Измамна светлина

ГЛАВА ДЕСЕТА

След като прогониха всички зли духове от градината, Мирна, Доминик и Рут отидоха да изпият по бира в мансардата на тъмнокожата книжарка.

— Според вас какво означава онази монета? — попита Доминик и се настани удобно на дивана.

— Още злини — заяви Рут. Другите жени я изгледаха.

— Какво искаш да кажеш? — попита Мирна.

— Анонимните алкохолици? — изрече старата поетеса. –

Шайка поклонници на дявола. Секта. Промиват мозъци. Демони. Отклоняват хората от правия път.

— От правия път на алкохолизма ли? — попита книжарката през смях.

Рут я изгледа подозрително.

— Не съм и очаквала вещицата градинарка да разбере.

— Нямаш си представа колко много можеш да научиш от работата в градина — възрази Мирна. — Или от една вещица.

В този момент се появи Клара с разсеяно изражение на лице.

— Добре ли си? — поинтересува се Доминик.

— Да, всичко е наред. Питър извади бутилка шампанско от хладилника, за да отпразнуваме. Чак сега имахме възможност да вдигнем тост за вернисажа.

Художничката си наля чаша студен чай от хладилника на Мирна и се присъедини към останалите дами.

— Много мило — отбеляза хотелиерката.

— Аха — съгласи се Клара. Книжарката се вгледа внимателно в приятелката си, но не каза нищо.

— За какво си говорехте? — попита Клара.

— За трупа в градината ти — обади се Рут. — Ти ли я уби?

— Добре — заяви художничката. — Ще го кажа само веднъж и се надявам да запомните. Слушате ли внимателно?

Всички кимнаха, освен поетесата.

— Рут?

— Какво?

— Зададе ми въпрос. Сега ще дам отговор.

— Късно е. Вече не ми е интересно. Няма ли да ядем?

— Внимавайте! — Клара погледна жените около себе си и произнесе следващите думи бавно и отчетливо: — Не. Съм. Убила. Лилиан.

— Да ви се намира лист хартия? — попита Доминик. — Не съм сигурна, че ще успея да го запомня.

Рут се изсмя.

— Е — рече Мирна, — да приемем, че ти вярваме. За момента. Кой го е направил тогава?

— Трябва да е бил някой от гостите на празненството — предположи художничката.

— Но кой, Шерлок? — настоя Мирна.

— Кой я е мразел достатъчно, за да я убие? — допълни хотелиерката.

— Който и да е от познатите й — каза Клара.

— Не е честно — възрази книжарката. — Не си я виждала повече от двайсет години. Освен това е възможно да е постъпила гадно само с теб. Понякога става така. Предизвикваме да се прояви негативното у другия, изваждаме наяве най-лошите му качества.

— Не и в този случай — категорична бе Клара. — Лилиан раздаваше щедро презрението си. Мразеше всички и в крайна сметка всички я намразиха. Като в онази метафора, за която ми разказа по-рано. Сварената жаба. Тази жена неизменно повишаваше температурата на водата в тенджерата.

— Надявам се, че не описваш вечерята ни — обади се Рут, — защото вече закусих от същото.

Другите жени я погледнаха и възрастната поетеса се ухили.

— Е, добре де, май беше яйце. –

Обърнаха се отново към Мирна.

— Май не беше в тенджера — продължи Рут, — а в чаша. И като се замисля, изобщо не беше яйце.

Пак изгледаха поетесата.

— Беше скоч.

И отново насочиха вниманието си към книжарката, която обясни психологическия феномен.

— Мисля, че винаги съм се мразела, задето останах покрай Лилиан толкова дълго — призна Клара. — Позволих й да ме нарани ужасно и чак тогава се осмелих да си тръгна. Никога няма да повторя същата грешка.

Изненада се, че Мирна не направи коментар.

— Гамаш навярно смята, че аз съм извършила убийството — наруши най-сетне тишината художничката. — Прецакана съм.

— Съгласна съм с теб — отбеляза Рут.

— Нищо подобно, не си — възрази Доминик. — Даже напротив.

— Какво искаш да кажеш?

— Имаш едно предимство пред главния инспектор — заяви хотелиерката. — Познаваш хората от арт средите и повечето гости от празненството ти. Кой е най-важният въпрос, който си задаваш?

