Измамна светлина

ТРИЙСЕТА ГЛАВА

Утрото бе мрачно, но свежо. Дъждът и влагата от предишния ден бяха изчезнали. С напредването на деня облаците постепенно се разкъсваха.

— Киароскуро — каза Тиери Пино, докато се опитваше да влезе в крачка с Гамаш за сутрешната му разходка. Из затревения площад и градинките на къщите се въргаляха листа и откършени клонки, но нямаше повалени от бурята дървета.

— Pardon?

— Небето — посочи Пино. — Контраст между мрак и светлина.

Детективът се усмихна.

Продължиха разходката си в мълчание. Пътьом забелязаха Рут, която излезе от дома си, хлопна портичката зад гърба си и закуцука по добре отъпканата пътека към своята пейка. Бръсна с ръка, за да избърше капките от дъските, седна и се загледа в далечината.

— Горката жена — каза съдията. — Седи по цял ден на тази пейка и храни птиците.

— Горките птици — заяви Гамаш и събеседникът му се засмя. Докато наблюдаваха, от пансиона излезе Брайън. Махна на Пино, кимна на Гамаш и тръгна през затревения площад, за да седне до старата поетеса.

— Да не би неволно да търси смъртта си? — попита Арман Гамаш. — Или го привличат ранените?

— Нито едно от двете. Привлича го изцелението.

— Тук би се вписал добре — отбеляза главният инспектор и обходи с поглед селото.

— Мястото ви харесва, нали? — обърна се Тиери към едрия мъж.

— Така е.

Спряха и се загледаха в Брайън и Рут — седнали един до друг и очевидно потънали в собствените си светове.

— Навярно много се гордеете с него — рече Гамаш. — Невероятно е, че момче с такова минало е в състояние да се изчисти от алкохола и наркотиците.

— Радвам се за него — призна съдията. — Но не се гордея. Нямам заслуга за постиженията му, та да се гордея.

— Мисля, че проявявате излишна скромност, сър. Предполагам, че не всеки наставник може да се похвали с подобен успех.

— Наставник? — каза Тиери. — Аз не съм негов наставник.

— Тогава какъв сте? — попита Гамаш, като се опита да прикрие изненадата си. После отмести поглед от върховния съдия към татуирания младеж на пейката.

— Негов довереник. Той е мой наставник.

— Моля? — изрече главният инспектор.

— Брайън е мой наставник. Той е чист от осем години, а аз само от две.

Детективът отмести поглед от изискания Тиери Пино, облечен със сив панталон от мека каша и лек кашмирен пуловер, към младежа с бръснатата глава.

— Знам какво си мислите, господин главен инспектор, и сте прав. Брайън е много търпелив с мен. Приятелите му редовно го вземат на подбив, като го видят с мен на публични места. Заради костюмите, вратовръзките ми и прочее. Много е неловко.

Тиери се усмихна.

— Не си мислех точно това — призна Гамаш. — Но нещо подобно.

— Нали не мислехте наистина, че аз съм негов наставник?

— Е, и през ум не ми мина, че може да е обратното — заяви инспекторът. — Нямаше ли…

— Някой друг? — отгатна въпроса Тиери. — Имаше, но аз избрах Брайън по лични причини. И съм му много признателен, задето прие да ми стане наставник. Спаси ми живота.

— В такъв случай и аз съм му признателен. Моля за извинение.

— Нима искате да изкупите вината си, господин главен инспектор? — попита съдията и се ухили.

— Точно така.

— Тогава приемам.

Продължиха разходката си. Беше по-зле, отколкото Гамаш бе очаквал. Често се бе питал кой е наставникът на върховния съдия. Някой от Организацията на анонимните алкохолици, разбира се. Друг алкохолик с много голямо влияние върху много влиятелен човек. Но и през ум не му беше минало, че Тиери Пино би избрал скинар за свой ментор.

Трябва да е бил пиян, помисли си детективът.

— Давам си сметка, че превишавам правата си… — започна.

— Тогава не го правете, господин главен инспектор.

— Но това не е обичайна ситуация. Вие сте важна личност.

— А Брайън не е?

— Разбира се, че е. Но освен това е и осъждан престъпник. Млад мъж с минало на наркоман и алкохолик, убил момиченце, докато шофирал в пияно състояние.

— Какво знаете за този случай?

— Знам, че признава вината си. Чух го от устата му. И знам, че е лежал в затвора за това.

