщо се занимавате с мен?

— Исках да кажа, че аз не ти вярвах. Но други от моята група не бяха съгласни, така че допуснаха грешка, а после аз трябваше да оправям бъркотията.

— Но те се оказаха прави, а ти сбърка.

— Така твърдиш ти. Твоята страна е собственост на американците. Всички го знаят. Канада е просто слуга на могъщия Сатана. Кучето не нарушава заповедите на господаря си.

Уолър се обърна към хората си и махна с ръка. Те послушно излязоха и затвориха вратата след себе си. Последен излезе Паскал, като преди това посочи към едно метално куфарче, оставено на пода в ъгъла на стаята. Двамата с работодателя си размениха поглед, в който се четеше взаимно разбирателство.

Уолър отново се обърна към пленника и го сграбчи за мръсната коса.

— Значи всичко е било, защото си ме смятал за канадец? Наистина ли си толкова глупав?

В очите на Абдул Маджид проблесна интерес.

— Защото съм те смятал за канадец? — повтори той. — Не си ли?

— Не, Абдул, не съм.

Уолър свали сакото си, вдигна ръкава на ризата си и му показа знака от вътрешната страна на ръката си — високо горе, където не се забелязваше лесно дори когато беше гол.

— Виждаш ли това? Знаеш ли какво означава?

Абдул Маджид поклати глава.

— Не познавам тези знаци.

Уолър му ги по сочи един по един.

— Това са букви.

— Не са на английски — каза Абдул. — Моят английски е доста добър. Не знам какъв е този език.

— Украински. Надписът е на кирилица. Това е съкращението на Пето държавно управление. Задачата му беше да се грижи за вътрешната сигурност, като преследва враговете на Съветския съюз. Аз обичах работата си. Толкова я обичах, че прогорих символа й в кожата си.

Очите на Абдул Маджид се разшириха.

— Украинец ли си?

Уолър спусна ръкава на ризата си и си облече сакото.

— Всъщност винаги съм се смятал най-вече за гражданин на Съветския съюз. Но може би разликата не е толкова важна. А тъй като Украйна беше базата за голяма част от ядрения арсенал на бившия Съветски съюз, разбираш ли вече? Все още имам доста връзки там.

— Защо не ни каза? — изсъска Абдул.

Уолър придърпа един стол и седна.

— Защото работата ми не е да ви разказвам личната си биография, а просто да ви доставя достатъчно количество високообогатен уран, за да взривите голяма част от някой важен американски град. Ти знаеш ли изобщо какво представлява високообогатеният уран, Абдул?

— Това е оръжието на Аллах.

— Не, няма нищо общо с Аллах — каза презрително Уолър. — Уранът е естествен минерал, който се среща в природата по целия свят, но в минимални количества. Едва германците по време на управлението на Хитлер са осъзнали характерния му потенциал като ядрено оръжие, а именно да унищожава хора и материално имущество в огромни количества. Знаеш ли, че човек може да държи високообогатен уран в ръката си, без да изпита никакви отрицателни последствия в продължение на години? Аз също съм го правил. Беше глупава постъпка, разбира се, но исках да усетя какво е чувството да държиш толкова голяма власт в ръката си. Изкушението беше твърде силно, а аз бях млад и глупав, макар че токсичното въздействие на урана сигурно ще ме изпрати в гроба по-рано, отколкото трябва.

Той си пое дъх и продължи:

— За ядрена експлозия са достатъчни само петдесет килограма от този материал. А ако се използва нискообогатен уран, трябва почти цял тон, тоест двайсет пъти повече, за да се произведе една-единствена ядрена бомба. Същото може да се постигне и с много по-малко плутоний, около десет килограма. Но за разлика от високообогатения уран плутоният се получава само от преработката на ядрени материали в реактор. А нито една държава не може да снабди терористи с такива материали, защото бомбата ще носи специфичния химичен подпис на тази държава, уникален като пръстов отпечатък.

— Ти ни обеща достатъчно материал, за да направим ядрена бомба, която да се събере в куфар — каза Абдул.

Уолър разочаровано поклати глава.

