Измамна светлина

ГЛАВА ДЕВЕТНАЙСЕТА

Клара Мороу седеше в колата и се взираше в занемарената жилищна кооперация. Сградата нямаше нищо общо с уютното местенце, обитавано от семейство Дайсън по времето, когато ги познаваше.

По целия път насам си припомняше приятелството с Лилиан. Затъпяващата работа да сортират писма по Коледа, която си намериха заедно. Заниманията им като спасителки по-късно. По идея на Лилиан се записаха на курс за спасители и заедно се явиха на изпита по плуване. Помагаха си. Криеха се зад бараката на спасителите, за да пушат цигари или трева.

В училище заедно тренираха волейбол и лека атлетика. Оказваха си взаимна опора в часовете по гимнастика.

Почти нямаше хубав спомен от детството на Клара, който не включваше и Лилиан.

Там винаги бяха и родителите й, господин и госпожа Дайсън. Като мили второстепенни персонажи. На заден план — като родителите от филма "Фъстъчетата". Рядко се появяваха, но някак си винаги имаше плодове, сандвичи с яйчена салата и прясно изпечени бисквити с парченца шоколад. Както и кана с яркорозова лимонада.

Госпожа Дайсън беше ниска, закръглена, с оредяваща, но винаги безупречна коса. Тогава Клара я приемаше за стара, но сега осъзна, че е била По-млада от нея в момента. А господин Дайсън бе висок, жилав, с къдрава червена коса, която на ярко слънце изглеждаше като ръжда на главата му.

Не. Нямаше никакво съмнение. Точно така трябваше да постъпи. Клара се ужаси от себе си, че изобщо е имала колебания.

Отказа се от асансьора и се качи по стълбите до третия етаж. Опитваше се да не обръща внимание на застоялата смрад от тютюн, марихуана и урина.

Спря пред затворената входна врата. И втренчи поглед в нея. Задъхана от напрежение, и то не само физическо.

Затвори очи, за да извика в съзнанието си образа на малката Лилиан в рамката на същата тази врата. В зелени шорти и тениска, усмихната. Как кани малката Клара да влезе.

И тогава почука на вратата.

— Господин върховен съдия — изрече Гамаш и протегна ръка.

— Господин главен инспектор — отвърна Тиери Пино, подаде своята и се здрависаха.

— Тук стана навалица от началници — отбеляза Сюзан. — да сядаме.

— Можем да се присъединим към инспектор Бовоар — предложи детективът и ги поведе към младия инспектор, който бе скочил на крака и сочеше към масата си.

— Предпочитам да седнем ей тук — каза съдия Пино. Сюзан и Гамаш спряха. Мъжът сочеше към маса в дъното, опряна до тухлена стена, в най-непривлекателната част от заведението. — По-дискретно е — обясни Тиери, щом видя обърканите им изражения.

Гамаш вдигна вежди, но се съгласи и махна на Жан Ги да се присъедини към тях. Съдия Пино седна пръв, обърнал гръб на селото. Габри взе поръчката им.

— Това ще ви притеснява ли? — попита старшият детектив и посочи към донесените от Бовоар бири.

— Ни най-малко — отвърна Сюзан.

— Опитах се да се свържа с вас тази сутрин — заяви Гамаш.

Габри сервира напитките им и прошепна на Бовоар:

— Кой е този, другият?

— Върховният съдия на Квебек.

— Как пък не! — изсумтя Габри, стрелна Жан Ги с гневен поглед и се отдалечи.

— Какво каза секретарката ми? — попита Пино и отпи глътка "Перие" с лайм.

— Спомена само, че днес работите от къщи — каза Гамаш.

Съдията се усмихна.

— Така е в известен смисъл. Просто не уточних от коя къща.

— И решихте да дойдете до тази в Ноултън?

— Това разпит ли е, господин главен инспектор? Да си извикам ли адвокат?

Усмивката не слизаше от лицето му, но никой от двамата не се заблуждаваше. Да разпитваш подробно върховния съдия на Квебек си беше рисковано занимание.

Арман Гамаш се усмихна в отговор.

— Само си говорим приятелски, господин съдия. Надявам се да успеете да помогнете.

— О, за бога, Тиери! Просто кажи на човека каквото иска да знае. Не сме ли дошли точно затова, да помогнем?

Главният инспектор се загледа в седналата срещу него жена. Обядът им бе сервиран и тя се тъпчеше с пастет от патешки дроб. Не от лакомия, а от страх. Оставаше само да си прегърне чинията. Сюзан не искаше чужда храна. Само своята. И бе готова да я брани, ако се наложи.

Но между хапките бе задала много интересен въпрос.

Защо бе дошъл Тиери Пино, ако не да помогне на разследването?

— О, дошъл съм да помогна — потвърди небрежно мъжът. — Реагирах инстинктивно, господин главен инспектор. Типично за юрист. Поднасям извиненията си.

Гамаш забеляза и друго. Върховният съдия с удоволствие предизвикваше него, началника на отдел "Убийства" в Sûreté du Quebéc, ала никога не предизвикваше Сюзан, някогашната художничка, която сега бе сервитьорка на пълен работен ден. Всъщност приемаше подигравателните й изблици, критики и превзети жестове със завидно спокойствие. Дали се дължеше на добро възпитание?