Обикаляха мълчаливо затревения площад. Дъждът от предишния ден се издигаше като мъгла, докато утринният въздух постепенно се затопляше. Беше още рано. Малцина се бяха надигнали. Само мъглата и двамата мъже, които обикаляха в кръг около високите борове. И Рут и Брайън на пейката.

— Момиченцето, което той уби, беше моята внучка.

Гамаш спря.

— Вашата внучка?

Тиери също спря и кимна.

— Ейми. Беше на четири. Сега щеше да е на дванайсет. Ако не се беше случило. Брайън лежа в затвора пет години. В деня, когато излезе, дойде у дома. И се извини. Ние не приехме прошката му, разбира се. Казах му да се маха. Но той продължи да се връща. Косеше моравата на дъщеря ми, миеше колата. Признавам, че бяхме занемарили много от тези домашни задължения. Аз пиех сериозно и бях безполезен. Но Брайън започна да прави всички тези неща — за момичето ми и за нас. Веднъж седмично се появяваше и се залавяше за работа. Без да обели и дума. Просто свършваше всичко и си тръгваше.

Съдията отново тръгна, а Гамаш го настигна.

— Един ден, около година по-късно, започна да ми говори за проблема си с алкохола. Разказа защо започнал да пие и как се чувствал. Аз се чувствах по абсолютно същия начин. Не му го казах, разбира се. Не исках да призная, че имах нещо общо с това ужасно същество. Но Брайън разбра. Един ден ми каза, че отиваме да се разходим с колата. И ме заведе на първата ми сбирка на анонимните алкохолици.

Отново бяха стигнали до пейката.

— Той ми спаси живота. С радост бих заменил моя живот с този на Ейми. Знам, че и Брайън би го направил. След първите ми няколко месеца въздържание той пак дойде при мен и ме помоли за прошка. — Тиери спря на пътя. — И аз му я дадох.

— Клара, не, моля те.

Питър стоеше в спалнята, облечен само. С долнище на пижама.

Художничката го погледна. Нямаше нито едно местенце по това красиво тяло, което да не бе докосвала. Галила. Обичала.

Не се и съмняваше, че още обича тези места. Проблемът не беше в тялото му. Нито в съзнанието. Беше в сърцето.

— Трябва да си тръгнеш — изрече.

— Но защо? Правя всичко, което е по силите ми, наистина.

— Знам, Питър. Но имаме нужда да се разделим за известно време. И двамата трябва да преценим кое е важно. За себе си съм сигурна. Може би така ще оценим какво имаме.

— Но аз вече го оценявам — молеше се той. Огледа се, обзет от паника. Мисълта да си тръгне го ужасяваше. Да напусне тази стая, този дом. Приятелите им. Селото. Клара.

Да поеме по пътя — нагоре и отвъд хълма. Да се махне от Трите бора.

И къде да отиде? Кое място би било по-добро от това?

— О, не, не, не — изстена.

Но знаеше, че трябва да си тръгне, щом Клара така иска. Трябваше да напусне.

— Само за една година — каза.

— Обещаваш ли? — попита художникът и я погледна с грейнали очи. Не смееше да мигне, да не би тя да отмести поглед.

— Догодина, на същата дата — заяви Клара.

— Ще се върна у дома — додаде Питър.

А аз ще те чакам. Ще си направим барбекю. Само двамата. Пържоли. И млади аспержи. И франзели от хлебарницата на Сара.

— Ще донеса бутилка червено вино — обеща той. — И няма да каним Рут.

— Няма да каним никого — съгласи се художничката.

— Само ние двамата.

— Само ние двамата — кимна тя.

Тогава Питър Мороу се облече и напълни с багаж един-единствен куфар.

От прозореца на спалнята си Жан Ги Бовоар виждаше как главният инспектор бавно крачи към колата. Знаеше, че трябва да побърза, че не бива да кара човека да го чака, но имаше нещо по-важно, което трябваше да направи.

Нещо, което най-сетне можеше да направи.

След като стана и взе хапче, а после закуси, Жан Ги Бовоар усети, че днес е денят.

Питър метна куфара в колата им. Клара стоеше до него.

Той се колебаеше на ръба на истината.

— Има нещо, което трябва да ти кажа.

— Не казахме ли достатъчно? — попита изтощена Клара.

Не беше спала цяла нощ. Когато електричеството дойде, бе два и половина, а художничката още будуваше. След като угаси всички лампи и мина през банята, отново си легна. И се загледа в заспалия Питър. Гледаше го как диша, притиснал буза във възглавницата. С оплетените си дълги мигли. Отпуснал ръце.

