Измамна светлина

ГЛАВА ШЕСТА

През прозореца на книжарницата Мирна виждаше как Арман Гамаш и Жан Ги Бовоар слизат по черния път от хълма към селото.

Книжарката отново обърна поглед към магазина си, където дървените рафтове бяха отрупани с нови и стари книги, а подът бе покрит с широко чамово дюшеме. На дивана до прозореца с лице към печката седеше Клара.

Дошла бе преди минути, притиснала купчина вестници към гърдите си, сякаш беше имигрантка на остров Елис[44], вкопчена в нещо опърпано, но скъпоценно.

Мирна се запита дали онова, което художничката стискаше в прегръдка, бе чак толкова важно.

Тъмнокожата книжарка не хранеше илюзии. Знаеше точно какво има във вестниците. Оценката на хората. Мнението на външния свят. Онова, което виждаха другите, когато погледнеха картините на Клара.

Знаеше и друго. Наясно бе какво пише на пропитите с бира страници.

Самата тя бе станала рано сутринта, завлякла бе изморения си задник от леглото в банята. Взела бе душ, измила си бе зъбите и се бе облякла с чисти дрехи. И със зората на новия ден се бе качила в колата и бе тръгнала за Ноултън.

За да купи вестници. Можеше просто да отвори няколко уеб сайта, но щом Клара искаше да прочете рецензиите в хартиените издания, значи и тя щеше да направи същото.

Не й пукаше какво мисли останалият свят за изкуството на приятелката й. Книжарката знаеше, че е гениално.

Но й пукаше за Клара.

Която сега седеше отпусната като торба на дивана, докато Мирна я гледаше от креслото отсреща.

— Бира? — попита домакинята и кимна към купчината вестници.

— Не, благодаря — усмихна се Клара. — Имам си.

Посочи петното на блузата си — там, където бе държала напоената хартия до гърдите си.

— Сигурно всички мъже те сънуват — разсмя се Мирна. — Най-после! Жена, направена изцяло от бира и кроасани.

— Същински мокър сън съм, да — съгласи се Клара с усмивка.

— Успя ли да ги прочетеш?

Нямаше нужда Мирна да сочи пак към мокрите вестници, и двете знаеха какво има предвид.

— Не. Все изниква нещо.

— Нещо? — попита тъмнокожата жена.

— Нещо като шибан труп — уточни ядосано художничката. После се опита да се успокои. — Господи, Мирна, не знам какво ми става. Трябва да съм разстроена, дори съсипана от случилото се. Трябва да се чувствам ужасно заради горката Лилиан, но знаеш ли какво си мисля постоянно? Кое е единственото, за което си мисля?

— Че ти е провалила най-важния ден. — Беше твърдение. И то вярно. Това бе направила. Трябваше да се признае, че самата Лилиан също не бе прекарала деня си по най-добрия начин. Но това щяха да обсъдят по-късно.

Клара се взираше в Мирна и търсеше доказателство за неодобрението й.

— Какво не ми е наред?

— Всичко си ти е наред — заяви книжарката и се наведе към приятелката си. — И аз бих се чувствала по същия начин. Всеки друг би се чувствал така. Просто не би си го признал. — Усмихна се. — Ако бяха намерили мен мъртва в градината ти… — Но не успя да продължи. Клара я прекъсна рязко.

— Дори не си го и помисляй!

Художничката изглеждаше уплашена, сякаш изричането на нещо повишаваше вероятността то да се случи. Все едно онзи бог, в когото вярваше, действаше по този начин. Но Мирна знаеше, че нито богът на Клара, нито нейният собствен, е толкова хаотичен и дребнав, че да се нуждае от подобни нелепи подсказки.

— Ако бях аз — продължи тъмнокожата жена, — щеше да ти пука.

— О, господи, никога нямаше да го преживея.

— Тези вестници нямаше да имат значение — добави Мирна.

— Изобщо. Никакво.

— Ако беше Габри, Питър или Рут…

Жените замълчаха. С това предположение прекрачваха някаква граница.

— Както и да е — продължи Мирна. — Дори ако беше напълно непознат човек, пак щеше да ти пука.

Клара кимна.

— Но Лилиан не е напълно непозната.

— Иска ми се да беше — призна художничката тихо. — Ще ми се никога да не я бях срещала.

