Измамна светлина

ГЛАВА ПЪРВА

О, не, не, не…" — повтаряше си Клара Мороу, докато вървеше към затворените врати.

Виждаше сенки и силуети, подобни на привидения, които се движеха напред-назад отвъд матовите стъкла. Появяваха се и изчезваха. Очертанията им бяха размити, но все пак приличаха на хора.

"Все тъй стенеше мъртвият тихо."

Думите се въртяха из главата й цял ден, появяваха се и изчезваха. Стихотворение, което си спомняше само донякъде. Откъси изплуваха на повърхността, а после потъваха. Тялото на стиховете бе твърде далеч, не можеше да го достигне.

Как беше останалото?

Струваше й се важно да си спомни.

"О, не, не, не…"

Разкривените силуети в дъното на дългия коридор й изглеждаха почти течни или от дим. Безплътни, неуловими, леки.

Искаше й се и на нея да й е леко.

Това беше. Краят на пътуването. И не само на днешното пътуване от малкото квебекско село, където живееха със съпруга й Питър, до Музея на съвременното изкуство в Монреал, който познаваха много добре. Отблизо. Често идваха тук да се любуват на нова изложба, да подкрепят свой приятел или колега художник, или просто да поседят мълчаливо насред лъскавата галерия в обикновен ден през седмицата, докато останалите жители на града работят.

Изкуството беше тяхната работа. Но беше и много повече — не просто професия. Трябваше да е нещо повече. Иначе как щяха да изтърпят всички онези самотни години, всички провали и мълчанието на обърканите и дори смаяни артистични среди.

С Питър се трудеха ежедневно в малките си ателиета, в малкото си село, и водеха обикновен незначителен живот. Бяха щастливи. Но не спираха да копнеят за повече.

Клара направи още няколко крачки по безкрайно дългия бял мраморен коридор.

Ето го онова "повече". От другата страна на вратите. Най-сетне. Кулминацията на всичко, за което бе работила и към което се бе стремяла цял живот.

Първата й детска мечта и последният сън, от който се бе събудила тази сутрин, почти петдесет години по-късно, щяха да се сбъднат в другия край на хладния бял коридор.

До неотдавна и двамата предполагаха, че Питър пръв ще прекрачи прага на тези врати. Все пак той бе по-успешният художник. Изящните му творби, които представяха близък поглед към нещата от живота, бяха изключително прецизни. Фокусираше се върху предмети от обкръжаващия свят с такива подробности, че изглеждаха нереални и абстрактни. Неузнаваеми. Питър вземаше естественото и го превръщаше в неестествено.

И творбите му се продаваха като топъл хляб. Слава богу. Така имаха храна на трапезата, а вълците, които постоянно кръжаха около дома им в трите бора, стояха настрана. Благодарение на Питър и неговите произведения.

Клара го погледна — вървеше няколко крачки пред нея, а на красивото му лице бе изписана усмивка. Художничката знаеше, че повечето хора не биха я взели за негова съпруга, ако ги видят заедно за първи път. Бяха по-склонни да го свържат с някоя слаба изискана дама с чаша бяло вино в ръка. Пример за естествения подбор и за правилото, че подобните неща се привличат.

Елегантният художник с посивяла коса и благородни черти нямаше как да е избрал за своя партньорка в живота жената, стиснала халба бира в ръце, подобни на боксови ръкавици. Жената с трохи и пастет в рошавата коса. Жената, чието ателие бе пълно със скулптури, сглобени от стари части на трактори, и картини, на които се мъдрят зелки с криле.

Не. Не беше възможно Питър Мороу да е избрал нея. Изглеждаше неестествено.

И все пак бе факт.

А тя беше избрала него.

Щеше да се усмихне, ако не й идеше да повърне.

"О, не, не, не…" — помисли си отново, докато наблюдаваше пред себе си как Питър уверено крачи към затворените врати и към артистичните привидения, които дебнеха, готови да съдят и оценяват. Нея.

Ръцете на Клара изстинаха и я побиха тръпки, докато бавно се придвижваше напред, тласкана от неумолима сила — сурова смесица от вълнение и ужас. Идеше й да се втурне към вратите, да ги отвори със замах и да изкрещи: "Ето ме!"

