Измамна светлина

ГЛАВА ЕДИНАЙСЕТА

— Честно казано, ти си най-лошият детектив на всички времена — заяви Доминик.

— Но пък само аз задавах въпроси — сопна се Рут.

— Защото въобще не можах да взема думата от теб.

Мирна и Клара се бяха срещнали отново с другите две жени в бистрото. Дамите седяха пред камината, в която бе запален огън по-скоро за красота, отколкото за топлина.

— Попита Андре Кастонге колко му е голям чепът.

— Не е вярно. Попитах го колко голям чеп е. Има разлика. Рут разтвори палец и показалец на около пет сантиметра. Клара не се сдържа и се ухили самодоволно. Често й се бе приисквало да зададе този въпрос на галеристите. Хотелиерката поклати глава и продължи:

— После попита онзи, другия…

— Франсоа Мароа? — подсказа Клара. Щеше й се да бе изпратила Доминик и Рут при двойката художници и да се беше заела лично с арт дилърите, но още не се чувстваше готова да се изправи пред Андре Кастонге. Особено след обаждането му и след последвалия разговор между нея и Питър.

— Да, Франсоа Мароа. Попита го кой е любимият му цвят.

— Стори ми се, че може да е от полза да знаем — оправда се възрастната поетеса.

— И върши ли ни работа? — попита Доминик.

— Не чак толкова — призна Рут.

— Значи въпреки безмилостния разпит никой от мъжете не е признал, че е убил Лилиан Дайсън? — обобщи Мирна.

— Бяха учудващо непоклатими — заяви хотелиерката. — Макар че Кастонге се изпусна и призна, че първата му кола е била гремлин[63].

— Не ми казвайте, че това не е налудничаво — вметна Рут.

— А при вас как мина? — попита Доминик и се пресегна към чашата с лимонада.

— Не съм сигурна — отвърна Мирна и с едно движение почти изпразни купичката кашу в шепата си. Обърна се към Клара: — Хареса ми как затапи оня тип Норман, когато той спомена Дени Фортен.

— Какво имаш предвид? — изненада се художничката.

— Ами, нали му каза, че лично си поканила Фортен? Всъщност, като се замисля, ето ти още една загадка. Какво е търсел Дени Фортен в селото?

— Неприятно ми е да ти го съобщя — призна художничката, — но наистина го поканих.

— За кой дявол ти е притрябвало да го правиш? — възкликна Мирна. — И то след всичко, което ти причини този мръсник!

— Ако отбягвах всички собственици на галерии и търговци на произведения на изкуството, които някога са ми отказвали, на празненството нямаше да има гости.

За пореден път Мирна се удиви на способността на приятелката си да прощава и на безбройните ситуации, които я предизвикваха отново и отново да проявява великодушие. — Книжарката се смяташе за относително уравновесен човек, но се съмняваше, че би могла да оцелее дълго в арт средите, където виното и сиренето вървяха ръка за ръка с удари под кръста и забити ножове в гърба.

Запита се кой ли още е получил прошката на Клара и е бил поканен, без да го заслужава.

Гамаш бе позвънил предварително, за да съобщи за пристигането си. Паркира зад галерията на улица "Сен Дени" в Монреал. Паркингът бе запазен за служители, но денят бе неделя, а часът — пет и половина, затова повечето хора си бяха тръгнали.

Детективът слезе от автомобила и се огледа. "Сен Дени" бе космополитна монреалска улица. Но успоредната на нея малка пресечка, която минаваше зад галерията, беше противна — по земята се търкаляха употребявани презервативи и празни спринцовки.

Бляскавата фасада криеше отблъскваща вътрешност.

Кое всъщност бе истинското лице на "Сен Дени"? Това се запита главният инспектор, щом затвори вратата на колата си и се насочи към изпълнената с живот главна улица.

Стъклената входна врата на галерия "Фортен" беше заключена. Гамаш потърси звънец, но в същия момент изникна Дени Фортен, ухилен до уши, и отвори.