— Какви бяха взаимоотношенията ви? — поинтересува се книжарката. Имаше някаква обща представа от бегли щрихи, но искаше да научи всички подробности.

И Клара й ги разказа. Разказа за малката Лилиан, за тийнейджърката Лилиан. За жената на двайсет и няколко. Колкото по-навътре навлизаше в историята, толкова по-тихо и провлачено говореше, като че ли с усилие мъкнеше тежките думи.

Когато приятелката й свърши разказа си, Мирна помълча няколко мига, загледана в нея.

— Звучи ми като емоционален вампир — рече накрая.

— Като какво?

— Попадала съм на доста, докато работех като психолог. Това са хора, които изсмукват жизнената сила на другите. Всички познаваме такива. След като сме прекарали известно време в компанията им, си тръгваме изцедени без видима причина.

Клара кимна. Наистина познаваше такива личности, макар и не от Трите бора. Дори Рут не пасваше на описанието. Тя изцеждаше до последна капка само бутилките в барчето си. Странно, но художничката винаги се чувстваше освежена и ободрена след гостуване у възрастната поетеса.

Но имаше хора, които просто изсмукваха енергията й.

Лилиан бе от тях.

— Невинаги е било така обаче — обясни. — Едно време ми беше приятелка.

— Точно така се случва най-често — кимна Мирна. — Сварената жаба.

Гостенката не беше сигурна как да реагира на този коментар. За Лилиан ли разговаряха още, или някак си бяха навлезли в обсъждане на предаване за френската кухня?

— Да не би да имаш предвид сварения емоционален вампир? — попита Клара. Произнесла бе изречение, за което бе убедена, че никога не е излизало от устата на друго човешко същество. Или поне се надяваше да е така.

Мирна се разсмя, облегна се удобно в креслото и качи крака върху табуретката пред него.

— Не, малката ми. Лилиан е емоционалният вампир. Ти си сварената жаба.

— Звучи като заглавие на непубликувана приказка от братя Грим — "Жабата и емоционалният вампир".

Жените замълчаха за миг и си представиха как биха изглеждали илюстрациите към такава приказка.

Мирна първа дойде на себе си.

— Сварената жаба е метафора от психологията, модел на поведение — обясни. — Ако пуснеш жива жаба във вряща тенджера, какво ще се случи?

— Жабата ще изскочи? — предположи Клара.

— Ще изскочи, да. Но ако я сложиш във вода на стайна температура и започнеш бавно да я загряваш, какво следва?

Художничката се замисли.

— Ще изскочи, когато й стане твърде горещо?

Мирна поклати глава.

— Не. — Свали крака от табуретката и отново се приведе към Клара с напрегнат поглед. — Жабата си остава вътре. Температурата става все по-висока, но тя не помръдва. Привиква. Адаптира се. И не излиза никога.

— Никога? — повтори гостенката тихо.

— Никога. Остава в тенджерата, докато умре.

Клара си пое въздух бавно и дълбоко, сетне издиша.

— Виждала съм го при свои клиенти, подложени на физически или емоционален тормоз. Подобни взаимоотношения никога не започват с юмрук в лицето или с обида. Ако има такъв случай, никога не се стига до втора среща. В началото винаги е приятно. Нежно. Отсрещният те привлича. Предразполага те да му се довериш. Да започнеш да се нуждаеш от него. И тогава започва бавно да се променя. Малко по малко повишава температурата. Докато се окажеш в капан.

— Но Лилиан не ми е била любовник или съпруг. Бяхме просто приятелки.

— Приятелите могат много да злоупотребяват с теб. Приятелствата се променят, понякога стават зловредни — обясни Мирна. — Тя се е хранела от твоята благодарност. От твоята несигурност, от любовта ти към нея. Но в един момент си направила нещо, което я е хванало неподготвена.

Клара чакаше.

— Защитила си интересите си. Творчеството си. Изоставила си я. И тя те е намразила заради това.

— Тогава защо е дошла чак дотук? — попита художничката. — Не съм я виждала повече от двайсет години. Защо се е върнала? Какво е искала?

Мирна поклати глава. Не изказа на глас подозренията си. Според нея имаше само една причина Лилиан да се върне.

За да провали най-важния ден на Клара.

И го бе сторила. Само че не по начина, по който си го бе представяла.

Което, разбира се, неизбежно водеше до следващия въпрос. Кой бе планирал всичко това?