— Знаеш ли, ако наистина искаш да влезеш в играта с ядрения тероризъм, ще трябва да отделиш повече време на науката. Ядрените бомби в куфар не съществуват, освен в холивудските филми и в главите на параноичните политици. Бомбата ще се събере по-скоро в джип. Сигурно може да се направи и по-малка, но противно на логиката, колкото е по-малко устройството, толкова по-скъпо излиза поддръжката му. Освен това ще ти трябва много силен мъж, който да носи този куфар, защото ще тежи няколкостотин килограма, а и бойната глава няма да издържи дълго. Не — това, което ви обещах, беше достатъчно количество високообогатен уран, пречистен в газова центрофуга от второ поколение, с който може да се изработи бойната глава на ядрено експлозивно устройство. Материалът представлява уранови шисти, които съдържат повече от осемдесет и пет процента изотоп 235 U. Това означава уран, предназначен специално за оръжия. Мога да ви предложа и уран на по-ниска цена, който също става за оръжия, но съдържа само двайсет процента 235 U. Експлозията няма да бъде толкова силна, но пак ще бъде сериозен удар с последващо радиационно замърсяване.

Уолър се изправи и закрачи из стаята, без да изпуска мюсюлманина от поглед.

— Освен това мога да ви предложа и техническа помощ. Например да ви помогна да обвиете бойния заряд на оръжието в неутронен рефлектор, за да намалите значително критичната маса, защото това е добре, когато искате възможно най-голяма експлозивна мощ. Това е доста тънка работа. Ако сложите съвсем малко повече изотоп 235 U, отколкото трябва, верижната реакция няма да се получи и материалът ще остане инертен. И тогава няма да има взрив.

Абдул Маджид за пръв път изглеждаше впечатлен.

— Явно познаваш тази материя.

— Да, познавам тази материя — повтори подигравателно Уолър. — Когато живеех в Украйна, цялата държава беше едно гигантско ядрено оръжие, готово за употреба. Работил съм в ядрени съоръжения и съм измъчвал учени, за които съм подозирал, че продават родината си на американците и техните съюзници. Това бяха безценни уроци за мен във всяко едно отношение.

— Значи сме сгрешили в преценката за теб. Сделката ни може да се осъществи.

Уолър го погледна развеселено.

— О, така ли смяташ? След като се опитахте да ме убиете?

— Защо не? Нали не си мъртъв? Сега всичко е ясно. Ще изкараш много пари.

— Е, парите не са най-важното, нали така? Освен това не всичко ми е ясно. Знам например, че не ти, а хора, далеч по-важни от теб, са взели решението да бъда убит. Искам да ми кажеш техните имена.

Абдул Маджид мрачно се усмихна.

— Никога няма да ги научиш.

— Измъчвали ли са те някога, Абдул? Прости ми, че не използвам абсурдния модерен израз „разпит със специални средства“. Предпочитам да наричам нещата с истинските им имена.

Афганистанецът изглеждаше отегчен.

— Лишаване от сън, давене във вода, електрошокове, оглушителна музика — изброи той.

— Не, ти не ме разбра. Попитах дали са те измъчвали, а не дали са си играли с теб на мъчения.

Уолър прекоси стаята, отвори металното куфарче и извади няколко инструмента.

— Твърди се, че германците умеели да измъчват хората, и те наистина бяха добри в това. В днешно време израелците се радват на репутацията на най-добри водещи на разпити, но те пък твърдят, че изобщо не използват мъчения, а само психологически техники. Колкото до мен, аз винаги съм смятал, че съветските специалисти бяха на съвсем друго ниво. Ние имахме най-добрите снайперисти и най-добрите водещи на разпити. Освен това съм старомоден. Не ми се занимава с най-новите високотехнологични средства. Разчитам на проверени методи за получаване на това, което искам, които се базират на един-единствен факт.

— Какъв факт? — попита глухо мюсюлманинът.

Уолър се обърна към него:

— Фактът, че хората са мекушави. Ти мекушав ли си, Абдул? Мисля, че тази вечер ще разберем.