Извънкласно четене

Глава седемнайсетаКротката

— … А най-хубавото е, че тая кокошка Инга направо те обожава. „Сър Николас това, сър Николас онова“, станала е направо неузнаваема. Браво, Ника, браво.

Жана присмехулно потупа Фандорин по бузата — той се дръпна.

Двамата бяха сами на стълбището. Домакинята беше отишла в кухнята да провери дали яденето скоро ще е готово и помоли Николас да придружи „Жаночка“ до салона.

Та той сега я придружаваше, макар че краката едва го държаха.

— Добре че тогава не те размазах на шосето — изгука истинската работодателка на Ника и го хвана под ръка. — Усещах, че не си губя времето с теб, имам много добра интуиция. — Женствено опряла глава на рамото му, тя зашепна: — Тази нощ ще можеш да изплатиш дълга си. И край, свободен си.

— Какво точно трябва да направя? — дрезгаво попита той.

Това бяха първите му думи от момента, в който я видя. Когато Инга Сергеевна ги запознаваше („сър Николас, гувернантът на Мирочка — Жаночка Богомолова, приятелка на наш много стар приятел“), той успя само сковано да кимне и вяло да отвърне на ръкостискането. Ръката на Жана беше здрава и гореща; неговата — мокра от студена пот.

— Да помогнеш на клиента ми да получи онова, което иска — отговори тя.

Отведе спътника си до прозореца и дръпна завесата. Светът зад ярко осветения двор и осветената горна част на външната стена беше черен, затова имението приличаше на голяма орбитална станция, която лети през космическите простори.

— Вашият клиент Олег Станиславович Ястиков ли е?

— Колко си умен, колко си съобразителен, същински магистър.

Тя отново понечи да го потупа по бузата, но този път Николас успя да се дръпне. Жана се засмя — тя изобщо беше в много добро настроение.

— За какво се карат?

— Е, мога и да не ти отговарям на този въпрос — проточено рече Жана и зелените й, с египетска форма очи блеснаха. — Но от мен да мине, ще ти отговоря, защото ти Ника, си ми много добро момче и отличник. Общо взето, историята е тривиална. Куция и Олежка искаха да хапнат една и съща сладка хапка.

— Какво да хапнат?

— Сладка хапка — весело повтори тя. — Да хапнат сладко и да си направят мръсно. Старите приятели. Куция и Олежка са толкова стари приятели, че хората не доживяват до толкова години, от колкото те се познават. Ако аз имах такова другарче, то със сигурност отдавна да е на оня свят. Куция вече беше сложил ръка на сладката хапка и не искаше да си я дава. А на моя клиент му е криво, затова ме извика на помощ, да му помогна за тая работа. И аз ще го направя чрез теб. Е, Куция е бронебоен чичко, не като теб, но и той си има слабо местенце. Характерното е, че е същото като при теб. Една ей такава малка точка като, нали знаеш, в закаленото стъкло: ако улучиш точно нея, непробиваемото стъкло става на сол. И хем солено ти излиза.

Отново се засмя — много й харесваха собствените й остроумия.

— Миранда ли имате предвид? — потръпна Фандорин.

— Ти знаеш ли друга болезнена точка при доктора? — делово свъси вежди Жана. — Я ми кажи. А, сигурно имаш предвид горещо обожаваната съпруга…

Николас нямаше предвид нищо подобно и се ужаси дори само от предположението.

Но специалистката по болезнените точки пренебрежително сви устни.

— Инга не става. Едно време Куция я обожаваше, но това беше отдавна. Според информацията, с която разполагам, старата му е поомръзнала. Той си има една мацка настрани, но и тя не е функционална за нашите цели. Далеч е от болезнена точка.

— Че как така Инга ще е стара? — учуди се Фандорин и си прехапа езика: излизаше, че той все пак лобира госпожа Куценко да е в ролята на жертва.

— Ами че тя е на същите години като Олежка и Куция. Те са връстници, да връстници, еднакво са годишни. Едни са пели песнички, едни са чели книжки. Изобщо — съученици. Не вярваш ли? Та значи Куция е великият и ужасен Гудвин, Вълшебника от Изумрудения град97. Да не мислиш, че другите ги ремонтира, а жена си ще забрави. Я каква кукличка е изваял. Само че явно му е омръзнало да обожава собствения си продукт. Не, Ника, жена му не става. Трябва ни някоя глупачка. По която Куцият със сигурност да е луд.

— Моля ви, не ме наричайте Ника — болезнено намръщен помоли той.

В салона светлината угасна и след няколко секунди отекна възторжен шум — сигурно бяха донесли тортата със свещите.

— Както кажете, Николай Александрович. — Жана изведнъж стана напълно сериозна. — Ако искате, ще ви говоря на „вие“. Само гледайте да не се изложите в последния момент. Моят клиент води много голяма игра, в която вие не сте дори пешка, а нещо като прашинка върху шахматната дъска. Достатъчно е да духна, и няма да ви има. Заедно с вашите болезнени точки.

Тя направи малка пауза, за да може той да схване. И Николас схвана, наведе глава. Жана го хвана за лакътя и го стисна. Пипаше здраво, далеч не като жена.

— Сега внимание. Днес, когато гостите си отидат, Куценко и жена му ще заминат за Москва. Утре сутринта имат важна среща. Пристига неговият партньор, председателят на борда на директорите на фармацевтичния концерн „Гросбауер“. Тук ще останат само двамата бодигардове. Елате да се разходим. Ще ви покажа нещо.

С бавна стъпка тя го поведе по коридора наляво, спирайки пред окачените по стените гравюри. Нищо подозрително — най-обикновена безцелна разходка. Насреща им идваше един сервитьор с поднос, отрупан с чаши с шампанско. Жана взе една и отпи. На Николас обаче не му се пиеше.