— Мосю Гамаш — поздрави галеристът, протегна се и стисна ръката на главния инспектор. — Радвам се да ви видя отново.

— Metis, поп — отвърна детективът с лек поклон, — удоволствието е изцяло мое. Благодаря ви, че се съгласихте да ме приемете в този късен час.

— Тъкмо имах възможност да свърша малко работа. Знаете как е. — Фортен внимателно заключи вратата и покани с жест госта да влезе по-навътре в помещението. — Кабинетът ми е горе.

Гамаш тръгна след по-младия мъж. Бяха се срещали няколко пъти досега, когато Фортен бе посетил Трите бора, за да обсъди с Клара организирането на нейна изложба. Галеристът изглеждаше на около четиридесет, излъчваше добро настроение и бе с привлекателна външност. Носеше елегантно, шито по поръчка сако, изгладена риза с разкопчана яка и черни дънки. Спретнато и стилно.

Изкачваха се по стълбището и Гамаш слушаше Фортен, който доста оживено разказваше за някои от творбите по стените. Главният инспектор внимателно попиваше информацията, но не пропускаше да огледа галерията в търсене на картина от Лилиан Дайсън. Стилът й бе толкова отличителен, че веднага щеше да се открои. Но макар наоколо да изобилстваше от несъмнено блестящи произведения на изкуството, нищо с подписа на Дайсън не привлече вниманието му.

— Cafe? — попита Фортен и посочи машината до вратата на кабинета си.

— Non, merci.

— Тогава може би бира? Днес е доста топло.

— Чудесно би било — отвърна главният инспектор и се настани в кабинета на домакина. Когато галеристът изчезна от поглед, Гамаш се наведе над бюрото и заразглежда документите. Договори с художници. Визуализации на предстоящи изложби, подготвени за публикуване в пресата. Едната изложба щеше да представи известен живописец от Квебек, а другата бе на творец, за когото детективът никога не бе чувал. Навярно изгряваща звезда.

При беглия преглед на листовете обаче не видя никъде името на Лилиан Дайсън. Нито на Клара Мороу.

Чу приглушени стъпки и побърза да седне. В същия момент Фортен влезе в стаята.

— Заповядайте. — Собственикът на галерията държеше поднос с две чаши бира и плато сирена. — Винаги гледам да имаме под ръка вино, бира и сирене. Арсеналът на нашата професия.

— Нима не са четките и боите? — попита главният инспектор, след като пое запотената чаша с ледена бира.

— Не, творците боравят с тях. Аз съм обикновен търговец. Мост между таланта и парите.

— A votre sante![64] — Детективът вдигна чаша, Фортен — също. Отпиха по една голяма глътка от бирата си.

— Творци — повтори Гамаш, остави чашата и си взе парче ароматен стилтън[65]. — Но художниците освен това са емоционални и понякога дори лабилни, предполагам.

— Художниците ли? — попита домакинът. — О, няма такова нещо!

Галеристът се разсмя. Звучеше непринудено и леко. Инспекторът не устоя и отвърна с усмивка. Трудно бе да не изпитва симпатия към по-младия мъж.

Детективът знаеше, че чарът също е част от арсенала на един галерист. Фортен черпеше със сирене и с чар. Когато бе в настроение.

— Вероятно сте прав — продължи Дени, — но все пак зависи с какво ги сравнявате. Разбира се, в сравнение с бясна хиена или с гладна кобра, един художник би изглеждал доста добре.

— Като че ли не харесвате много художниците.

— Напротив, харесвам ги. Но по-важното е, че ги разбирам. Тяхното его, страховете и неувереността им. Много малко творци се чувстват спокойни сред хора. Повечето предпочитат да си работят кротко сами в ателието. Човекът, който е казал "Адът — това са другите", навярно е бил художник.

— Думите са на Сартр — отбеляза Гамаш. — Писател.

— Подозирам, че ако попитате някой издател, ще сподели подобни впечатления и от писателите. Аз обаче си имам работа с художници, които успяват да претворят върху едно малко парче платно не само реалността на живота, но и мистиката, душевността и дълбоките противоречиви емоции, характерни за човешката природа. Въпреки това повечето творци мразят хората и се боят от тях. Разбирам ги.

