Избави ни от злото

49

Реджи се обърна към Алън Райс.

— От колко време работиш с Евън?

Двамата стояха на терасата на вилата на Уолър и гледаха залязващото слънце. Райс беше облечен със сиво-кафяв панталон и свободно скроена риза, а на шията му беше вързана червена кърпа. Реджи мислеше, че ако се е опитвал да постигне небрежен ефект, не беше успял съвсем. Той пиеше вино, а Реджи — сода. Беше избрала пола до коленете, блуза и обувки с нисък ток за вечерята. Косата й беше влажна и висеше до раменете. Екскурзията до Русийон беше преминала сравнително спокойно, а Уолър се бе държал очарователно, разказваше интересно и се отнасяше с нея като с принцеса. Реджи разбираше как една нищо неподозираща жена може да се увлече по него. Но всеки път когато го поглеждаше, тя виждаше единствено жертвите на смъртоносния му болен ум. Въпреки това продължаваше да се усмихва и да се държи игриво, дори съблазнително, защото така изискваше мисията.

— Почти от четири години — отговори Райс, остави чашата си на една маса и се подпря на каменния парапет на терасата, висок до гърдите. — Той е блестящ бизнесмен.

— Изглежда много начетен. Много светски.

— Томно това е думата за него. Светски.

— Как се запознахте?

— Аз работех в една компания в Ню Йорк. Мистър Уолър дойде при нас на делова среща. Запознахме се. Той ме очарова, както прави с всички останали. Едно нещо доведе до друго и аз отидох да работя при него.

— Предполагам, че е голямо предизвикателство.

— Да, абсолютно. Мистър Уолър не търпи глупаци. Напрежението е голямо. Но пък от него може да се научи много.

— Е, значи вероятно наистина си имал нужда от почивка. Виждам, че вече не куцаш толкова. Контузен ли беше?

— Преди известно време паднах под душа и си нараних коляното. Но вече се оправям.

След малко Уолър излезе на терасата и Реджи не пропусна да отбележи, че Райс веднага изчезна обратно във вилата. Уолър отпи от коктейла си и каза:

— Надявам се, че Алън е бил добра компания.

— Да. На него явно наистина му харесва да работи за теб.

Уолър седна на едно канапе и направи жест на Реджи да се присъедини.

— Да, провървя ми с него.

Тя седна на канапето, като коленете им почти се докосваха.

— Какъв е твоят бизнес?

— Такъв, от който се изкарват пари.

— Значи си мотивиран от печалбата — отбеляза хладно тя.

— Когато човек отрасне в бедност, да — печалбата наистина мотивира.

— Но ти си идвал в Прованс като малък. Значи не си живял толкова бедно. Предполагам, че да дойдеш тук от Канада не е било евтино, дори по онова време.

Той я погледна с непроницаемо изражение. Но за един ужасен миг Реджи си помисли, че е отишла твърде далеч.

— Разбира се, това не е моя работа — добави бързо тя.

— Не, няма нищо. Както споменах, майка ми беше французойка. Така че не ни струваше нищо да живеем тук. Отсядахме в семейната къща. Освен това пътувахме с кораб, в трета класа. А след това с влак, отново в трета класа. Беше много евтино, макар и не особено удобно.

— Разбира се.

— А след като човек веднъж пристигне в Прованс, вече няма значение как точно е пътувал. Тук е великолепно.

Той се изправи и се загледа в зашеметяващия пейзаж на долината Люберон. Реджи застана близо до него и каза:

— Така е. Майка ми би казала, че Господ е бил в добра форма, когато е създал Прованс.

— Значи е била религиозна?

— Беше добра католичка, точно като мен.

— На смъртния си одър моята майка ми каза: „Никога не изоставяй вярата си в Бога. Тя ще ти помага и в добри, и особено в лоши времена.“ Беше мъдра жена.

— Значи вярата ти е помогнала в добри и в лоши времена?

— Нито един живот не е лишен от болка. Сега съм богат, но преди не бях. Преди аз… — Той се усмихна и смени темата: — Мисля, че вечерята е готова. Ще седнеш до мен. Алън също ще ни прави компания. Трябва да го накараш да ти разкаже теорията си за френските и калифорнийските вина. Много е интересна. Разбира се, тя е напълно погрешна, но все пак си заслужава да я чуеш.

Той я въведе в трапезарията.

След вечеря имаше още напитки, а след това десертът беше сервиран навън, на двора до басейна. Райс остана още няколко минути, но после изведнъж си тръгна. Реджи не разбра дали го направи по даден знак от работодателя си. Уолър замислено се вторачи във водата.

— Ти също имаш басейн в твоята вила, нали?

Реджи кимна.

— Да, и плувам в него. Всъщност след тази вечеря сигурно трябва да навъртя няколко километра, за да изгоря калориите.

Той махна с ръка.

— Абсурд. Ти си във великолепна форма.

— По теб също няма много тлъстини.

— Правя каквото мога — отговори скромно той. — Американците ядат прекалено много боклуци, но ти очевидно си избегнала този капан.

— Това, че съм богата, ми дава определени предимства, с които повечето американци не разполагат. Мога да се храня както трябва и имам свободно време, за да тренирам.

— Тук всеки обикновен селянин може да отиде на пазара и да си купи най-пресните продукти за няколко евро. А разходката до пазара осигурява и физически упражнения — каза той, а после добави: — Но аз не искам да съдя никого.

Реджи усети как лицето й почервенява от тази забележка. За щастие Уолър точно в този момент не гледаше към нея. Да, но вече си осъдил стотици хиляди хора на смърт.

Тя се изправи.

— Благодаря ти за чудесния ден.

— Няма да си тръгнеш — отговори той.

Тя трепна, защото не стана ясно дали това не беше заповед.

— Беше дълъг ден — отговори тя.

— Да, но все още е рано.

— За теб може би да.

— Много ми се иска да останеш.

— Сигурна съм, че скоро ще се видим пак. А и не всеки получава това, което иска.

Той също се изправи.

— Няма ли да размислиш? Искам да те опознал по-добре.

— Трябва да плувам.

— Можеш да плуваш и тук.

— Лека нощ, Евън. Не ме изпращай.

— Не са много хората, които се осмеляват да ми противоречат.

— Аз не ти противореча.

— Но…

Тя се изправи на пръсти и го целуна по бузата.

— За всичко има подходящ момент.

След като внимателно затвори вратата на своята вила зад гърба си, Реджи се изплю на пода, а после избърса устата си.