Измамна светлина

ГЛАВА ДВАНАЙСЕТА

— Какво е това?

Клара стоеше до телефона в кухнята. Барбекюто на двора работеше и Питър проверяваше с вилица дали са готови пържолите от стопанството "Бреси".

— Кое? — провикна се мъжът през мрежестата врата.

— Това.

Художничката излезе и показа на съпруга си лист хартия. Питър посърна.

— О, по дяволите! Божичко, Клара, съвсем забравих! С целия този хаос покрай Лилиан и с всичко, което ни прекъсваше… — Размаха вилицата за барбекю, но бързо застина.

Вместо да омекне, както обикновено се случваше, изражението на Клара се вкамени. В ръката й стърчеше листът, на който Питър бе надраскал всички съобщения и поздравления; за вернисажа. Оставил го бе до телефона. Под телефона. Закрепен там, за да не се изгуби. Искаше да й го даде.

Просто бе изхвръкнало от ума му.

От мястото, където стоеше, Клара виждаше полицейската; лента, оградила кръг в градината й. Дупка. Където бе завършил един живот., Но сега зейна нова дупка — точно там, където бе застанал мъжът й. Почти виждаше жълтата лента, която се увиваше около него. Поглъщаше го. Както бе погълнала Лилиан.

Питър се взираше в жена си, умоляваше я с очи да разбере.

И тогава, докато Клара го гледаше, Питър сякаш се изпари. Остана само празно място там, където допреди миг бе стоял съпругът й.

Арман Гамаш седеше в кабинета си у дома, разговаряше с Изабел Лакост и си водеше бележки.

— Казах и на инспектор Бовоар, шефе, а той предложи да ви се обадя. Разпитахме повечето гости — обясняваше Лакост по телефона от Трите бора. — Започва да се оформя картина на вечерта, но в нея не присъства Лилиан Дайсън. Зададохме въпроса на всички, включително на сервитьорите. Никой не я е виждал.

Гамаш кимна. Следеше писмените доклади от колежката си през целия ден. Както винаги, бяха впечатляващи. Ясни, изчерпателни. Пълни с прозрения. Полицай Лакост не се боеше да следва интуицията си. Не се страхуваше, че може да сгреши.

А това, както знаеше началникът й, бе много ценно качество.

Означаваше, че е склонна да тръгне по някоя по-тъмна уличка, която един обикновен полицай би подминал, без дори да я забележи. А ако я забележеше, щеше да си каже, че там няма да намери нищо. Загуба на време.

Къде бе вероятно да се скрие убиецът? Гамаш винаги задаваше този въпрос на хората си. На очевидно място? Може би. Но най-често се спотайваше на неочаквано място. В неочакван образ или тяло.

В тъмна уличка, замаскирана от приятна фасада.

— Според теб какво означава това, че никой не я е видял на партито? — попита главният инспектор.

Полицай Лакост замълча за миг.

— Ами, зачудих се дали не е убита другаде. Може би тялото й е пренесено след това в градината на семейство Мороу. Това би обяснило защо никой не я е видял нито на коктейла за откриването на изложбата, нито на барбекюто в селото.

— И?

— Говорих с колегите криминалисти и според тях е малко вероятно. Мнението им е, че е починала на мястото, където бе намерена.

— Какви са другите възможности?

— Освен очевидния? Че са я телепортирали извънземни?

— Освен този.

— Според мен веднага след пристигането си е отишла в градината на семейство Мороу.

— Защо?

Изабел Лакост се спря и започна да прехвърля бавно в ума си всички вероятности. Не се боеше да направи грешка, но и не бързаше, за да не допусне такава.

— Защо би шофирала час и половина заради празненството, а след това би го подминала и би отишла направо в тихата градина? — разсъждаваше на глас полицайката.

Гамаш чакаше. Долавяше аромата на вечерята, която Рен-Мари приготвяше. Любимо италианско ястие от фетучини с пресни аспержи, кедрови ядки и козе сирене. Почти беше готово.

— Отишла е в градината, за да се срещне с някого — заключи Лакост накрая.

— Възможно е — рече инспекторът. Сложил си бе очилата за четене и си водеше бележки. Вече бяха минали през фактите, през всички находки на криминалистите, предварителните резултати от аутопсията, разпитите на свидетелите. Сега преминаваха към тълкуването на онова, което бяха научили до момента.

Тръгваха по тъмната уличка.

Тук можеше да открият убиеца. Или да го изгубят.

На вратата се появи дъщеря му Ани с чиния в ръка.

"Тук?" — оформи въпроса само с устни.

Гамаш поклати глава и се усмихна. Вдигна ръка, за да покаже, че му трябва още само минута. След това щеше да отиде при Ани и майка й. Когато младата жена си тръгна, детективът отново се съсредоточи върху разговора с полицай Лакост.

— Какво каза инспектор Бовоар? — попита.

— Зададе ми подобни въпроси. Искаше да знае според мен с кого е имала среща Лилиан Дайсън.