— Разбирате ли ги? Как така?

Последва кратко и напрегнато мълчание. Колкото и сърдечен да изглеждаше, Дени Фортен не обичаше задълбочени въпроси. Предпочиташе да води в разговора, вместо да бъде воден. Гамаш осъзна, че събеседникът му е свикнал другите да го слушат, да се съгласяват с него и да му се умилкват. Свикнал бе неговите решения и изявления да се приемат безпрекословно. Дени Фортен бе влиятелен мъж в свят от слабохарактерни хора.

— Имам една теория, господин главен инспектор — заяви Фортен, кръстоса крака и приглади с длани панталона си. — Според мен в повечето случаи професията ни избира. Можем да свикнем да се занимаваме с едно или друго, но най-често кариерата ни намира, защото отговаря на нашите способности и талант. Обичам изкуството. Но никак не ме бива в рисуването. Зная, тъй като съм се опитвал да творя. Всъщност преди време си мислех, че искам да стана художник, но отчайващият ми провал ме насочи към заниманието, за което съм бил създаден.

Да разпознавам таланта на другите. Открих идеалната професия за мен. Изкарвам много добри пари и винаги съм обграден от прекрасни образци на изкуството. И от хората, които ги създават. Част съм от този креативен свят, без да се налага да преживявам цялата драма, която съпровожда творческия процес.

— Предполагам обаче, че и във вашия свят не липсва драма.

— Така е. Ако сключа договор с художник, а изложбата се окаже пълен провал, това може да се отрази на репутацията ми. Но в такива случаи се старая да внуша на хората, че просто съм дързък и готов да поемам рискове. Авангарден. Така успешно се измъквам от ситуацията.

— Но художникът… — започна Гамаш и остави думите да увиснат във въздуха.

— А, да, навярно се досещате. Той го отнася.

Главният инспектор гледаше Фортен и се стараеше да не показва колко е отвратен. Подобно на улицата, на която се намираше галерията му, мъжът имаше привлекателна фасада, която прикриваше отблъскваща вътрешност. Беше използвач. Хранеше се от чуждия талант. Забогатяваше на гърба на другите. Докато повечето художници едва свързваха двата края и поемаха целия риск.

— Защитавате ли ги? — поинтересува се детективът. — Опитвате ли се да се застъпите за тях пред критиците?

Фортен погледна събеседника си едновременно изненадано и развеселено.

— Те са големи хора, мосю Гамаш. Когато постигнат успех, обират овациите, затова трябва да са способни да приемат и критиката, ако получат такава. Не е хубаво да се държим с тях като с малки деца.

— Не бих казал като с деца — възрази инспекторът, — а като с уважавани партньори. Вие не бихте ли застанали зад свой партньор, когото уважавате, ако някой го нападне?

— Нямам партньори — заяви Фортен. Усмивката не слизаше от лицето му, но вече бе някак изкуствена. — Прекалено усложняват нещата. Сигурно знаете за какво говоря. Най-добре е да няма нужда да защитавате някого. Това би повлияло на преценката ви.

— Интересна гледна точка — рече Гамаш. В този момент осъзна, че Фортен е гледал видеозаписа на престрелката във фабриката. Завоалирано намекваше за случилото се там.

Галеристът, а и целият свят, бе видял как главният инспектор се бе провалил в задачата да предпази полицаите от екипа си. Да ги спаси.

— Както знаете, аз не успях да защитя своите собствени хора — призна. — Но поне се опитах. Вие не се ли опитвате?

Очевидно Фортен не очакваше детективът да заговори така директно за случая. Това го разклати.

"Не сте чак толкова стабилен, на колкото се преструвате — каза си Гамаш. — Навярно приличате на художниците много повече, отколкото си мислите."

— За щастие, никой не стреля по творците, които представлявам — отвърна галеристът накрая.

— Така е, но има и други форми на атака, които нараняват и дори убиват. Можете да убиете репутацията на един човек. Можете да задушите амбицията и страстта му, дори творческите му наклонности, ако се постараете.