Пред вратата, за която той знаеше само, че води към задното стълбище (все нямаше повод да надникне), Жана се спря. Извади от чантичката си ключ и подир миг двамата бяха вече от другата страна.

— Така. Сега нагоре — каза тя.

Прескачайки по две стъпала, се качи на третия етаж, без никакви колебания зави в един малък коридор, после в друг, който стигаше до врата с надпис „Мониторна“.

Жана зашепна:

— Точно в пет и половина сутринта ще влезете в ей онази стая. Дръжте ключа — в ръката на Николас легна магнитна карта. — Сега там има охранител, но той ще замине заедно с Куценко. Мониторите ще бъдат превключени от режим за наблюдение в режим за автоматична сигнализация. И така, влизате, натискате върху пулта третото копче отляво на най-долния ред. После полекичка излизате и се прибирате. Това е всичко, което се иска от вас. Запомнихте ли?

— Пет и половина. Третото отляво на най-долния ред — също шепнешком повтори той. — Какво е това копче?

— То изключва детекторите в една зона на стената. Съвсем малка, но на мен ми стига. И готово, Николай Александрович, двамата ще сме квит. Живейте си живота и си отглеждайте „зверчетата“.

Тръгнаха да се връщат: Жана отпред, бледият Фандорин след нея.

На стълбите той я попита тихо:

— Вие се каните да отвлечете момичето? Какво ще стане с него?

— Нищо ужасно. — Жана вдигна пръст, долепи ухо до вратата и се заслуша. — Може. Излизаме.

И ето че двамата отново се движеха по килима. Спряха пред гравюрата с някаква битка на платноходи.

— На вашата ученичка няма да й се случи нищо лошо — повтори Жана. — Освен, разбира се, ако Куция не се прояви като чудовище, за което парите са по-важни от единствената му дъщеря.

— Не — поклати глава Ника, който искаше да каже, че няма да може да изпълни задачата. Тя го изгледа с почуда.

— Какво „не“? Мислите, че не е достатъчно добър баща ли? — и след пауза допълни заплашително: — Или може би вие не сте достатъчно добър баща?

— Не ме мислете за идиот. Щом престана да ви бъда полезен, вие ще ме убиете.

Думите му, кой знае защо, отново й навяха лекомислено настроение.

— И какво от това? — прихна тя. — Затова пък децата ви ще останат живи. — И направо се закикоти. — Може пък да реша да не ви убивам. За какво ми е? Да не би да сте опасен за мен? Само че, да ви кажа, на ваше място щях да изчезна някъде по-надалеч. Знаете ли ги бащите колко са честолюбиви? Ако Куция разбере как е станало всичко, ще ви направи хирургична операция. Без упойка. — И след като се насмя до насита, Жана каза: — Край, отивам, че Олежек ще започне да ревнува. Чао, татенце.

И се отдалечи, грациозно поклащайки бедра.

А Николас долепи чело до стъклото на гравюрата и остана така, докато не чу гласове — още някой от гостите бе решил да разгледа старинните картинки.

Беше едва пристъпващ старец със смътно познато лице — май академик, едва ли не лауреат на Нобелова награда. Под ръка го придържаше младолика, добре гледана дама. Със сигурност и тя е пациентка на Мират Виленович, разсеяно си помисли Фандорин, като плъзна поглед по гладката й кожа, влизаща в известно противоречие е помътнелите от времето очи.

Но беше го заинтересувала не жената, а старецът. Върху деветдесетгодишното лице, покрито със старчески петна, бе застинал несъмнено хипократов израз — пясъчният часовник на този Матусал отронваше последните песъчинки. След броени месеци, дори може би седмици старото сърце щеше да спре. И все пак той ще ме надживее, помисли си Николас и потръпна. Естествено, не беше повярвал, че Жана ще пусне един толкова свидетел.

Но ставаше дума не толкова за собствения му живот, с него всичко беше ясно. Важното е, че Алтън и децата ще бъдат оставени на мира. За какво са й те на Жана?

Нали за това искаше да се биеш, когато напираше към ешафода, попита се Фандорин. Радвай се, постигна целта си. Твоят малък свят ще оцелее, макар и без теб.

Николас се прибра. Сновеше между четирите стени и мислеше, мислеше. Не че скоро ще умре, това сега незнайно защо изобщо не го интересуваше. Терзанията му бяха по друг повод, схоластичен, направо нелеп за двайсет и първи век.

Кое е по-лошо: да спасиш тези, които обичаш, като погубиш собствената си душа, или да спасиш душата си с цената на смъртта на жена си и децата си? Всъщност спорът между големия и малкия свят опираше точно до това.

Отвън току изреваваше някой двигател — гостите се разотиваха, а магистърът не спираше да снове от ъгъл в ъгъл и да роши косата си.

Добро спасение на душата ще си осигуря, няма що — внезапно си каза той и спря. Платено със смъртта на Алтън, Геля и Ераст.

Странно как до сега не беше погледнал дилемата от този ъгъл.

Е, значи няма какво да се терзая. Изчакваме да стане пет и половина, извършваме една гнусотия, каквато не би издържала никоя жива душа, но после се мъчим кратко, защото няма да ни оставят да се мъчим дълго.

Веднъж загнездил се, фалшивият кураж вече не го напусна. Николас надникна през прозореца и видя, че отвън са останали само колите на домакините и джиповете на охраната, и го споходи още една идея, която бе гениална с простотата си.

Дали пък да не се натряска?

Е, не чак дотам, че да се търкаля по пода, а така, с мярка, за анестезия.

Идеята беше жестока, направо супер. Ах, Валя, Валя, къде си?

