Извънкласно четене

Глава втораКакто ви харесва

Очите на Нейно величество били светлосиви, лъчисти, с лукави бръчици по края. Или може бръчиците да не се дължат на хитрост, а да са заради бузите й, помисли си Митридат. Я какви пълнички бузи има, като две възглавнички. Сигурно притискат очите й.

Богоподобната Фелица беше такава: пълна, раздута, сякаш едва се побираше в роклята си. Кракът й, поставен върху резбованата пейчица, напираше от сахтияновата обувка като втасало тесто от гърне, брадичката висеше на две гънки и дори под носа й, където според физиологичното устройство уж не би трябвало да има гънка, също имаше — вероятно, защото Нейно величество трябваше много да се усмихва, без всъщност да й е весело — по навик си направи извод Митя.

Царственият поглед се спря върху дребната му фигура само за миг, но Митридат веднага притисна ръка към сърцето си, както го беше учил тате, и се поклони изящно, от което пудрата от косата му се поръси и го загъделичка по челото. Уви, царицата плъзна светозарен поглед от долу на горе, от дребния малчуган към високия индиец, но той също не я заинтересува. Позагледа една мустаката жена малко по-встрани. Разтегна устни в разсеяна усмивка и отново погледна картите.

— Значи дама каро мина, така ли? — изрече слабият треперещ глас, изговарящ думите с немско произношение. Тлъстата ръка колебливо взе от жлеба на масата бял жетон и го задържа във въздуха.

Какво ще кажете за това? Бива си я повелителката на Руската империя, да не може да запомни кои карти вече са минали и кои — не! И то на бостон, тая лесна и глупава игра само с трийсет и шест карти!

Митя окончателно се разочарова от императрицата. По портретите я рисуват като Минерва, като Атина Палада, а тя всъщност била бабичка. Досущ като асесорката9 Луиза Карловна, дето се отбива при мама всеки четвъртък на кафе. Дори бонето й е същото! А какво има нейно величество там, малко под ухото (владетелката тъкмо се бе обърнала към партньорката си отляво)? Божичко, брадавица, сиреч подутина върху епитела, и то с побелели косъмчета. Виж ти!

Той жално погледна изпод вежди към татко си, който стоеше вдясно и малко по-назад, както повеляваше инструкцията.

Той със сигурност е съсипан и убит. Как живописваше небесната красота и величавост на новата Семирамида! Чак очите му се насълзяваха, а гледай сега.

Но татко май не беше забелязал нито свинските бузи, нито неприятната гънка под носа, нито косматата брадавица. Неговите прекрасни, малко изцъклени очи сияеха от неистов възторг. Алексей Воинович леко побутна сина си с пръст по рамото: не се върти, стой мирен. И Митридат застана мирно, само че вече не гледаше тлъстата баба, а другите играчи, които бяха несравнимо по-приятни за окото.

Когато Екатерина най-после реши да играе и картата колебливо легна върху синьото сукно, младата дама, която седеше отляво, бързо замига с дългите си мигли, прехапа долната си устна и неуверено погледна съседа си, много приятен младеж със светлосин мундир. Митя веднага бе познал и двамата, защото за разлика от царицата те приличаха на портретите си. Юношата бе Негово височество Внука на Императрицата, а прелестната дама — неговата съпруга, потомствената маркграфиня Баден-Дурлахска. (Митя по навик се препита: маркграфство Баден има хиляди души население от двата пола, две трети от които изповядват лютеранската вяра; територия — 3127 квадратни мили; добиват желязо, а освен това правят вино, най-добрите от което са „маркграфско“ и „клингелбергско“.) Нейно височество леко обърна картите си, за да може съпругът й да надникне в тях, великият княз прошепна нещо на розовото й ушенце и тя пророни:

— Je passe.

Августейшият Внук също беше пас — изглежда, и той нямаше добра ръка. Но затова пък четвъртият играч, невероятен хубавец със синя лента от моаре, с диамантена брошка на рамото и с прекрасни токи от бляскави камъни на обувките (сигурно не са цветни стъкълца като на Митридат, а истински рубини и изумруди) небрежно захлупи императорската карта със своята.

— Ето ви дамата. Забравили сте я, майчице — засмя се победителят и загреба всички жетони.