Фортен се разсмя.

— Ако някой художник е толкова раним, или трябва да си намери друго призвание, или да не си показва носа навън. Да изхвърли платната и бързо да се заключи. Но повечето творци, които познавам, имат огромно его. И безгранична амбиция. Жадуват за похвали и за слава. Това им е проблемът. И именно това ги прави уязвими. Не талантът, а егото им.

— Значи все пак сте съгласен, че са уязвими, каквато и да е причината?

— Да. Вече го казах.

— А съгласен ли сте, че тази ранимост може да ги уплаши?

Галеристът се поколеба за миг — усещаше капан, но не беше сигурен къде е заложен. Кимна.

— И че уплашените хора може да станат агресивни?

— Предполагам. Накъде отива този разговор? Струва ми се, че не сме се събрали просто да си побъбрим приятно в този неделен следобед. А и едва ли сте тук, за да купите някоя от моите картини.

Изведнъж се бяха превърнали в "моите" картини. Гамаш забеляза.

— Non, monsieur[66]. Ще стигна и дотам, ако проявите малко търпение.

Домакинът погледна часовника си. Деликатността и чарът му се бяха изпарили.

— Чудя се защо бяхте на празненството на Клара Мороу снощи.

Макар че не беше последната капка, която да прелее чашата и окончателно да събори Фортен, въпросът на Гамаш повлия на галериста. По-младият мъж първо зяпна учудено, а след това се разсмя.

— За това ли става въпрос? Не разбирам. Не съм нарушил някой закон. А и Клара сама ме покани.

— Vraiment?[67] Не ви видях в списъка с гости.

— Да, зная. Чух за вернисажа й в музея и реших да отида.

— Защо? Отменихте изложбата й, разделихте се с нея при не особено приятни обстоятелства. Всъщност, направо я унижихте.

— Тя ли ви го каза?

Гамаш замълча, вперил поглед в другия мъж.

— Разбира се. Няма откъде другаде да знаете. Сега си спомням. Вие сте приятели. Затова ли сте тук? Да ме заплашвате?

— Нима се държа заплашително? Струва ми се, че ще е трудно да убедите, когото и да е в това. — Инспекторът вдигна своята чаша с бира и кимна към все още смаяния галерист.

— Има и други видове заплаха, различни от това да опрете пистолет в челото ми — озъби се Фортен.

— Точно така. Същото имах предвид преди малко. Съществуват различни форми на насилие. Разнообразни начини да убиете духа и да запазите тялото живо. Но не, не съм дошъл, за да ви заплашвам.

Детективът се запита дали събеседникът му наистина така лесно се поддава на заплахи. Нима бе толкова уязвим, че един обикновен разговор с полицейски служител му се струваше като агресия? Може би галеристът наистина приличаше много повече на художниците, отколкото си представяше. И може би живееше в много по-голям страх, отколкото бе склонен да признае.

— Почти приключих. След малко ще ви оставя да се насладите на остатъка от неделята — рече Гамаш с приятен тембър. — Ако сте били на мнение, че не си струва да се занимавате с творчеството на Клара Мороу, защо решихте да отидете на вернисажа й?

Фортен си пое въздух бавно и дълбоко, задържа го за момент, втренчен в Гамаш, и сетне издиша дълъг и напоен с бирени изпарения дъх.

— Отидох, защото исках да й се извиня.

Сега бе ред на Гамаш да се изненада. Галеристът не му приличаше на човек, който лесно признава грешките си.

По-младият мъж отново вдиша дълбоко. Очевидно му беше тежко.

— Когато посетих Трите бора миналото лято, за да разговарям с Клара за изложбата, седнахме да пийнем по нещо в селското бистро. Един едър мъж ни обслужваше. Както и да е. Казах нещо гадно за него зад гърба му. По-късно Клара ме упрекна за обидата, но толкова се подразних от реакцията й, че й отвърнах агресивно. Отмених изложбата. Постъпих глупаво и почти веднага съжалих. Но вече бе късно. Обявил бях решението си да прекратя работа с нея и не можех да върна думите си назад.