— Може ли да ти кажа нещо? — изрече книжарката.

Приятелката й изкриви лице в гримаса.

— Мразя да ме питат така. Очаквам да последва нещо ужасно. Какво има?

— Надеждата пребивава сред съвременните майстори.

— Не бях права — заяви Клара, едновременно объркана и облекчена. — Не е ужасно, а просто глупост. Това да не е нова игра? Може ли да се включа? Креслото от тапети често е крави. Или… — Изгледа Мирна подозрително. — да не си пушила пак от кафтана си? Знам, че според повечето хора конопът не е наркотик, но все пак се зачудих.

— Заради изкуството на Клара Мороу радостта отново е на мода.

— Аха, ясно, говорим си безсмислици — рече художничката. — Малко прилича на разговорите с Рут, само че без шибаните ругатни.

Мирна се усмихна.

— Знаеш ли откъде са тези цитати?

— Нима са цитати? — изненада се Клара.

Книжарката кимна и се загледа в купчината мокри вмирисани вестници. Клара проследи погледа на приятелката си и се ококори. Мирна стана и се качи по стълбите, за да вземе от горния етаж своите екземпляри от същите вестници. Чисти и сухи.

Гостенката се протегна, но ръцете й трепереха толкова силно, че домакинята трябваше да намери страниците със съответните рубрики.

Рут, нарисувана като Дева Мария, гледаше сърдито от първата страница на приложението за култура на "Ню Йорк Таймс". Над портрета се мъдреше една-единствена дума — "Възкръснала". Подзаглавието гласеше: "Надеждата пребивава сред съвременните майстори".

Художничката захвърли притурката и грабна страниците с рецензии на лондонския "Таймс". Начело се открояваше снимка на счетоводителката на Мао, направена по време на вернисажа. Отдолу пишеше: "Заради изкуството на Клара Мороу радостта отново е на мода".

— Възхваляват те, Клара! — грееше Мирна с толкова широка усмивка, че устата я болеше.

Гостенката пусна вестника и погледна приятелката си. Същата, която й бе шепнала в тишината.

Изправи се.

"Възкръснала" — помисли си. Възкръснала.

И прегърна Мирна.

Питър Мороу седеше в ателието си. Криеше се от звъна на телефона.

Зън. Зън. Зън.

Прибрал се бе у дома след обяда, като се надяваше на малко спокойствие и тишина. Клара бе взела вестниците и бе тръгнала нанякъде — вероятно да се усамоти и да ги прочете. Така че Питър нямаше представа как са се изказали критиците. Но откакто бе прекрачил прага на къщата, телефонът не бе спрял да звъни. Всички обаждания бяха от хора, които искаха да поздравят Клара.

Уредниците от Музея на съвременното изкуство бяха оставили въодушевени съобщения, в които говореха за рецензиите и за скока в продажбата на билети. Ванеса Дестин Браун от лондонската галерия "Тейт" също се бе записала на гласовата поща — благодареше за празненството и поздравяваше Клара. Питаше дали случайно може да се видят, за да поговорят за бъдеща изложба.

На Клара.

Накрая Питър бе оставил телефона да звъни и се бе спрял пред отворената врата на ателието, където твореше съпругата му. Виждаше няколко кукли на конци от времето, когато жена му възнамеряваше да ги изобрази на серия от картини.

— Може би ще са твърде политизирани — бе казала Клара.

— Може би — съгласил се бе Питър, макар че "политизирани" не бе думата, която би използвал.

Виждаше и "Вагините воини", струпани в ъгъла. Изоставени след поредната изложба, която се бе оказала пълен провал.

— Може би са изпреварили времето си — бе предположила Клара.

— Може би — съгласил се бе Питър. Но "изпреварили времето си" не беше фразата, с която би ги описал.

А когато съпругата му бе започнала да рисува "Трите грации" и бе поканила трите възрастни приятелки да й позират, бе изпитал съжаление към онези жени. Казал си бе, че Клара постъпва егоистично, като кара стариците да станат модели на картина, която никога няма да види бял свят.

Но те нямаха нищо против. Дори се забавляваха по време на работния процес, ако се съдеше по смеха, който му пречеше да се концентрира.

И сега тази картина висеше на стената в Музея на съвременното изкуство. А неговите прецизни творби красяха нечие стълбище или — при повече късмет — заемаха централно място над някоя камина.