Но по-силно бе желанието да се обърне и да избяга, да се скрие.

Да се затътри обратно по безкрайно дългия мраморен коридор, изпълнен със светлина и с изкуство. Да признае, че бе допуснала грешка, че бе отговорила неправилно, когато я попитаха дали иска самостоятелна изложба. В музея. Когато й дадоха шанс да осъществи всичките си мечти.

Дала бе грешен отговор. Казала бе "да". И така бе стигнала дотук.

Някой я бе излъгал. Или не й бе казал цялата истина. В мечтите си, или по-точно в единствената мечта, която се прожектираше в ума й още от детството, Клара си представяше самостоятелната си изложба в Музея на съвременното изкуство. Минаваше по същия този коридор. Спокойна и уравновесена. Красива и стройна. Бляскава и духовита.

И попадаше в отворените обятия на артистичните среди, където всички я обожаваха.

Не изпитваше ужас, нито й се повдигаше. През матовите стъкла не надничаха създания, които само чакаха да я погълнат, да я разчленят, да се присмеят на нея и на творбите й.

Някой я бе излъгал. Не й бе казал, че може да се сблъска с още нещо.

Провал.

"О, не, не, не… — повтори си Клара. — Все тъй стенеше мъртвият тихо."

Как продължаваше стихотворението? Защо й убягваше?

Сега, когато бе на крачки от кулминацията на своето пътешествие, искаше само едно — да избяга обратно у дома в Трите бора. Да отвори дървената порта към градината. Да изтича по пътеката с разцъфнали ябълкови дръвчета. Да затръшне входната врата зад себе си. Да облегне гръб на нея. Да я заключи. Да се притисне в тази врата и да не допуска външния свят при себе си.

Твърде късно осъзна кой я е излъгал.

Самата тя.

Сърцето й се блъскаше в ребрата като ужасено създание, затворено в клетка, което отчаяно иска да се освободи. Осъзна, че е затаила дъх, и се зачуди колко дълго е продължило това. За да си навакса, задиша учестено.

Питър говореше, но гласът му глъхнеше в далечината, заглушен от пищенето в главата й, от кънтящите удари на сърцето й.

От шума зад вратите, който се усилваше с приближаването към тях.

— Ще бъде забавно — каза с утешителна усмивка съпругът й.

Клара отпусна ръка и дамската й чанта изтрополя на пода с кух звук, тъй като бе почти празна. В нея имаше само бонбонче за освежаване на дъха и малка четка за бои от първия комплект за рисуване, който й бе подарила нейната баба.

Художничката коленичи, престори се, че събира невидими вещи и ги тъпче обратно в дамската си чантичка. Наведе глава, докато се опитваше да си поеме въздух, и се зачуди дали ще припадне всеки момент.

— Вдишай дълбоко — чу глас. — Издишай бавно.

Вдигна поглед от чантата и лъскавия мраморен под. Пред нея бе клекнал мъж.

Не беше Питър.

Взря се в своя приятел и съсед от Трите бора Оливие Брюле. Добронамереният му поглед бе като спасителен пояс, хвърлен на удавница. Клара се вкопчи в него.

— Вдишай дълбоко — прошепна Оливие с успокояващ тон. Тази криза бе само между двама им. Овладяването й — също.

Жената си пое дълбоко въздух.

— Май няма да се справя. — Клара се наведе. Прималя й. Стените сякаш я притискаха от всички страни. Някъде напред по коридора зърна лъснатите до блясък черни кожени обувки на Питър. Най-накрая бе спрял. Не бе забелязал веднага отсъствието й. Не бе разбрал, че съпругата му е коленичила на пода.

— Знам — прошепна Оливие. — Но те познавам добре. На колене или на крака, все някак ще минеш през онази врата. — Кимна към дъното на коридора, без да откъсва очи от нейните. — Така че по-добре се изправи.

— Все още не е твърде късно… — Клара се вгледа напрегнато в лицето му. Виждаше копринена руса коса и бръчки, които се забелязваха само отблизо. Повече, отколкото се полагаха на трийсет и осем годишен мъж. — Мога да си тръгна. Да се върна у дома.

