Извънкласно четене

Глава десетаЛекар по неволя

Но къде е ловната къщичка? — сепна се Митя безпомощен. Той отдавна вече не тичаше, а вървеше, защото дъх не му остана, а сечището го нямаше и нямаше. Пътечката, която поначало не беше кой знае колко широка, съвсем се стесни.

Ако човек я погледнеше по-внимателно, щеше да види, че по нея изобщо няма човешки следи, а само кръгли отпечатъци с нокти, и то неприятно големи.

Денят съвсем помръкна, храстите и дърветата се сгъстиха. Загубил съм се, разбра Митридат. Разбра също, че тук, в зимния гъсталак, прочетените книги и мъдрите максими няма да му помогнат. Най-глупавото бе, че изведнъж се сети за песничката, с която бавачката го бе измъчвала през първите му мълчаливи години: „Иде вълчо сив оттам и те схрусква, ам-ам-ам.“ Направо видя как ей зад онзи храст пламват две фосфоресциращи точки, а после на пътечката като безшумна сянка изскача и самият canis lupus, толкова разпространен в руската равнина, скача с пружиниращите си лапи и забива остри зъби право в гърлото му.

Храстът наистина се размърда. Митя извика, залитна, изгуби равновесие и падна. Не беше никакъв вълк, а голяма птица. Сигурно и тя се беше изплашила, размаха сиви криле, излетя нагоре и забуха.

Кракът! Ох, боли!

Потърпя малко, хапна сняг и уж му поолекна. Но когато се опита да стане, изстена с глас. Изобщо не можеше да стъпи на крака си.

Сигурно го беше счупил.

Криво-ляво допълзя до най-близкото дърво и се облегна на ствола му.

И какво ще прави сега?

Ето кога трябва да се уплаши — не като дете от сивия Кумчо Вълчо, а сега като голям, защото пред разсъдъка на Митя се очерта скорошният край на собствения му живот в цялата му строга и логична очевидност: не можеше да продължи, спускаше се нощ и дори да не го нападне някой вълк или рис, до два часа със сигурност ще умре от студ.

Но може би точно защото смъртта изглеждаше толкова неминуема, Митя не усети страх. По-скоро за да му е чиста съвестта, отколкото за да провери, още веднъж опита да стане и се убеди, че не може нито да върви, нито дори да стои. Поколеба се дали да не запълзи обратно? Но се отказа. Твърде дълго бе тичал, а после вървял, нямаше да може да стигне. Пък и защо? Хайде — рече си, — ще допълзиш до пътя, там обаче по тъмно никой не минава. Ще измръзнеш в канавката. Единствената утеха е, че не лисиците и враните ще те изядат, ами ще те намери някой и ще те погребе. Добре де, Митя, да не би мъртвото ти месо да ти се свиди за лисиците и враните? Нека си хапнат. И вместо да лазиш и да губиш сетни сили, не е ли по-добре като римския мъдрец Сенека или премъдрия Сократес с достойнство да се подготвиш за тайните на земното битие? Казват, че смъртта от студ изобщо не била мъчителна. Започва да ти се доспива, заспиваш и повече не се събуждаш.

Ето кога му свършиха работа умните книги. Може и да не се спасиш с тяхна помощ, но пък по-лесно ще умреш.

Митя легна по гръб и започна да умира, да диша горски въздух и да си прави равносметка. Беше му меко да лежи, удобно и все още, понеже се беше разгорещил, не му беше студено, а мислите му течаха плавно и дори донякъде приятно.

И така, Митридат-Дмитрий Карпов бе живял на земната ябълка кратко, седем години без един месец. Но все пак по-дълго от повечето хора, които се раждат на тоя свят и от които всеки трети умира през първата седмица, а всеки втори през първите две години след като се роди. Значи в сравнение с болшинството Митя е и щастливец на всичкото отгоре. Все пак извървял е пътя си не в мрака на пробуждащия се разсъдък, а в ярката светлина на пълния разум, което си е направо нечуван късмет. Толкова неща беше научил, открил, премислил, беше разбрал законите на природното устройство. Когато човек разбира тези естествени постановки, няма от какво да се страхува. Първо, според законите на физиката под въздействието на ниската температура течащите в жилите ти жизнени сокове ще секнат, което ще отдели душевната субстанция от тялото. После ще се задействат законите на химията и организмът, наричан преди Митя, ще започне да се разпада на елементи. Но вероятно още преди това ще се проявят законите на биологията под формата на зъбите и човките на горските обитатели.