Митя вече се бе досетил, че това със сигурност трябва да е най-важният човек при Нейно величество, самият Фаворит, светлейшият княз Платон Александрович Зуров. Няма кой друг да е. Татко му много беше разказвал за княза. И всеки път си прехапваше устната, а ноздрите му трепереха — яд го беше на съдбата за ужасното неблаговоление. За един всичко: и чин генерал фелдцайхмайстер10, и главнокомандващ флота, и генерал от пехотата, и около петдесет хиляди крепостни, за друг, не по-малко достоен — разбит живот, безутешно сърце и горчива мъка. А всичко можеше да бъде много по-различно, казваше татко и очите му всеки път започваха да искрят, пооскубаните вежди се свиваха, гласът му потреперваше и се накъсваше.

Митя бе чувал тази история безброй пъти и я знаеше от игла до конец. Как татко на млади години служил в същия конен гвардейски полк, откъдето после се въздигнал Платон Александрович, и също успял да се прояви — царицата вече забелязала писания хубавец. Какво ти забелязала! Веднъж (о, незабравим ден!) благоволила да го повика с пръст, хванала го за брадичката и обърнала главата на тате в профил (а профилът на секундротмистъра11 Алексей Карпов бил чист, бронзово-мраморен), след което кандидатът бил изпратен на преглед при лейблекаря и достойно преминал апробацията при самата „изпитателка“ Анна Степановна Протасова, с което той впоследствие особено се гордееше. Митя смътно си представяше в какво се е изразявала апробацията, но на това място от разказа на родителя винаги го дострашаваше. По думите на тате прочутата камерфрейлина12 Анна Степановна била по-страшна от африкански еднорог, а Митридат бе виждал еднорози на картинката в енциклопедията — бяха повече от ужасни. Нейно Величество нарочно така го е измислила, обясняваше Алексей Воинович, — за да опази женското си достойнството: щом кандидатът не се е сепнал пред самата Протасова и се е държал мъжки, значи нямало да разочарова и царицата.

Само че татко му напразно се държал геройски. В столицата, не щеш ли, се върнал страшният Киклоп13, който изхвърлил храбрия офицер и от Петербург, и от гвардията, и то тъй свирепо, че нервна болест съборила татко, та едва се оправил с пиявици и гъби мухоморки. Когато Митя беше още невръстно дете, нощем често сънуваше Киклопа, това зло и коварно чудовище с единственото му огнено око, наумило си да затрие целия род Карпови. Чак после, когато порасна и поумня и от Митенка стана Митридат, научи, че не гръцкият пещерен великан, ами княз Потьомкин-Таврически е оскърбил татко му. Преди три години всемогъщият бивш фаворит издъхна и секундротмистърът в оставка бързо замина за столицата, но не остана там, ами се върна облян в сълзи: новият, ей този Зуров, вече здраво седял на мястото си, бил ослепително красив, пък и с цели десет години по-млад от татко му.

Митя неведнъж бе чел в романите за ослепителната красота, но мислеше, че така я описват метафорично. Тя обаче съществувала. Княз Зуров действително заслепяваше: кожата на лицето и ръцете му цялата сияеше от златни звездици, човек направо да го заболят очите. До днес Митя беше сигурен, че най-хубавият мъж на света е баща му, Алексей Воинович Карпов, но сега изведнъж се разколеба. И тутакси се засрами: ако татко си изпозашие по бялата сребровезана дреха също толкова брилянти и напудри лицето и ръцете си със златен прах, не се знае кой ще стане по-хубав.

— Още една игра? — попита Нейно Величество, но не великия княз и великата княгиня, а Зуров.

Фаворитът се протегна, прозя се отегчено, без да прикрие устата си, та равните му, покрити с бисерен емайл зъби блеснаха.

— Омръзна ми.

Техни височества, недочакали отговора на императрицата, веднага станаха от масата. Старият лакей дотича със ситни стъпки и чевръсто събра картите и жетоните върху сребърен поднос.

Господарката нежно оправи прегънатия дантелен маншет на княза.

— Тогава какво ще кажете за малко шах, приятелю?

Татко му отново го побутна отзад с пръста — ето, започва се, отваряй си очите на четири.

Друг един лакей вече донасяше дъската, която бе тъй прекрасна — от слонова кост и абаносово дърво; трети бързо нареди фигурите — пред нейно величество белите, а пред негова светлост черните.

Придворните се приближиха, застанаха до масата в почтителен полукръг — преди, докато траеше играта на карти, не смееха да се приближат. Възползвайки се от това прикритие, татко му вдигна Митя на ръце — та над напудрените темета и дамските фризури да наблюдава битката.

