Извънкласно четене

Глава четиринайсетаНеуспешна предпазливост

— Имате късмет, че бързам! — извика колежкият съветник, явно изгубил търпение. — У нас в Новгород с грубияните се постъпва просто. Сега ще извикам полицаите, ще ви замъкнат в участъка и ще ви ударят петдесет тояги. Хич няма да ги спре, че сте с редингот.

— Заплашвате ме с бой, така ли? — недоверчиво попита Фондорин. — Е, това е вече прекалено.

Чуха се два звука: единият кратък и хрущящ, другият по-провлачен, сякаш нещо тежко падна и се търколи.

Капакът на проклетия сандък се отвори и две силни ръце извадиха Митя от капана.

— Дмитрий, добре ли си? — с тревога попита Данила и набързо опипа освободения пленник.

Той измуча утвърдително, още не извадил от устата си кърпата. А когато я извади, посочи неподвижно проснатото тяло:

— Убихте ли го?

Фондорин с укор разпери ръце:

— Нали знаеш, че съм убеден противник на преднамереното убийство. Не, отново приложих английската наука, но не на боя с тояги, а с юмруци. Тя се нарича „боксинг“ и е много по-хуманна от приетото у нас фехтуване с прободни оръжия.

С тия думи той преобърна лежащия чиновник и кратко, мощно го ритна в слабините. Митя чак изпищя и приклекна — брат му Ендимион веднъж го беше ритнал така между бедрата, и то не с всичка сила, а леко и с коляно. Как заболя само — ужас.

— Защо го направихте?

— За негово добро — Данила прегърна Митя за раменете и го поведе обратно към хотела. — Виж, Митя, на света има разни изверги, в които се разпалва похот към малки деца. След като изчезна синът ми, имам особено отношение към тях, макар да разбирам, че от медицинска гледна точка те изобщо не са изверги, ами болни хора. С един кратък удар извърших хуманна хирургична операция, помогнах на този господин да се отърве от плътските щения и да се върне в редиците на цивилизованото общество. При това операцията мина без никаква болка, защото, както можа да видиш, твоят тиранин беше в безсъзнание.

В коридора допълни още:

— Приятелю, не се разстройвай заради това безобразно произшествие. На света има много тъмни неща, но има и доста светли. И още нещо. Хайде да не разказваме за този малък случай на Павлина Аникитишна, нейното сърце е прекалено чувствително. Разбрахме ли се?

— Разбрахме се.

— Но ти цял трепериш. Толкова ли ти е студено? Нали си с шапка и кожухче.

Митя трепереше не от студ, а от преживяния страх, но как би могъл да обясни това на човек, който дори вече побелял, май така и не е разбрал значението на тая дума? Колко ли е хубаво да си живееш и от нищо да не те е страх! Ама съвсем от нищичко. Дали това се научава или е дар от природата?

— На години си лъвче, но по ум и сърце си истински лъв — каза Данила. — Ако не беше блъскал и мучал, щях да повярвам на този хитър безумец и щях да го оставя да си замине.

Аз да съм храбър? Аз да съм лъв? Митя спря да трепери и се замисли колко голяма е разликата между това, което си в действителност, и това, което виждат в теб другите. Ето, стръвникът Сизов го беше нарекъл кутре. Защо? Какво е съзряла болната му фантазия в едно седемгодишно момче? Колко ли е интересно да надникнеш в някой мозък, помрачен от заболяване!

— Разреши ми да те попитам — прекъсна мислите му Фондорин. — Защо разговаряш толкова странно с госпожа Хавронска? Сигурно си има някаква особена причина?

Митя се поколеба дали да му каже цялата истина — за коварния италианец, за отровата, за живота в Едем и изгонването от него?

— Съмняваш ли се? Тогава по-добре не ми казвай, виждам, че имаш някаква тайна. Няма нужда да ми я разкриваш само защото си ми признателен. Данила Фондорин е любознателен, но не е любопитен. Я по-добре да решим как да опазим от хищните зверове дамата, която ни се е доверила. Веднъж ти вече я спаси — допълни той, великодушно отстъпвайки собствената си заслуга на Митя, — затова нека докараме работата докрай. Павлина Аникитишна няма да я оставят на мира, в това можеш да си сигурен. Пътят до Москва е още дълъг, пълен с пустинни местности. Не го казах пред графинята, но едва ли случайните спътници ще я запазят от преследвачите.

— Така е, Пикин няма да се стресне от свидетели — Митя погледна към външната врата навън. — Най-напред трябва колкото може по-бързо да заминем. Нали чухте, че оперираният командва градската полиция? Когато той дойде в съзнание, гневът му ще се насочи срещу нас.

Фондорин въздъхна.

— О, нещастна Русия! Защо опазването на закона в нея винаги се поверява не на някой агнец, а на хищните вълци? А за тоя човек не се притеснявай. Когато се съвземе след получения удар, ще има върху какво да си помисли и с какво да се позанимае.

— … Затова с Дмитрий стигнахме до извода, че най-добре е да се разделим.