По втвърдения сняг се носеха леки снежинки, които бавно се трупаха по валенките и кожухчето му. Отначало Митя ги отупваше, но после се отказа. Има ли смисъл?

Краката му започнаха да изстиват, но след малко сякаш престанаха.

Мислите му се разконцентрираха, но стана още по-приятно, както преди човек да потъне в сън. Беше много, много тихо, само клоните поскръцваха и шумолеше ленивата вихрушка. Митя вдигна очи.

В процепите между сивите върхари чернееше небето. Какво ли има там отвъд? Изведнъж му се стори, че ако се вгледа хубаво, непременно ще го види. Само че трябва да побърза, преди душата му да е отлетяла от замръзващото тяло.

Той присви очи и небето се люшна насреща му. Отначало Митя се изненада, но откри, че няма нищо чудно. Оказа се, че вече не лежи на земята, а се рее във въздуха, между острите върхове на елите, и му е неописуемо хубаво. Погледна надолу — там на снега май наистина лежеше някой, но не беше интересен, небето бе къде по-примамливо. Митя се обърна с лице към него и то започна стремително да се приближава. Странно, продължаваше да е все така черно, дори още по-черно, но съвсем не тъмно. Той разбра: там се крие някаква толкова ярка светлина, че може да те заболят очите, затова те са забулени с пелена. Много чудно как не го е забелязал преди. Колкото по-нагоре се издигаше, толкова повече очите му свикваха със сгъстеното сияние, и ето че той вече летеше не към черното, а през кехлибарена светлина, а там напред нещо започна да прозира, кръг ли, отвор ли — кой знае? Митя се напъна, за да полети още по-бързо, защото нямаше търпение да види какво е.

И чу глас — дрезгав, от древен по-древен. Гласът изричаше нещо неясно, но явно зовеше него, Митя. Само че го наричаше не Митя, а някак другояче, с неизвестно нему име.

— Чеедо — призоваваше гласът. — Ей, Чеедо!

Значи тук, на небето, щеше да се нарича така? Отначало беше Дмитрий, после Митридат, а отсега нататък Чеедо?

Той още по-широко отвори очи и видя, че онова, което отдалеч му приличаше на кръг или отвор, всъщност е лице.

Взря се в него и се разтрепери — беше толкова страшно: набръчкано, с рунтави сиви вежди, гърбав нос и брадавица в средата на носа.

И чудната светлина изведнъж помръкна, отново стана тъмно. От студ Митя затрака със зъби и разбра, че изобщо не е на небето, а на снега под черните ели, а над него се е навела кошмарна старица, цялата омотана в мръсни забрадки.

— Чедо, ей, чедо — изскърца тя с пресекливия си глас. — Какво? Измръзнал ли си? Я, я — и посегна с костеливите си пръсти.

Това е Баба Яга, досети се Митя. Никак не се учуди, но много се уплаши, още повече отколкото одеве от вълка. Костена нога, сиви космища, железни зъбища. Още премъдрият Д’Аламбер е писал (или барон Холбах? — главата му беше премръзнала, беше изгубила яснота), че не всичко в народните предания е суеверие и измислица. Ламите например всъщност са спомен за някогашните влечуги, населявали планетата, и днес останки от тях намират къде ли не. Та и Баба Яга не е суеверие, ами истинска горска вещица.

Не можеше да се противи на злите сили. И когато Баба Яга с пъшкане метна Митя на гръб, той само жално се разхлипа. А тя го мъкнеше кой знае накъде — сигурно през тъмни гори, през сини реки, през черни блата, към дълбоки пещери — и мърмореше:

— Ама че тежко бе. Къде да го дявам? В мелницата ли? Няма са упрая, уштаряф. Ша го занеса при Данила утшелникъ, ъхъ. Той да таковата. Данила. Ъхъ.

