ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ШЕСТА

— Е — поде Дени Фортен, докато стояха на закритата веранда с кафето и коняка си. — Имахте ли възможност да поговорите?

— За какво? — попита домакинът, прекрати огледа на мокрото село и насочи вниманието си към галериста. Дъждът продължаваше под формата на ситен ръмеж.

Фортен погледна към Клара.

— Не сте ли го обсъдили?

— Още не — отвърна художничката и се почувства виновна. — Но ще поговорим.

— За какво? — повтори Питър.

— Днес се отбих у вас, за да разбера дали с Клара бихте проявили интерес да ви представлявам. Знам, че първия път се изложих, и наистина съжалявам. Аз… просто… — Гостът замълча, за да събере мислите си, после отново отмести поглед от Питър към Клара. — Просто моля за втори шанс. Моля ви, нека докажа, че съм искрен. Наистина смятам, че от нас тримата ще излезе велик отбор.

— Какво мислите? — Арман Гамаш кимна към прозореца и групичката на верандата: Питър, Клара и Фортен.

— За тях? — попита Мирна. Не се чуваше какво си говорят, но лесно можеше да се отгатне.

— Фортен ще убеди ли Клара да му даде още един шанс? — попита главният инспектор и отпи глътка от двойното си еспресо.

— Не Фортен се нуждае от втори шанс — отбеляза книжарката.

Гамаш се обърна към нея.

— Питър?

Но Мирна потъна в мълчание и Гамаш се зачуди дали Питър е споделил на Клара за участието си в язвителната рецензия от студентските им години.

— Мисля, че ни е нужно време да решим — заяви Клара.

— Разбирам — отвърна Фортен с чаровна усмивка. — Не ви притискам. Бих искал само да имате предвид, че за вас може би ще е по-добре да подпишете договор с млада, развиваща се галерия. С човек, който няма да се пенсионира след няколко години. Просто ми хрумна.

— Добре казано — отбеляза Питър, В недалечното минало това щеше да е достатъчно за Клара да избере Фортен. Неприкритият ентусиазъм на Питър. Тогава вярваше напълно, че той знае кое е най-добро за тях. И за двамата. Че взема присърце интересите й.

Но сега, докато гледаше мъжа, с когото бе прекарала последните двайсет и пет години, си даде сметка, че няма представа какви са приоритетите му. Нейните интереси обаче със сигурност не бяха сред тях.

Не знаеше какво да прави. Ала бе наясно, че нещо трябва да се промени.

Знаеше, че Питър полага усилия. Огромни усилия да се промени. А сега може би бе неин ред да опита.

— Знаете ли, той все още страда — каза Мирна.

— Питър? — попита Гамаш, после проследи погледа й. Книжарката вече не гледаше към тримата души на верандата, а много по-наблизо. Взираше се в Жан Ги Бовоар, който стоеше до Рут и Сюзан.

Възрастната поетеса изглеждаше дълбоко хлътнала по чудатата бивша алкохоличка, която очевидно разполагаше с неограничен брой рецепти за дестилиране на мебели.

— Знам — тихо отвърна главният инспектор. — Тази сутрин говорих с Жан Ги по този въпрос.

— И какво каза той?

— Че е по-добре. Че се оправя. Но не е по-добре, разбира се.

Мирна замълча за момент.

— Не. Не е. Каза ли ви защо страда?

Арман Гамаш се загледа в нея за момент.

— Попитах, но не пожела да ми каже. Предположих, че причината се крие в комбинацията от раните му и загубата на толкова много колеги.

— Така е, но мисля, че истината е малко по-различна. Всъщност знам. Той ми каза.

Гамаш насочи цялото си внимание към книжарката. На заден план Кастонге повиши тон. Гневен, писклив, дразнещ. Но вече нищо не можеше да накара главния инспектор да отклони поглед от Мирна.

— Какво ви каза Жан Ги?

Жената се вгледа в него за момент.

— Няма да ви хареса.