Фандорин се качи на втория етаж, където прислугата прибираше следите от пиршеството. Наля си чаша коняк. Изпи го. Реши да си вземе цялата бутилка. Още една-две глътки, не повече. Че не дай Боже, току-виж объркал копчетата. Тогава ще е истински кошмар, хем ще погубиш душата си, хем няма да можеш да спасиш семейството си.

Той излезе от салона в коридора и погледна стенния часовник. Беше два без три минути. Божичко, колко много време има още.

Понечи да се извърне към прозореца, за да вижда само чернилката на нощта, но с крайчеца на окото долови някакво движение.

Обърна се и замря.

Върху кушетката между двете палми спеше Миранда.

Свила крака, сложила глава на страничната облегалка, светлите й коси се бяха провесили чак до пода. Сигурно уморената рожденичка бе поседнала да си почине, след като гостите са се разотишли, и не е усетила как е задрямала.

Лицето на всеки заспал става беззащитно, детско. А Мира се стори на Николас съвсем като някакъв апотеоз на кротостта: докоснатите от лека усмивка устни бяха притворени, пухкавите мигли едва потрепваха, потрепваше и малкият пръст на извитата ръка.

Фандорин гледа момичето съвсем кратко, после се извърна, защото да наблюдаваш някой, който спи, е нещо като посегателство върху личността, но и тия няколко секунди бяха достатъчни, за да разбере, че никога и за нищо на света той няма да натисне третото копче отляво на най-долния ред. Без никакви основания, терзания и рефлексии. Просто няма да го натисне и толкова. Пък после, някой път, ако този „някой път“ настане, ще си обясни, че първият и най-важен дълг на човека е пред собствената му душа, която, независимо дали ни харесва или не, принадлежи не на малкия, а на големия свят.

Изпи коняка на един дъх, изхълца неинтелигентно и тропайки по-силно от необходимото, тръгна към онази част от къщата, където живееха собствениците, при Мират Виленович, докато още не е заминал. Да се разбере с него като баща с баща.

Господин Куценко седеше в кабинета си и чакаше жена му да се преоблече. Вече бе свалил смокинга си и беше с джинси и пуловер. Изненада се от появата на гувернанта, но не много. Нямаше вид на човек, който може да се изненадва особено.

— Още ли не спите, Николай Александрович? — попита той. — Искам да ви благодаря. Мирочка се държа направо безупречно. Всички са във възторг от нея. Но най-важното е, че тя повярва в силите си. Знаех колко й беше трудно, но тя е момиче е характер и не се предава лесно.

Така значи? Излиза, че този бог е наблюдателен и неслучайно е организирал приема.

В този момент погледът на светилото се насочи някъде надолу и веждите му леко се повдигнаха. Николас се усети, че така и не беше оставил бутилката.

— Не си мислете, че съм пиян — рязко каза той и се запъна.

Куценко не го подкани да побърза. Пред Мират Виленович имаше шахматна дъска — той си убиваше времето да упражнява някоя партия или може би да проучва някой сложен етюд. Естествено — най-нормално хоби за интровертен човек с изключителни интелектуални способности.

— Не заминавайте — най-сетне овладя вълнението си Фандорин. — Недейте. Мирочка, тоест Миранда е в опасност. Аз… трябва да ви кажа нещо. Само не ме прекъсвайте, нали?

Мират Виленович не го прекъсна нито веднъж, макар Николас да говореше на пресекулки и объркано и по няколко пъти да се връщаше към едно и също нещо. Куценко гледа събеседника си само през първата минута, после, сякаш загубил към него всякакъв интерес, се вторачи в дъската с фигурите. Дори когато изповедта свърши, докторът не даде да се разбере, че е смаян от чутото. Продължаваше да седи все така неподвижно, без да отмества поглед от дъската с квадратите.

Фандорин беше сигурен, че това е вцепенение, последица от шока. Но след минута-две Мират Виленович изведнъж взе коня, премести го и каза:

— Тогава ние пък ей така.

— Какво? — попита Николас.

— Напред с коня — поясни Куценко. — Белите са принудени да вземат и моят топ получава оперативен простор.

Магистърът гледаше железния човек и не знаеше какво да мисли. Но той, не щеш ли, с поривисто движение събори фигурите от дъската, скочи и отиде до прозореца. Значи все пак не бил железен.

Мират Виленович остана така още няколко минути със стиснати зад гърба юмруци. Николас гледаше как се свиват и разпъват дългите пръсти на хирурга. Мълчеше, за да не пречи на човека да обмисли трудната ситуация.

— И така — каза Куценко с напълно спокоен тон и се обърна. — Първо. Високо ценя вашата откровеност. Разбирам какво ви е струвало да дойдете при мен. И ще ви кажа само едно: че няма да съжалявате за решението си. От този момент нататък ви вземам под своя защита. И изобщо… — той се закашля смутено, явно не беше свикнал да говори емоционално. — Не обичам да разширявам кръга си от близки, защото се смятам за отговорен човек. В смисъл, че отговарям за всеки, който ми е близък. Напълно, с всичко, което имам. И така, Николай Александрович, смятайте, че сте влезли в този кръг. Това е, край. — Той вдигна ръка, като видя, че устните на събеседника му затрепериха от вълнение. — Нека ви разкрия в какво се изразява проблемът и после ще вземем конкретните решения. Седнете.

Двамата седнаха на фотьойлите един срещу друг.

— Значи, ние — аз и Ястиков, сме били осъдени на смърт от някакви смахнати „отмъстители“, така ли? Референтите сигурно са изхвърлили бележката с идиотската присъда, защото не са й отдали значение. Доста често ми пишат разни луди. Но аз ще проверя. Кога, казвате, е станало това?

— Сега ще ви кажа. Преписах си го от листа в бележника. Ето: директорът на АД „Фея Мелузина“, присъдата е изнесена на 6 юли и същия ден е връчена.