Едва ли. Главният инспектор имаше усещането, че върховният съдия се страхува от жената. Сякаш тя знаеше нещо за него и го изнудваше.

— Помолих го да ме докара — обясни художничката. — Сигурна бях, че ще иска да помогне.

— Защо? Наясно съм, че Сюзан е била близка с Лилиан. Вие също ли, сър? — попита Гамаш.

Върховният съдия го погледна невъзмутимо.

— Не и по начина, по който си го представяте.

— Нищо не си представям. Просто попитах.

— Опитвам се да помогна — изрече Пино. Твърдост се четеше както в гласа, така и в погледа му. Гамаш бе свикнал с това от срещите им в съда. От съвещанията на високо равнище в Sûreté.

И веднага осъзна какво се случва. Върховен съдия Тиери Пино се надпикаваше с него. Деликатно, изтънчено, префинено, възпитано. Но пикнята си беше пикня.

Проблемът с този тип състезания обаче, както Гамаш много добре знаеше, беше следният — онова, което трябваше да остане скрито, лъсваше като на витрина. Срамните части на върховния съдия бяха изложени на показ.

— И как смятате, че бихте могли да помогнете, сър? Знаете ли нещо, което на мен не ми е известно?

— Тук съм, защото Сюзан ме помоли, а и защото знам къде се намира Трите бора. Докарах я. Това е моята помощ.

Гамаш отмести поглед от Тиери към спътницата му, която точно в този момент откъсна голям залък от прясно изпечената франзела, намаза го с масло и го метна в устата си. Наистина ли можеше да командва върховния съдия по този начин? Да се отнася с него като с шофьор на повикване?

— Обърнах се към Тиери за помощ, защото знаех, че ще бъде спокоен. Разумен.

— И сте наясно, че той е върховен съдия? — попита Бовоар.

— Аз съм алкохолик, не идиот — усмихна се жената. — Стори ми се предимство.

Наистина беше предимство, помисли си Гамаш. Но защо е смятала, че ще й е нужно такова? И защо върховен съдия Пино бе избрал точно тази маса? Най-лошата на терасата, далеч от всички останали. А после бързо се бе настанил с лице към стената.

Главният инспектор се огледа. Нима мъжът се криеше? Още с пристигането си бе влязъл направо в книжарницата и излезе оттам едва след появата на Сюзан. А сега седеше с гръб към всички. Където не виждаше никого, но и никой не го виждаше.

Арман Гамаш обходи селото с поглед, за да види онова, което върховният съдия пропускаше.

Рут седеше на пейката, хранеше птиците и от време на време вдигаше поглед към небето. Норман и Полет, посредствените художници, се мяркаха на верандата на пансиона. Няколко селяни носеха мрежести торби с покупки от бакалницата на мосю Беливо. В бистрото имаше и други клиенти, сред които Андре Кастонге и Франсоа Мароа.

Клара стоеше в коридора и се взираше във вратата, затръшната в лицето й. Звукът все още отекваше в стените, по коридорите, разля се надолу по стълбището и накрая плисна навън през входната врата на сградата. На ярката слънчева светлина.

Стоеше с широко отворени очи, с разхлопано сърце. И свит стомах.

Имаше чувството, че всеки момент ще повърне.

— А, ето ви и вас! — каза Дени Фортен от входната врата на бистрото. Изпита огромно удоволствие, когато Андре Кастонге подскочи от изненада и едва не обърна бялото си вино.

Франсоа Мароа обаче не подскочи. Почти не трепна.

Като гущер на припек, помисли си Фортен.

— Какво правиш тук, по дяволите? — изруга Кастонге.

— Може ли? — попита по-младият мъж и седна на масата, преди някой от двамата да му откаже.

Винаги му отказваха място на масата си. От десетилетия. Заговор на арт дилъри и собственици на галерии. Вече старци. Още щом Фортен приключи с рисуването и отвори собствена галерия, те се сплотиха. Срещу натрапника, новодошлия.

Е, ето го сега. По-успял от всички тях. Освен може би от тези двамата. Кастонге и Мароа бяха единствените членове на квебекския арт елит, за чието мнение му пукаше.

Някой ден обаче щеше да им се наложи да го признаят. И този ден като нищо можеше да е днес.

— Чух, че сте тук — заяви Фортен и даде знак на сервитьора да донесе от същото за възрастните мъже.

Кастонге, както забеляза, добре напредваше с бялото вино. Мароа обаче пиеше студен чай. Непреклонен, изтънчен, сдържан. Хладнокръвен. Мъжкар.

За себе си поръча бира от микропивоварна. Млада, златна, нахална.

— Вие пък какво правите тук? — попита Кастонге с ударение на вие, сякаш Фортен бе длъжен да му дава обяснения. И той почти го направи по инстинкт. Изпита нужда да ги успокои.

Но успя да се овладее и чаровно се усмихна.

— Дошъл съм по същата причина като вас. Да подпиша договор със семейство Мороу.

Този път Мароа реагира. Бавно, съвсем бавно, арт дилърът обърна глава и бавно, съвсем бавно, повдигна вежди, вперил поглед право във Фортен. При всеки друг изражението би изглеждало комично.

Но на лицето на Мароа бе страховито.

Фортен усети как изстива, все едно бе погледнал главата на горгоната.

