— Ехооо! — извика Клара. — Bonjour.
Чуваше гласове, викове, металически звуци. От много далеч. Като от телевизор. После секнаха и настъпи тишина. Сякаш вътре нямаше жива душа, но художничката знаеше, че едва ли е така.
Пристъпи още по-навътре в старата железопътна гара, подмина лъскавия червен пожарен камион, а после и оборудването. Видя собствените си ботуши и каска. Всички жители на Трите бора членуваха в Доброволната противопожарна команда. Рут Зардо им беше началник, тъй като бе много по-страховита от всякакви пожари. Ако трябваше да избират между старата поетеса и горяща сграда, болшинството биха избрали второто.
— Oui, âllo? — отекна мъжки глас в просторните помещения. Щом излезе иззад камиона, Клара видя инспектор Бовоар, който седеше на бюрото си и я гледаше.
Жан Ги се усмихна и я поздрави с целувка по двете бузи.
— Заповядайте, седнете. Какво мога да направя за вас? — попита.
Държеше се топло и сърдечно. Но Клара все още бе в шок от променения му вид. Забеляза го на вернисажа. Изглеждаше измършавял, уморен. Твърде слаб дори за жилав мъж като него. Като всички останали художничката знаеше през какво е преминал. Или поне също като тях знаеше думите, историята.
Ала сега си даде сметка, че всъщност не знае. Никога не би могла да знае.
— Дойдох да поискам съвет — заяви и се настани на въртящия се стол до този на Бовоар.
— От мен? — Изненадата му бе очевидна, досущ като радостта.
— От вас. — Клара забеляза реакцията на младия инспектор и старателно премълча, че не се е обърнала към Гамаш, тъй като не е сам. За разлика от Бовоар.
— Кафе? — Жан Ги махна към каната, пълна с прясно сварено кафе.
— С удоволствие, благодаря.
Станаха, наляха си кафе в нащърбени бели чаши, взеха си по няколко сладки със смокини и отново седнаха.
— Е, за какво става въпрос? — Бовоар се облегна в стола и я погледна. По начин, който си беше само негов, но същевременно напомняше за Гамаш. Действаше й успокояващо и Клара се поздрави за решението да разговаря с този млад инспектор.
— За родителите на Лилиан. Господин и госпожа Дайсън. Познавах ги. По едно време доста добре. Чудех се дали все още са живи.
— Да. Вчера ги посетихме. Да ги уведомим за дъщеря им.
Художничката замълча, опита се да си представи какво е било усещането и за двете страни.
— Навярно е било ужасно. Те я обожаваха. Лилиан беше единственото им дете.
— Винаги е ужасно — призна Бовоар.
— Много ги харесвах. Дори когато с нея се отчуждихме, продължих да ги търся, но те не проявяваха интерес. Вярваха на онова, което Лилиан им беше казала за мен. Разбираемо е, предполагам. — Но далеч не звучеше убедена в думите си.
Жан Ги не каза нищо, но се сети за жлъчта в тона на господин Дайсън, когато едва ли не обвини Клара за смъртта на дъщеря си.
— Мислех си да отида да ги видя — каза художничката. — да им кажа колко съжалявам… Какво има?
Млъкна, забелязала изражението на Бовоар.
— Не ви съветвам — заяви той, остави чашата си на бюрото и се наведе към нея. — Много са разстроени. Посещението ви няма да им се отрази добре.
— Но защо? Знам, че са повярвали на ужасните неща, които Лилиан им е разказала, но може би, ако се видим, ще им олекне малко. С дъщеря им бяхме най-добри приятелки като деца. Не мислите ли, че ще им е приятно да поговорят с човек, който я е обичал? — Клара замълча. — Някога.
— Може би, някой ден. Но не и сега. Дайте им време.
В общи линии същия съвет получи малко по-рано и от Мирна, когато отиде в книжарницата за панделка и за "пурата" от сушени билки. Но посети приятелката си и за съвет, да отиде ли до Монреал на посещение у семейство Дайсън?