— Ъхъ — Мират Виленович също извади малък кожен бележник със златни ръбчета на листовете и си отбеляза нещо. — Е, логическата верига е очевидна. За разлика от мен Яс се е отнесъл към присъдата сериозно и е поръчал на тази негова Жана да се ориентира. Според вас какви са все пак техните отношения? Те любовници ли са или клиент и изпълнителка?

— Едното изключва ли другото?

— При сериозните хора — безспорно. А ако съдя по разказа ви, Жана Богомолова или която е там в действителност, е професионалистка от екстра класа.

— Тогава са клиент и изпълнителка. Тя го нарече „клиент“.

— Ясно. Жана се е добрала до вашия странен посетител, този, как се казваше…

— Шибякин.

— Да, Шибякин. Чрез него — до вас, като е решила, че вие също имате нещо общо с „отмъстителите“. Освен това вие сте задълбочили подозренията й, като отначало твърде бързо сте установили самоличността на Шибякин, а после сте изпратили в офиса на „Добрия доктор Охболи“ факс с предупреждение. Казвате, че и на мен сте изпратили същото? Не съм го виждал — бях в Германия, а секретарката сигурно пак не му е отдала значение. Но да се върнем към Жана. Тя е трябвало да разбере що за птица сте. Пък когато е разбрала, е решила да ви използва… — Мират Виленович се усмихна тъжно. — Тя безпогрешно е изчислила „болезнената точка“, отдавам дължимото на професионализма й. Да намеря дъщеря си след толкова години… Само за да… — той се изкашля да стабилизира гласа си и завърши сдържано: — Естествено, за да спася Миранда, бих се отказал от „Илич“. Няма проблем.

— От кого? — примигна Николас. — От кой Илич? Да не би…

— А, не, Владимир Илич в случая няма нищо общо — усмихна се Куценко. — Нито идеологията. „Илич“ е Иличовският химкомбинат. Чували ли сте го? Не сте? Та той е последният от гигантите на съветската фармацевтична промишленост, който остана неприватизиран. Там се произвеждат приспивателни и някои психотропни вещества, затова по закон производството трябва да остане под контрола на държавата. Но наскоро регламентацията беше преразгледана и продукцията на „Илич“ отпадна от категорията на силнодействащите препарати. Обявен е търг за контролния пакет акции. Има близо половин дузина кандидати, но сериозните са само двама: Яс и аз. Това е цялата скрита картинка в този трилър с киднепинга.

— Тоест „Неуловимите отмъстители“ нямат нищо общо? — Фандорин смутено прелисти бележника с имената на осъдените. — Но нали някой е убил тия… Залцман, Зятков…

— Да, и сега ще се отнеса към заплахата най-сериозно. Но психарите са си психари, а бизнесът си е бизнес. Господин Ястиков изобщо не е луд, можете да ми вярвате. Мой заклет враг и последна гнида — да.

От устата на сдържания доктор тези думи бяха тъй неочаквани, че Николас се стресна.

— Този човек винаги ми се е пречкал — с пресипнал от ярост глас изрече Куценко. — Никога няма да забравя как… Добре, да оставим детските травми в миналото. По-добре да се върнем в настоящето — стисна челюсти, сякаш да сдъвче останките от емоции. Отново стана сух и делови. — Представа нямате какво означава тази сделка. Не само лично за мен. За цялата страна, извинявайте за патоса. Ние почти нямаме фармацевтична промишленост, разбирате ли? По време на социалистическата интеграция за производството на лекарства отговаряха Унгария и Полша, някои неща купувахме от Индия, за да изплаща държавния си дълг. Изобщо не произвеждахме оригинални препарати, само синоними, тоест копия на чужди лекарства. За разработването на ново оригинално лекарство са необходими десетина години изследвания и сто-двеста милиона долара. Това не е според възможностите на нашата държава, камо ли за някой частен производител. Но ако успея да купя Иличовския комбинат, фармацевтиката ни ще навлезе в нова ера. Имам инвеститор, един германски концерн със световна слава, готов да вложи в модернизацията на „Илич“ и в разработката на оригинални препарати четвърт милиард. Представяте ли си? Със собствена производствена и научна база и със свои сили ще започнем да правим нови лекарствени продукти, които нямат аналог, следователно които ще са конкурентоспособни на световния пазар! За първи път от незапомнени времена. Само си го помислете!

Николас се опита да си го помисли, но тази перспектива не му направи кой знае какво впечатление. Какво значение има къде се произвеждат лекарствата? Достатъчно е да вършат работа и да не са много скъпи. Патриотизмът на Мират Виленович безспорно пораждаше уважение и съчувствие, но Фандорин сега много повече се вълнуваше за съдбата на семейството си, пък и, какво да си кривим душата, за своята собствена. Все пак от вежливост попита:

— Че какво му пречи това на Ястиков?

— Той има други планове — мрачно каза Куценко. — За да ви е ясно, ще ви разкажа накратко какво представлява този субект. В нашия клас той беше, както казват днес, неформален лидер. Беше хубавко момче, спортен тип и се носеше с вносни дрехи — на Яс татко му непрекъснато пътуваше в чужбина, впоследствие стана и номенклатурен кадър. Яс също като мен следваше медицина. Не защото искаше да стане лекар, а защото баща му отговаряше за вноса на лекарства във външната търговия. Там назначи и синчето си. Докато аз седях над учебниците, асистирах по време на операции и ходех по нощни дежурства, Яс обикаляше света. Продаваше руска хомеопатия, купуваше лекарства. И по тази линия завърза много активни, направо приятелски връзки с някои колумбийски компании. Сещате ли се за какво става дума?

— За наркотици?