Така завърши Данила обръщението си към Павлина — кратко и доста убедително.

Само че нямаше смисъл да намесва Дмитрий. Впрочем Хавронска прие последното за шега, призвана да разведри мрачния смисъл на казаното, и леко се усмихна, но само за миг.

— Вие ни напускате, добри ми покровителю? — тъжно попита тя и побърза да се оправдае: — Не, не, не роптая и не ви съдя. И без това ви подложих на прекалено голяма заплаха. Благодаря ви за всичко, Данила Ларионович. Ние с Митюша имаме карета, имаме кочияш. Ще стигнем сами до Москва. Бог е милостив, той не оставя слабите.

Фондорин прехапа устни, сякаш обиден от думите й, но реши да не разубеждава Павлина. Вместо това каза хладно:

— Заблуждавате се, графиньо. И по трите точки. Няма да имате нито карета, нито кочияш, нито момче. Вземам ги аз.

— Но как? — измънка тя. — Нищо не разбирам!

— Каретата ви е добре известна на вашите преследвачи, по нея те могат много лесно да ви проследят. Няма да имате нужда от наетия кочияш, ще разполагате с друг. Колкото до Дмитрий, той ще дойде с мен.

— Продължавам да не разбирам…

— Какво има да разбирате! Аз ще потегля с вашата карета. Ще седна до прозореца, ще си облека вашата наметка, ще си сложа качулката. Казачето ще седне на капрата при кочияша, за да се вижда. Никой няма да се сети, че ви няма в каретата. На преследвачите ви ще им кажат, че сте продължили по Московския тракт.

— А аз къде ще бъда? — Павлина замига с дългите си мигли.

— Сега ще ви кача на една обикновена шейна и ще ви изпратя при добрия си познат, за когото вече съм ви споменавал. Ето ви писмото, в което го моля да ви изпроводи по обиколния път за Москва, придружавана от верен слуга. Модест ще изпълни всичко най-точно, той е много свестен човек и мой брат.

— Роден брат? — графинята беше като в мъгла.

— Духовен брат, а това е повече от роден.

— Но… но гневът на тия лоши хора ще се обърне срещу вас, когато открият измамата!

— Нека това не ви притеснява.

— Как да не ме притеснява?! — премина тя от притеснение към яд. — Данила Ларионович, да не мислите че съм способна да зарежа детенцето си и да го оставя в ръцете на Пикин? Пък и вашата съдба също не ми е безразлична. Не, не, планът ви категорично не ми харесва! По-добре да оставим каретата тук и да се възползваме от великодушната помощ на приятеля ви. Ще тръгнем заедно по обиколния път!

Павлина скочи рязко и се хвърли към Фондорин с умоляващо вдигнати ръце. Очите й блеснаха от сълзи.

Насядалите в залата наблюдаваха сцената е любопитство. Митя си помисли: ама че ги забавляваме днес, същинска пантомима.

— Много ви моля! — прошепна графинята и изведнъж падна на колене.

Данила внимателно я погали по косата.

— Мила Павлина Аникитишна, трябва да насочим потерята по лъжлива следа. И не се тревожете за нас. Ние с Дмитрий не представляваме интерес за никого. Ще ни настигнат, ще видят, че сме се маскирали, и ще ни пуснат. За какво са им един старец и едно дете? А ако вие и момчето тръгнете със своята карета, непременно ще ви настигнат и ще ви отвлекат. Тогава каква ли участ очаква и вас, и клетия мъник?

Златоустът изрече последните думи особено изразително и намигна на Митя: „Какво ще кажеш за това «мъник»?“

Хавронска бавно се изправи.

— Прав сте, господине… Но ми обещайте, че ще ми докарате Митюнечка в Москва, аз така обикнах този глупчо! — и допълни тихо. — И вас, Данила Ларионович, също ще ви чакам…

Потеглиха от „Посадник“ по най-явен начин. Митя седеше на капрата до кочияша, Данила се беше облегнал на прозореца, прикрил лице, и си вееше с бяла кърпичка, уж му е задушно, макар през нощта да беше застудяло. На стълбите стояха двама от хотелската прислуга и зяпаха. Щом дойдеше потерята, щяха да кажат, че търсената дама е заминала заедно е казачето си по посока към Московската застава. А истинската госпожа Хавронска в това време се измъкна през задната врата, незабелязана от никого.

После Митя се прехвърли в каретата. Препуснаха по снега и оставиха стария град Новгород да зъзне под жълтата луна и да чака изгрева.

Фондорин сякаш не беше на себе си. Да спеше — не спеше, но не продумваше и отговаряше дори на най-съблазнителните въпроси — като например дали на Луната има фауна или какъв е химичният състав на етера — само с хъмкане.

А когато Митя окончателно се отказа да заговаря спътника си на научна тема и започна да клюма, Данила изведнъж поде:

— Това е в кръвта им — разпалено каза той, сякаш продължавайки някакъв дълъг и разгорещен спор. — Дори при най-добрите! И те не са виновни за това, както не е виновно за жестокостта си някое коте, което се забавлява с мишката, която е хванало! Както невинна е розата, излъчваща омаен мирис! Та и те примамват, следвайки гласа на инстинкта си, пораждат химери и неосъществими мечти!