Сега, когато Внука и съпругата му се изправиха, освен двамата играчи остана да седи само един човек, неимоверно грозен наглед. Митя го забеляза още одеве и се опита да се досети кой ли е, защо стои изолиран от всички и защо лицето му непрекъснато мърда. Ама че грозник: носът му като патешка човка, челото му на бабуни, черепът плешив, същинска мъртвешка глава. На камзола14 на грозника блестеше звезда, но Митридат не знаеше какъв точно бе този орден, защото не проявяваше интерес към външнодекорационната сфера на обществения организъм — това са глупости, които не заслужават вниманието на разумна личност. Въпреки ордена човекът с патешката човка едва ли беше някаква важна персона. Седи си сам-самичък, никой дори не го поглежда, а застаналите до него до един са се извърнали. Сигурно е сакат и не може да стои, съжали изрода Митя, ето, и тояжка държи в ръката си. Както и да е, явно е инвалид човекът.

Зад гърба на царицата застана един старец в черни одежди, дори перуката му беше черна, като от времето на Пьотър Велики. От всички мъже само той беше с перука на букли, останалите, според модата, не носеха допълнителни коси, пудреха собствените си. Като гарван сред папагали, помисли си Митя за черния, който изглеждаше странно сред пищните рокли, златошити камзоли и пъстроцветни фракове. Само дето лицето му не е гарванско, а по-скоро кучешко, като на английски мопс: отстрани провиснали бузи, долната устна се качила върху горната, нос почти липсва, а очите живи и приличат на копчета.

Преди царицата да направи първия ход, мопсът се наведе към нея и й зашепна нещо.

— Знам си, драги — леко намусена отговори тя и премести пешката от e2 на e4. — По-добре не прекалявайте с лука, Прохор Иванович.

Старецът се усмихна сконфузено:

— Нали знаете, майчице, народът е казал: „Лучец еж!“

На шегата не последва отговор и мопсът посърна, но не се отдалечи от играчите. На Митя му дожаля и за него. По-добре този почтен човек да си беше седял вкъщи с внуците, отколкото да проточва шия и да се повдига на пръсти.

Фаворитът помисли, помисли и отвърна с десния кон срещу топа. Аха, ще разиграват карлебадски дебют. Интересно! Но на хода на царицата с белия офицер светлейшият изтъпани пешка на h5 — не беше никакъв карлебадски дебют, ами просто Зуров играеше без да мисли, на късмет. Ама че игра. На Митя чак не му се гледаше.

В ъгъла нещо изтропа. Някои от придворните се обърнаха, видяха, че Чипоносия сакат е изтървал бастунчето си, и тутакси изгубиха интерес към малкото произшествие. Той, клетият, не можеше сам да вдигне тояжката (която между другото беше изключително красива, от махагон и със златен накрайник), и остана да седи неподвижно, само дето тънката му устна заигра.

Митя понечи да се втурне да му я подаде, но татко му го дръпна за пеша и прошепна уплашено: „Къде? Това е Наследника!“

Я кой бил. Негово императорско височество, синът на великата императрица. Той също изобщо не прилича на портретите си, където макар и не хубавец, все пак е величав, важен. Преди, докато параличът не го е съсипал, може и да е бил такъв. Но защо никой не му помага? Дали церемониалът не позволява?

Не, мопсът в черно безшумно и заднишком се отдалечи от височайшата маса, заситни към наследника, наведе се, подаде му падналото бастунче и почтително се поклони.

Седналият погледна добряка сякаш с почуда, но не му благодари и дори не му кимна, напротив, вирна глава. Приятното старче не остана при инвалида, ами веднага се върна на предишното си място. Добре че го направи навреме. Нейно величество, без да се обръща, попита:

— Е, Прохор Иванович, да взема ли топа на княза, или да не го вземам?

— На всяка цена да го вземете, ваше величество.

Но защо да го взема? Зуров отдавна трябваше да се е предал.

— Синът на царицата е болен телесно, а? — прошепна Митридат на татко си.

Той му отговори също шепнешком:

— Ами, просто се прави на важен. Ти наблюдавай играта.

Как не.

Митя започна да върти глава и да разучава какъв е този Малък Ермитаж.

На стената имаше огромна картина: Леда, легнала в страстна поза с Юпитер в образа на лебед. Другото платно беше по-малко: девойка или може би дама с антична роба и златен венец, зад нея — чуден дворец с източна вънкашност, на покрива му зеленее бухнала градина. Аха, това вероятно е вавилонската царица Семирамида (по-правилно Шамурамат, споменава я великият Херодот) с нейните висящи градини. Ясно.