Виждаха ги дузина човека в годината. И ги забелязваха точно толкова, колкото обръщаха внимание на тапетите или завесите. Просто декорация в богаташки дом.

Как бе възможно портретите на обикновени жени, които съпругата му рисуваше, да са шедьоври?

Питър обърна гръб на ателието й, но преди това зърна отблясъците на следобедното слънце върху огромните стъпала от фибростъкло в дъното на помещението.

— Може би са твърде дълбокомислени — бе казала Клара.

— Може би — изломотил бе Питър.

Затвори вратата и се върна в своето ателие, а звънът на телефона продължаваше да кънти в ушите му.

Главен инспектор Гамаш седеше в голямата дневна на пансиона. Стените бяха боядисани в бледо кремаво, а мебелите бе избирал лично Габри сред антикварните находки на Оливие. И вместо на тежки викториански модели бе заложил на удобството. Пред каменното огнище един срещу друг бяха разположени два масивни дивана. Подредени в кръг фотьойли създаваха кътове за тихи разговори из помещението. Докато СПА хотелът на Доминик блестеше и се кипреше като изящно бижу на върха на хълма, пансионът на Габри се бе сгушил кротко, ведро и някак скромно в долината. Като къщата на баба, само дето баба беше пълен мъж с обратни наклонности.

Габри и Оливие бяха в бистрото и все още сервираха обяда, а в това време детективите от Sûreté можеха да разговарят насаме с останалите гости на пансиона.

Разпитите бяха започнали с друг неприятен разговор, още преди инспекторите да прекрачат прага на сградата. Бовоар внимателно бе дръпнал началника си настрана, щом стигнаха до верандата на пансиона.

— Трябва да ви призная нещо.

Арман Гамаш изгледа Жан Ги весело.

— Какво си направил?

— Какво искате да кажете?

— Звучиш точно като Даниел, когато беше юноша и се забъркваше в някоя каша.

— Спах с Пеги Сю на бала и сега е бременна[45] — изрече Бовоар.

За секунда на лицето на Гамаш се изписа изненада, после възрастният детектив се усмихна.

— Какво има всъщност?

— Свърших една глупост.

— Ех, доброто старо време. Слушам те.

— Ами…

— Мосю Бовоар, колко се радвам да ви видя отново!

Мрежестата врата се отвори и от пансиона излезе жена на около петдесет години, която поздрави по-младия инспектор. Гамаш се обърна към заместника си:

— Какво си направил всъщност?

— Надявам се, че ме помните — изчурулика жената с кокетна усмивка. — Казвам се Полет. Запознахме се вчера на вернисажа.

Вратата отново се хлопна и се появи мъж на средна възраст. Когато забеляза Бовоар, целият грейна.

— Значи все пак сте вие! — зарадва се господинът. — Стори ми се, че ви видях да слизате от хълма преди малко. Оглеждах се за вас снощи на барбекюто, но не ви открих.

Старшият детектив изгледа Бовоар въпросително.

Младият инспектор обърна гръб на усмихнатите художници и прошепна:

— Казах им, че съм арт критикът на "Монд".

— И защо го направи? — поинтересува се главният инспектор.

— Дълга история — отвърна Жан Ги. Но беше по-скоро неловка, отколкото дълга.

По време на вернисажа същите тези художници се бяха подиграли на Клара Мороу и бяха оприличили трите грации от едноименната картина на клоуни. Макар да не беше голям почитател на изкуството, Бовоар всъщност харесваше Клара. Познаваше и се възхищаваше на жените, позирали за "Трите грации".

Затова се бе обърнал към самодоволните творци и бе заявил, че картината много му допада. След това бе използвал някои фрази, дочути по време на коктейла. Нещо за перспектива, култура и пигменти. Колкото повече говореше, толкова по-трудно му бе да се спре. Освен това му правеше впечатление, че колкото по-абсурдни ставаха изказванията му, толкова повече двойката се вслушваше в тях.

Накрая бе нанесъл своя coup de grâce[46].

Подхвърлил бе дума, която бе чул от някого същата вечер; дума, която не му бе позната и нямаше никаква представа какво означава. Обърнал се бе към "Трите грации" — картината с веселите възрастни жени, и бе изрекъл:

— Единственото, което ми идва наум, разбира се, е киароскуро.

Нищо чудно, че художниците го изгледаха все едно е луд.