— Естествено. Точно тогава се разпадна Съветският съюз. Хаос, беззаконие, тъкмо време човек да лови риба в мътна вода. И Яс се прояви като отличен рибар. Докато с бизнеса се занимаваха бандитите, той бе по-тих от водата, по-нисък от тревата. После, когато едните бандити бяха изпозастреляни, а другите прибрани на топло, някак от само себе си стана така, че Олег Станиславович се превърна от консултант, посредник и полезно „момче“ в самостоятелен авторитетен предприемач. Който не си оставя магарето в калта. И пак с големи връзки от Кремъл до Меделин. Знаете ли защо реши да прави мрежа от денонощни дрогерии „Добрият Доктор Охболи“? Мислите, че да продава аспирин и безалкохолни ли?

Досега Николас мислеше точно така, но тонът на въпроса явно предполагаше отрицателен отговор, затова Фандорин поклати глава.

— Правилно. Каква печалба от безалкохолни? Яс си имаше свой проект, който съществено се различава от моя, но също е свързан с търга за „Илич“. С мощностите на комбината той ще може да развие масово производство на „суперрелаксан“. Чували ли сте за този препарат — чудо?

— Не съм.

— За него много се пише и говори. Това е вълшебен лек, изобретение на нашите хомеопати въз основа на дървесни гъби. Незаменимо средство против неврози, мигрени, депресии, абстинентен синдром. Разработен е от научноизследователския център на фирма „ДДО“. Яс не жали средства за пиар. За лобиране също. „Суперрелаксан“ блестящо мина изпитанията, получи лиценз и има препоръки за свободно приложение. Наистина е уникален препарат: действа бързо, няма странични ефекти. Освен само… — Куценко направи малка пауза. — Изразходвах близо два милиона, за да направя собствено изследване на свойствата на „суперрелаксан“. Открих, че при хора, склонни към медикаментозни злоупотреби, тези таблетки след време водят до силна зависимост.

— Това да не би да е наркотик?

— Да. Бавно действащ, така че отначало няма никакви тревожни симптоми, но мощен, много мощен. Колкото повече човек свиква със „суперрелаксан“ и увеличава дозата му, толкова повече кръгът му от интереси се стеснява, потиска се неговата регенеративна способност, развива се апатия. След като организира масовото му производство, Яс възнамерява да разгърне луда рекламна кампания. През първата година таблетките ще бъдат много евтини. От втората година, когато заработи механизмът на привикване, цената на „суперрелаксан“ постепенно ще започне да расте. Междувременно дрогериите ще са пръснати по цяла Русия. Блянът на всеки предприемач — да затвори цикъла от добива на суровина до търговия на дребно. Моето старо приятелче си е наумило да ни направи страна на наркомани. Това е неговият бизнес проект.

— Но защо не обнародвате резултатите от изследванията си? — възкликна Фандорин. — Трябва да алармирате обществеността!

Мират Виленович се усмихна снизходително:

— Свободата на словото, Николай Александрович, е когато един вика едно, друг — точно обратното, и хората вярват на онзи, който вика по-силно. В случая не мога да надвикам Яс, той започна много по-отрано и постигна много повече. Не, нямам намерение да бия камбаните. Аз не съм клисар, а хирург. И ще реша проблема както съм свикнал — със скалпел. А вие ще ми помогнете, защото една глава мисли добре, но две — още по-добре. Нали ще ми помогнете?

— Разбира се! Стига да мога…

— Ха така. Започваме — Куценко натисна копчето на интеркома: — Игор? Вземи Ходкевич и елате веднага. Тук имаме да решаваме една задачка.

И след малко започна военният съвет, но с участието не на два, а на четири гласа. Освен домакина и Фандорин в съвещанието взеха участие Игорьок, секретарят на Мират Виленович, и Павел Лукиянович Ходкевич, управителят на имението.

Куценко сам изложи ситуацията — безстрастно, кратко, сякаш наистина ставаше дума за шахматна задача. По време тази сводка беше шест пъти по-кратка от многословната изповед на Николас, а по информативност по-съдържателна, защото когато накрая Мират Виленович попита; „Имате ли въпроси?“, се оказа, че слушателите нямат такива и само управителят се почеса по късата канадска ливада и изруга нецензурно.

— Нямате въпроси, значи изходните условия са ви ясни — констатира главнокомандващият. — Тогава да видим предложенията. Игорьок, ти какво рисуваш там?

— Схемата, Мират Виленович. Ей сега, изчакайте малко. Няма диспозиции без карта.

Човекът планина говореше с мек и разсъдлив глас на момче отличник, който не пасваше на богатирската му осанка. А, да, нали е учил в Америка, сети се Николас и не можа да се въздържи да попита:

— Игор, кой университет сте завършили?

— Уест Пойнт — отговори секретарят, който старателно отбелязваше с червен флумастер някакви подробности от рисунката. — Ето, заповядайте.

Всички се наведоха над схемата, която представляваше имението и неговите околности.

— Предложението се изразява в следното. В четири нула нула мерцедесът и двата джипа излизат през портала. Празни, само с шофьорите. Личният състав тайно се изнася тук и тук, в засада. В пет и трийсет господин Фандорин според получената инструкция изключва дванайсети датчик, който се намира в този сектор. Противникът прониква през този квадрат и попада под кръстосан огън от позициите, означени с цифрите три, четири и пет. Нито един няма да се измъкне, гарантирам.

Диспозицията изглеждаше впечатляваща, но оценката на Мират Виленович беше саркастична:

— Какво ти става, Игорьок, да не си прегрял с щангите? Хайде, организирай ми тук разгром на германско фашистките нашественици при Москва. Че да се простя завинаги с моя търг. Не, драги господа, по-добре да избегнем стрелбата. Какво ще кажеш ти, Лукиянич.

Управителят подъвка крайчеца на провисналия си мустак и хитро присви очи.