Благото изражение на Оливие се стопи и художничката отново си представи своята градина обвита в мъгла — такава, каквато я видя сутринта. Росата тежеше върху стръковете трева и полепваше по гумените й ботуши. Дъхавите ранни рози и късни божури бяха обсипани с искрящи капчици. Поседнала на дървената пейка в задния двор със сутрешното си кафе в ръка, Клара се бе замислила за предстоящия ден.

Дори за миг не бе допуснала, че ще се строполи на пода, скована от ужас. Изпълнена с отчаяно желание да си тръгне. Да се върне в градината си.

Но Оливие беше прав. Нямаше да си тръгне. Още не.

"О, не, не, не…" Трябваше да мине през тази врата. Тя бе единственият път обратно към дома.

— Издишай бавно — прошепна усмихнато Оливие.

Клара се разсмя и въздъхна:

— От теб ще стане чудесна акушерка.

— Какво правите там долу? — попита Габри, който бе забелязал художничката и партньора си на пода. — Знам какво върши Оливие обикновено в тази поза и се надявам случаят да не е такъв. — Обърна се към Питър. — Макар че това би обяснило смеха.

— Готова? — Светлокосият мъж подаде чантичката на Клара и двамата се изправиха.

Габри, който почти никога не се отделяше от Оливие, стисна художничката в мечешка прегръдка.

— Добре ли си? — погледна я внимателно. Беше едър, макар че предпочиташе да се определя като широкоплещест. Лицето му бе гладко, без бръчки от тревога като на партньора му.

— Добре съм — отвърна Клара.

— Дърта, отвратителна, безсрамна, разярена егоистка? — попита Габри.

— Именно.

— Чудесно. И аз. Както и всички там. — Едрият мъж посочи към вратата. — Но те не са легендарни художници със самостоятелна изложба. А ти си и двете — хем си добре, хем си известна.

— Идваш ли? — махна Питър на Клара усмихнато.

Съпругата му се поколеба за миг, после пое ръката му и закрачиха заедно по коридора. Ехото от стъпките им потъна във веселия шум, който долиташе от другата страна.

"Смеят се — помисли си Клара. — Присмиват се на картините ми."

В същия миг тялото на стихотворението изплува. Разкри й се.

"0, не, не, не… — изрецитира наум художничката. — Все тъй стенеше мъртвият тихо. Цял живот съм бил много навътре и не махах с ръка, а потъвах"[2].

В далечината Арман Гамаш чуваше виковете на деца, които си играеха. Знаеше откъде идват — от парка оттатък улицата, макар че не виждаше малчуганите заради гъстата зеленина на късната пролет, с която се бяха окичили кленовите дървета. Обичаше понякога да седи тук и да си представя, че виковете и смехът са на малките му внучки Флоранс и Зора. Представяше си, че синът му Даниел и снаха му Розлин са в парка и наглеждат дъщерите си. Може би щяха да пресекат тихата уличка в самия център на големия град, хванати за ръце, и да дойдат у тях за вечеря. Или пък Арман и Рен-Мари щяха да отидат при децата и да поиграят на топка или с кестени на връвчици.

Обичаше да си представя, че не са на хиляди километри оттук — в Париж.

Но най-вече слушаше виковете, писъците и смеха на съседските деца. Усмихваше се. Чувстваше се спокоен.

Гамаш се пресегна към чашата с бира и остави броя на списание "Обсерватьор" на коляното си. Съпругата му Рен-Мари седеше срещу него на балкона на жилището им. До нея също имаше чаша студена бира в този неочаквано топъл ден в средата на юни. Но вестник "Прес" лежеше сгънат на масичката, а жената се взираше в далечината.

— За какво си мислиш? — попита Арман.

— Просто оставих ума си да блуждае.

Мъжът замълча за миг и се вгледа в съпругата си. Косата й вече бе силно прошарена, но пък неговата също. Дълги години Рен-Мари се бе боядисвала в кестеняво, но наскоро бе престанала. Така му харесваше повече. И тя като него бе на около петдесет и пет. По този начин трябваше да изглежда една двойка на тяхната възраст. Ако имаше късмет.