Когато книжарката я попита защо би направила подобно нещо, Клара каза:
— Те са възрастни и сами. — Изумена бе, че Мирна се нуждае от обяснение. — Смъртта на Лилиан е най-лошото, което можеше да им се случи. Просто искам да им предложа малко утеха. Повярвай ми, нямам никакво желание да ги навестя, но ми се струва редно да го направя. За да загърбим всички лоши чувства.
Стягаше панделката около пръстите си здраво, до посиняване.
— За теб може и да е така — отбеляза Мирна. — Но за тях?
— Как да разбера дали са загърбили всичко? — Клара разви панделката и взе да я чопли. Навиваше я. Мачкаше я. — Може да си седят там сам-самички, съсипани от мъка. А аз да не отида, защото се страхувам?
— Иди, щом трябва — каза книжарката. — Но само ако го правиш за тях, а не за себе си.
Тези думи продължаваха да кънтят в ушите й, докато пресичаше затревения площад в посока към временния полицейски щаб, за да говори с Бовоар. Но и за да получи нещо друго.
Адреса им.
След като изслуша инспектора, Клара кимна. Двама души й бяха дали един и същи съвет, да изчака. Осъзна, че се взира в стената на старата железопътна гара. В снимките на Лилиан — мъртва. В нейната градина.
Където все още я чакаха главният инспектор и онази странна жена.
— Запомнила съм повечето тайни на Лилиан, струва ми се.
— Струва ви се? — повтори Гамаш. Двамата бавно обикаляха градината на Клара и от време на време спираха, за да й се възхитят.
— Вижте, снощи не ви излъгах. Не казвайте на доверениците ми, но тайните им са пълна каша в главата ми. Трудно ми е да си спомня коя на кого е. Всичко ми е размазано.
Инспекторът се усмихна. Той също бе сейф, в който се съхраняваха много тайни. Неща, научени по време на разследване, които нямаха нищо общо със случая. Които нямаше нужда да излизат на светло. Затова ги беше заключил.
Ако някой внезапно го попиташе за тайните на мосю С., щеше да се затрудни. На първо място да ги издаде, разбира се, но и да ги отдели от останалите, честно казано. Щеше да му е нужно време, за да го стори.
— Тайните на Лилиан бяха не по-лоши от на всеки друг — каза Сюзан. — Или поне онези, които е споделяла с мен. Малко дългове, малко кражби от магазини. Крала пари от чантата на майка си. Пробвала наркотици, изневерила на мъжа си. Докато била в Ню Йорк, често крадяла от касата на шефа си и задържала част от бакшишите само за себе си.
— Нищо сериозно — вметна Гамаш.
— Никога не е. Повечето от нас се провалят заради купчина дребни прегрешения. Миниатюрни неща, които се трупат и трупат, докато накрая се срутим под тежестта им. Сравнително лесно е да избягваш големите лоши постъпки, но точно стоте маловажни злини те докопват накрая. Ако достатъчно дълго се вслушваш в хората, осъзнаваш, че най-ужасното не е плесницата или ударът с юмрук, а прошепнатата клюка, презрителният поглед. Обърнатият гръб. От това се срамуват онези, които имат някаква съвест. И за да го забравят — пият.
— А хората без съвест?
— Те не стигат до Организацията на анонимните алкохолици. Нямат усещането, че нещо не им е наред.
Гамаш се замисли.
— Намекнахте, че Лилиан може да е имала тайни, които е запазила за себе си. Смятате ли, че е премълчала нещо?
Главният инспектор не гледаше събеседничката си. Смяташе, че хората стават по-словоохотливи, когато им се предостави въображаемото усещане за лично пространство. Вместо това се вторачи пред себе си, към розите и орловите нокти, плъзнали нагоре по градинската беседка под милувката на мекото следобедно слънце.
— Някои успяват да изхвърлят всичко от първия опит — каза Сюзан. — Но повечето се нуждаят от време. Не че умишлено крият нещо. Понякога са го заровили толкова дълбоко, че дори не се сещат за него.
— Докато…?
— Докато то с нокти започне да си проправя път обратно навън. Дотогава незначителната дреболия е станала почти неузнаваема. Превърнала се е в нещо огромно и смърдящо.