— Добър въпрос. Ти какво му отговори?

— Според мен се е срещнала с убиеца си — отвърна Изабел Лакост.

— Да, но дали той е бил човекът, с когото е очаквала да се види? — продължи Гамаш. — Или е отивала да се срещне с друг, но се е появил убиецът?

— Смятате, че са я подмамили?

— Според мен има такава вероятност — рече детективът.

— Според инспектор Бовоар — също. Лилиан Дайсън е била амбициозна жена. Тъкмо се е върнала в Монреал и е искала да даде силен начален тласък на кариерата си. Знаела е, че на празненството на Клара ще присъстват много собственици на галерии и търговци на произведения на изкуството. Какво по-добро място, за да създаде или възобнови контакти? Инспектор Бовоар си мисли, че някой, който се е престорил на изтъкнат галерист, я е подмамил в градината. И я е убил.

Гамаш се усмихна. Жан Ги бе приел сериозно ролята си на наставник. И се справяше чудесно.

— А ти какво мислиш? — поинтересува се.

— Смятам, че е имала много добра причина да се появи на партито на Клара Мороу. Всички казват, че двете са се мразели. Какво би накарало Лилиан Дайсън да отиде? Какъв стимул й е бил нужен, за да преодолее тази ненавист?

— Сигурно нещо, което е искала много силно — отбеляза Гамаш. — Какво ли е било то?

— Да се срещне с известен галерист, да го впечатли с творбите си — отвърна без колебание Лакост.

— Възможно е — рече началникът и се надвеси над бюрото, за да прегледа докладите. — Но как е стигнала до Трите бора?.

— Навярно някой я е поканил на празненството и я е примамил с обещание за лична среща с известен арт дилър — предположи полицайката.

— Показал й е пътя до селото, а след това я е убил в двора на Клара.

Гамаш си спомни безполезните пътни карти на предната седалка в колата на Лилиан.

— Но защо? — попита Лакост. — Знаел ли е убиецът, че градината е на Клара, или мястото не е имало значение? Възможно ли е било да извърши престъплението у Рут или у Мирна?

Главният инспектор въздъхна дълбоко:

— Не зная. Защо изобщо е било необходимо да уговаря rendez-vous[68] на празненството? Ако е обмислял убийство, не би ли избрал някое по-закътано място? И по-удобно? Защо в Трите бора, а не в Монреал?

— Може Трите бора да му е било удобно, шефе.

— Може — съгласи се Гамаш. Минало му бе през ума. Убийството се бе случило там, защото и убиецът бе там. Живееше там.

— Освен това — продължи Лакост — престъпникът навярно се е досещал, че ще има много заподозрени. На партито са присъствали доста хора, които са познавали Лилиан Дайсън през годините и са я мразели. Пък и му е било лесно да се върне и да се смеси с тълпата.

— Но защо в двора на семейство Мороу? — упорстваше главният инспектор. — Защо не в гората или някъде другаде? Нарочно ли е избрал градината на Клара?

Детективът се изправи замислено. Не, все още имаше твърде много неизвестни. Уличката бе прекалено тъмна. Харесваше му да подхвърля идеи, теории, предположения. Но внимаваше да не се увлича и да не бяга твърде далече от фактите. В момента с колежката му се лутаха и имаше опасност да се изгубят.

— Имаме ли напредък по отношение на мотива? — попита.

— Инспектор Бовоар разпита хората в Монреал, а аз — тук, в Трите бора. Малцина от гостите на партито бяха общували с Лилиан след завръщането й, но всеки от старите й познати мразеше или се страхуваше от нея.

— Значи мотивът е отмъщение? — предположи Гамаш.

— Или убиецът е искал да я спре, за да не причинява повече вреди след завръщането си.

— Добре. — Детективът замълча и се замисли. — И все пак има! Още една възможност.

Разказа на Лакост за срещата си с Дени Фортен и за твърдението на галериста, че мъртвият талантлив художник е много по-ценен от живия.

Главен инспектор Гамаш не се и съмняваше, че Лилиан Дайсън е била едновременно противна личност и талантлив художник.

Мъртъв талантлив художник. Много по-лесно се продаваше. И се управляваше. Наистина, картините й можеха да направят някого страшно богат.

Детективът пожела лека нощ на Лакост, нахвърля още няколко бележки и отиде при Рен-Мари и Ани в трапезарията. Вечеряха спокойно с паста и пресни хрупкави франзели. Гамаш предложи вино на жените, но не наля в своята чаша.

— Предпочиташ да запазиш ума си бистър? — попита съпругата му.

— Всъщност довечера смятам да отида на сбирка на Анонимните алкохолици. Според мен не е редно да лъхам на алкохол.

Жена му се разсмя.

— Едва ли ще си единственият. Значи най-накрая признаваш, че имаш проблем?

— О, да, имам проблем, но не с пиенето. — Усмихна се. После се вгледа малко по-внимателно в дъщеря си Ани. — Нещо си се умълчала. Наред ли е всичко?

— Трябва да поговоря с вас.