Не като манекени. Никой не би ги взел за такива. Арман не беше пълен, но имаше солидно телосложение. Ако в дома им дойдеше непознат, навярно щеше да помисли мосю Гамаш за кротък учен — може би професор по история или литература в Монреалския университет.

Но щеше да сгреши.

В големия им апартамент имаше книги на всяка крачка. Исторически, биографични, художествени, изследвания на квебекски антики, поезия. Томовете бяха подредени по рафтовете на библиотеки. Върху почти всяка маса лежеше поне по една книга, а често и по няколко списания. А съботно-неделните издания на вестниците бяха пръснати върху масичката за кафе в дневната, пред камината. Ако посетителят бе наблюдателен и успееше да влезе навътре в апартамента, в кабинета на Гамаш, може би щеше да забележи каква история разказват книгите там.

Скоро щеше да се убеди, че не е попаднал в дома на пенсиониран професор по френска литература. Рафтовете бяха претъпкани с всевъзможни исторически прегледи на полицейски случаи, с трудове по медицина и криминалистика. Мяркаха се томове по право, специализирани издания за снемане на отпечатъци, генетично кодиране, рани и оръжия.

Убийства. Кабинетът на Арман Гамаш бе пълен с тях.

Но дори сред смъртта имаше място за стихосбирки и книги на философска тематика.

Както седеше на балкона и наблюдаваше Рен-Мари, за пореден път Гамаш си каза, че в брака си е спечелил шестица от тотото. Не заради общественото положение на съпругата си, нито заради брилянтния й ум. Просто не можеше да се отърси от мисълта, че е огромен късметлия.

Знаеше, че в живота си често е вадил късмет, но нищо не можеше да се сравни с усещането да е влюбен в една и съща жена в продължение на трийсет и пет години. Ако не се брои невероятно късметлийското съвпадение, че тя също го обичаше.

Рен-Мари впери сините си очи в него:

— Всъщност си мислех за вернисажа на Клара.

— О?

— Скоро трябва да тръгваме.

— Така е. — Гамаш погледна часовника си. Беше пет и пет. Коктейлът по случай откриването на изложбата започваше в Музея на съвременното изкуство в пет и щеше да продължи до седем. — Веднага щом се появи Дейвид.

Зет им закъсняваше вече половин час. Арман хвърли поглед през прозореца към вътрешността на апартамента. Едва се виждаше дъщеря му Ани, която четеше нещо в хола, а срещу нея седеше заместникът му Жан Ги Бовоар и мачкаше забележително големите уши на Хенри. Немската овчарка на семейство Гамаш можеше да стои така цял ден с глуповато блажено изражение.

Жан Ги и Ани упорито не си обръщаха, внимание. Арман се усмихна леко. Поне не се обстрелваха с обиди или нещо още по-лошо.

— Искаш ли да тръгваме? — предложи. — Можем да се обадим на Дейвид и да му кажем, че ще се видим направо там.

— Нека го изчакаме още няколко минути.

Гамаш кимна и взе списанието, но след малко бавно го свали.

— Има ли друго?

Рен-Мари се поколеба и се усмихна.

— Просто се чудех дали въобще ти се ходи на тази изложба. И се питах дали не печелиш време.

Арман Гамаш повдигна вежди от изненада.

Жан Ги Бовоар си играеше с ушите на Хенри и се взираше в младата жена отсреща. Познаваше я от петнайсет години, откакто бе постъпил като младши полицай в отдел "Убийства", а тя бе тийнейджърка. Грубовата, недодялана, властна.

Бовоар не обичаше децата. И определено не си падаше по многознайковци в юношеска възраст. Но се бе опитал да хареса Ани Гамаш, тъй като бе дъщеря на шефа му.

Беше се опитвал, опитвал, опитвал… и накрая бе успял.

Сега наближаваше четиридесет, а тя — тридесет. Адвокатка. Омъжена. Все така грубовата, недодялана и властна. Но с годините толкова се бе старал да я хареса, че бе успял да види в нея много повече. Виждал я бе да се смее искрено и да се вслушва в отегчителни до смърт хора, сякаш са интригуващи. Все едно наистина се радваше да ги види. Като че ли бяха важни. Виждал я бе да танцува, да размахва ръце с отметната назад глава. С блеснали очи.