— Кои „те“? — поинтересува се Митя, изчакал паузата.

— Жените, кои… Ах, приятелю, то дори не опира до тях, а до самия теб. Все очакваш тая напаст да те остави, надяваш се, че с белите коси ще дойде и блаженото успокоение и яснотата на разума. Уви, годините минават, но нищо не се променя. „Ще ви чакам“ каза тя с онзи особен тон, с който могат да говорят само прекрасните жени. Можеш да не ме убеждаваш, знам си, че не е имала предвид нищо такова, което бих искал да си въобразя. Любезност и нищо повече! Коя е тя и кой съм аз? Достатъчно е да се погледна в огледалото! О, как завиждам на господин Сизов, че сега лежи в леглото си и се ядосва на метаморфозата, която го е споходила. Той трябва да ми е благодарен, че завинаги съм го отървал от проклетото бреме на чувствеността!

Митя слушаше оплакването на по-големия си приятел много внимателно, но смисълът на думите, които уж разбираше, му се изплъзваше. Последната забележка обаче беше интересна.

— Отървали сте го от неговата чувственост, като сте го ударили в слабините? Нима центърът, отговарящ за чувствата, се намира точно там? — живо попита Митридат и внимателно се попипа по мястото.

— Когато човек разговаря с теб, забравя, че си още дете, па макар и доста начетено.

Извърна се и повече не пожела да споделя мислите си.

Много му здраве. Митя вдигна яката си, доближи се до печката и спа чак до Крестци, където смениха конете на графинята с пощенски. Те може и да не бяха толкова добри, но пък бяха отпочинали.

Хапнаха малко варени картофи, полети с дървено масло, и продължиха пътя си.

Сега заспа Данила, а Митя се загледа през прозореца в белия зимен свят, тук-там с черните петна на разхвърляните селца, и се замисли за страната Русия.

Какво е това Русия?

Тоест, може разбира се да отговори просто, без да задълбава: петнайсет милиона квадратни версти низини и планини, където живеят трийсет милиона души, а сега, след присъединяването на Полша — трийсет и пет. Че е така, така е, но кое е общото между този огромен брой хора? Защо всички те заедно се наричат „Русия“?

Защото говорят на един език ли? Не.

Имат една вяра? Също не.

Или са помислили, помислили и са се разбрали: хайде да живеем заедно? Пак не.

Може да имат общ спомен за това какво е било в миналото? Нищо подобно. До вчера днешните съграждани са се сражавали помежду си и всеки си спомня за тези предишни сблъсъци по свой начин. За руснаците са лоши татарите и поляците, а за тях пък сигурно е обратно.

Тогава кое свързва всички ни?

Първият отговор, който му хрумна, беше следният: Русия е волята, наричана държавна власт, и всичко се крепи върху нея.

И тогава го достраша, защото Митридат беше виждал властта отблизо и знаеше какво представлява тя: една дебела баба, която обича Платон Зуров, страхува се от якобинците и вярва във вълшебните отвари на адмирал Козопуло. И тая баба сигурно скоро ще я отровят.

Но след като умре Екатерина, Русия няма да изчезне. Значи Русия не е властта, а нещо друго.

Той замижа, за да си представи непредставимо широките простори с мъничкото петънце на столицата в най-западния й край, и изведнъж видя, че това петънце излъчва ярко, пулсиращо сияние. Значи това е Русия! Тя е сгъстена енергия, която привлича към себе си племена и земи, и то тъй силно, че привличането се усеща на хиляди версти и от година на година все повече се засилва. Докато я има тази светлина, докато тази тайнствена сила засмуква, ще я има и Русия. И тая сила не са топовете, не са войниците, нито чиновниците, а именно сиянието, подобно на сънувания от Данила чуден град. Започне ли сиянието да помръква, а силата да намалява, от Русия ще започнат да се отронват парчета. А когато пламъкът угасне окончателно, Русия ще престане да съществува, както някога е престанал да съществува древният Рим. Или може би на нейно място ще се зароди някоя нова сила, както е станало в същия Рим, а дали тази сила ще се нарича Русия или другояче — един Господ знае.

Бързото препускане и съненото дишане на Данила му помагаше да мисли волно, с размах.

Да можеха все да препускат.

Така, със спиране само за смяна на конете, прелетяха за една нощ и един ден триста версти. По станциите Фондорин плащаше щедро (явно при своя новгородски познат се бе сдобил е доста пари) и пътниците изобщо не се бавеха.

Пренощуваха в Твер. Не в хан и не в пощенската странноприемница, а в една обикновена къща, за да не правят впечатление. На сутринта още преди съмнало потеглиха. Ако продължаваха със същия устрем, привечер можеше да стигнат и до Москва.

Как не.