— Нищо от случилото се в онази фабрика не ми харесва. Но трябва да го чуя.

— Да — съгласи се Мирна. — Той се чувства виновен.

— За какво? — попита смаян Гамаш. Не очакваше такъв отговор.

— Че не е успял да ви помогне. Не може да преодолее мисълта, че ви е видял да падате, но не ви е помогнал. Така, както сте му помогнали вие.

— Но това е безумие. Той не можеше да ми помогне.

— Вие го знаете и аз го знам. Дори той го знае. Но онова, което знаем, и онова, което чувстваме, понякога са съвсем различни неща.

Гамаш се замисли със свито сърце. Припомни си младия мъж от онази сутрин във временния щаб и изпитото му лице, което изглеждаше още по-бледо на силната светлина от монитора. Не спираше да гледа проклетото видео отново и отново.

Но не сцената с прострелването на Гамаш. Жан Ги гледаше момента на собственото си раняване.

Главният инспектор разказа на Мирна какво бе открил предишната нощ.

Книжарката издиша дълбоко.

— Мисля, че се самонаказва. Самонаранява се. Забива нож в себе си, но в ролята на острието е видеото.

Видеото, помисли си Гамаш и усети как кипва. Проклетото видео. Вече бе нанесло огромни щети, а сега постепенно убиваше и един скъп на сърцето му млад мъж.

— Наредих му да възобнови консултациите с психотерапевт.

— Наредихте му?

— Започна като предложение — призна детективът, — но завърши като заповед.

— Той се съпротивляваше, така ли?

— Много.

— Обича ви — каза Мирна. — Това е неговият път към дома.

Гамаш погледна към Жан Ги и му махна през навалицата. В мислите си отново го видя как залита. И се свлича на земята.

Младият инспектор се усмихна и му махна в отговор от другия край на стаята.

Видя как Гамаш се е надвесил над него с преливащи от тревога очи.

И после си тръгва.

— Господи! — изрече с отвращение Андре Кастонге и махна неопределено към обстановката. — Това е то. Свършекът на света. Краят на цивилизацията. — Сръбна шумно от питието си, обърнат към Брайън. — Татуира думата "майка" върху мотористи и се нарича художник!

— Хайде — каза Тиери Пино. — Да излезем за малко на чист въздух.

Съдията улови Кастонге за лакътя и се опита да го поведе към входната врата, но той се отскубна.

— Не съм виждал добър художник от цяла вечност. Тя не е. — Галеристът махна към Клара, която тъкмо влизаше откъм верандата. — Тя гази тинята от години. Банални неща. Сантиментални. Портрети — почти изплю думата.

Хората отстъпваха и оставяха Кастонге сам, ограден от празно пространство.

— А той — изрече галеристът, щом избра следващата си жертва. Питър. — Неговите неща са прилични. Шаблонни са, но бих могъл да ги продам на "Кели Фуудс". Ще ги натиря в гватемалския им офис. Зависи колко алкохол ще изпият купувачите им. Макар че шибаните "Кели" няма да позволят да се пие там. Разваляло корпоративния имидж. Е, май в крайна сметка ще се окаже, че няма да успея да те продам, Мороу. Но пък и той също.

Кастонге погледна враждебно към Дени Фортен и продължи:

— Какво ти обещава той? Самостоятелни изложби? Съвместна изложба? Джойнт венчър или само джойнт? Може да продава и градински мебели, толкова разбира от изкуство. Не го биваше като художник, не го бива и сега — като собственик на галерия. Единственото, в което е добър, са манипулациите.

Гамаш потърси погледа на Бовоар, който пък дискретно даде знак на Лакост. Полицаите се разположиха около Кастонге, но без да се намесват.

Франсоа Мароа се появи до лакътя на старшия детектив.

— Спрете това — прошепна.

— Нищо лошо не е направил — отвърна главният инспектор.

— Излага се — заяви арт дилърът с тревожно изражение. — Той не го заслужава. Болен е.