— Освен за самоличността на убиеца? Е, питам се какво е търсела Лилиан тук.

— Отлично! — Доминик се изправи. — Чудесен въпрос. Защо не попитаме?

— Кого?

— Гостите, които все още са тук, в Трите бора.

Художничката се замисли за момент и след малко кимна:

— Струва си да пробваме.

— Губите си времето — измърмори Рут. — Убедена съм, че ти си я убила.

— Внимавай, дърто! — закани се Клара. — да не се окажеш следващата.

Екипът от криминалисти чакаше Гамаш и Бовоар в апартамента на Лилиан Дайсън в Монреал. Докато полицейските служители снемаха отпечатъци и събираха проби, инспекторите огледаха жилището.

Беше скромен апартамент на последния етаж на триетажна кооперация. В квартала "Плато Мон Роял" нямаше високи сгради, затова, макар и маломерна, квартирата на Лилиан беше светла и приятна.

С отривисти крачки Бовоар отиде в дневната и веднага се захвана за работа, но Гамаш не бързаше. Искаше да усети атмосферата на мястото. Миришеше на застояло. На маслени бои и отдавна непроветрявано жилище. Мебелите бяха стари, но не и старинни. Като онези, които можеш да намериш в "Армията на спасението"[60] или на тротоара до кофите за смет.

Паркетът бе покрит тук-таме с избелели килимчета. За разлика от някои творчески личности, които изявяваха своя естетически усет при обзавеждането на дома си, Лилиан Дайсън като че ли беше безразлична към интериора на апартамента си. Но определено не проявяваше безразличие към онова, което висеше на самите стени.

Картини. Сияйни, смайващи картини. Не бяха ярки и крещящи, а впечатляваха с изразителността на образите. Дали жената бе колекционирала произведения на изкуството? Навярно ги бе купила от приятел художник в Ню Йорк.

Главният инспектор се приближи и се вгледа в подписа.

Лилиан Дайсън.

Направи крачка назад и впери изумен поглед в картините. Нарисувала ги бе убитата жена. Разгледа всяка една творба, прочете подписа и датата, за да се увери. Но вече знаеше, че няма съмнение. Стилът бе толкова силно изразен, толкова неповторим.

Всичко това бяха творби на Лилиан Дайсън, и то създадени през последните седем месеца.

Никога не беше виждал подобни картини.

Платната бяха пищни и дръзки. Градски пейзажи от Монреал бяха изобразени така, че напомняха и създаваха усещане за гора. Сградите се извисяваха като силни и стройни дървета, които се разклоняваха в различни посоки. Приспособяваха се към природата, вместо да я подчиняват. Художничката бе успяла да превърне постройките в живи същества, сякаш някой ги беше засадил, поливал и обгрижвал, за да поникнат от бетона. Приковаваха вниманието на наблюдателя със своята привлекателност така, както всички изпълнени с живот неща.

Лилиан не изобразяваше спокойни светове. Но творбите й не бяха и заплашителни.

Допадаха му. И то много.

— Тук има още, шефе — извика Бовоар, когато забеляза, че началникът му разглежда картините. — Май е използвала спалнята си за ателие.

Главният инспектор мина покрай колегите си криминалисти, които снемаха отпечатъци и събираха проби, и отиде при Жан Ги в малката спалня. Прилежно оправено единично легло бе сбутано до стената, имаше и скрин с чекмеджета, но останалото пространство в скромното помещение бе заето от консервни кутии. В тях бяха потопени четки, а на стените се подпираха платна. Подът бе покрит с брезент, във въздуха се носеше миризма на маслени бои и разредител.

Гамаш се приближи към платното на статива.

Беше недовършено. На картината бе изобразена църква в яркочервено, която изглеждаше почти като подпалена. Но не беше. Просто сияеше. А край нея се виеха улици като реки и хора като тръстики. Детективът не можеше да се сети за друг художник с подобен стил. Сякаш Лилиан Дайсън бе създала съвсем ново течение в изкуството, както бяха направили кубистите и импресионистите, постмодернистите и абстрактните експресионисти.

А сега — това.