Това само по себе си го подлуди. Толкова, че каза нещо, за което веднага съжали:

— Не се представих. Аз съм мосю Бовоар, арт критикът на "Монд".

Изрекъл го бе на най-изтънчения френски, на който бе способен.

— Мосю Бовоар? — повторил бе мъжът отсреща и очите му хубаво се бяха разширили.

— Да, разбира се. Просто мосю Бовоар. Не смятам, че е нужно малко име. Твърде буржоазно е. Стои претрупано на страницата. Предполагам, четете моите рецензии, bien sûr^[47]?

Остатъкът от вечерта бе преминал доста приятно, след като се разнесе мълвата, че известният парижки критик мосю Бовоар е дошъл на изложбата. Всички изразиха съгласие, че творбите на Клара са прекрасен пример за киароскуро.

Жан Ги трябваше да провери тези дни значението на думата в речника.

Двойката художници на свой ред се бяха представили просто като Норман и Полет.

— Използваме само малките си имена.

Помислил си бе, че се шегуват, но явно не беше така. И ето че сега се срещаха отново.

Норман бе облечен със същите свободни панталони, износено сако от туид и шал, с които се бе появил на вернисажа предишната вечер. Партньорката му Полет също не бе сменила тоалета си и отново бе с дълга бохемска пола, блуза и шалове.

Двамата местеха поглед ту към Гамаш, ту към по-младия му колега.

— Имам две лоши новини — съобщи главният инспектор и подкани с жест художниците да влязат вътре. — Първо, станало е убийство. Второ, това не е мосю Бовоар, арт критикът на "Монд", а инспектор Бовоар, следовател от отдел "Убийства" на Sûreté du Québec.

Вече знаеха за престъплението, затова новината за Бовоар ги разстрои повече. Арман Гамаш наблюдаваше с усмивка как се взират в по-младия му колега.

Когато забеляза веселото изражение на шефа си, Жан Ги прошепна:

— Впрочем казах им, че сте мосю Гамаш, главният куратор на Лувъра. Забавлявайте се.

Старшият детектив си помисли, че това обяснява неочаквано големия брой покани за изложби, които бе получил на вернисажа. Отбеляза си мислено да не ходи на нито едно от събитията.

— Кога решихте да отседнете тук? — попита, след като злъчните погледи и язвителните забележки се изчерпаха.

— Всъщност имахме намерение да се приберем след празненството, но стана късно и… — Полет кимна към съпруга си, за да покаже, че е пийнал повече от очакваното.

— Собственикът на пансиона ни услужи с тоалетни принадлежности и халати — обясни Норман. — След няколко минути тръгваме към Ковънсвил, за да си купим дрехи.

— Няма ли да се връщате в Монреал? — поинтересува се старшият детектив.

— Не веднага. Мислим да останем за ден-два. Да си починем.

По покана на Гамаш всички се настаниха в удобната дневна.

Художниците седнаха на единия диван край камината, а Жан Ги и главният инспектор заеха местата на отсрещния.

— Кой е бил убит? — попита Полет. — Не е Клара, нали?

Почти успя да прикрие надеждата си.

— Не — отвърна Бовоар. — Приятелки ли сте?

Макар че отговорът бе повече от ясен.

Норман изсумтя насмешливо.

— Очевидно не познавате художниците, господин инспектор. Можем да бъдем възпитани и дори дружелюбни един с друг. Но приятели? По-скоро бихме се сприятелили с росомаха.

— Тогава какво ви доведе насам, ако не приятелството с Клара? — попита Бовоар.

— Обещанието за безплатна храна и пиене. Много пиене — отговори Норман и отметна кичура коса, паднал пред очите му. У този мъж имаше някаква преситеност. Сякаш бе видял всичко на този свят и то бегло го забавляваше, но най-вече го натъжаваше.

— Значи не сте дошли да празнувате изложбата на творбите й? — уточни младият инспектор.

— Картините й не са лоши — намеси се Полет. — Харесват ми повече от нещата, които правеше преди десетина години.

— Твърде много киароскуро — добави Норман, очевидно забравил кого цитира. — В новите й творби се забелязва напредък — продължи мъжът, — макар че в нейния случай това не е особено постижение. Кой би могъл да забрави изложбата й на огромни крака?

— Наистина — подхвана Полет. — Портрети? Кой уважаваш себе си творец рисува портрети в наши дни?

Партньорът й кимна.