Преглътна мъчително, но не отмести поглед. Надяваше се, че ако е бил превърнат в камък, поне е застинал с изражение на нехайно презрение. Ала се опасяваше, че лицето му излъчва нещо съвсем различно.

Кастонге избухна в смях.

— Вие? Да подпишете договор с Мороу? Вече имахте своя шанс и го изпуснахте.

Възрастният галерист надигна чашата си и опъна дълга глътка.

Сервитьорът донесе още питиета, но Мароа вдигна ръка и го спря.

— Смятам, че ни е достатъчно. — Обърна се към спътника си: — Може би е време за малка разходка, не мислиш ли?

Но Кастонге не мислеше. Той прие чашата.

— Никога няма да подпишете договор с Мороу. И знаете ли защо?

Фортен поклати глава и мислено се нахока, че изобщо е реагирал.

— Защото познават истинската ви същност. — Възрастният галерист вече говореше високо. Толкова високо, че околните разговори замряха.

Всички от масата в дъното се обърнаха. С изключение на Тиери Пино. Съдията продължи да седи с лице към стената.

— Достатъчно, Андре — каза Мароа и положи длан върху рамото му.

— Не, не е достатъчно. — Кастонге се обърна към арт дилъра: — С теб сме работили здраво, за да стигнем дотук. Учили сме изкуство, познаваме техниките. Може и да сме на различно мнение, но поне водим интелигентни разговори. Обаче този тук — стрелна ръка в посока към Фортен — не иска нищо друго, освен бързи пари.

— А вие, сър, не искате нищо друго, освен бутилка — каза младият мъж и стана от масата. — Е, кой е по-зле?

Дени Фортен кимна сковано и се отдалечи. Не знаеше къде отива. Просто далеч. От масата. От арт елита. От двамата мъже, които го зяпаха. И вероятно се смееха.

— Хората не се променят — отбеляза Жан Ги, натисна бургера си и се загледа в бликналия отвътре сос.

Сюзан и върховен съдия Пино бяха тръгнали към пансиона. И сега, най-сетне, инспектор Бовоар можеше да обсъжда убийството на спокойствие.

— Така ли смяташ? — попита Гамаш. В неговата чиния имаше скариди на грил, мариновани с чесън, и салата с киноа и манго. Барбекюто работеше извънредно за гладната обедна клиентела и бълваше печени на жар пържоли, бургери, скариди и сьомга.

— Човек може и да изглежда променен — каза Бовоар и взе бургера от чинията си, — но ако е бил гадина като малък, ще бъде задник като възрастен и злобен ще си умре.

Младият инспектор отхапа. Някога би изпаднал в екстаз от този бургер с бекон и гъби, карамелизиран лук и разтопено синьо сирене, но сега леко му се гадеше. И все пак се насили да яде, за да достави удоволствие на Гамаш.

Забеляза, че главният инспектор го гледа как яде и леко се подразни, но бързо му мина. Беше му все едно всъщност. След разговора с Мирна се бе отбил в тоалетната, за да глътне един перкоцет. Остана там, притиснал главата си с ръце, докато усети как топлината се разлива по тялото му, а болката постепенно отслабва и се разсейва.

Срещу него главен инспектор Гамаш с неподправено удоволствие гребна с вилицата си печена на скара чеснова скарида и салата с киноа и манго.

Когато Андре Кастонге бе повишил тон, и двамата вдигнаха глави. Жан Ги дори понечи да стане, но главният инспектор го спря. Искаше да види как ще се развият нещата. Също като останалите клиенти Гамаш и Бовоар видяха как Дени Фортен се отдалечи сковано, с изпънат гръб и отпуснати до тялото ръце.

Като войниче, помисли си старшият детектив и си представи как синът му Даниел като малък маршируваше из парка. Или влизаше в битка, или излизаше. Непоколебим.

Наужким.

Дени Фортен несъмнено се бе оттеглил от бойното поле. За да ближе раните си.

— Подозирам, че не сте съгласен — обади се Жан Ги.

— Че хората не се променят? — попита Гамаш и вдигна поглед от чинията си. — Не, не съм съгласен. Вярвам, че могат да се променят и го правят.

— Но не чак колкото жертвата — настоя Бовоар. — Такава промяна би била твърде киароскуро.

— Какво? — Началникът остави вилицата и ножа и се вторачи в своя подчинен.

— Означава ярък контраст. Играта на светлината и тъмнината.

— Нима? А тази дума сам ли си я измисли?

— Не. Чух я на вернисажа на Клара и дори я използвах няколко пъти. Какви сноби само. Достатъчно беше да кажа киароскуро няколко пъти и вече никой не се съмняваше, че съм арт критикът на "Монд".

Гамаш отново взе ножа и вилицата и поклати глава.

— Значи си я използвал, без да имаш представа какво означава?

— Не забелязахте ли? Колкото по-абсурдно е твърдението, толкова по-лесно го приемат. Видяхте ли им физиономиите, като разбраха, че не съм от "Монд"?

— Много schadenfreude от твоя страна — каза Гамаш и изобщо не се изненада от подозрителното изражение на колегата си. — Значи тази сутрин си търсил значението на киароскуро? С това ли се занимавате, когато не съм наоколо?

— С това и с пасианси. И с порно, разбира се, но си го позволяваме само на вашия компютър.

Бовоар се ухили и отхапа парче от бургера.