Арман Гамаш не можеше да откъсне очи. Лилиан бе рисувала Монреал като творение на естествените сили, а не на човека. С цялото могъщество на природата: силна, енергична и прекрасна. Но също и дива.

Художничката очевидно бе експериментирала с този стил и постепенно го беше развила. Най-ранните й творби, създадени преди седем месеца, бяха обещаващи, но колебливи. После, някъде около Коледа, явно бе настъпил преломен момент и дръзкият пластичен стил бе взел превес.

— Шефе, вижте това.

Бовоар стоеше до нощното шкафче. Там лежеше голяма синя книга. Главният инспектор извади химикалка от джоба си и отвори изданието на страницата, отбелязана с разделител. Едно изречение бе подчертано с жълт маркер и още веднъж с плътна мастилена линия. Почти яростно.

"Алкохоликът е като ураган — прочете главен инспектор Гамаш, — който преминава през живота на другите. Разбиват се сърца. Хубави приятелства се съсипват."

Отпусна ръце и книгата се затвори. На тъмносинята корица с големи бели букви бе изписано "Анонимни алкохолици".

— Май се досещаме кой е членувал в Организацията на анонимните алкохолици — обади се Жан Ги.

— Май да — съгласи се Гамаш. — Трябва да зададем няколко въпроса на тези хора.

След като екипът от криминалисти бе огледал всичко в жилището, главният инспектор подаде на Бовоар брошурка със заглавие "Живот в трезвеност", която бе намерил в чекмеджето на нощното шкафче. Беше с прегънати тук-там ъгли на страниците, изцапана и похабена от употреба. Жан Ги разгърна страниците, а после погледна надписа на корицата.

Списък със срещи на анонимните алкохолици.

Вътре бе оградена с кръгче среща в неделя вечер. Бовоар вече се досещаше какво ще правят той и шефът му по същото време.

Четирите жени се разделиха по двойки, навярно защото се чувстваха по-сигурни с дружка до себе си.

— Явно не сте гледали много филми на ужасите — заяви Доминик. — Жените в тях винаги са по две. Едната умира по кошмарен начин, другата пищи.

— Пу за мен пищенето — обади се Рут.

— Драга моя, боя се, че ти си кошмарът — рече й Клара.

— Ох, отдъхнах си. Е, идваш ли? — обърна се старата поетеса към хотелиерката, която се взираше в Мирна и Клара с престорена ненавист.

Книжарката проследи с поглед как двете жени се отдалечават, а сетне се обърна към Клара:

— Как е Питър?

— Питър ли? Защо питаш?

— Просто се чудех.

Художничката изгледа приятелката си изпитателно:

— Не е типично за теб просто да се чудиш. Какво има?

— Не ми изглеждаше много щастлива, когато дойде. Спомена, че сте вдигнали тост за вернисажа. Само това ли се случи?

Клара си спомни как Питър отпива от горчивото шампанско, застанал насред кухнята им. Как вдига наздравица за самостоятелната й изложба с прокиснало вино и с усмивка.

Но още не бе готова да говори за станалото. А и се боеше от коментара на Мирна. В крайна сметка каза само:

— Просто Питър минава през труден момент. Мисля, че всички го знаем.

Забеляза как погледът на тъмнокожата книжарка за миг стана по-настойчив, но после омекна.

— Прави най-доброто, на което е способен — рече Мирна.

Клара си каза, че това е дипломатичен отговор.

Приятелките се взряха към другия край на селския площад, където Габри и Оливие седяха на верандата пред пансиона и пийваха бира. Наслаждаваха се на спокойствието преди следобедната навалица в бистрото.

— Мът и Джеф[61]! — извика Габри и помаха на съседките си.

— Бърт и Ърни[62] — поздрави книжарката, докато с Клара изкачваха стъпалата към верандата.

— Приятелите ти художници все още са тук — отбеляза Оливие, изправи се и целуна по двете бузи Клара, а после и Мирна.

— Май ще останат още няколко дни. — Габри не изглеждаше особено очарован. За него идеалният пансион бе празният. — Хората на Гамаш казаха на другите, че може да си тръгват, и те заминаха. Струва ми се, че им беше скучно тук. Явно едно убийство не е достатъчно, за да задържи вниманието им.