Арман Гамаш се взираше в Дени Фортен и се опитваше да прецени дали да му повярва. Не беше трудно обаче да провери дали мъжът говори истината. Просто трябваше да попита Клара.

— Значи отидохте на коктейла, за да се извините? Защо си направихте труда?

Този път галеристът леко се изчерви и извърна поглед надясно, към прозореца и свечеряващото се небе. Отвън хората се събираха на терасите на заведенията по улица "Сен Дени", край маси, отрупани с чаши бира или мартини, с вино или големи кани сангрия. Наслаждаваха се на първите истински топли и слънчеви дни.

В притихналата галерия обаче атмосферата далеч не бе топла и слънчева.

— Знаех си, че я чакат големи успехи. Предложих й самостоятелна изложба, защото творбите й са неповторими. Запознат ли сте с тях?

Фортен се приведе към Гамаш. Вече нямаше и следа от тревожност у него, изоставил бе отбранителната позиция. Беше почти омаян. Развълнуван. Въодушевено разказваше за велики произведения.

Детективът осъзна, че пред него стои човек, който е наистина влюбен в изкуството. Може и да беше бизнесмен и използвач. Дърдорко и егоист.

Но бе способен да разпознае и да обикне красивите творби. Тези на Клара.

И може би на Лилиан Дайсън.

— Виждал съм ги — отвърна главният инспектор. Съгласен съм с вас. Забележителни са.

Фортен се впусна разпалено да анализира портретите на Клара, като изтъкваше нюансите до най-малките щрихи на четката, вплетени в по-дългите и лежерни линии, описани от ръката на художничката. Гамаш слушаше с интерес. Осъзна, макар и неохотно, че му е приятно в компанията на по-младия мъж.

Но не бе отишъл в галерията, за да обсъжда творчеството на Клара.

— Доколкото си спомням, сте нарекли Габри шибан педал.

Думите произведоха очаквания ефект. Не бяха само шокиращи, а отблъскващи и срамни. Особено на фона на всичко, което Фортен бе описал току-що. Светлината, милосърдието и надеждата, които Клара пресъздаваше в картините си.

— Така беше — призна галеристът. — Често говоря така. Говорех. Вече не.

— Защо изобщо го казахте?

— Има нещо общо с онова, за което говорехте по-рано. Различните начини да убиваш. Много от художниците, с които работя, са гейове. Когато се срещна с нов художник, за когото знам, че е обратен, често посочвам някого в негово присъствие и казвам това, което вие изрекохте преди малко. Така го разклащам. Посявам в ума му страх, разбалансирам го. Психологическа игра. Ако не ми се опълчи, знам, че ми е вързан в кърпа.

— А случва ли се да ви се опълчи?

— Някой художник ли? Клара беше първата. Още тогава трябваше да се досетя, че е по-специална. Творец със свой собствен глас, визия и твърд характер. Но твърдият характер може да се окаже неудобство. Предпочитам да работя с послушни хора.

— Затова прекратихте отношенията си с нея и се опитахте да накърните репутацията й.

— Не се получи — усмихна се галеристът унило. — Музеят я прие с отворени обятия. Отидох, за да й се извиня. Знаех, че скоро тя ще е по-силната и по-влиятелната.

— Значи действахте в свой собствен интерес? — попита Гамаш.

— По-добре от нищо.

— Какво стана, когато отидохте на откриването?

— Пристигнах рано. Първият човек, когото видях, беше онзи мъж, за когото се бях изказал обидно.

— Габри.

— Точно така. Осъзнах, че му дължа извинение. Затова първо поисках прошка от него. Истински празник на разкаянието.

Гамаш отново се усмихна. Галеристът най-сетне изглеждаше искрен. Детективът можеше да провери достоверността на разказа му. Всъщност бе толкова лесно да го стори, че според Гамаш Фортен нямаше причина да лъже. Беше се появил неканен на вернисажа, за да се извини.