Митя не разбираше смисъла на нейните заклинания, защото от студ, слабост и страх мозъкът му окончателно бе престанал да излъчва мислителна еманация. Беше му останало само дивото, мрачно, наслоено от най-ранното детство: сега Баба Яга ще домъкне плячката си в своята къщурка на кокоши крака, ще я изяде и ще изплюе кокалчетата му.

Не беше успял да си отиде достойно като в антична драма. Животът му свършваше някак много по руски, много по детски и ужасно страшно.

Митя тихо се разплака. Понечи да извика мама и дори сякаш я видя наяве — цялата розова, миришеща на теменужена есенция, но мама седеше пред огледалото и не се обръщаше да види злочестата си рожба.

Вещицата сложи пленника върху снега насред малка поляна. Той се понадигна и видя дървена къща с миниатюрно слюдено прозорче, което излъчваше неестествено ярка светлина. Под къщичката не забеляза да има кокоши крака — сигурно снегът ги беше затрупал.

Старицата силно потропа с желязната халка по вратата, после изведнъж повдигна полите си и неочаквано чевръсто хукна към гъсталака. Само миг, и вече я нямаше, беше изчезнала в мрака.

От странното поведение на вещицата Митя се изплаши още повече, макар уж да нямаше накъде повече.

Тя ме е донесла за подарък, за армаган, досети се той. На някое чудовище, което властва над нея, и значи е още по-страшно. За кого разправяше бавачката Малаша, освен за Баба Яга? За горския цар, точно така. Който безшумно се качва в каруцата на тези, дето пътуват през гората, и им краде дечицата. Как припяваше Малаша? „Горски цар ще се промъкне, Митенка ще ни отмъкне.“

Вратата изскърца и Митя видя Горския цар.

Той изобщо не приличаше на маскарадната фигура, която представляваше снощи Наследника. Истинският Горски цар беше висок и слаб, същинска върлина, с дълга бяла брада и бяла коса до раменете, но с черни вежди. Очите му също бяха черни и лъскави. Те строго изгледаха отвисоко свития на кълбо Митя. Гласът, звучен и далеч не старчески, изрече страховито:

— Каква е тая апариция53? Само подхвърлени деца ми липсват! Аз да не съм ви Възпитателен дом?

Прекрачи през Митя, и както си беше само по черна, препасана с кожен шнур риза, изскочи на поляната. Завъртя глава насам-натам, но както вече казахме, от Баба Ята нямаше и помен.

Тогава Горския цар се обърна към Митя и изля гнева си върху него:

— Хайде, казвай малки дяволе, чий си и от кое си село! От Салтановка ли? Или от Покровское? О, ще разбера аз и ще те върна! Какво си мислите вие, плебеи неблагодарни! — и ядно тупна с ниския си плъстен ботуш. — Какво си се излегнал? Къщата ще изстине! Влизай бързо, няма да те оставя тука я. Но да знаеш, че утре сутринта ще те заведа при попа в Покровка. Той да се разправя с тебе! Хайде де! — подвикна тъй свирепо, че Митя се опита да се изправи, но извика.

— Какво става? Какво ти е на крака?

Леко вдигна момчето и го внесе в къщата. Наглед жилището беше съвсем обикновено: скована от дъски маса, вместо стол — издълбан пън, неизмазана печка, но на стената имаше полици с книги, а единствената свещ гореше с невиждано ярка, немигаща светлина.

Виж ти, как живеел Горският цар. Може пък да не е чак толкова страшен, както го описваше Малаша?

Властелинът на гората свали кожуха му, понечи да му изуе валенките, но Митя писна:

— Ох! Боли!

— Аха, значи си можел да говориш. Добре, после ще си поприказваме.

Домакинът го настани на пейката, извади от кончова си ножче и сряза валенката. Пръстите му бяха сухи и дълги, с ниско изрязани нокти.