Вгледа се внимателно в това лице. В това прекрасно тяло, прехвърлило петдесет, но все така красиво.

Дошъл бе моментът да го остави да си отиде.

— Не, трябва да ти кажа нещо — настоя той.

Клара го погледна и зачака.

— Съжалявам, че Лилиан написа онази ужасна рецензия в университета.

— Защо ми го казваш точно сега? — попита озадачено Клара.

— Просто стоях близо до нея, когато разглеждаше картината ти, и мисля, че…

— Че? — предпазливо попита тя.

— Трябваше да й кажа, че смятам картината ти за страхотна. Така де… споменах, че харесвам творбите ти, но си мисля, че можеше да се изразя и по-ясно.

Клара се усмихна.

— Лилиан си беше Лилиан. Не би могъл да промениш намеренията й. Не се тревожи за това.

Взе ръцете на Питър и нежно ги стисна, после го целуна по устните.

И тръгна. Мина през тяхната портичка, продължи по тяхната алея и влезе в своята къща.

Точно преди да затвори вратата, Питър се сети за нещо друго.

— Възкръснала! — извика. — Надеждата пребивава сред съвременните майстори. — Взираше се в затворената врата, сигурен, че е извикал навреме. Сигурен, че го е чула. — Запаметих рецензиите, Клара. Само добрите. Знам ги наизуст.

Но художничката бе вътре в дома си. Облегната на вратата си.

Бръкна със затворени очи в джоба и измъкна оттам жетона. Жетона на начинаещия.

Стисна го толкова здраво, че молитвата се отпечата върху дланта й.

Жан Ги взе телефона и започна да набира номера. Две, три, четири цифри… Стигна по-далеч от всеки друг път. Шест цифри, седем.

По дланите му изби пот, главата му се замая.

Погледна през прозореца и видя как главният инспектор хвърли чантата си отзад в колата.

Арман Гамаш затвори задната врата на автомобила, обърна се и се загледа в Рут и Брайън.

Тогава някой друг навлезе в полезрението му.

Оливие вървеше съвсем бавно, сякаш пристъпваше към противопехотна мина. Спря само веднъж, после продължи и спря отново чак когато стигна до пейката. И до Рут.

Старата поетеса не помръдна, продължи да се взира в небето.

— Ще седи там цяла вечност, разбира се — каза Питър и застана до Гамаш. — да чака нещо, което никога няма да се случи.

Инспекторът се обърна към него.

— Не вярвате, че Роза ще се върне?

— Не, не вярвам. Нито пък вие. Нищо хубаво няма в лъжливата надежда — изрече сурово.

— Днес не очаквате ли чудо? — попита детективът.

— А вие очаквате ли?

— Винаги. И никога не оставам разочарован. След малко се прибирам у дома при жената, която обичам и която ме обича. Работя нещо, в което вярвам, с хора, на които се възхищавам. Всяка сутрин, когато се надигна от леглото и спусна крака на пода, се чувствам така, сякаш вървя по вода. — Гамаш погледна Питър в очите. — Както отбеляза Брайън снощи, удавниците понякога ги спасяват.

Докато гледаха нататък, Оливие седна на пейката и се загледа в небето заедно с Брайън и Рут. После свали синята си жилетка и я наметна върху раменете на старицата. Възрастната поетеса не помръдна. Ала след малко проговори.

— Благодаря — каза. — Тъпак.

Единайсет цифри.

Телефонът звънеше. Жан Ги едва не затвори. Сърцето му хлопаше оглушително и той бе сигурен, че никога няма да чуе, ако отсреща му вдигнат. Но пък тогава той и без това щеше да се срути в несвяст по всяка вероятност.

— Oui, âllo? — чу се жизнерадостен глас.

— Ало? — успя да изрече той. — Ани?

Арман Гамаш проследи с поглед как Питър Мороу бавно шофира по улица "Мулен" и си тръгва от Трите бора.

Когато отново се обърна към селото, видя как Рут се изправи на крака и се загледа в далечината. И тогава го чу. Далечен крясък. Познат крясък.

Жената вдигна поглед към небето, притиснала синята жилетка към шията си с кокалеста, осеяна с вени ръка.

Слънцето надничаше през малка пролука между облаците. Огорчената стара поетеса обърна лице към звука и светлината. Напрегнато потърси в далечината нещо едва доловимо, нещо почти невидимо.

И в уморените й очи се появи миниатюрна точица. Искрица, проблясък.