И бе държал ръката й в своята. Само веднъж.

В болницата. Завърнал се бе от много, много далеч. Преодолял бе болка и тъмнина, за да се добере до това непознато, но нежно докосване. Знаеше, че не е на съпругата му Инид. Не би се завърнал заради онзи плах допир като от птичка.

Тази ръка бе голяма, сигурна и топла. И го зовеше да дойде отново на този свят.

Отворил бе очи и бе срещнал загрижения поглед на Ани Гамаш. Запитал се бе защо тя е до него. И си бе отговорил.

Защото нямаше къде другаде да бъде. Нямаше друго болнично легло, край което да бди.

Защото баща й бе мъртъв. Убит от стрелец в изоставена фабрика. Бовоар го бе видял с очите си. Видял бе как прострелват Гамаш. Как тялото му за миг увисва във въздуха, а сетне се строполява на бетонния под.

И остава неподвижно.

Сега Ани Гамаш бе в болницата и държеше неговата ръка, защото онази, която всъщност искаше да държи, вече я нямаше.

Жан Ги Бовоар отвори очи с усилие и видя натъженото лице на Ани. Сърцето му се късаше. Но тогава се появи нещо друго.

Радост.

Никой никога не го бе гледал по този начин. С неприкрита и невъздържана радост.

Така го погледна Ани, когато осъзна, че се е събудил.

Опита се да й каже нещо, но нямаше сили. Все пак тя го разбра правилно.

Наведе се да прошепне в ухото му и тогава Жан Ги долови аромата й. Беше лек, цитрусов. Чист и свеж. Не като тежкия, богат парфюм на Инид. Ани ухаеше на лимонова градина през лятото.

— Татко е жив.

Тогава той направи нещо, от което при други обстоятелства би се засрамил. В болницата го очакваха много унизителни ситуации — като се започне от подлогите и пелените за възрастни и се стигне до измиването с гъба от санитарите. Но нямаше нищо по-лично и по-съкровено, нямаше по-голямо предателство от онова, което собственото му тяло му причини тогава.

Заплака.

Ани го видя. Но оттогава до днес така и не бе отваряла дума за станалото.

Изведнъж Жан Ги спря да мачка ушите на кучето и Хенри го погледна недоумяващо. Инспекторът положи ръце една върху друга в жест, който вече му бе станал навик.

Такова бе усещането. Дланта на Ани върху ръката му.

Само това можеше да получи от нея. От омъжената дъщеря на началника си.

— Мъжът ти закъснява — изрече и чу обвинението в собствения си тон.

Бавно, много бавно Ани свали вестника, в който се бе зачела, и впери смразяващ поглед в Бовоар.

— Какво искаш да кажеш?

Какво искаше да каже?

— Всички ще закъснеем заради него.

— Тогава тръгвайте. Не ми пука.

Заредил бе пистолета, насочил го бе към главата си и бе подтикнал Ани да дръпне спусъка. Усети как думите го поразяват. Врязват се. Достигат дълбоко в него и експлодират.

"Не ми пука."

Осъзна, че е почти утешителна. Болката. Може би, ако принудеше Ани да го наранява все така, в крайна сметка щеше да спре да чувства каквото и да било.

— Виж — добави тя с по-мек глас и се наведе леко към него. — Съжалявам за вас с Инид. За раздялата ви.

— Е, какво да се прави, случват се такива неща. Нали си адвокат, трябва да ти е ясно.

Младата жена го изгледа изпитателно, както понякога правеше баща й, и кимна.

— Случват се, да. — Умълча се. — Особено след всичко, което преживя. Сигурно такива моменти те карат да преосмислиш живота си. Искаш ли да поговорим за това?

Да говори за Инид с Ани? За дребнавите и злобни кавги, за обидните думи, за раните и белезите, които оставяха? Мисълта го отвращаваше и чувството явно се изписа на лицето му. Ани се отдръпна и се изчерви, сякаш я бе зашлевил.