Внимателно опипа глезена.

— Ясноо. Я хапни — сложи в устата му малко сухо геврече. — Стискай със зъбите, ама яко.

Че като дръпна! От болка Митя прехапа гевречето, което беше по-кораво и от камък, и сълзите направо бликнаха от очите му.

Но старецът вече превързваше крака му с парцал и болката намаляваше.

— Я стани.

Внимателно, още неповярвал, Митя се изправи. Кракът го държеше!

— Утре ще куцукаш, но вдругиден ще се пързаляш на пързалката. Дребна работа, обикновено навяхване, luxatio — каза старецът.

Естествено, той не беше никакъв Горски цар, на Митя само от студ и страх му беше хрумнала тая глупост и сега той сам се беше засрамил, но му беше чудно да чуе латинска дума от устата на знахаря. Такъв образован човек, учен книжовник да живее сам насред дивата гора! Нима не е чудо? Митя възкликна:

— Господине, самото провидение ви прати при мен! Виждам, че сте добродетелен и милосърден! Помогнете ми да спася от ръцете на злодеите една благородна особа! Но преди това дали бих могъл да попитам кой сте вие и защо обитавате тази пустиня далеч от хората?

Знахарят отстъпи назад и изумен се вторачи в Митридат. После присви очи, размаха ръка пред тях, сякаш да пропъди привидение. Но понеже то не изчезна, скръсти ръце на гърдите си в позата на древен стоик. Отговори бавно, без да отмества поглед от лицето на Митя.

— Желаете да научите кой съм аз ли? Това е най-трудният въпрос, който може да бъде зададен на един човек. Целия си живот съм посветил на търсене на този отговор. По волята на съдбата имам руско поданство и православна вяра. По волята на родителите си нося името Данила. Сегашното ми занятие е лечител по неволя. А сега, когато според законите на учтивостта отговорих на вашия въпрос, отговорете ми и вие, странни човеко, какво сте? Инкубус? Хомункулус? Плод на подивялото ми въображение? Или самият Сатана в облика на селско момченце?

— Не, не — побърза да разсее естественото му съмнение Митя. — Аз съм най-обикновен простосмъртен. Макар да съм млад на години, много съм чел и мислил, поради което умът ми се разви по-бързо от обичайното. И се казвам Дмитрий Карпов.

Той се поклони и човекът, който се нарече Данила, му отвърна с не по-малко вежлив поклон.

— Кълна се в Разума! — възкликна той. — Чел съм за подобни случаи, но винаги съм смятал тия разкази за преувеличени. Сега обаче виждам, че наистина се срещат разновидности на разсъдък, съзряващи по-бързо от обичайното, както бамбукът израства много по-бързо от останалите дървета. Може ли да попитам на колко точно години сте, уважаеми господин Карпов?

— На шест и единайсет месеца без един ден.

Данила се поклони още по-почтително.

— За мен е истинско щастие да се запозная с толкова рядко срещана персона. Бидейки студент в Московския университет, познавах един юноша много по-млад и умен от нас, едва бе навършил тринайсет, докато всички ние, останалите, бяхме кой на шестнайсет, кой на повече от двайсет. Но да говорите така смислено и разумно на непълни седем години! Наистина е възхитително!

— Благодаря — Митя отново се поклони и си помисли, че между дървените стени на тази бедна къщурка тези церемонии изглеждат доста странно. — Но имам съвсем неотложно…

— Той умря, клетият — въздъхна старецът и тъжно кимна на някакви свои спомени. — От мозъчна треска. Така и не стигна до четиринайсетия си рожден ден. А какъв талант можеше да порасне, колко полза да донесе на отечеството и може би дори на целия човешки род!

Митя изчака паузата и отвори уста, за да обясни за злодейството на Пикин и отчаяното положение на Павлина Хавронска, но Данила заговори отново:

— Жалко, че не останах между стените на университета и от младини не се посветих на науката. Колко време изгубих напразно. Уви! Родителите по рождение ме записаха в Семьоновския полк и търпяха учението ми само докато не се откри вакантно място в двореца.