— Какво ви казах, Мират Виленовитш? Кухато строяхме вилата, помните ли? Питате ме: за кво ни е тоа тунел, кви са тиа хлупости? Пък аз ви викам: мнохо важно, двеста хиляди, ама знае ли чувек. Нек си има. И кой излезе прав, а? Е сега на тошно тоа тунел ше ни свърши работа.

— Добре де — припряно го прекъсна Куценко. — По същество.

Управителят бучна пожълтелия си от никотина пръст в схемата.

— Ей на. През тунела ше изпратим момичето до реката. Туканка на, на пристана. Там ше я чака моят катер, той винаги е в готовнос. А вие с Инга Сергеевна и момчетата си заминавате за Москва ни лук яли, ни на лук мирисали. Не моем да пуснем колите празни, с приборите за ношно виждане ше хо открият. В пет и половина ония псета ше влязат в къщата и кво? Птичката отлетяла.

— Чудесен план — веднага каза Мират Виленович. — Направо превъзходен. Евакуираме Мира с катера. После я качваме на моя самолет и я изпращаме в Тенерифе. — Той се обърна към Фандорин: — Николай Александрович, вие и семейството ви също ще заминете с нея. Да се попечете на слънце, докато се оправя с Яс. Той не спазва правилата и ще трябва да отговаря. После ще можете да се върнете. Ти (този път към Игор) ще избереш две по-оправни момчета да придружават Николай Александрович и Мира. Първо да откарат Мирочка на летището, там има кой да я посрещне. И второ, да вземат семейството на Николай Александрович, жилището му може да е под наблюдение.

Секретарят кимна.

— Лукиянич, тук на теб няма да ти е лесно — продължи Куценко. — Мадам Богомолова може да се докачи, че сме я надхитрили, и да изпадне в истерия. Затова никаква съпротива, никакъв героизъм.

— Амии то аз кво — разпери ръце Ходкевич. — Ако ме питат, ще кажа: така и така. Щом гостите си заминаха, ингилизинът отиде при господин Куценко и двамата се затвориха нещо в кабинета. После всички се разтичаха и набързо-набързо замина. Аз съм домакин, дребна служба, само сменям кърпите в банята. Е, ше ме понашляпат, ама едва ли ше ма убият.

Главнокомандващият си погледна часовника.

— Така. Сега е три без пет. Тръгваме в четири, както решихме. Без суета и без да бързаме. Ще ида да кажа на Мирочка. Да й обясня как стоят нещата.

Някой тихо само с нокти почука на вратата на кабинета. Без да чака отговор, засмяна влезе Инга Сергеевна — по джинси и жакет, със стегната на тила конска опашка.

Като видя, че мъжете са сериозни и навъсени, тя също промени израза на лицето си.

— Какво има, Мират? Да не е станало нещо?

— Николай Александрович ще ти разкаже всичко. Игорьок, Лукиянич, хайде. Нищо, мила, всичко ще се оправи.

Той набързо целуна жена си и пое към вратата. На прага се обърна към Фандорин:

— Кажете й всичко. Аз нямам тайни от Инга.

„Но мацка си имаш, нали“ — мислено попита Ника. Както и да е, не ми е работа. Той въздъхна, но не по повод съпружеската изневяра на Мират Виленович, а в предчувствие за трудния разговор с неизбежните охкания, възклицания и може би дори сълзи.

Добре че още от самото начало се сети да налее на дамата коняк — ето кога бутилката му свърши работа. И после, щом забележеше, че очите на Инга Сергеевна се разширяват или брадичката й започва да трепери, веднага й доливаше още. Госпожа Куценко послушно изпиваше кафеникавата течност и за известно време се успокояваше. Така, с помощта на коняка, стигнаха до края на трилъра.

Николас също веднъж-дваж надигна шишето и пи направо от него — сега не му беше до церемонии. А когато се видя дъното, Инга (презимето, също както и идиотското „сър“ в процеса на разговора отпаднаха от само себе си) извади от стенния бар бутилка ирландско уиски.

Към този момент вече говореше тя, а Ника слушаше, без да я прекъсва. Усещаше, че жената трябва да се изговори, пък и разказът й, отначало не особено интересен, постепенно започна да става живописен и драматичен.