— Остави, все едно не съм казала нищо — сопна се младата жена и вдигна вестника пред лицето си.

Жан Ги се помъчи да измисли отговор, да намери някакъв път, макар и малко мостче, обратно към нея. Минутите се нижеха.

— Вернисажът — изломоти накрая.

Беше първото, което изплува в празната му глава, сякаш се бе допитал до магическа топка — от онези, които показват една-единствена дума, щом спреш да ги разтърсваш. В този случай думата бе "вернисаж".

Вестникът се спусна надолу и иззад него се появи каменната физиономия на Ани.

— Нали знаеш, че хората от Трите бора ще са там.

Лицето й остана безизразно.

— Онова село в Източните провинции — махна неопределено към прозореца Жан Ги. — На юг от Монреал.

— Знам къде се намира — сряза го Ани.

— Изложбата е на Клара Мороу, но всички ще бъдат там, сигурен съм.

Младата жена отново вдигна вестника пред лицето си. Курсът на канадския долар бе стабилен, прочете Бовоар от мястото, където бе седнал. Пишеше също, че дупките по пътищата, отворили се през зимата, още не са запълнени. Течеше разследване за корупция в правителството.

Нищо ново.

— Един от тях мрази баща ти.

Вестникът бавно се сниши.

— Какво имаш предвид?

— Ами… — По изражението й се досети, че може да е преминал границата. — Не чак толкова, че да му навреди или нещо такова.

— Татко е споменавал за Трите бора и за хората там, но никога не е говорил за това.

Беше се разстроила. На Жан Ги му се прииска да не беше казвал нищо, но поне думите му свършиха работа. Отново разговаряше с дъщерята на шефа си. Нейният баща беше мостът помежду им.

Ани остави вестника на масичката и хвърли поглед зад Бовоар, към балкона, където родителите й тихо си приказваха.

Изведнъж заприлича на тийнейджърката, с която се бе запознал преди години. Където и да отидеше, никога нямаше да изпъкне като най-красивата жена в стаята. Още тогава бе ясно. Ани не можеше да се похвали с фини, деликатни черти. По-скоро имаше спортна фигура, отколкото грациозна. Подбираше дрехите си, но най-важно за нея бе удобството.

Упорита, волева, физически силна. Можеше да я надвие на канадска борба — знаеше, защото бяха заставали един срещу друг няколко пъти, — но не без усилие.

Никога не би опитал да пребори Инид. А и тя никога не би предложила подобно съревнование.

Ани Гамаш не само бе предлагала, а и бе очаквала да победи.

Когато я надвиеше обаче, тя просто се разсмиваше.

Ако жените, подобни на Инид, можеха да се опишат като красиви, Ани Гамаш бе жива.

Жан Ги Бовоар бе осъзнал късно, твърде късно, колко важно, колко привлекателно и рядко срещано бе това качество — да кипиш от живот.

Ани отново премести погледа си върху него.

— Защо един от тях мрази татко?

Бовоар сниши глас:

— Виж сега. Ето какво се случи…

Младата жена се приведе към него. Делеше ги не повече от метър и инспекторът усети аромата на парфюма й. Едва се сдържаше да не улови ръцете й.

— В селото на Клара, Трите бора, беше убит човек…

— Да, татко е споменавал. Местните като че ли са се специализирали в производството на трупове.

Бовоар не успя да се сдържи и се разсмя:

— Където светлината е по-ярка, там и сянката е по-гъста[3].

Съзря удивеното изражение на Ани и пак избухна в смях.

— Нека отгатна — предизвика го тя. — Не си го измислил ти.

Жан Ги се усмихна и кимна:

— Казал го е някакъв германец. А после и баща ти.

— Няколко пъти?

— Достатъчно често, че да се събуждам с писък посред нощ.

Ани се ухили.

— Познато чувство. Бях единственото дете в училище, което знаеше поезията на Пий Хънт[4]. — Леко измени гласа си, когато си припомни и изрецитира: — Но най-много обичаше щастието на лицето на човек.

Гамаш дочу смеха в дневната и на лицето му се появи усмивка. Кимна към младите хора в апартамента:

— Как мислиш, дали най-после ще се помирят?