— Така, вие двамата… — Кастонге се завъртя, изгуби равновесие, залитна и се стовари върху дивана.

— Божичко — изпъшка Рут, — направо ме втриса от пияници.

Възрастният галерист се изправи и налетя на Норман и Полет.

— Не си мислете, че не знаем защо сте тук.

— Дойдохме за коктейла на Клара — каза художничката.

— Шшшт — просъска Норман. — Не го насърчавай. — Ала беше твърде късно. Полет бе влязла в полезрението на Кастонге.

— Но защо останахте? Не за подкрепа на Клара — изломоти през смях галеристът. — Единственото нещо, по-противно от ненавист между поети, е ненавист между художници. — Обърна се към Рут и театрално се поклони. — Мадам.

— Шибан идиот — изстреля поетесата, после се обърна към Габри: — Не може да му се отрече обаче, че е прав.

— Мразите Клара, мразите картините й, мразите всички художници. — Кастонге не спираше да ръфа Норман и Полет. — Може би дори се мразите взаимно. Че и самите себе си. А със сигурност сте мразили и мъртвата жена, при това не без основание.

— Достатъчно. — Мароа не издържа и нахълта в празното пространство около Кастонге. — Време е да кажем лека нощ на тези мили хора и да си лягаме.

— Никъде няма да ходя! — развика се Кастонге и се отскубна от колегата си.

Гамаш, Бовоар и Лакост направиха крачка напред, а всички останали — една назад.

— Ти това искаш. Искаш просто да изчезна. Обаче аз я открих пръв. Тя щеше да подпише с мен. А после ти ми я отмъкна.

Кастонге повиши глас и рязко запрати чашата си по Мароа. Тя профуча край него и се разби в стената.

Тогава галеристът се хвърли към арт дилъра, вкопчи силните си ръце около гърлото му, залитна и го повлече със себе си.

Полицаите от Sûreté скочиха след тях — Гамаш и Бовоар докопаха Кастонге, а Лакост се опита да се вклини с тяло между боричкащите се търговци на картини. Най-накрая успяха да откъснат галериста от Мароа.

Франсоа Мароа се стискаше за гърлото и се взираше шокиран в колегата си. И не беше единствен. Всички присъстващи стояха вторачени в Кастонге, докато го арестуваха и отвеждаха.

Арман Гамаш и Жан Ги Бовоар се върнаха в дома на семейство Мороу час по-късно. Този път главният инспектор не отказа питие и потъна в голямото кресло, което му предложи Габри.

Никой не си беше тръгнал, както и очакваше. Гостите бяха твърде напрегнати от събитията и очакваха твърде много отговори, за да се приберат по домовете си. Така или иначе нямаше да успеят да мигнат.

Нито пък самият Гамаш.

— Ахх… — въздъхна след първата глътка от коняка. — Това е добро.

— Какъв ден — обади се Питър.

— И още не е свършил. Полицай Лакост остана да наглежда Кастонге и да оправи документацията.

— Сама? — попита Мирна и зашари с поглед от Гамаш към Бовоар.

— Тя си знае работата — каза главният инспектор.

Погледът на книжарката преливаше от безмълвна надежда, че детективът е помислил за всичко.

— Какво всъщност се случи? — попита Клара. — Ужасно съм объркана.

Гамаш се наведе. Всички се настаниха по столовете или накацаха по страничните облегалки на креслата. Единствено Бовоар и Питър останаха прави. Художникът като добър домакин, а инспекторът като добър полицай.

Отвън валеше все по-силно и всички чуваха барабаненето на капките по прозорците. Вратата към верандата все още беше отворена и заедно със свежия въздух в къщата нахлуваше звукът от трополенето на дъжда по листата.

— При това убийство всичко се върти около контрастите обясни тихо и спокойно Гамаш. — Между трезвите и алкохолиците. Между привидното и реалното. Между промяната към добро и промяната към лошо. Играта на светлината и мрака.

Детективът огледа притихналите си слушатели.