— Мират ви е обяснил за бизнеса — започна Инга, загледана как в чашата проблясват кехлибарени искрици. — Само че в случая бизнесът не е всичко… И не е най-важното. Тоест от мъжка гледна точка може и да е, но ние, жените, имаме друга представа за това кое е важно и кое — не. Сега ще ви кажа една тайна. Ние тримата — Мират, Ястиков и аз бяхме съученици. Да, да, аз съм вече на ехе колко години. (Тук Фандорин, както му е ред, се изненада, макар „тайната“ вече да му беше известна.) Е, дето се казва, за младостта и красотата. (Чукнаха се и пиха.) Така че се познаваме от деца. Мисля, от пети клас. Или от шести. Родителите на Яс го доведоха от чужбина. Всичко му беше вносно, с разни етикети. Гумичките, маратонките, разните там флумастери — по онова време нямаше такива неща. Пък и той си беше хубавец, още тогава. А Мират беше цайс, зубрач. Дребен, грозничък, ошмулен. И със съответния прякор — Куция. Падаше си по мен, но аз бях глупачка като всички момичета. Харесвах момчета, които да приличат на Олег Видов или на Николай Ерьоменко98. Да са високи, широкоплещести. А Куция го пъдех, подигравах му се, понякога дори доста жестоко… Яс също го тормозеше. Мисля, че го и понатупваше — не от злоба, а ей така, за да се забавлява. Но след година-две, като поотраснахме, в класа ни започнаха романтични приключения. Аз се влюбих в Яс — направо до уши. Е, исках и на другите момичета да натрия носа, те всичките си падаха по него. В края на девети клас след една училищна забава (тези забави тогава се наричаха „купони“) той ме покани у тях. Родителите му ги нямаше, бяха заминали някъде. Яс пусна „Джизъс Крайст супер стар“, аз пийнах малко ликьор и изобщо, както се казваше в съветските филми, го направихме. За любовта. (Пиха за любовта.) Направили — направили. Нищо страшно, много мило дори. Хормони, любов, едно-друго. Само че на Яс не му стигало да дефлорира някое момиче, ами трябвало и да се похвали пред приятелите. Та на другия ден (аз самата не го видях, после ми казаха) застанал той по време на междучасие пред лакеите си и гледа, че минава Мират. Всички знаеха, че той отдавна и безнадеждно въздиша по мен. И Яс, мръсникът, се обръща към него, че като запее: „Косил Яс конски лапад, косил Яс конски лапад.“ И прави с ръцете си неприлични движения. Какво, не помните ли? Ах, да, вие бяхте англичанин. Имаше един такъв шлагер на съветския ансамбъл „Песняри“. А моята моминска фамилия беше Конюхова. Приятелчетата на Яс направо изпопадали, а Мират, като се сетил за какво става дума, се нахвърлил да го бие. Сбиването било страшно. Естествено, Мират си изпати. После, като го викнали при директора, мълчал, отказал да каже за какво нападнал съученика си. За хулиганство го изхвърлиха от училище — на Яс татко му също имаше пръст в тази работа. Мират записа вечерно, денем ходеше да работи като санитар в една болница. Но влезе в същия медицински институт, в който чрез татко си се записа и Яс. Мират нарочно си избрал лекарската професия, после сам ми призна. Искал да си го върне. Мечтаел да стане звезда в медицината, а нищожеството Ястиков да му подава престилката. Знаете ли колко е целеустремен Мират? Да пием за него, искате ли? (Пиха за Мират Виленович.) В института двамата, мисля вече не се срещаха. Бяха в различни факултети, пък и купоните им също: едни на „хайлайфа“, други на „зубрачите“. Само че Мират е грешал, като си е мислел, че за лекарската кариера са достатъчни само знания и талант. Яс не е имал намерение да става лекар, още преди да влезе, е знаел, че татко му ще го назначи в „Медимпорт“. Но това както и да е, Мират сигурно ви е казал. По-добре да ви разкажа как се оженихме… През деветдесета, тоест след училище колко бяха минали, осемнайсет години ли? Не, седемнайсет. Абе — половината живот. А тогава ми се струваше, че вече съм в края на живота. Срещам Мират — случайно, пред работата. Тоест, аз съм си мислила, че е случайно, а всъщност той го е нагласил. Не ме е забравил през всичките тия години, обичал ме е. Чакал е да удари неговият час и решил, че е време, че го е дочакал. Аз тогава бях в ужасен период, направо кошмар. Тъкмо се бях развела с втория си мъж. Той се оказа такъв мръсник! Замина в командировка в Америка (беше от КГБ) и там остана, избра свободата. Беше изтеглил всичките ни пари, дори бе успял тихомълком да продаде апартамента ни в Москва (аз бяха адресно регистрирана при майка си). И край, финито. Аз — без мъж, без пари, без собствено жилище, без истинска работа. Едно време си мислех, че да си хубавица е професия и черният хайвер ти е осигурен завинаги. И изведнъж съм на трийсет и четири, наоколо пълно с хубавици, хем по-млади, хем по-шик, и не за хайвер, ами за хляб едва ми стигат парите. Та срещам Мират. Направо не можах да го позная. Един такъв тежкар, облечен в скъпи дрехи, кара мерцедес. Тогава още нямаше много такива неща, все пак деветдесета година беше. Отидохме на ресторант. Пийнахме, спомнихме си за училище. Усещам аз, че още не му е минало. Гледа ме, мълчи! Жените веднага го долавят. Каза, че не бил женен, нямал нито време… и ме погледна така, сякаш искаше да ми каже „нито за коя“. Погали ме по ръката — някак нежно, сякаш се притесняваше, че ще я дръпна. И аз си помислих: защо пък не? Този човек от толкова години ме обича! Какво толкова, а той после ще има приятен спомен. И отидох при него. Апартаментът му изобщо не можеше да се сравнява с този на бившия ми мъж на „Кутузовски“. Мезонет, мозаечен паркет, камина. Видя ми се като дворец. Седнахме на дивана и започнахме да се целуваме. Той цял трепери от щастие, а аз се лаская. Изведнъж, тъкмо когато посегна да разкопчава сутиена ми, се спря, гледа ме право в шията. „Това, казва, отдавна ли го имаш?“ Ето тук имах една бенка. Изненадах се. Казвам му: „От десетина години, защо?“ Той изведнъж изгуби интерес към сутиена и взе да разглежда и другите ми бенки: под ухото, на слепоочието. „Виж какво, Инга — казва. — Отиваме в клиниката. Не ми харесва тая работа.“ Представяте ли си? Толкова години да мечтае за този миг и изведнъж: „отиваме в клиниката“… Я ми налейте. И сега като си спомня, настръхвам… Накратко казано, започна един кошмар: изследвания, лаборатории, рентгени. А няма време, времето минало. Божичко, какво преживях! Ако не беше Мират, сигурно щях да откача. Той непрекъснато беше до мен, не ми досаждаше, не ми се натрапваше с нежности. Първо искаше да ме изпрати в Австрия на операция. Луди пари за онова време, но ги събра. А после казва: „Не, не те пускам. За спасяване може и да те спасят, но ще обезобразят цялото ти лице. Тук ще те режа, лично аз. После аз ще те кърпя. Имам нова, революционна методика.“ Тогава той беше хирург с широк профил, но вече се канеше да се специализира като козметолог. Вярвах му като на Господ. Повече, отколкото на разните там австрийци… И съм била права. Той ме върна едва ли не от оня свят. Цялото ми лице накълца, премахна разни лимфни възли, изряза ми яйчниците — това се нарича хормонална профилактика. Но ме спаси. И през цялото време, докато бях без лице, цели дълги пет месеца — беше непрекъснато до мен. И ме обичаше, не по-малко, отколкото когато бях хубавица. Ако искате да знаете, точно тогава започнаха нашите отношения. И вече без никакво снизхождение от моя страна, а с благодарност, със страст, с любов. Тогава разбрах какво е истинска любов. За това съм му най-благодарна на Мират, повече, отколкото за спасения живот или за върнатата хубост. Каква ти върната! Когато той изпробва върху мен своя метод, станах много по-хубава, отколкото на младини. Ето, вижте.