— Значи смяташ, че жертвата е била много киароскуро, така ли? — попита Гамаш.

— Всъщност не. Казах го само за да си придам важност. Смятам, че всичко това е пълна глупост. В един момент се държи като кучка, а в следващия е прекрасен човек? Как пък не!

— Започва да ми се изяснява защо са те сбъркали с велик критик — отбеляза старшият детектив.

— Абсолютно вярно. Вижте, хората не се променят. Смятате, че пъстървите в Бела Бела са там, защото обичат Трите бора? Ами ако следващата година отидат някъде другаде? — Бовоар кимна към реката.

Гамаш погледна младия инспектор.

— Ти как мислиш?

— Мисля, че пъстървата няма избор. Връща се, защото е пъстърва. Така правят пъстървите. Ето колко е прост животът. Патиците се връщат на същото място всяка година. Гъските също. Сьомгата, пеперудите, елените. Божичко, елените са такива роби на навика, че отъпкват една пътека през гората и никога не се отклоняват от нея. Затова и са толкова лесни мишени, както знаем. Те никога не се променят. Хората са същите. Ние сме това, което сме. Ние сме такива, каквито сме.

— Не се променяме? — Гамаш си взе парченце свежа аспержа.

— Точно така. Вие сте ме учили, че хората, пък и случаите, които разследваме, на практика са много прости. Ние сме тези, които ги усложняват.

— А случаят "Дайсън"? Ние ли го усложняваме?

— Така смятам. Мисля, че жертвата е била убита от човек, когото е прецакала. Край на историята. Тъжна история, но съвсем проста.

— Някой от нейното минало? — попита главният инспектор.

— Не. Ето къде грешите според мен. Хората, познавали новата Лилиан, казват, че е станала свестен човек, след като е спряла да пие. Онези, които са познавали старата Лилиан — алкохоличката, казват, че е била кучка.

Бовоар държеше и двете си ръце вдигнати. В едната стискаше огромния бургер, в другата — пържен картоф. Помежду им имаше пространство, преграда.

— А аз казвам, че новият и старият са един и същи човек. — Доближи ръцете си. — Има само една Лилиан. Така, както има само един Жан Ги Бовоар. Само един Арман Гамаш. Тя може и да се е научила да се прикрива след влизането си в Организацията на анонимните алкохолици, но онази злобна, противна, ужасна жена си е била там, повярвайте ми.

— И все така е наранявала хората? — попита старшият детектив.

Бовоар изяде пържения картоф и кимна. Това бе любимата му част от всяко разследване. Не храната, макар че в Трите бора никога не се лишаваха. Помнеше други случаи, на други места, когато с главния инспектор гладуваха с дни или си поделяха студен грах и кълцана шунка от консерва. Но трябваше да признае, че дори това беше забавно. В ретроспекция. Трите бора обаче произвеждаше трупове и гурме ястия в равни пропорции.

Храната му харесваше, но най-много обичаше разговорите с главния инспектор. Когато бяха само двамата.

— Една от теориите е, че Лилиан Дайсън е дошла тук, за да изкупи вината си към някого — каза Гамаш. — да се извини.

— Обзалагам се, че ако го е направила, не е била искрена.

— Защо да бие път чак дотук, ако няма да е искрена?

— За да направи онова, което е било в природата й. Да прецака някого.

— Клара? — предположи главният инспектор.

— Може би. Или пък другиго. Имала е голям избор.

— Обаче нещата са се объркали.

— Е, за нея със сигурност — кимна Жан Ги.

Толкова прост ли бе отговорът наистина, чудеше се Гамаш. Нима Лилиан Дайсън просто е останала вярна на истинската си същност?

Себелюбива, разрушителна, вредна за околните личност. Без значение дали трезва или пияна.

Същият човек със същия характер и инстинкти.

Да наранява.

— Как обаче е разбрала за коктейла? — попита старшият детектив. — Било е частно парти. Само с покани. А всички знаем колко е трудно да откриеш Трите бора. Как Лилиан е научила за коктейла и как го е открила? И откъде убиецът е знаел, че тя ще бъде тук?

Бовоар си пое дълбоко въздух и се опита да помисли, но после поклати глава.

— Аз успях да избутам нещата дотук, шефе. Ваш ред е да свършите нещо полезно.

Гамаш отпи глътка бира и потъна в мълчание. При това толкова дълбоко, че Жан Ги се разтревожи, да не би да е оскърбил началника с лекомислената си забележка.

— Какво има? — попита младият инспектор. — Нещо не е наред ли?

— Не, не съвсем. — Старшият детектив се загледа в него, сякаш се опитваше да прецени нещо. — Казваш, че хората не се променят, обаче ти и Инид някога сте се обичали, нали?

Бовоар кимна.

— Но сега сте разделени и ви предстои развод. Какво всъщност се случи? — попита Гамаш. — Ти ли се промени? Инид ли се промени? Нещо се е променило.

Жан Ги го погледна изненадано. Главният инспектор изглеждаше искрено разтревожен.

— Прав сте — призна. — Нещо се промени. Но не мисля, че сме били ние. Според мен просто сме осъзнали, че не сме хората, на които сме се престрували.

— Как така? — Арман Гамаш се наведе към по-младия си колега.

Бовоар събра разхвърляните си мисли.