— По време на вернисажа ви бе използвана една дума. — Обърна се към Клара. — За да опише картините ви.

— Направо ме е страх да попитам — призна художничката с уморена усмивка.

— Киароскуро. Това е яркият контраст между светлината и тъмнината. Тяхното съпоставяне. Вие го използвате в портретите си, Клара. Има го в цветовете, които подбирате, в светлосенките, но също и в емоциите, които предизвикват картините ви. Особено в портрета на Рут…

— Има мой портрет?

— Там се забелязва ярък контраст. Тъмните отсенки, дърветата на заден план. Частично засенченото й лице. Буреносното изражение. С изключение на една миниатюрна точица. Едва забележим намек за светлина в очите й.

— Надежда — обади се Мирна.

— Надежда. Или пък не. — Гамаш се обърна към Франсоа Мароа. — Вие казахте нещо любопитно, когато стояхме пред този портрет. Спомняте ли си?

Арт дилърът изглеждаше озадачен.

— Казал съм нещо полезно?

— Не си ли спомняте?

Мароа замълча за момент — беше от онези рядко срещани хора, които умееха да накарат околните да чакат, без да ги изтощава. Накрая се усмихна.

— Попитах дали ви се струва истинско — изрече.

— Точно така — кимна главният инспектор. — Дали е истинско, или е просто игра на светлосенки. Предложена надежда, която впоследствие е отнета. Особен вид жестокост.

Арман Гамаш огледа присъстващите.

— Ето какво лежи в основата на това престъпление, на това убийство. Колко истинска всъщност е била светлината. Дали човекът наистина е бил щастлив, или само се е преструвал?

— И не махах с ръка, а потъвах — каза Клара.

Отново забеляза благия поглед на Гамаш под дълбокия белег.

Никой не чу го — мъртвеца — цитира, — а той стенеше все така тихо: Бях по-дълбоко, отколкото смятахте, и не махах с ръка, а потъвах.

Но този път, докато изричаше стиховете, художничката не мислеше за Питър. Сети се за другиго.

За себе си. За това, че цял живот се преструваше. Гледаше към светлата страна на живота, но невинаги я усещаше. Ала стига толкова. Нещата щяха да се променят.

Всички притихнаха, чуваше се единствено трополенето на дъжда.

C'est ça — изрече Гамаш. — Колко често бъркаме едното с другото? Твърде уплашени или твърде забързани, за да видим какво всъщност се случва? Да видим, че някой потъва?

— Но удавниците понякога ги спасяват.

Всички отместиха очи от инспектора към човека, който се бе обадил. Младият мъж. Брайън.

Гамаш мълчаливо огледа татуировките, обеците, метала по дрехите и по кожата му. После бавно кимна и отмести поглед към останалите.

— Въпросът, който ни измъчваше, бе дали Лилиан Дайсън е била спасена. Дали е успяла да се промени? Или става въпрос за лъжлива надежда? Била е алкохоличка. Жестока, безмилостна, егоистична жена. Наранявала е абсолютно всеки, когото е познавала.

— Но невинаги е била такава — вметна Клара. — Някога беше добър човек. Добър приятел. Някога.

— Повечето хора са такива в началото — обади се Сюзан. — Болшинството не са родени в затвора или под някой мост, нито в сборище на наркомани. Човек става такъв впоследствие.

— Хората са способни да се променят към по-лошо — заяви главният инспектор. — Но колко често стават по-добри?

— Аз вярвам, че се случва — каза Сюзан.

— Лилиан беше ли се променила? — попита я Гамаш.

— Така смятам. Или поне се опитваше.

— А вие?

— Какво аз? — попита жената, макар че не бе нужно пояснение.

— Променихте ли се?

Последва дълго мълчание.

— Надявам се — отвърна Сюзан. Л

Инспекторът сниши глас, така че всички се напрегнаха да го чуят.

— Но дали това е истинска надежда? Или просто игра на светлината?

Загрузка...