— Или ще се помирят, или това е знак, че апокалипсисът наближава — каза Рен-Мари. — Ако от парка изскочат четирима конници в галоп, няма кой да ви помогне, мосю.

— Радвам се да го чуя как се смее — рече Гамаш.

Откакто се бе разделил с Инид, Жан Ги изглеждаше някак дистанциран. Отнесен. Никога не се бе държал особено ентусиазирано, но напоследък бе станал по-мълчалив от обичайното. Сякаш бе издигнал още по-дебели стени около себе си. А тясното мостче над рова бе прибрано.

Арман Гамаш знаеше, че от издигането на стени не произтича нищо хубаво. Хората вярваха, че така си гарантират сигурност, но всъщност се обричаха на плен. А нещата, които процъфтяваха в плен, не бяха много.

— Ще му трябва време — отбеляза Рен-Мари.

— Avec le temps[5] — съгласи се Арман. Ала се замисли. Знаеше, че времето лекува, но то можеше да причини и по-голяма вреда. Ако един горски пожар разполагаше с достатъчно време да се разгори, можеше да погълне всичко по пътя си.

Гамаш хвърли последен поглед към двамата млади в дневната и се върна към разговора с Рен-Мари.

— Наистина ли смяташ, че не искам да ходя на вернисажа? — попита.

Съпругата му се замисли за момент.

— Не съм сигурна. Да кажем, че не изглежда да си се забързал натам.

Гамаш кимна и за миг потъна в размисъл.

— Знам, че всички ще бъдат на откриването на изложбата. Предполагам, че може да е малко неловко.

— Арестува един от тях за убийство, което не е извършил — припомни Рен-Мари без укор. Произнесе думите тихо и с внимание. Опитваше се нежно да извади наяве истинските чувства на съпруга си относно случая. Чувства, които може би самият той не съзнаваше, че изпитва.

— И това според теб е светски faux pas[6]? — попита Гамаш с усмивка.

— Бих казала, че е много повече от светски faux pas — разсмя се тя и с облекчение забеляза, че съпругът й е искрено развеселен. Лицето му вече бе гладко избръснато. Нямаше ги мустаците. Нямаше я прошарената брада. Просто Арман. Гледаше я с дълбоките си кафяви очи. И докато се взираше в тях, Рен-Мари почти забрави за белега над лявото му слепоочие.

След миг усмивката на главния инспектор се стопи, той кимна отново и си пое дълбоко въздух.

— Причиних му нещо ужасно — изрече.

— Не си го сторил нарочно, Арман.

— Така е, но това едва ли е направило престоя му в затвора по-приятен.

Гамаш се замисли и отмести взор от нежното лице на съпругата си към дърветата в парка. Естествена среда. Копнееше за нея, защото прекарваше дните си в преследване на противоестественото. Убийци. Хора, които отнемаха живота на други хора. Често по ужасен, кошмарен начин. Арман Гамаш бе началник на отдел "Убийства" в Sûreté du Québec[7]. И беше много добър в професията си.

Но и той допускаше грешки.

Арестувал бе Оливие Брюле за убийство, което собственикът на бистрото в Трите бора не беше извършил.

— И какво се случи? — попита Ани.

— Е, вече знаеш по-голямата част, чела си за случая във вестниците.

— Разбира се, че прочетох репортажите, говорих и с татко. Но не ми е споменавал, че някой от замесените го мрази.

— Ами, както знаеш, мина почти година — продължи Жан Ги. — В бистрото на Трите бора бе открит труп на възрастен мъж. Разследвахме случая и събрахме доказателства, които изглеждаха неоспорими. Взехме отпечатъци. Намерихме оръжието на убийството, както и вещи, откраднати от горската колиба на убития, скрити в бистрото. Арестувахме Оливие. Той се изправи пред съда и бе обявен за виновен.

— Ти вярваше ли, че го е сторил?

Бовоар кимна:

— Сигурен бях. Не само баща ти смяташе така.

— И защо размисли? Да не би някой друг да е направил признание?

