И флейтите чисто, проникновено засвириха сърцераздирателен валс, оплакващ воините, паднали в една далечна, отдавна забравена война.
Едва ли някога това малко, наскоро възродено от запустението гробище в Подмосковието е виждало подобно погребение, освен може би през 1812 година, когато тук са били погребвани воините, починали от раните си след Бородинската битка. Много е възможно някъде тук, в една от братските могили на онези, „чиито имена Ти, Господи, знаеш“, да е бил погребан и далечният прадядо на Николас, младият професор от Московския университет Самсон Фандорин, записал се в опълчението и безследно изчезнал в операцията при Шевардинския редут.
Само че и тогава, преди два века, едва ли в църквата е могло да се събере толкова бляскаво общество — траурните мелодии да се изпълняват от секстет със световно име, а по спретнатите пътечки между грижливо реставрираните и още по-разкошните нови надгробни плочи да стоят една до друга толкова много красиви и прочути жени. Е, имаше и мъже, но прекрасният (не в учтивото, а в най-буквалното значение на думата) пол явно преобладаваше. Редките снежинки бавно се спускаха от опечаленото небе, за да кацнат ефектно върху някоя самурена яка или да се стопят върху някоя добре поддържана, мокра от сълзи буза.
Вдовицата я нямаше, пък и не можеше да я има. Първо, защото от специалното отделение на психиатричната болница не пускат никого, дори на погребението на собствения съпруг. И второ, защото убиецът няма работа пред прясно изкопания гроб на жертвата си.
Съболезнованията приемаше дъщерята, която бе и наследничка на покойния. Дребната девойка със строго бледо лице стоеше пред обсипания със скъпи цветя ковчег от палисандър и със сериозно изражение на лицето слушаше какво й нашепват хлипащите хубавици. На едни отговаряше нещо, на други просто кимаше. Съболезнованията бяха дълги, така че пред девойката се бе строила цяла дълга опашка.
Отвред се чуваха звуци на ридания — от сдържано трагични до откровено истерични.
Знае се, че внезапната и особено драматично внезапната смърт винаги вълнува въображението по-силно, отколкото тихата кончина, а покойният напусна този свят по извънредно ефектен начин: любимата ти жена да ти пререже със скалпел гърлото, докато спиш — такова нещо не се случва всеки ден. Но само състраданието към без време секналия чужд живот не може да предизвика такава буря от скръб. Толкова неистово човек оплаква само себе си, мислеше си Николас, който стоеше последен в траурната върволица.
Той беше дошъл на печалната церемония, кажи-речи, нелегално — излъга жена си, че отива в Шереметиево да посреща Валя Глен, който в клиниката във Флорида се сдобил с нов нос, още по-хубав от предишния. Ако Алтън знаеше за погребението, тя сигурно щеше да дойде на гробището, но не за да сложи цветя на гроба, а за да плюе в ковчега. Като нищо…
Все пак опашката напредваше. Към дъщерята на умрелия се приближи дамата преди Фандорин. Тя свали тъмните си очила и той позна всенародно обожаваната естрадна певица.
— Мирандочка, миличка — хлипаше дивата, — истина ли е? Наистина ли сте намерили? Слънчице, ще падна на колене, честна дума!
— Само не тук, моля ви! — отвърна младото създание.
— Да, да, разбира се! — С разтреперана ръка певицата докосна лакътя на момичето. — Нищо няма да пожаля… Нали ме разбирате? Ако препаратите не са достатъчни за всички, аз ще платя най-много. Мирандочка, Миранда Миратовна!
— Робертовна! — строго я поправи наследничката и леко я докосна по рамото, в смисъл: хайде.
— Значи, ще ви се обадя, нали? — жално попита звездата преди да се оттегли.
Николас стоеше пред Мира и я гледаше в очите, смаян колко неимоверно се бе променил техният израз — само за няколко дни.
— Защо „Робертовна“? — попита накрая.
— Връщам си предишното име и фамилия. Миранда Робертовна Краснокомунарская звучи по-добре от Миранда Миратовна Куценко.
— Ясно… Тя за какво те помоли?
Мира се усмихна с крайчеца на устните:
— Сред тия проскубани кокошки е плъзнал слух, че в сейфа на татко съм намерила някаква секретна рецептура или инструкция и съответните ингредиенти. Затова кръжат около мен.
— Наистина ли си намерила?
Тя се приближи до ухото му.
— Нищо не съм намерила. Но нека кръжат. Изписвам от Италия професор Лоренцети, той ще работи при мен в клиниката. Все някак ще ги шпаклова. Освен това създава изследователска група, която да възстанови методиката на татко. За това ще трябват няколко години, така че някои от тия бабенца няма да дочакат, но нищо, междувременно ще провиснат бузите на други фукли. Няма да остана без клиентела.
На Ника му призля и той се извърна от бившата си възпитаничка. Загледа бялото лице на покойника — този талантлив и безмилостен човек, който някога е бил малко, неугледно очилато момче, после е играл шах с чуждите съдби, вършел е чудеса, осъществил е най-голямата, неосъществима мечта на живота си, сторил е много добро и още повече зло. И ето че беше умрял и по него сега вият най-прекрасните оплаквачки тъй горчиво и искрено, както не е бил оплакван никой фараон или римски император.
Скоро, много скоро хубавиците в бомонда на Русия ще намалеят катастрофално — с въздишка си помисли магистърът и сложи на земята до ковчега няколко бели хризантеми: в самия ковчег и около него вече нямаше място. Орхидеите, лилиите и огромните рози бяха струпани на камари и бяха превърнали този кът от гробището в истинска тропическа поляна.
А напролет тук ще посадят други цветя, не толкова ефектни, но затова пък живи. Защо в цивилизования свят цветята са неизменен спътник на смъртта? Дали за да компенсират нейната отвратителност?
Не, рече си Николас. Ние посрещаме и украсяваме смъртта с цветя, за да си напомним, че последните гърчове на всеки свършил живот същевременно са родилни напъни на новото битие. Каквото и страстно, грешно, бунтарско сърце да е скрито в гроба, цветята, които растат върху него, ни гледат безметежно с невинните си очи и ни говорят не само за вечния покой, за великото спокойствие на равнодушната природа; те ни говорят също за вечното примирение и за безкрайния живот…