Чак сега се усети, че не дава на госта си да каже нито дума, и се усмихна гузно. Усмивката на лекаря по неволя (както сам се бе атестирал) бе мека и много приятна.

— Покорно моля да ми простите, че не спирам да приказвам. Тук издивях, нямам с кого да обеля една образована дума. При мен се отбиват само местни жители, а какво да си говори човек с тях? Драги господин Карпов, изтърпете известно време моята словоскотливост. Скоро ще се наговоря до насита и ще млъкна.

Е, какво пък, прецени Митя, така наистина ще е по-добре. Знае се, че недоизказалият се слуша по-невнимателно, а до сутринта каретата нямаше къде да се дене, имаше достатъчно време.

— И какво беше вакантното място, което баща ви намери в двореца? — попита Митя от позициите си на познавач. — Благодаря.

Последното се отнасяше за предложената от домакина почерпка — той наля от котлето ароматна отвара от горски плодове, сложи хляб и гърненце с мед. Ох, какъв бе гладът след студуването и страховете!

Данила седна отсреща, отчупи си залък от кравая, но така и не кусна.

— За онези времена кой знае каква длъжност — деловодител на великата княгиня Екатерина Алексеевна. В двореца тя беше фигура не особено значителна и с този неин съпруг — дори достойна за съжаление. Чак после всички научиха каква била — Catherine Le Grand54.

— Волтер я нарече така, нали? — обади се Митя. Защото все пак трябваше да покаже на учения човек, че не само „говори смислено и разумно“, но и тачи великите хора на съвремието.

— Да, старият ласкател се изрази точно така. Той си мислеше, че води кореспонденция с най-мъдрата от жените, а в действителност писмата ги пишех аз, защото Екатерина не знаеше много добре писмен френски, пък и собствените й мисли не бяха много. Нали по онова време бях неин камерсекретар — каза той и се смути, изглежда си помисли, че думите му звучат като самохвалство. — Ах, приятелю мой, камерсекретар не е Разум знае колко значителна длъжност и към нея няма висока титла. Макар че от гледна точка на мнозина да си на служба при монарха е вече достатъчно високо звание. Клети мушици. Колко много от тях опърлиха крилцата си в езиците на този лъжовен пламък, дори по-лошо, изгориха душите си! Ако можехте да видите Екатерина отблизо, за вас с вашия ум и проницателност нямаше да е трудно да различите вътрешната й същност. Тя не е глупава, но и умна не е, не е зла, но не е и добра жена, единственият й талант се крие в нейния безпогрешен усет. Тя умее да отгатва стремежите на активната фракция, преди още тази част на обществото да ги осъзнае. В това се крие истинската дарба на родения властелин.

За това, че е виждал нейно величество по-отблизо от който и да е камерсекретар, Митя благоразумно премълча, по повод неизвестно от какво породената убеденост, че е проницателен, скромно сведе поглед, но последното съждение на странния лечител го накара да сбърчи чело.

— Нима? — попита той. — Смятате, че цялата същност на властта е в умението човек да отгатва желанията на поданиците си? А каква е тази активна фракция, за която споменахте?

— За владетеля е достатъчно да отгатва стремежите не на всички поданици, а само на онази част от тях, от която нещо зависи. Аз наричам това съсловие активна фракция на обществото. В различните страни и по различно време броят и съставът на тази кохорта са различни. В късния Рим например е имало време, когато към активната част е трябвало да бъде отнесена само преторианската императорска гвардия. Пък и у нас, в Русия, влиятелната фракция на обществото не е много голяма: дворянството, чиновниците, богатите търговци и висшето духовенство. Истинският управник долавя устройството и настроението на активната прослойка по-добре от самата нея и никога не позволява вълната от събития да го изпревари, винаги успява да е отгоре, на самия й гребен. Някои учени мъже, познаващи историята, недоумяват как гнусни тирани като Тиберий и Йоан Грозни са могли да управляват тъй дълго, без поданиците им да ги изтребят. Тайната обаче е проста — тия кръвопийци са правели само това, което дълбоко в душата си е желаела активната част на обществото, в противен случай по никакъв начин не биха могли да се задържат.