— Творчеството й е лишено от оригиналност. Повърхностно. Да, в лицата на моделите личеше характер и бяха добре изобразени, но само толкова, нищо революционно. Нищо необичайно и дръзко. Човек може да види подобни творби в някоя второразрядна провинциална галерия в Словения.

— Щом картините на Клара са толкова зле, защо Музеят на съвременното изкуство й организира самостоятелна изложба? — попита Бовоар.

— Кой знае — отвърна Норман. — Услуга. Политика. Големите институции не се занимават с истинско изкуство, не поемат рискове. Предпочитат да играят на сигурно.

Полет кимаше усърдно.

— Щом Клара Мороу не ви е приятелка и смятате, че изкуството й не струва, тогава защо сте тук? — настоя младият инспектор. — Разбирам, че сте отишли на откриването на изложбата заради безплатното ядене и пиене, но да си направите труда да пътувате чак дотук…

Хванал бе мъжа натясно и двамата го знаеха.

След известно време Норман отговори:

— Защото тук бяха критиците. Галеристите и арт дилърите Дестин Браун от "Тейт Модърн". Кастонге, Фортен, Бишъп от музея. При вернисажите и изложбите не е от значение какво виси на стените, а кой е в залата. Това е истината. Дойдох заради контактите и разговорите. Не знам как са го постигнали тези Мороу, но снощи тук имаше невероятна сбирка на критици и уредници.

— Фортен? — обади се Гамаш, видимо изненадан. — Да не би да имате предвид Дени Фортен?

Сега бе ред на Норман да се удиви, че това провинциално ченге знае името на галериста.

— Точно така — потвърди художникът. — Собственикът на галерия "Фортен".

— Дени Фортен е присъствал на вернисажа в Монреал — настоя за уточнение главният инспектор — или тук?

— И на двете места. Опитах се да се добера до него, но беше зает с други хора.

Настъпи кратко мълчание и преситеният от света творец сякаш оклюма. Затиснат под огромната тежест на своята незначителност.

— Изненадващо е, че Фортен е дошъл — отбеляза Полет, — като се има предвид как се отнесе с Клара…

Казаното увисна във въздуха, сякаш изискваше задаването на уточняващ въпрос. Художниците се взираха с очакване в следователите като гладни деца, които гледат торта.

За радост на Бовоар, главен инспектор Гамаш реши да не се хваща на въдицата. А и вече знаеха как се бе отнесъл Дени Фортен с Клара. Именно затова присъствието му на партито им се стори толкова изненадващо.

Жан Ги наблюдаваше Норман и Полет. Изглеждаха изтощени. От какво ли, запита се инспекторът. От дългата вечер с безплатно ядене и пиене? От още по-дългия и отчаян опит за завързване на полезни контакти, замаскиран като празнуване? Или просто бяха изморени от това, че се бореха да изплуват, но въпреки усилията си потъваха?

Главен инспектор Гамаш извади от джоба си фотография.

— Бих искал да погледнете тази снимка на убитата жена, моля.

Подаде я на Норман, който веднага вдигна учудено вежди:

— Това е Лилиан Дайсън.

— Шегуваш се! — възкликна Полет, седна по-близо до партньора си и издърпа снимката от ръцете му. След няколко секунди кимна: — Да, тя е.

Художничката вдигна очи към главния инспектор. Гледаше го проницателно, умно. Не бе толкова инфантилна, колкото изглеждаше отначало. Или пък, ако беше, у нея се спотайваше хитро дете, помисли си Гамаш.

— Значи сте познавали мадам Дайсън? — попита Бовоар.

— Ами, не точно — заувърта Норман. На Гамаш му се струваше почти втечнен. Определено вял. Човек, който се носи по течението.

— А какво по-точно? — настоя младият инспектор.

— Познавахме я отдавна, но не я бяхме виждали от много време. Изведнъж миналата зима се появи на няколко събития.

— Арт събития? — уточни Бовоар.

— Разбира се — отвърна Норман. — Какви други? — Сякаш различна форма на култура изобщо не съществуваше, или поне нямаше значение.

— И аз я видях — включи се Полет, за да не изостане. Гамаш се зачуди какво е партньорството между тези двама художници и какви творби се раждат като резултат от него. — На няколко изложби. Отначало не я познах. Чак когато се представи. Изрусила си беше косата. Преди беше яркочервена или по-скоро рижава. Освен това беше напълняла.