— Бяхме млади. Според мен не сме знаели какво искаме. Всички се женеха и изглеждаше забавно. Аз я харесвах. Тя ме харесваше. Но не мисля, че е било любов. А и аз наистина се преструвах. Опитвах се да бъда някой, който не съм. Опитвах се да бъда мъжът, когото Инид искаше.

— И какво стана?

— След престрелката осъзнах, че трябва да бъда мъжът, който действително съм. А този мъж не обичаше Инид достатъчно, за да остане с нея.

Гамаш мълчеше — неподвижен, замислен.

— Говорил си с Ани в събота вечер, преди вернисажа — изрече накрая.

Жан Ги застина. Главният инспектор продължи, без да чака отговор:

— И си я видял на коктейла заедно с Дейвид.

Бовоар искаше да мигне. Да си поеме въздух. Но не можеше. Зачуди се колко ли време му остава, преди да изгуби съзнание.

— Добре познаваш Ани.

Мозъкът на Жан Ги пищеше. Искаше това да приключи, искаше главният инспектор просто да изплюе камъчето.

Гамаш най-сетне вдигна глава и заби поглед в младия инспектор. Взираше се в него, но не гневно, а умолително.

— Тя каза ли ти за брака си?

— Pardon? — едва чуто прошепна Бовоар.

— Мислех си, че може да ти е казала нещо, да е поискала съвет или нещо такова. Понеже знае за теб и Инид.

Главата на Жан Ги се замая. Нищичко не проумяваше.

Арман Гамаш се облегна на стола, издиша дълбоко и хвърли смачканата на топка салфетка в чинията си.

— Чувствам се такъв глупак. Имаше дребни знаци, че нещата не вървят. Дейвид отменяше планирани вечери с нас или закъсняваше като в събота вечер. Или си тръгваше рано. Изчезнаха предишните прояви на близост. С мадам Гамаш сме го обсъждали, но смятахме, че може би навлизат в следващ етап от развитието на връзката си. Че нямат нужда да са непрекъснато заедно. Понякога двойките се отчуждават, после отново се сближават.

Сърцето на Бовоар възобнови дейността си. С мощно туптене.

— Ани и Дейвид се отчуждават?

— Тя нищо ли не ти каза?

Жан Ги поклати глава. Мозъкът му се разплиска. Но вече с една-единствена мисъл. Ани и Дейвид се отчуждаваха.

— Нищо ли не си забелязал?

Нищо ли? Кое беше истина и кое измислица, плод на фантазиите му? Помнеше дланта на Ани върху ръката на Дейвид. И безразличието на мъжа й. Не я слушаше. Изглеждаше разсеян.

Видял бе всичко това, но се страхуваше да повярва, че е нещо по-различно от позор. Обич, прахосана по мъж, на когото не му пукаше. Тогава Жан Ги смяташе, че неговата собствена ревност му пречи да види истината. Но сега…

— Казахте ли нещо, сър?

— Ани дойде снощи на вечеря, за да си поговорим. С Дейвид са в труден период. — Гамаш въздъхна. — Надявах се да е споделила нещо с теб. Въпреки вечните ви спорове Ани ти е като сестричка, знам го. Познаваш я, откакто беше на… колко?

— Петнайсет.

— Толкова отдавна? Не беше особено щастлива година за Ани. Да се влюби за пръв път, и то точно в теб.

— Била е влюбена в мен?

— Не знаеше ли? О, да. С мадам Гамаш трябваше да слушаме за теб след всяко твое посещение у дома. Жан Ги това, Жан Ги онова. Опитвахме се да я убедим какъв изрод си, но това май те правеше още по-привлекателен в очите й.

— Защо не ми казахте?

Арман Гамаш го погледна и се усмихна.

— Наистина ли би искал да го знаеш? Ти вече се закачаше с нея, щеше да е прекалено. Пък и тя ни молеше да не ти казваме.

— Обаче сега ми казахте.

— Не опазих тайната. Надявам се, че няма да й кажеш.

— Ще се постарая. Какъв е проблемът с Дейвид? — Бовоар сведе поглед, сякаш полуизяденият му бургер внезапно бе направил нещо очарователно.

— Ани отказва да сподели подробности.

— Разделят ли се? — попита Жан Ги, като се надяваше да е прозвучал любезно безразличен.

— Не съм сигурен — отвърна Гамаш. — В момента в живота й има толкова много промени. Започна друга работа, както ти е известно. В съда по семейни дела.

— Но Ани мрази деца.

— Е, не я бива особено с тях, но не смятам, че ги мрази. Та тя обожава племенничките си.

— Длъжна е — изтъкна Жан Ги. — Нали са от семейството. Вероятно ще разчита на тях в напреднала възраст. Ще бъде злобната леля Ани с колекцията от топки за брави и ще им раздава шоколади с изтекъл срок на годност. А те ще трябва да се грижат за нея. Затова сега се налага да ги пази, да не би да паднат на глава.

Гамаш се заливаше от смях, докато Бовоар си спомняше за Ани и първата внучка на главния инспектор — Флоранс. Преди три години. Когато малката беше бебе. Тогава чувствата му към Ани може би за пръв път изплуваха на повърхността. И го втрещиха с размера и силата си. Смазаха го. Погълнаха го. Преобърнаха го.

Макар че самият момент бе толкова кратък, толкова деликатен.