Инга взе от бюрото снимка в рамка. Снимката беше стара, черно-бяла, и ако се съди по униформата — увеличена от друга, направена преди абитуриентския бал.

Десетокласничката Конюхова не беше чак такава хубавица. Обикновено момиче. Е, не с лице на кукла като сега, а живо.

Домакинът ги завари да разглеждат снимката.

— А — рече той. — Реминисценции? — взе от ръцете на Инга недопитата чаша. — Край, мила, край. Не пий повече. И недей да плачеш. — Наведе се и с устни попи сълза от лицето й. — Време е.

Тя изхлипа, целуна ръката му, а Фандорин си помисли с тъга: колко силна, колко дълга е била тази любов, но и тя е свършила. Отначало я е обичал той, година след година, без надежда за взаимност. Сега го обича тя, и също несподелено. Изглежда, Куценко е от хората, които, щом постигнат целта си, губят към нея интерес. Какво е виновен Мират Виленович, че е такъв? Външно се държи безупречно, пак добре.

— Николай Александрович, багажът ви е готов. Мира и бодигардовете ви чакат в подземието. Благодаря ви.

Куценко стисна ръка на Фандорин — здраво, а сложи отгоре и другата.

— Е, с Бога напред.

През подземния коридор вървяха така: отпред единият бодигард, после Николас и момичето, после вторият бодигард. Тунелът беше бетонен, с бледи лампи по тавана, нищо романтично. Незаменим придатък за жилище на олигарх, браво на Павел Лукиянович.

Мира се беше преоблякла с джинсов гащеризон и яке, и с вдигнатата нагоре коса приличаше съвсем на дете. Беше притихнала, уплашена, все гледаше да е близо до Фандорин, така че той трябваше да я прегърне през слабите рамене.

Извървяха двеста или може би триста метра и се озоваха пред малка метална врата с подобна на щурвал ръчка.

Първият бодигард завъртя колелото и надникна в тъмното. Изчака, заслуша се и махна с ръка: хайде.

След електрическото осветление, нищо че беше толкова слабо, нощта се стори на Николас неправдоподобно черна: ни светлинка в далечината, нито звездица в небето. Миришеше на студена вода, суха трева и прах.

— Няма да палим фенера — прошепна охранителят. — Сега като свикнем с тъмнината, ще слезем до кея. Затворете вратата, че свети!

Металът издрънча. Николас се обърна и не видя никаква врата — в мрака се виждаше само стръмен склон, обрасъл с буренак. Камуфлажът на тунела беше безупречен.

— Саня, слизай пър… — подхвана същият охранител, но в тъмното нещо изчатка и той залитна.

Главата му рязко се килна назад, потегли след себе си тялото и то падна върху пясъка на брега.

В същия миг изчатка още веднъж и вторият телохранител също падна.

Николас коленичи, повдигна главата на момчето и възкликна:

— Саша! Какво ви е?

Но Саша беше неподвижен и от устата му с бълбукане течеше кръв — също както тогава капитан Волков.

Мира отчаяно писна, но веднага млъкна, защото от двете страни блеснаха силни светлини. Вкаменен, Николас видя в ярката електрическа светлина женска фигура с дълго цигаре в ръката.

— Браво, Ника — чу се спокоен, присмехулен глас. — Изпълнил си всичко както трябва. Момичето в катера и да не вдига шум. Може да ни чуят. Тия двамата ги тикнете в тунела.

— Гад! — извика Мира. — Мръсник! Преда…

Но викът й премина в мучене — бяха й запушили устата и я мъкнеха нанякъде.

Жана бавно се приближаваше. Черното цигаре са поклащаше в ръката й.

— Ах, колко си предсказуем, Никочка. Хукнал си да си облекчаваш душата? Какъв пас ти подадох право към вратата. А гола да го отбележи Лукиянич… Добри пари взе за това.

Фандорин понечи да се изправи, за да посрещне смъртта прав, но се отказа. Какво значение има? На такъв идиот по му отива да пукне на четири крака.

— Какво замижа? — изсмя се Жана. — Да мреш ли се каниш? Не, рано е още. Вие, Николай Александрович, тепърва ще ми трябвате. Не сте си изплатили дълга. Най-интересното започва утре. Или Куция ще започне да слуша, или утре ще отнесат щерка му на гробището.

Николас отвори очи. Не чувстваше никакво облекчение, че смъртта му се отлага.

Край. Беше проиграл всичко възможно. Хем погуби Миранда, хем не можа да спаси семейството си. За Миранда поне е сигурно…

Дали Куценко ще започне да слуша или не — няма значение…

Във вдървената му от шока и коняка глава се въртяха несвързани, тромави мисли. На гробището. Утре. Ще я отнесат. Като воин — четирима капитани.

И кой ще бъда аз след това? Или по-точно — какво? Не, сериозно, когато утре я отнесат, аз какво ще бъда?