— Все още ли работеше като критик? — попита главният инспектор.

— Не, доколкото знам. Нямам представа с какво се занимаваше — отговори Полет.

Гамаш се загледа в нея за миг.

— Бяхте ли приятелки?

Жената се поколеба.

— Вече не.

— Но преди време, преди да изчезне? — настоя детективът.

— Мислех си, че сме — рече Полет. — Кариерата ми тъкмо потръгваше. Имах няколко постижения. С Норман тъкмо се бяхме запознали и се опитвахме да разберем какво би излязло от сътрудничество помежду ни. Доста е необичайно двама художници да работят съвместно по една картина.

— Допусна грешката да попиташ Лилиан какво мисли по въпроса — припомни Норман на партньорката си.

— И какво мислеше тя? — поинтересува се Бовоар.

— Не знам какво е мислела, но мога да ви кажа какво направи — отвърна Полет. Пламналият в гласа и в очите й гняв не можеше да се сбърка. — Каза ми, че Норман е злословил против мен на някакъв вернисаж. Подигравал се на творчеството ми и заявил, че по-скоро би си сътрудничил с шимпанзе. Лилиан заяви, че ми споделя това като приятелка, за да ме предпази.

— Дойде при мен малко след това — пое разказа Норман. — Каза, че Полет ме е обвинила в плагиатство на творбите й. Откраднал съм бил идеите й. Самата Лилиан знаела, че няма такова нещо, но искала да ме предупреди, защото Полет говорела на всички за това.

— Какво стана после? — попита Гамаш. Атмосферата сякаш изведнъж бе отровена от стари клевети и горчиви спомени.

— Да ни прости господ — рече Полет — но и двамата й повярвахме. Разделихме се. Отне ни години да разберем, че Лилиан ни е излъгала.

— Сега обаче сме заедно. — Норман положи леко длан върху ръката й с усмивка. — Въпреки изгубените години.

Гамаш ги гледаше и си мислеше, че вече разбира какво потиска Норман. Трябваше да носи тежестта на този спомен.

За разлика от Бовоар, главният инспектор изпитваше голямо уважение към творците. Бяха чувствителни личности. Често самовглъбени. Не се вписваха добре в обществото. Подозираше, че някои от тях са с много разстроен вътрешен свят. Животът им не бе лек. Често прекарваха дните си в бедност. Отхвърлени. Или никой не им обръщаше внимание, или им се присмиваха. Обществото, финансовите институции, дори останалите художници.

Историята на Магрит, която бе разказал Франсоа Мароа, не беше изключение. Художниците, които седяха в дневната на пансиона, бяха също като Рене Магрит. Бореха се да ги чуят и забележат, да получат уважение, да ги приемат.

Тежка съдба за всеки, а какво остава за чувствителни души като творците.

Гамаш подозираше, че такъв живот поражда страх. А страхът — гняв. Достатъчно много гняв, натрупан с времето, можеше да доведе до резултат като мъртва жена в градина.

Да, Арман Гамаш действително съчувстваше на художниците. Но не се заблуждаваше, че са способни само на едно. Освен да създават, можеха и да разрушават.

— Кога Лилиан реши да напусне Монреал? — попита Бовоар.

— Не знам и не ме интересува — сопна се Полет.

— А интересуваше ли ви, че се е върнала? — продължи инспекторът.

— Вас би ли ви интересувало? — отвърна жената с гневен поглед. — Спазвах дистанция. Всички знаехме какво е правила и на какво е способна. С такива хора е по-добре да си нямаш работа.

— Иде му отвътре да твори с такава лекота, както облекчава физиологичните си нужди — изрече Норман.

— Pardon? — учуди се Бовоар.

— Това е цитат от нейна рецензия — обясни Полет. — С него стана известна. Телеграфните агенции го подеха и статията бе публикувана в международен мащаб.

— За кого се отнасяше? — попита инспекторът.

— Странното е, че всички си спомнят цитата, обаче никой не помни художника.

Но Бовоар и Гамаш знаеха, че Полет греши.

"Иде му отвътре да твори с такава лекота, както облекчава физиологичните си нужди."

Беше остроумно, звучеше почти като комплимент. Но изведнъж правеше рязък завой към унищожително презрение.

Поне един човек си спомняше тази рецензия.

Художникът, за когото бе написана.