Ани. Усмихната, гушнала своята племенница. Шепне нещо на миниатюрното момиченце.

И Бовоар внезапно осъзна, че всъщност иска деца. Но ги искаше с Ани. Единствено с нея.

Ани. Гушнала тяхната дъщеря или син.

Ани. Гушнала и него.

Сърцето му трепна, сякаш някой опъна струни, за чието съществуване Жан Ги дори не подозираше.

— Посъветвахме я да се опита да изглади отношенията си с Дейвид.

— Какво? — попита младият мъж, втрещен от сблъсъка с настоящето.

— Просто не искаме да допусне грешка.

— Но… — започна Жан Ги, а мислите му препускаха. — Тя може би вече е направила грешката. Може би грешката е Дейвид.

— Възможно е. Но тя трябва да бъде сигурна.

— И какво точно й предложихте?

— Казахме й, че ще я подкрепим, независимо от решението й, обаче деликатно намекнахме да пробват семейно консултиране.

Главният инспектор положи едрите си изразителни ръце върху дървената маса и се опита да задържи погледа на Бовоар. Ала виждаше единствено дъщеря си, малкото си момиченце, във всекидневната им в неделя вечерта. Ани се мяташе от едната крайност в другата — от хлипане до гняв. Мразеше Дейвид, мразеше себе си, мразеше и родителите си, задето й предлагаха семейно консултиране.

— Има ли нещо, което премълчаваш? — попита я накрая Гамаш.

— Какво, например?

Той замълча за момент. Рен-Мари седеше до него на дивана и местеше поглед от Арман към дъщеря им.

— Причинявал ли ти е болка? — изрече Гамаш. Ясно и отчетливо. Гледаше я право в очите. И търсеше истината.

— Физически? Дали ме е удрял, това ли имаш предвид?

— Да.

— Никога. Дейвид никога не би го направил.

— Наранявал ли те е по друг начин? Емоционално? Упражнявал ли е вербално насилие?

Дъщеря му поклати глава. Гамаш не откъсваше поглед от лицето й. Бе надзъртал в очите на толкова много заподозрени в опит да измъкне истината. Но истината никога не му се беше струвала толкова важна, колкото сега.

Ако Дейвид тормозеше момиченцето му…

Усети как го обзема ярост само при мисълта за това. Какво би направил, ако разбере, че този човек наистина…

Успя да се отдалечи навреме от ръба на тази пропаст и кимна. Прие отговора й. Седна до нея и я притисна в прегръдката си.

Люлееше я. Усещаше главата й в ямката на рамото си. Усещаше сълзите й през ризата си. Точно както бе правил, когато малката Ани плачеше за Хъмпти Дъмпти. Само че сега тя бе паднала от голяма височина.

След известно време Ани се отдръпна и Рен-Мари й подаде няколко салфетки.

— Искаш ли да застрелям Дейвид? — попита Гамаш, докато тя мощно издухваше носа си.

Дъщеря му се засмя и пое накъсана глътка въздух.

— Простреляй го в коляното.

— Премествам го в началото на списъка си със задачи — заяви Арман. После се наведе и я погледна в очите, вече напълно сериозен. — Каквото и да решиш, ние те подкрепяме. Разбра ли?

Ани кимна и избърса лицето си.

— Знам.

Също като Рен-Мари, Гамаш бе по-скоро объркан, отколкото шокиран. Струваше му се, че Ани премълчава нещо. Нещо важно, което би обяснило ситуацията. Всички двойки имаха трудни периоди. Двамата с Рен-Мари също спореха понякога. Случваше се и да се наскърбят взаимно. Не нарочно, но когато хора живеят в такава близост, няма начин да не се случи.

— Да речем, че с татко сте били женени за други хора, когато сте се срещнали. Какво бихте направили? — попита най-сетне Ани и ги погледна право в очите.

Родителите мълчаха, вторачени в дъщеря си. Гамаш се сети, че наскоро същия въпрос му бе задал и Бовоар.

— Искаш да кажеш, че си срещнала друг? — изрече Рен-Мари.

— Не. — Ани поклати глава. — Искам да кажа, че правилният човек ни чака някъде там. Както мен, така и Дейвид. Ако отчаяно стискаш нещо, което не е за теб, нещата няма да се оправят. Това тук никога няма да се оправи.

По-късно, когато с Рен-Мари останаха сами, тя повдигна отново темата.

— Арман — поде и свали очилата си за четене, докато лежаха в леглото, всеки с книгата си. — Какво би направил, ако беше женен, когато се запознахме?

Гамаш свали книгата и се загледа напред. Опита се да си го представи. Обикнал бе Рен-Мари толкова внезапно и отдадено;, с цялото си сърце, че му беше трудно да се види до когото и да било друг, камо ли пък като част от женена двойка.

— Бог да ми е на помощ — каза накрая и се обърна към нея. — Щях да я напусна. Ужасно, егоистично решение, но в противен случай от мен щеше да излезе много калпав съпруг. И то по твоя вина, въртиопашке.

Рен-Мари кимна.

— Аз бих направила същото. Но щях да взема със себе си Хулио-младши и Франческа, разбира се.

— Хулио и Франческа?

— Децата ми от Хулио Иглесиас.

— Горкичкият, нищо чудно, че песните му са толкова тъжни. Разбила си му сърцето.