Малко повече от час след като напуснаха Твер, когато минаваха през някакво голямо село, падна подковата на средния кон. Кочияшът го поведе към ковачницата, а пътешествениците трябваше да слязат да се поразтъпчат.

Селото се казваше Городня и в него ставаше нещо необяснимо.

Отвред долитаха женски вопли, войници с триъгълни шапки, бели гамаши и дълги плитки измъкваха от къщите млади момчета. Който се дърпаше, го биеха с тояга.

— Какво е това чуждоземно нашествие? — намръщи се Данила. — Та тия мундири са пруски!

Но не приличаше на нахлуване на германска армия, защото войниците употребяваха изразителни думи, каквито поданиците на пруския крал нямаше как да знаят. Те събираха пленниците на площада с църквата.

Натам поеха Митя и Фондорин. На площада лениво биеше барабан, имаше каруци, а на един сгъваем стол прегърбен седеше някакъв офицер с наметната на раменете полушубка, който отегчено драскаше с бастунчето си по снега. Лицето на началника беше посърнало, явно го мъчеше махмурлук. Данила се приближи и попита:

— Господин поручик, може ли да попитам какво става тук? С каква цел вашите войници прибират и връзват с въжета тези младежи? Може би всички те са престъпници?

Офицерът погледна питащия, видя, че си има работа с благороден човек, и стана.

— Нищо особено, господине. Набираме войска, а те се крият и не желаят да служат на отечеството. Изобщо — безмозъчни скотове. Не разбират, че като войници хем ще са по-сити, хем ще им е по-интересно.

Благодариха за разяснението и се отдалечиха. Тежко им беше да слушат сърцераздирателните викове на клетите майки, на които отнемат синовете, и да гледат сълзите на девойките, разделяни с годениците си.

— Какво мислиш за това, приятелю? — попита Данила.

Митя разпалено започна да излага мислите си по повод армията от свободни хора — същите, които наскоро се опита да внуши на нейно величество и които бяха довели до неочакваните и тъжни последици. Фондорин слушаше и кимаше.

— Колко си прав, добри ми Дмитрий. Странно е как нашите властници не разбират елементарната истина, че отбраната на отечеството е най-важното и благородно занимание. Как могат да го възлагат на недозрели младоци, които на всичко отгоре, ако съдим по реакцията им, не изпитват никаква склонност към това занимание? Аз на тяхно място изобщо нямаше да поверя на тъй неблагонадеждни граждани смъртоносно оръжие, защото, да пази Разум, те могат да наранят себе си или някой от околните. Оръжие трябва да носи само онзи, за когото този жребий е желан.

— Да, но само волонтьорите сигурно няма да стигнат? — усъмни се Митя. — Откъде да се вземат толкова, че да се брани цялата империя? Нашите зложелатели са доста. Тъкмо бихме турците, поляците и шведите, а ей го че се задават французите.

— Ще стигнат, напълно ще стигнат. Знаеш ли, Дмитрий, природата така го е направила, че всяка година на тоя свят се раждат известен брой храбри и немирни момчета, които създават в мирния живот само безпокойства. Когато пораснат, те започват да вършат пакости, да буйстват, да бият жените си, някои дори стават крадци и разбойници. Точно от такива хора, които не обичат спокойния живот, трябва да се набира войската. Ако плащаш на подобни воини за опасната служба щедро — с пари, с уважение, с красиви дрехи, ще имаш най-добрата армия в света. Няма и да ти трябва много голяма войска, защото един твой може да победи десет ей такива пишман войници.

Данила посочи разреваните наборници и се намръщи жалостиво. В този момент се приближи началникът и интересният разговор трябваше да прекъсне.

— Господине — смутено се обърна офицерът към Фандорин, — във вашата карета дали не се намира сандъче с нещо за пийване? Измръзнах на тоя студ. Колко му е да простина.

— Ами да, има — любезно отвърна Данила. — Дори не е в сандъче, а е с мен. Ром за медицински цели, пръв лек срещу простуда.

И извади от джоба си плоско медно шише.

— О, да! — засия поручикът. — По-добра от рома е само хвойновата ракия! Може ли?

Посегна с лапата си към шишето, но Фондорин му сипа само малко в капачката — колкото за една глътка.

— Не ви препоръчвам повече. Нали сте на служба.

Офицерът гаврътна капачката и я подаде за още.

— Поручик, я ми кажете, защо сте с такава странна униформа? Мислех, че буклите, пудрата, гамашите тесният кафтан отдавна са отменени в руската армия?

— В руската със сигурност са отменени, но в нашата, гатчинската, всичко е по устава на великия крал Фридрих. Едно копче някъде да ти се разкопчае, двайсет тояги. Дори за офицерите. Ако не си достатъчно напудрен — шамар. А наръси ли се яката ти с пудра — още по-лошо, арест. Негово височество господин Наследника е много строг в това отношение.

— А, така ли, вие сте от Гатчина… — рече Фондорин и многозначително погледна Митя.