Митя се замисли върху казаното и у него веднага се породиха възражения, но Данила вече бе сменил темата.

— Разбрах тази истина още на младини и видях за отечеството ни добрия път само в едно: всестранно да разширяваме числеността на активната фракция, като за целта включим в състава й съсловията, които никога преди не са били допускани до държавните решения. Когато младата императрица заповяда да бъде свикана Комисията по кодексите55, аз мечтателно провидях в това руски Парламент. Ласкаех се, че Екатерина слуша доводите ми и се отнася към тях благосклонно — той се усмихна горчиво. — Смешен мечтател! Пътят към разума на Екатерина минава не през ушите, а през друг отвор. Други умници, които поради своята наивност смятах за нищожества, бяха разбрали много добре тази истина доста преди мен. Денем Екатерина можеше да слуша своите учени съветници, към които се отнасях и аз, но нощем й пееха други славеи и техният глас звучеше по-убедително. Колко пъти, оценявайки труда ми, тя ми е предлагала награди и богатства, но аз отказвах, щастлив само от това, че имам отношение към великото дело. Други не бяха толкова скромни…

Горският обитател разказваше небивалици, но не можеше да не му се вярва — той говореше толкова непосредствено и печално. Не, нямаше вид на лъжец и самохвалко. Явно в живота му е имало период, когато той е витаел във висините на държавната власт.

— Някой от фаворитите ви е наклеветил, нали? — попита Митя, почти сигурен, че е познал. — Орлови? Или княз Таврически?

Данила гордо поклати глава.

— Не, оттеглих се сам, когато разбрах, че проектите ми не са нищо повече от химери. После дълго странствах. Гледах и слушах, исках да разбера и да вникна в природата и хората. Научих много неща, особено за природата. Но разбрах значително по-малко, особено за човека. А когато се върнах в Отечеството, се случиха някои Обстоятелства, след които се уединих в тия затънтени гори.

Старецът произнесе думата „обстоятелства“, която сама по себе си не значи кой знае какво, като някакво нарицание. От тона му можеше да се предположи, че така именуваното събитие не е било от приятните.

Данила въздъхна веднъж-дваж и продължи:

— Виждам, господин Карпов, че вие сте не само образован и умен, но и притежавате изтънчена душа, която ви възпира да разпитвате. Оценявам го и ви благодаря. Нещо ми подсказва, че в бъдеще двамата с вас може да се сближим и тогава ще ви разкажа за своето нещастие. Но засега е достатъчно да знаете, че избягах от хорското общество не като отшелник, който дири святост. Просто заради Обстоятелствата човешките лица станаха за мен непоносими. Но и в тия гъсталаци не намерих пълно уединение! През годините на странстване в желанието си да вникна в тайната, чието име е Човек, аз изучавах в университета в Падуа медицина. Естествено, така и не стигнах до тайната, защото тя не е скрита в нашето телесно устройство, но се научих да лекувам. Веднъж, преди две години, наместих костите на един местен жител, който паднал пиян под собствената си каруца. И оттогава не намирам покой. При мен започнаха да идват болни и сакати и аз ги лекувам поради собствената си глупост и безволие. И понеже не вземам за това нищо, туземните жители са си втълпили, че съм отшелник и свят старец. Идват, гледат ме, съчиняват за мен какви ли не лъжи, носят ми храна, макар да нямам нужда от нея. За изхранване има предостатъчно гъби, горски плодове и треви.

Бившият камерсекретар и пътешественик, а днес лечител ядно плю и пооправи фитила на невероятно ярката си свещ, която от докосването му пламна още по-силно. Митя забеляза, че докато разговаряха, восъкът й изобщо не беше се стопил.