— Така и не успя да се съвземе. — Тя се усмихна.

— Може да го запознаем с бившата ми — предложи Гамаш. — Изабела Роселини.

Жена му изсумтя и посегна към книгата си, но отново я остави.

— Не мислиш още за Хулио, надявам се.

— Не — отвърна. — За Ани и Дейвид.

— Смяташ ли, че това е краят? — попита Арман.

Рен-Мари кимна.

— Струва ми се, че е срещнала друг, но не иска да ни каже.

— Сериозно? — Тогава се бе изненадал, но вече смяташе, че е напълно възможно.

Съпругата му кимна.

— Мисля, че може да е женен. Някой от адвокатската й кантора, може би. Това би обяснило защо си сменя работата.

— Божичко, дано не е така.

Но Гамаш знаеше, че така или иначе нищо не може да направи. Освен да стои наблизо, за да събира парчетата. Тази мисъл го подсети за друго.

— Е, трябва да се връщам на работа — заяви Бовоар и се надигна от масата им в бистрото. — Онова порно няма да се изгледа само.

— Чакай — каза главният инспектор. Щом видя изражението му, Жан Ги се стовари обратно на стола.

Гамаш седеше и мълчеше, сбърчил чело. Размишляваше. Младият детектив не за пръв път виждаше това изражение. Знаеше, че Арман Гамаш следва наум някаква нишка. Една мисъл води до друга, а тя до трета. Към мрака, но не в тунел, а в шахта. За да открие онова, което е скрито най-дълбоко. Тайната. Истината.

— Спомена, че нападението във фабриката е повлияло на окончателното ти решение да се разделиш с Инид.

Бовоар кимна. Това поне беше вярно.

— Чудя се дали и на Ани е повлияло по същия начин.

— Как така?

— Беше разтърсващо преживяване за всички — отбеляза главният инспектор. — Не само за нас. Но и за семействата ни. Може би след станалото Ани е направила равносметка на живота си. Също като теб.

— Но какво би й попречило да ви го каже?

— Може би не иска да се чувствам отговорен. Може би и сама не си дава сметка за това, не и съзнателно.

Тогава Жан Ги си спомни за разговора си с Ани точно преди вернисажа. Когато го попита за раздялата му. И направи бегла връзка с нападението и неприятните последствия от него.

Беше права, разбира се. Това бе последният тласък, от който се нуждаеше.

Тогава отказа да го обсъжда с нея от страх да не се разкрие. Но дали пък тя не бе искала да сподели с него собствените си тревоги?

— Как бихте се почувствали, ако точно това се е случило? — попита Бовоар началника си.

Главният инспектор се облегна на стола с леко тревожно изражение.

— Може и да е за добро — изрече Жан Ги съвсем тихо. — Трябва да е за добро, ако от случилото се излезе нещо хубаво, нали? Сега Ани може да открие истинската любов.

Гамаш се вгледа в заместника си. Изпит, уморен, отслабнал. И кимна.

— Oui. Би било хубаво, ако от случилото се излезе нещо положително. Но не съм убеден, че евентуалният развод на дъщеря ми може да се приеме за нещо хубаво.

Жан Ги обаче бе на друго мнение.

— Искате ли да остана? — попита.

Старшият детектив излезе от унеса си.

— Всъщност бих искал да свършиш малко работа.

— Аз и бездруго трябва да потърся значението на шнаугендендер.

— На кое?

— На онази дума, която използвахте.

— Schadenfreude — усмихна се Гамаш. — Не си губи времето. Означава да си щастлив от бедите на другите. Злорадство.

Бовоар се замисли.

— Струва ми се, че идеално приляга на жертвата. Но Лилиан Дайсън е стигала още по-далеч. Създавала е бедите. Навярно е била много щастлив човек.

Но Арман Гамаш не мислеше така. Щастливите хора не се напиваха до несвяст всяка вечер.

Жан Ги тръгна, а главният инспектор остана да изпие кафето си на масата, зачетен в "Голяма книга на анонимните алкохолици". Обръщаше най-голямо внимание на подчертаните пасажи и коментарите в страничните полета, потънал в архаичния, но много красив език, който така деликатно описваше спускането в ада и дългото катерене обратно. Накрая притвори томчето с пръст между страниците и се загледа в пространството пред себе си.

— Може ли да седна при вас?

Гамаш се сепна. Скочи на крака, поклони се леко и издърпа един стол.

— Моля, заповядайте.

Мирна Ландерс се настани и остави еклера си и чашата cafe au lait на масата.

— Изглеждате потънал в мисли.

Детективът кимна.

— Размишлявах за Хъмпти Дъмпти.

— Значи случаят е почти разрешен.

Главният инспектор се усмихна.

— Все по-близо сме. — Погледна книжарката и се замисли за момент. — Мога ли да ви задам един въпрос?

— Винаги.

— Мислите ли, че хората се променят?

Еклерът на Мирна застина по пътя към устата й. Жената свали ръка и насочи проницателния си поглед към главния инспектор.

— Как пък ви хрумна това?

— Води се спор по въпроса дали мъртвата жена се е променила. Дали е била същият човек, когото всички са познавали преди двайсет години, или е била различна.

— Кое ви навежда на мисълта, че се е променила? — попита Мирна и отхапа от еклера.