— Тъй вярно. Наредено ни е да наберем нов батальон от Новгородското и Тверското наместничество. О, ние сега сме много, цяла армия! — офицерът все пак получи допълнително, изпи го и отново протегна ръка. — Ако нещо стане в Петербург… Нали разбирате? — намигна той. — За три часа с форсиран марш ще бъдем пред Зимния.

— За три часа ли? С тия тесни панталони и леки чепици? Едва ли — отсече Данила и си прибра капачката. — Всичко хубаво, господине.

— Чувал съм за гатчинските нововъведения — заобяснява на Митя. — Там Наследника си има собствено малко немско княжество. Къщите на селяните са много хубави, каменни, строени в редица. Жителите са облечени чисто, по европейски. Домакините в кухните си имат еднакви тенджери и тигани, негово височество сам определя какви точно. За нарушение следва бой. Поданиците трябва по нищо да не се различават един от друг — така си го мечтае Наследника.

— Чиста истина — потвърди поручикът. Той май изобщо не се докачи от Фондорин и вероятно се надяваше да получи още една порция лекарство против простуда. — Одеве стоя на вахтпарада. Всичко в ротата е изрядно: ботушите — връх до връх, мустаците на войниците стърчат еднакво, опулили са се също по един и същи начин. Но гледам, че Негово височество се мръщи, нещо е недоволен. Клекна, ей така завъртя глава. „Какво е това?“ — пита. И показва отпред, където изпънатите панталони се издуват. Аз му рапортувам: „Това са срамните места на ротата, ваше императорско височество!“ А той ми вика: „Виждам, че са срамните, дръвнико! Защо на едните са им надясно, а на другите — наляво? На всички да са им надясно!“ Така е при нас, в Гатчина. Хм. Бихте ли ми сипали още малко ром, ако обичате?

Данила му даде цялото шишенце и поклати глава.

— Хайде, Дмитрий. Пази, Разум, клетата Русия. Какво ли ни чака с такъв император?

Митя помисли малко и попита:

— Дали не е по-добре Внука на Нейно величество да стане следващ император? Аз съм го виждал. Той прави впечатление на умен и добър младеж.

— Възможно е. Е, и Наследника някога беше добро и разумно дете. Уви, драги ми приятелю, животът близо до престола е пагубен за ума и за сърцето…

Двамата се намираха в средата на площада, когато един от конвоиращите вдигна длан над очите си и подсвирна:

— Я, как препуска. Само да не си строши врата.

Откъм Москва в шлейф от снежен прах препускаше конник.

— Сигурно е куриер, с дворцов кон — лениво каза капралът и издуха малко дим от лулата си. — Ако конят беше негов, нямаше така да го пресилва.

Фондорин хвана Митя за ръката.

— Да се върнем при каретата. Предполагам, че операцията по смяна на подковата е приключила и можем да продължим пътя си.

Конникът тежко прелетя край тях, Митя успя да види само развятото черно наметало и задника на врания жребец. Дворцовият служител явно имаше спешна работа. Но пред каретата той изведнъж спря коня и гракна:

— Ето къде била гълъбицата!

Гласът му беше пресипнал от студа, но до болка познат. Пикин! Беше ги настигнал!

— Ако не греша, този господин е дошъл за нас — спокойно рече Данила и леко ускори крачка.

Митя нищо не каза, защото ужасно го достраша.

Кошмарният капитан-поручик скочи от коня и почука на вратата:

— Ваше сиятелство! — извика той. — Излишно е да бягате от Пикин! Как съм могъл да ви подмина, та нали по един и същ път сме се движили! На заставата в Твер ми казват: мина карета, в Завидов ми казват: не е минавала. Чудна работа. Я чакай да се върна, рекох си. Павлина Аникитишна, защо мълчите? Ехо!

Той отвори вратата и точно в този миг се приближи Данила. Митя благоразумно изостана.

Стана тя каквато стана!

Фондорин докосна преображенеца по рамото:

— Кой сте вие, господине, и какво търсите в моята карета?

— Във вашата ли?

Пикин озадачено се вторачи в непознатия:

— Това е каретата на графиня Хавронска, много добре я знам!

— Да, наистина някога е принадлежала на дамата, която споменахте, но още от Новгород в нея пътувам аз. Графинята беше така любезна да ми отстъпи впряга си, и то за най-скромна цена. Вие нея ли търсите? Съжалявам, но нямам представа къде е тя сега.

— По дяволите!

Пикин вбесен удари с юмрук вратата.

— Триста версти напусто! Проклета жена! — той замахна и с крак, за да ритне с ботуша си колелото, но вместо това попита: — А с нея имаше ли някакъв дъртак — космат, звероподобен, с бяла брада?

Данила се навъси и каза сдържано:

— Не, не съм виждал с нейно сиятелство подобен субект. Имаше един достопочтен селянин на зряла възраст.

Пикин го огледа от глава до пети.

— А вие кой сте? Кажете ми името си!

Фондорин скръсти ръцете си на гърдите.

— Първо вие се представете, както правят почтените хора.

— Защо си мислите, че съм почтен човек? — изхъмка капитан-поручикът.