— После отидохте при Клара. Какво ви каза?

— Всъщност тя дойде при мен. Предполагам, че ме е чула да се извинявам на Габри. Заговорихме се, признах й колко съжалявам. Поздравих я за великолепната изложба. Казах й, че ми се ще да беше в галерия "Фортен", но все пак стои в пъти по-добре в музея. Клара се държа много мило.

Гамаш долови облекчение и дори изненада в гласа на галериста.

— Покани ме на празненството в Трите бора същата вечер. Всъщност имах планове за вечеря, но не можах да й откажа.

Затова излязох от музея за малко, отмених уговорката с приятелите си и отидох на барбекюто в селото.

— Колко време прекарахте там?

— Честно? Не много дълго. Отне ми доста време да стигна с колата и да се върна. Поговорих с някои колеги, отпратих няколко посредствени художници…

Гамаш се запита дали сред тях са били Норман и Полет и си отговори, че навярно да.

— Побъбрих си с Клара и Питър, за да знаят, че съм уважил партито. После си тръгнах.

— Разговаряхте ли с Андре Кастонге или Франсоа Мароа?

— И с двамата. Ако търсите Кастонге, неговата галерия е малко по-надолу по същата улица.

— Вече го разпитах. Все още е в Трите бора, както и мосю Мароа.

— Така ли? — изненада се Фортен. — Странно, защо ли?

Детективът бръкна в джоба си и потърси монетата. Извади запечатано найлоново пликче, показа го на събеседника си и попита:

— Познато ли ви е?

— Сребърен долар?

— Моля, погледнете по-внимателно.

— Може ли? — Мъжът посегна и детективът му подаде пликчето. — Леко е. — Погледна от едната страна, после обърна от другата и върна торбичката на Гамаш. — Съжалявам, но нямам представа какво е това.

Вгледа се внимателно в главния инспектор.

— Мисля, че проявих търпение — заяви Фортен. — Може ли вече да ми кажете защо сте тук?

— Познавате ли жена на име Лилиан Дайсън?

Домакинът се замисли за миг, сетне поклати глава.

— Трябва ли? Художничка ли е?

— Имам нейна снимка. Ако нямате нищо против, бихте ли я погледнали?

— Разбира се.

Фортен протегна ръка, вперил озадачено очи в Гамаш, после ги сведе към снимката. Смръщи вежди.

— Изглежда ми…

Гамаш не довърши изречението на събеседника си. Дали щеше да каже "позната"? "Мъртва"?

— Заспала. Спи ли?

— Познавате ли я?

— Може би съм я виждал на няколко вернисажа, но се срещам с толкова много хора.

— Видяхте ли я на изложбата на Клара?

По-младият мъж се замисли и поклати глава:

— Не беше в залата, когато отидох там. Но все пак подраних и още нямаше много посетители.

— А на барбекюто?

— Когато пристигнах в селото, вече беше тъмно. Може и да е била там, но просто не съм я забелязал.

— Със сигурност е била — изрече Гамаш и прибра пликчето с монетата. — Там са я убили.

Галеристът зяпна.

— На празненството е станало убийство? Къде? Как?

— Виждали ли сте някога нейните творби, мосю Фортен?

— На жената? — попита домакинът и кимна към снимката, която стоеше на масата между двамата. — Никога. Не съм виждал нито нея, нито картините й, поне доколкото си спомням.

Тогава на Гамаш му хрумна друг въпрос.

— Да предположим, че е много талантлива художничка. Как ще е по-ценна за една галерия: жива или мъртва?

— Зловещ въпрос, господин главен инспектор — отбеляза Фортен, но се замисли над него. — Ако е жива, ще създава още и още творби, които галерията ще може да продава, и то за все повече пари навярно. Но ако е мъртва…

— Oui?

- Ако предположим, че наистина е много талантлива, колкото по-малко картини, толкова по-добре. Всеки ще наддава за тях, а цените…

Фортен вдигна поглед към тавана.

Гамаш получи отговора, който му бе нужен. Но дали бе задал правилния въпрос?