— Сещате ли се за онзи предмет, който намерихте в градината? Права бяхте, жетонът е от Организацията на анонимните алкохолици и е принадлежал на мъртвата. Била е трезва от осем месеца — обясни детективът. — Хората от организацията я описват като коренно различен човек от жената, която описва Клара. Не просто малко по-различен, а напълно. Единият е мил и щедър, другият — жесток и Манипулативен.

Мирна се намръщи и замислено отпи глътка от кафето си.

— Всички се променяме. Само психичноболните си остават същите.

— Но това не е ли по-скоро растеж, отколкото промяна?

— Не точно промяна, а нещо като вариация на музикална тема? — попита Мирна заинтригувана и се замисли. — Смятам, че често пъти случаят е точно такъв. Повечето хора израстват, но не се променят напълно.

— Повечето? Значи има и такива, които се променят?

— Има и такива, господин главен инспектор. — Загледа го внимателно. Видя познатото лице, вече гладко избръснато. Сивеещата коса, леко накъдрена покрай ушите. Дълбокия белег до слепоочието. И благия поглед в очите под белега. Страхувала се бе, че може да са се променили. Че когато отново надзърне в тях, ще са станали по-студени.

Но не бяха. Нито пък той.

Ала Мирна не се заблуждаваше. Макар да не го показваше, Арман Гамаш беше променен. Всички, оцелели в онази фабрика, бяха излезли оттам различни.

— Хората се променят, когато нямат избор. Или се променяш, или умираш. Споменахте Организацията на анонимните алкохолици. Зависимите спират да пият едва след като ударят дъното.

— Какво се случва тогава?

— Каквото може да се очаква след голямо падане. — Погледна го в очите и срещна разбиране. Голямо падане. — Като при Хъмпти Дъмпти.

Инспекторът кимна леко.

— Когато хората ударят дъното — продължи Мирна, — имат два варианта. Или остават да лежат там, докато умрат, както правят повечето. Или се опитват да се изправят.

— Да съберат парчетата — вметна Гамаш. — Като нашия приятел господин Дъмпти.

— Но той е имал подкрепата на всички коне и царедворци — добави с престорен ентусиазъм книжарката. — И дори те не са успели да го сглобят отново.

— Чел съм доклада — кимна главният инспектор.

— А и дори да бяха успели, той пак щеше да падне. — Този път изглеждаше напълно сериозна. — Същият човек просто ще продължи да прави същата глупост отново и отново. Така че, ако сглобиш всички парчета по абсолютно същия начин като преди, защо очакваш животът ти да бъде различен?

— Има ли друга възможност?

Мирна се усмихна.

— Знаете, че има. Но тя е най-трудната. Малцина имат кураж за нея.

— Промяната — изрече Гамаш.

Може би това е идеята на Хъмпти Дъмпти, помисли си инспекторът. Никога да не бъде сглобен отново. Да остане различен. В крайна сметка едно яйце върху стена винаги ще се намира в опасност. Може би Хъмпти Дъмпти е трябвало да падне. И царедворците е трябвало да се провалят.

Мирна пресуши чашата си и се изправи. Арман Гамаш също стана.

— Хората наистина се променят, господин главен инспектор. Но има нещо, с което трябва да сте наясно. — Жената сниши глас. — Това невинаги е за добро.

— Защо не отидеш да му кажеш нещо? — попита Габри, докато слагаше подноса с празни чаши върху тезгяха.

— Зает съм — отвърна Оливие.

— Миеш чаши, някой сервитьор може да свърши тази работа. Говори с него.

Погледнаха през закаленото стъкло на прозореца към едрия мъж, седнал сам на масата. С кафе и книга пред себе си.

— Ще отида — каза Оливие. — Само не ме ръчкай.

Габри взе кухненската кърпа и се зае да подсушава чашите, докато партньорът му ги изплакваше от пяната.

— Той сгреши — заяви. — Но се извини.

Оливие погледна готвача, препасан със закачлива червено-бяла престилка във формата на сърце. Същата, която го бе молил да не купува по случай Свети Валентин преди две години. И го бе молил да не носи. Срамувал се бе от нея и искрено се бе надявал никой от познатите им от Монреал да не навести селото и да види Габри в абсурдния му тоалет.

Сега обаче я обожаваше. Не искаше партньорът му да я сменя.

Не искаше да променя нищо.

Докато миеше чашите, видя как Арман Гамаш отпи глътка кафе и се изправи.

Бовоар се приближи до листовете, забодени по стените на старата железопътна гара. Свали капачката на маркера и взе да го размахва под носа си, докато четеше написаното. В стройни черни колонки.

Много успокояващо. Четливо, стегнато.

Четеше и препрочиташе списъците с улики, следи, въпроси. И най-новите данни, получени в разследването до този момент от деня.

Бяха разпитали повечето гости от коктейла. Както се и очакваше, никой не бе признал да е извил врата на Лилиан Дайсън.

Но сега, докато се взираше в листовете, му хрумна нещо.

Всички останали мисли напуснаха съзнанието му.

Възможно ли беше?

На коктейла бяха присъствали много хора. Жители на селото, членове на арт обществото, приятели и семейство.

Но имаше и още един човек. Споменат няколко пъти, но останал незабелязан. И неразпитан, поне не подробно.

Инспектор Бовоар вдигна телефона и набра монреалски номер.