— Какво се случва тогава? — попита главният инспектор.
— Тогава имаме избор — отвърна Сюзан. — Можем да погледнем истината право в очите. Или да я заровим обратно. Или поне да се опитаме.
За случайния наблюдател изглеждаха като стари приятели, потънали в сладки приказки за литература или за последния концерт в селския клуб. Но по-бдителните биха забелязали израженията им. Не печални, но може би твърде мрачни за този прекрасен слънчев ден.
— Какво се случва, ако хората се опитат да я заровят обратно? — поинтересува се Гамаш.
— Не знам как е при останалите, но за алкохолиците е фатално. Тайна, която е толкова прогнила, ще те накара да посегнеш към чашката. А тя ще те вкара в гроба. Преди това обаче ще ти вземе всичко — любимите хора, работата, дома. Достойнството. И накрая живота ти.
— Всичко това само заради една тайна?
— Заради тайна и заради решението да се скриеш от истината. Заради избора да проявиш малодушие. — Жената го погледна в очите. — Трезвеността не е за страхливци, господин главен инспектор. Каквото и да си мислите за алкохолиците, за да изтрезнееш напълно и завинаги, се иска огромна честност, а тя изисква огромна смелост. Спирането на алкохола е лесната част. После трябва да се изправиш пред себе си. И демоните си. Колко хора са готови да го направят?
— Не много — призна Гамаш. — Но какво става, ако демоните победят?
Клара Мороу бавно вървеше по моста и от време на време спираше, за да погледне надолу към река Бела Бела. Водата бълбукаше, уловила слънчевите отблясъци в сребристо и златно. На дъното се виждаха гладко полирани камъни, тук-там се стрелкаха дъгови пъстърви.
Дали да отиде в Монреал? В интерес на истината вече бе издирила адреса на семейство Дайсън, просто искаше Бовоар да го потвърди. Листчето чакаше в джоба й. Художничката хвърли поглед към колата си. И тя чакаше.
Дали да отиде в Монреал?
Какво я спираше? От какво се страхуваше?
Че ще я намразят. Обвинят. Изгонят. Че господин и госпожа Дайсън, които някога бяха като родители за Клара, щяха да се отрекат от нея.
Но знаеше, че трябва да го направи. Независимо от съвета на Мирна. Независимо от мнението на Бовоар. Не беше питала Питър. Все още не можеше да му се довери за нещо толкова важно. Но подозираше, че и той би казал същото.
Не отивай.
Не рискувай.
Клара извърна поглед от реката и слезе от моста.
— Вярно е — каза Сюзан, — понякога демонът побеждава. Понякога не можем да се изправим очи в очи с истината. Просто е прекалено болезнено.
— Какво се случва тогава?
Жената бръскаше тревата с ходило и вече не гледаше към красивата градина.
— Чували ли сте някога за Хъмпти Дъмпти, господин инспектор?
— Детското стихотворение? Преди години го четях на децата си.
Даниел го обожаваше, спомни си Гамаш. Искаше да му го четат отново и отново. Никога не му омръзваха илюстрациите с глуповатото яйце и благородния крал с неговите коне и царедворци, които вечно препускаха да го спасят.
Ами Ани? Тя плачеше. Лееше сълзи безспирно и ризата на Гамаш подгизваше, докато притискаше момиченцето към себе си. Люлееше дъщеря си. Опитваше се да я успокои. Много пъти минаха през това, докато разбере какъв е проблемът. После всичко се изясни. Малката Ани — едва на четири, не можеше да понесе мисълта, че Хъмпти Дъмпти е толкова счупен. Че никога няма да се оправи. Че е ранен твърде лошо.
— Това е алегория, разбира се — заяви Сюзан.
— Искате да кажете, че господин Дъмпти никога не е съществувал? — попита детективът.
— Точно това имам предвид, господин главен инспектор. — Усмивката на жената угасна и тя измина няколко крачки в мълчание. — Подобно на Хъмпти Дъмпти, някои хора са твърде повредени, за да се излекуват.