— Защото сте с мундир на Преображенския полк на Нейно императорско величество.

Спокойните, изречени с достойнство думи подействаха.

Злодеят вирна брадичка и се представи:

— Гвардейски капитан-поручик Пикин. — И след кратка пауза натърти: — Адютант на негова светлост княз Платон Александрович Зуров. Е, а вие кой сте? Закъде пътувате? Защо?

— Данила Фондорин, гвардейски капитан и кавалер в оставка. — Покровителят на Митя леко наведе глава и в следващия миг направи една страшна, непоправима грешка, като каза: — Пътувам с възпитаника си от Санкт Петербург за Москва, където съм живял преди и възнамерявам да заживея отново. Разрешете ми на свой ред да се поинтересувам…

Той не довърши, защото забеляза, че преображенецът вече не го слуша, а гледа някъде встрани, на това отгоре зяпнал.

Това вероятно беше само гримаса на изненада, но на клетия Митридат му се стори, че капитан-поручикът се е озъбил хищно като вълк.

— По дяволите! — заекна Пикин. — Какъв късмет!

— Какво искате да кажете…

Капитан-поручикът отмести своя визави.

— Махни се, дърти глупако! Ако този е твой възпитаник, аз съм персийски евнух. Е, Андрюша, извади късмет!

И тръгна с разперени ръце към Митя, сякаш щеше да лови пиле.

— Вие ме блъснахте, и то доста нелюбезно — каза подире му Данила. — Какво искате от момчето? Не сме свършили още разговора си за графинята.

Пикин махна с ръка.

— По дяволите Хавронска! За нея князът ми обеща само по-висок чин! А за това пиленце друга една особа ми обеща доста повече! Я ела тук, пи-пи-пи.

Митя заотстъпва. Той много добре знаеше коя особа има предвид Пикин. Беше чул и за наградата — половината дълг.

Миг преди чудовището да го сграбчи за шията, към самия капитан-поручик посегна здрава жилеста ръка и го обърна с гръб към Митя.

— Първо, оскърбихте една достойна дама, като я пратихте по дяволите. Второ, оскърбихте моя възпитаник, като го нарекохте рожба на птица, която не лети. И трето, оскърбихте мен — дворянин и кавалер.

Пикин беше толкова доволен, че е срещнал Митя, че дори не се ядоса. Само отметна ръката на Данила.

— Не знам, дърти дърдорко, какъв кавалер си и на кой кавал си девета дупка, но ако още сега не се разкараш, ще ти затъкна гърлото със собственото ти чене.

Фондорин се учуди:

— В Преображенския полк така ли приемате извикването на дуел? По мое време обичаите бяха други.

— Дуел ли? — смая се капитан-поручикът. — С теб? Че ти можеш ли да държиш шпага, полтавски ветеране?

— Това не е ваша грижа — наставнически му каза Данила. — Ваша грижа е да възстановите честта си, на която сега ще нанеса собственоръчно оскърбление.

С тия думи той звучно, макар и не много силно зашлеви плесница на преображенеца.

Върху лицето на капитан-поручика се изписа неимоверна почуда, той дори докосна уязвеното място, сякаш искаше да се убеди, че на бузата му наистина може да се случи подобно нещо.

Фондорин разпери ръце:

— Е, това е, господине. Площадът е пълен със свидетели, включително от военното съсловие. Или ще се биете, или ще се махнете от гвардията. Така повелява дуелният статут.

Замислено загледан в лицето му, преображенецът рече тихо:

— Добре, старче, както искаш. Малко прибързано, от радост, ти наредих да се разкараш. Но май не бива да те пускам. Това пиленце сигурно ти е наприказвало разни неща, дето не е трябвало…

— Не! — извика Митя. — Нищо не съм му казвал!

— Все пак така май ще е по-добре, мътните го взели. Хайде, пишман воин, да ходим да се колим. Къде ти е шпагата?

— Ще взема назаем от господин партионния началник — Данила посочи гатчинския офицер, който наблюдаваше свадата с извънреден интерес. — Поручик, ще бъдете ли така любезен?

— С най-голямо удоволствие — незабавно отвърна той и личеше, че не лъже, очите му направо блеснаха. — Дворянин за дворянина! В името на честта! Винаги! Мога да ви бъда и секундант. А за втори… — той се огледа за някой войник. — Може капрал Люхин. Той е безупречен воин и е грамотен.

— На мен ми е безразлично. — Пикин вече беше свалил наметалото и шапката си. — Условието е едно: ще се бием до смърт. Затова ще помоля господа секундантите да не се месят, да не ни разтървават и ако някой посегне, ще му отсека ушите. Ясно ли е?

Поручикът е готовност обеща, че в никакъв случай няма да се меси, а капрал Люхин чак се изпъна, от което следваше, че без да му заповядат няма и да помръдне.

— Ама че оръжие имате — въздъхна Фондорин, като погледна жалката малка шпага на гатчинеца. — Само колкото да отдавате чест на вахтпарада. Както и е. Започваме ли?