— Не. Спомняш ли си, че преди няколко месеца, след акцията във фабриката, баща ти замина за град Квебек, за да се възстанови?

Ани кимна.

— Е, докато беше там, започна да го разяжда съмнение. Изпрати ме обратно в Трите бора, за да подновя разследването.

— И ти отиде.

Жан Ги кимна. Разбира се, че бе отишъл. Готов бе на всичко за главния инспектор. Самият той нямаше съмнения обаче. Вярваше, че са пратили в затвора човек, който си го е заслужил. Но все пак замина за селото и започна ново разследване, а накрая стигна до шокиращо разкритие.

Разбра кой е истинският убиец и какви са били истинските мотиви за деянието му.

— Но ти все пак отиде до Трите бора след ареста на Оливие — припомни Рен-Мари. — Днес няма да е първата ти среща с тях след случилото се.

Самата тя бе посещавала селото и се бе сприятелила с Клара, Питър и останалите, макар че не ги бе виждала отпреди арестуването на антикваря.

— Вярно е — съгласи се Арман. — С Жан Ги заведохме Оливие в селото, след като бе освободен от затвора.

— Дори не мога да си представя как се е чувствал тогава.

Гамаш замълча. Спомни си как слънчевите лъчи огряваха ослепително белите преспи. През заскрежените стъкла на прозорците виждаше селяните, които се бяха събрали в бистрото. На топло и сигурно. В камините горяха весели огньове. По масите имаше халби с бира и големи чаши с café au lait[8]. Ехтеше смях.

Оливие направи няколко крачки и замръзна. На половин метър от затворената врата. Втренчен в нея.

Жан Ги понечи да я отвори, но Гамаш сложи облечената си в ръкавица длан на рамото му, за да го спре. Заедно стояха в хапещия мраз и чакаха. И чакаха. Оливие да направи последната крачка.

Навярно бяха минали само няколко мига, но им се сториха като цяла вечност. Антикварят се протегна, поколеба се само за секунда и после отвори вратата.

— Иска ми се да бях видяла изражението на Габри — промълви Рен-Мари и си представи реакцията на едрия емоционален мъж при завръщането на партньора му.

Арман бе разказал всичко на съпругата си, когато се бе прибрал у дома. Но знаеше, че каквото и да бе въодушевлението, което си представяше Рен-Мари, реалното бе още по-силно. Поне от страна на Габри. Останалите селяни също се радваха да видят Оливие, но…

— Какво има? — попита тя.

— Оливие не е убиец, но както знаеш, по време на разследването и процеса излязоха наяве много неприятни подробности за него. Определено се бе възползвал от приятелството си с Отшелника и от лабилната психика на човека и имаше доказателства, че е откраднал някои от вещите му. Оказа се, че е използвал спечелените пари, за да изкупи тайно голяма част от имотите в Трите бора. Габри дори нямаше представа.

Рен-Мари замълча и се замисли над чутото.

— Интересно, как ли са се почувствали приятелите му? — продума накрая.

И Гамаш се чудеше същото.

— Оливие мрази баща ми? — възкликна Ани — Но как е възможно? Татко го измъкна от затвора. Върна го обратно в Трите бора.

— Да, но той вижда нещата по-иначе. Според него аз съм го измъкнал от затвора. А е попаднал там по вина на баща ти.

Ани зяпна Жан Ги и след секунди поклати глава.

Инспекторът продължи:

— Както знаеш, баща ти се извини. Пред всички в бистрото. Каза, че съжалява за стореното.

— А Оливие какво отговори?

— Че не може да му прости. Още не.

Младата жена се замисли.

— Татко как реагира?

— Не изглеждаше нито изненадан, нито разстроен. Всъщност смятам, че щеше повече да се изненада, ако Оливие му бе дал прошка на мига. Нямаше как да е откровен.

Бовоар знаеше, че по-лошо от липсата на извинение е единствено неискреното извинение.

Трябваше да признае на антикваря поне едно — вместо да се престори, че приема извинението, най-накрая бе казал истината. Ранен бе твърде дълбоко. Не се чувстваше готов да прости.

— А сега? — попита Ани.

— Предполагам, че скоро ще разберем.