— Като Лилиан?
— Тя се лекуваше. Мисля, че щеше да се оправи. Със сигурност работеше здраво по въпроса.
— Но…? — подкани я да продължи инспекторът.
Сюзан направи още няколко крачки.
— Лилиан бе увредена и много объркана. Но бавно започваше да слага живота си в ред. Проблемът не беше в това.
Детективът се чудеше какво се опитва да му каже тази жена, която бе толкова гръмогласна и в същото време така предана. И реши, че е разбрал.
— Тя не е била Хъмпти Дъмпти — изрече предположението си Гамаш. — Не е падала от стената. А е бутала другите. Други са падали тежко благодарение на Лилиан.
До него Сюзан Коутс кимаше едва забележимо на всяка крачка.
— Съжалявам, че се забавих толкова — каза Клара, щом се появи иззад люляковия храст в единия ъгъл на къщата. — Взех тези неща от Мирна. — Вдигна панделката и "пурата" от сушени билки и срещна смутените погледи на Сюзан и Гамаш.
— Що за ритуал е това? — попита инспекторът с неуверена усмивка.
— За пречистване. Искате ли да се присъедините?
Детективът се поколеба, после кимна. Познаваше ритуала.
Група селяни го бяха правили по местата на предишни убийства. Но за пръв път се случваше да го поканят. Е, достатъчно тамян бяха кадили край него в католическата му младост, та едва ли би могло да е по-зле.
За втори път през последните два дни Клара запали салвията и бизонската трева. Внимателно насочи ароматния пушек към напрегнатата възрастна жена, разнесе го с плавни движения над главата и надолу по тялото й. За да я избави от всякакви негативни мисли и лоша енергия, обясни на глас.
После дойде ред на Гамаш. Художничката се обърна към него. В изражението му се четеше лека насмешка, но като цяло изглеждаше отпуснат и съсредоточен. Клара насочи към него пушека, който го обгърна като сладък облак, а после изчезна с ветреца.
— Цялата отрицателна енергия е премахната — изрече, докато пречистваше и себе си. — Няма я.
Де да беше толкова лесно, казаха си всички наум.
После Клара им даде панделки, покани ги да се помолят безмълвно за Лилиан и да ги завържат за пръчката.
— Ами жълтата лента? — попита Сюзан.
— О, тя е без значение — заяви художничката. — Може да се каже, че е по-скоро съвет, отколкото заповед. Пък и познавам човека, който я сложи.
— Некомпетентен е — вметна Гамаш, свали надолу лентата за Сюзан и сам я прекрачи след нея, — но добронамерен.
На излизане от Трите бора полицай Изабел Лакост намали скоростта почти докрай. Пътуваше към Монреал, за да помогне за издирването на рецензиите от Лилиан Дайсън в архива на "Прес". За да открие за кого бе написана онази конкретна злобна критика.
Докато шофираше покрай къщата на семейство Мороу, видя нещо, което й се стори невъзможно. Ръководен кадър от Sûreté du Québec шепнеше молитва с пръчица в ръка.
Усмихна се. С радост би се присъединила към него. Често се случваше да изрече молитва на местопрестъпление. Когато всички си тръгнеха, Изабел се връщаше. За да каже на мъртвите, че не са забравени.
Този път обаче явно бе ред на главния инспектор. За какво ли се молеше? Сети се как бе държала окървавената му ръка и реши, че лесно може да отгатне.
Главен инспектор Гамаш положи дясната си ръка върху пръчката и прочисти съзнанието си. После завърза панделката и отстъпи назад.
— Казах молитвата за търпение — сподели Сюзан. — А вие? Детективът обаче предпочете да не им казва за какво се е молил.
— А вие? — обърна се възрастната жена към домакинята. Беше властна и досадно любопитна, забеляза Гамаш. Запита се дали това са добри качества за наставник.
Клара също като инспектора мълчеше.
Но вече знаеше отговора.
— Налага се да ви оставя за малко. Ще се видим по-късно — заяви. Сетне припряно тръгна към къщата. Трябваше да побърза. Вече бе пропиляла твърде много време.