Те се изправиха един срещу друг: Данила само по риза и Пикин, когото го домързя да се съблича, очевидно той не се съмняваше, че много лесно ще надвие противника си.

Поручикът заповяда да изтеглят към края на площада каруците и новите войници, за да не пречат на двубоя. Двамата с капрала застанаха на десетина крачки встрани, а останалите зрители боязливо се отдалечиха и се скупчиха.

На Митя най му се искаше да зажуми или изобщо да избяга, за да не вижда как Пикин ще заколи Данила. Но си заповяда да пристъпи напред и да гледа. От подлия гвардеец можеше да се очаква всякаква неприятна изненада, на това секундантите да са стриктни също не можеше да се разчита, но пък Митридат също беше учил фехтовка. Ако забележи, че Пикин прави нещо нередно, няма да го остави и ще се развика.

Фондорин погледна небрежно размахващия оръжието си капитан-поручик и попита:

— Виждам, че предпочитате женевската позиция? Аз пък съм привърженик на мантуанската школа, тя е най-добрата от всички, които познавам.

И зае неописуемо изящна поза: единият крак сгънат в коляното и издаден напред, другият с леко завъртяно встрани стъпало, лявата ръка опряна в бедрото, дясната вдигнала шпагата диагонално нагоре.

— Охо! — изсмя се Пикин. — Браво, старче! Подаграта няма ли да те свие?

— Подаграта се дължи на неумереност в употребата на вино и тлъсти храни. — Данила бързо пристъпи напред-назад да опита дали снегът е добре отъпкан. — А аз съм привърженик на умереността. И много ви моля, престанете да ме наричате старче. Аз съм на шейсет години, а мъдреците от древността са смятали тази възраст за мъжка зряло…

Фразата остана недовършена, защото Пикин изведнъж атакува. Това не беше съвсем правилно, защото секундантът още не беше извикал: „En avant!“ но същевременно не можеше да се смята и за явно нарушение на правилника, понеже и двамата противници бяха вече застанали лице в лице с голо оръжие.

Тежката шпага се удари в неубедителната малка шпага на Данила и отскочи със звън, а Пикин трябваше да се дръпне, за да не получи удар в гърдите. Напредвайки успешно, Фондорин заситни напред. Движеше само китката на протегнатата си ръка, но шпагата се въртеше тъй стремително, че приличаше на сребрист конус.

— Дяволска работа! — капитан-поручикът отстъпи назад, за да си свали кафтана. — Май ще стане интересно.

— Нали ви казвам: във фехтовалната наука италианците са доста по-напреднали от швейцарците — увери противника си Данила и го изчака да измъкне ръката си от ръкава.

Митя се окуражи. Ако лечителят беше изучил фехтовката също така усърдно, както похватите на боя с тояга и с юмруци, тежко ти, Пикин!

Отново влязоха в схватка, само че сега преображенецът беше по-предпазлив, не се вреше напред, опитваше се да стигне врага си отдалеч, използвайки предимствата на по-дългата си шпага. И все пак бавно, крачка по крачка отстъпваше.

След малко гърбът му опря в една каруца и Фондорин тутакси се оттегли, като с жест покани гвардееца да се върне в средата. Пикин свали и камзола си и го хвърли върху сламата. Атакуваха се за трети път.

Данила се наведе настрани да избегне шпагата на капитан-поручика, после посегна напред и острието му стигна до ключицата на противника. Ако шпагата му беше малко по-дълга, с него щеше да е свършено, а сега Пикин само се дръпна назад.

Махна и жилетката си. По бялата му риза се разтичаше червено петно. Е, видя ли сега? Това е наука, а не смъртоубийство!

— Ей, дребосък! — гатчинецът сграбчи Митя за колана. — Ще те стъпчат!

И го дръпна от дуелиращите се.

— Давай, Данила, заколи го! — извика Митя, напълно забравил за правилника.

Фондорин явно и сам беше решил, че стига толкова. Вдигна китката си до нивото на очите, а шпагата напротив — насочи надолу.

Описвайки във въздуха свистящи кръгове, започна да настъпва към преображенеца все по-бързо и по-бързо.

Изведнъж при поредното кръстосване на остриетата се чу остър звук като от скъсана струна — проклетата гатчинека играчка се счупи!

Поручикът изохка жално:

— Петдесет рубли!

Пикин незабавно премина от отбрана към настъпление — сега вече Данила едва успяваше да отбива със счупеното си оръжие мощните удари отгоре.

— Спрете схватката! — развика се Митя. — Нарушават се правилата!

Партионният началник също се обади:

— Господин гвардейски капитан поручик, спрете! Вие ще го убиете, а кой ще плати шпагата?

— Махни се! — изрева преображенецът. — Разбрали сме се до смърт, значи до смърт!

Колко ужасно се обърнаха нещата! Фондорин беше обречен, в това нямаше никакво съмнение.

Пикин промени тактиката си. Като се убеди, че противникът му с дръжката и парчето стомана, дълго десет вершока84, успешно отбива разсичащите удари, той премина към печеливша атака чрез бързи кратки напади, срещу които Данила не можеше да се брани.