Мирна и Клара оставиха мъжете да наблюдават селото и прекрачиха прага на пансиона.

— Е, по какво работите напоследък? — обърна се Клара към Полет. Разговаряха от няколко минути. Както можеше да се предположи, за времето. И за изложбата на Клара. Двете теми бяха еднакво важни за съпрузите. — Още ли се занимавате с онази чудесна поредица, посветена на летенето?

— Да, всъщност от една галерия в Дръмъндвил проявиха интерес. Също така мислим да се включим в конкурсна изложба в Бостън.

— Страхотно! — Клара се обърна към Мирна: — Серията творби с крила, която са направили, е просто изумителна.

Тъмнокожата книжарка почти се задави. Ако чуеше думата "изумителен" още веднъж, щеше да повърне. Запита се какво ли всъщност означава. Скапан? Отвратителен? Досега Норман бе описвал картините на Клара, които очевидно не харесваше, като "изумителни". Полет пък ги бе уверила, че Норман е замислил няколко много силни творби, които щели да им се сторят наистина "изумителни".

И, разбира се, двамата бяха напълно "изумени" от успеха на Клара.

Но освен това признаха, че са били "изумени" от убийството на Лилиан.

— Всъщност — започна Клара, докато разсеяно бъркаше в купичката със захарни бонбони на масата във всекидневната — се чудех как така Лилиан се е озовала тук вчера. Знаете ли кой я е поканил?

— Не си ли била ти? — попита Полет.

Клара поклати глава.

Мирна се бе отпуснала на креслото и слушаше внимателно художниците, докато обсъждаха кой може да се е свързал с Лилиан.

— Както знаеш, тя се върна в Монреал преди няколко месеца — обясни Полет.

Клара не знаеше.

— Да — включи се и Норман, — дори дойде при нас на един вернисаж и ни се извини, че се е държала като кучка преди години.

— Наистина ли? — удиви се Клара. — Лилиан се е извинила?

— Предположихме, че просто се подмазва — заяви Полет. — Преди да замине, ние бяхме неизвестни, но с времето завоювахме позиции в арт средите.

— И тя има нужда от нас — допълни Норман. — По-скоро имаше.

— Защо? — поинтересува се Клара.

— Каза, че пак е започнала да рисува. Искаше да ни покаже портфолиото си — отговори мъжът.

— А вие какво й казахте?

Съпрузите се спогледаха.

— Че нямаме време. Не бяхме груби, но не искахме да си имаме работа с нея.

Клара кимна. И тя щеше да постъпи по същия начин. Или поне се надяваше. Щеше да даде учтив, но хладен отговор. Едно бе да простиш, но съвсем друго — да влезеш отново в клетката на мечката, пък ако ще и да е облечена в балетна пачка и да се усмихва. Или… как го бе казала Мирна?

В тенджерата с вряла вода.

— Може и да е дошла неканена на партито. Много хора се бяха изтърсили без покана — отбеляза Норман. — Като например Дени Фортен.

Произнесе името на галериста някак небрежно и го вмъкна в разговора така, както остър нож се забива между ребра. Изрекъл бе името с една-единствена цел — да нарани. Художникът наблюдаваше Клара. А Мирна не откъсваше очи от него.

Книжарката се намести по-напред в креслото, любопитна да проследи как приятелката й ще отвърне на атаката. Защото си беше точно атака. Учтива, едва доловима и гарнирана с усмивка. Нещо като социална неутронна бомба, която трябваше да запази рамките на възпитаното общуване, но да унищожи човека отсреща.

След като бе слушала съпрузите през последния половин час, Мирна не бе никак изненадана от атаката. Нито пък Клара.

— Не, той беше поканен — отвърна художничката със същия небрежен тон, който бе използвал Норман. — Лично помолих Дени да дойде.

Книжарката едва скри усмивката си. Coup de grace на Клара бе да спомене Фортен с малкото му име, сякаш с известния галерист са първи дружки. И резултатът не закъсня.

Норман и Полет я изгледаха изумено.

Въпреки това два притеснителни въпроса оставаха без отговор.

Кой всъщност бе поканил Лилиан на празненството на Клара?

И защо покойната бе приела да дойде?