— Това е мое изобретение — поясни Данила, доловил погледа на малкия си гост. — В пчелния восък добавям екстракт от глухарче и от още някои растения и тогава свещта ми стига за цялата нощ и за още половин ден, а свети като цял полилей. Единственото лошо, което пречи за повсеместното използване на този светилник, е, че когато фитилът изгори до края, натрупаните изпарения излизат навън и става нещо като взрив. Но аз никога не я оставям да изгори докрай и я заливам със специален разтвор — той показа едно шишенце с белезникава течност и се поумълча.

Усмихна се смутено и разпери ръце.

— Ето, нахвърлих ви се с приказките си като постил — на блажно. Сега вие ми кажете кое ви доведе в гората сам, а на това отгоре и по тъмно. Та тук има и вълци — изведнъж Данила се намръщи. — Чакайте! В началото бяхте почнали да ми говорите нещо за някакви злодеи и за благородна особа, която се нуждаела от спасяване? Аз обаче не вникнах в смисъла на думите ви и се смаях само от неочакваното ви красноречие! В името на Разума, простете ми, приятелю! О, колко съм суетолюбив и глухосърдечен! Каква беда ви е сполетяла?

Колко правилно беше постъпил Митя, че бе оставил човека да се изкаже. Сега и той щеше да го изслуша по-внимателно и да се отнесе по-добронамерено.

— Да, да! — подхвана Митридат, все по-развълнуван след всяка дума. — Случи се ужасно нещастие, подло престъпление! Пътувах от Санкт Петербург за Москва, придружавах една дама, достойна за най-уважително отношение. Не само защото е знатна — Павлина Аникитишна принадлежи към едно от най-сиятелните семейства в империята, — а най-вече заради нейните несравними качества. Нещастието в живота й е нейната рядко срещана хубост, заради която…

— Чакайте! — старецът вдигна ръка. — Мой млади приятелю, от вашето вълнение се досещам, че ми разказвате нещо извънредно важно, но думите се леят от устата ви с недогонима бързина и аз не разбирам половината от казаното. Бъдете милостив към онези, които не са надарени като вас със свръхестествена скорост на езика и мисълта, защото…

Митя разбра, че по стар лош навик недоизрича думите си. Докато Данила напротив, обясняваше толкова бавно и старомодно витиевато, че трябваше на свой ред да бъде прекъснат.

— Добре, добре! — припряно махна с ръка Митя и се помъчи да изговаря думите по-полека. Така беше и по-правилно, защото междувременно трябваше да обмисля какво да каже и кое е по-добре да премълчи.

За светлейшия княз Зуров например не би следвало да споменава. Та кой би дръзнал да тръгне срещу самия Фаворит?

— Пътувахме с карета — аз и госпожа Хавронска. И ни настигна един страшен човек, който уби слугите и плени Павлина Аникитишна. Така му заповядало едно значително лице, овладяно от сладострастно безумие…

Ето как разказа всичко, без да се впуска в излишни подробности.

Данила го слушаше навъсен. Отначало седеше, после скочи и започна да се разхожда из стаята.

Митя свърши с думите:

— Трябва да отидем до селото за помощ. А най-добре е да доведем войници. Защото те са петима и всичките са въоръжени. Трябва да отидем при управителя.

Домакинът яростно се дръпна за побелялата брада.

— Управителят е във Вишер, което е на двайсет версти. Пък и нали го познавам, той е глупак и няма да свърши никаква работа. Нямаме нужда от никого. През нощта те няма къде да идат, а преди да съмне, ще излезем на пътя да видим какъв е тоя Пикин. Ще се оправим сами.

Митя направо онемя. Добре щяха се оправят двамата — старец и дете!

— Господине, та вие не сте рицарят Ланселот, а лечител! — опита се да вразуми поувлеклия се дядо.

Но той само тропна с крак:

— Ядосахте ме с тая история, Дмитрий Карпов. Както гледам, докато аз съм се спасявал от хората в гората, животът е станал още по-подъл от преди, а аз никога не съм понасял подлостта. Прав сте, сега съм човек мирен и кротък, занаятът ми е лечител, но кълна се в Разума (и можете да ми вярвате, защото Данила Фондорин никога не лъже), гневът на лекаря е нещо много по-опасно, отколкото си мислят някои.