Известно време Фондорин отстъпваше, избягвайки пробождането. После спря.

— Уви — каза обреченият и отри потта от челото си. — Трябва да призная, че с тази огризка мантуанската школа не върши работа.

Капитан-поручикът помръдна мустак.

— И на колене да ми паднеш, пак няма да те помилвам!

— Господине, през целия си живот съм коленичил само пред икона, и то доста отдавна. — Фондорин погледна жалкото си оръжие. — Май ще трябва да те разжалвам от шпага в лост.

И изведнъж за почуда на всички извади от джоба си кърпа, бързо омота с нея острието, хвана го и сега вече счупената шпага бе насочена с дръжката напред. Все пак бе решил да моли за милост победителя ли? Безсмислено! Той нямаше да го помилва.

Митя простена от отчаяние.

Точно така, Пикин изръмжа:

— Не приемам капитулации!

И атакува, прицелвайки се право в корема на противника.

Данила улови острието на шпагата в позлатената дръжка на своята, леко завъртя китката си и оръжието се изтръгна от ръката на смаяния капитан-поручик и литна встрани. А Фондорин замахна и удари противника си с дръжката по тила, което също не се предвиждаше в правилника за дуелиране, но Митя все пак писна от възторг.

Замаян, Пикин падна по лице в снега. Почти веднага се обърна, но късно: Данила беше стъпил с ботуша си върху гърдите му, а отломката, обърната вече със стоманата напред, бе опряна в гърлото на победения. Острието, макар и тъпо, при силен натиск несъмнено щеше да прободе шията му чак до прешлените.

— Аха! — ликуваше Митя и се втурна напред. — На ти сега!

Останалите зрители също дотичаха да видят как ще бъде умъртвен гвардеецът.

Но Фондорин, без да се обръща, каза високо:

— Махнете се! Смъртта е велико тайнство и не търпи излишни погледи.

Че като кресна:

— Махайте се, плебеи!

Всички се дръпнаха, остана само Митя. Не защото беше дворянин, а защото все пак имаше право да види как низвергнатият змей ще бъде пронизан от стоманата и ще умре.

Фондорин каза:

— Като съдя по това, което съм чувал за вас и което съм наблюдавал със собствените си очи, вие сте една изключително долна личност. Аз съм убеден противник на убийството, но все пак сега ще ви отнема живота — не от гняв и не заради мъст, а за да спася съществата, които са ми скъпи. Ако вярвате в Бога, молете се.

Пикин облиза устни и се озъби:

— Късно ми е да се моля. Щом си ме надвил, прободи ме. На мен една циганка откога ми е предрекла, че ще умра от желязо.

И повече не пожела да гледа шпагата, отмести поглед към небето, изду ноздри и отвори уста, жадно вдишвайки за последно студения въздух.

Фондорин изчака — очевидно оставяше негодника да се прости е живота.

Или нещо друго?

— Опитът ме учи — замислено рече той, — че ако в най-закоравелия злодей се намери поне една привлекателна черта, значи той все още не е загубен за Разума и човечеството. А у вас откривам цели две: вие сте смел и понятието за достойнство не ви е чуждо… Вижте какво. Искате ли да отложите часа на смъртта си?

Преображенецът затвори уста и погледна победителя:

— Че кой не го иска?

— Дайте ми думата си на офицер и дворянин, че занапред няма да преследвате нито това момче, нито известната ви дама. Никога, при никакви обстоятелства, дори да ви заповядат вашите началници.

Пикин запримигва. Лицето му отначало стана безкрайно учудено, после бяло като платно. Колко странно: докато животът му висеше на косъм, той беше румен, а сега, когато получаваше надежда за спасение, изведнъж пребледня.

Ах, Данила Ларионович, какво правите? Та този мерзавец ще ви се закълне в каквото и да е, а после ще ви се присмива!

Митя чак замуча от мъка за чистосърдечния вярващ в Доброто и Разума.

Преображенецът обаче, незнайно защо, не бързаше да се хване за сламката. Лежеше мълчаливо и гледаше Фондорин в очите. Най-накрая преглътна и заговори — тихо, много тихо:

— Давам ви думата си на офицер, дворянин и просто на Андрей Пикин, че нито дяволът, нито сатаната, нито самият Еремей вкупом с Платошка няма да ме накарат повече да преследвам тоя врабец и тая же…

— Павлина Аникитишна — строго го прекъсна Данила.

— Павлина Аникитишна — още по-тихо повтори капитан-поручикът.

— Добре — Фондорин махна отломката от гърлото му. — Аз също ви давам дума, думата на Данила Фондорин. Ако престъпите обещанието си, кълна се, че ще ви намеря и ще ви убия, каквото и да ми струва това. И можете да сте сигурен, че както и да се опитвате да го избегнете, ако щете дори да се скриете под самия царски трон или да избягате накрай света — тия ваши опити ще бъдат определени с пълно право като неуспешна предпазливост.