Къде по-интересен беше окаченият до прозореца уред — бронзов, кръгъл. Я виж ти, сети се Митридат, и градусите показва, и пулсацията на атмосферата. Да можеше да отиде да го разгледа по-отблизо, но за жалост не бива.

В залата нямаше повече нищо кой знае колко интересно. Е, полилеят е кристален, блести във всички цветове на дъгата. Е, има и мраморни бюстове. Добре де, и паркетът е с инкрустации. Покоите, където се събира най-близкото обкръжение на най-великата императрица в света, можеха да са и някак по-чудновати.

— И сега вече сте мат, Платон Александрович — заяви Екатерина, а зрителите тихо и деликатно изръкопляскаха. — Е, не се натъжавай толкова, миличък, после ще те развеселя.

Наведе се, зашепна на привелия се Зуров нещо явно весело, и самата тя се засмя ситно-ситно, така, че двойната й брадичка се затресе. Придворните тутакси се отдалечиха, някои дори се направиха, че гледат полилея и гипсовите орнаменти по тавана.

Фаворитът също се усмихна, но кисело. Продума:

— Благодаря, ваше величество.

Ох, какво ли да ги гледа човек?

На Митя най му се искаше да проучи странните си съседи — американския дивак и жената с големите засукани мустаци. Той направи две малки крачки назад, за да не ги гледа от упор, и се извърна надясно към пристъпващата от крак на крак необикновена мустаката жена.

Това се казва чудо! Защото според анатомо-физиологичната наука представителките на женския пол като надарени с повишена способност косите им да растат по тилно-теменната част на краниума, не са предразположени по природа към лицево окосмяване. Да можеше да я дръпне за мустака да види не е ли залепен?

Сигурно и на Нейно величество й беше хрумнало същото.

Тя отново, за втори път днес, погледна застаналите отделно Митридат и татко му, индианеца, мъжа-жена и (най-отпред, в позата на полкови командир на парад) оберщалмайстера15 Лев Александрович Кукушкин, благодетеля на Митя и татко му.

— Кого сте ни довели, Лев Александрович? С какво ще ни позабавлявате? — попита царицата и се взря по-внимателно. — Мустаците й истински ли са?

Индианецът, целият в пера и стъклени мъниста (ех, да можеше да ги пипне!), помръдна. Не разбира по нашенски, досети се Митя. Може би си мисли, че си говорят за него.

— Съвсем истински са, ваше царско величество! Тая девица Евфимия я дърпах, дърпах за растителността, избодох си всички пръсти. Не мърдат! — бодро и весело гракна Кукушкин. Точно така трябваше да говори, весело — такава му беше длъжността на Лев Александрович: да измисля шеги и закачки за развеселяване на нейно величество.

Щракна с пръсти към мустакатата — приближи се, сиреч. И той самият се устреми след нея, целият един такъв топчест и лек.

— Мила, ама вие наистина ли сте жена? — усмихна се нейно величество, оглеждайки чудото на природата.

Кукушкин скръсти ръце на гърдите си:

— Лично я проверих, ваше величество. Цялата й женска комплектация си е на мястото.

Придворните прихнаха с готовност — явно бяха очаквали Лев Александрович да каже нещо остроумно.

Императрицата също се засмя:

— Нима?

Лев Александрович вдигна два пръста:

— Фима, хайде.

С доста висок шепот жената попита:

— Да се заголя ли вече?

Приклекна и взе да запрята полите си. Екна още по-силен смях.

Премалялата Екатерина махна с ръка:

— Я стига, дърти безсрамнико. Махни я тази твоя монстра. И й подари сто рубли. Ох, че ме развесели…

Оберщалмайстерът се поклони, шавна с пръстите на другата ръка, сгъната на гърба (Митя поне добре виждаше отзад) и двама прислужници веднага се завтекоха и отведоха мустакатата Фима навън.

Сега дойде ред и на Карпови — руската Юнона, все още усмихната, отмести поглед от Митя към татко му. Той преглътна, пък и на Митя в гръдната кухина, където е сърцето, нещо му се сви.

— А от тия кой? — попита Екатерина. — Големият или малкият? Те какво?

Татко му пристъпи напред, поклони се изящно, заговори плавно и меко, с най-хубавия си глас:

— Най-покорен слуга на ваше императорско величество, конногвардейски секунд-ротмистър в оставка Алексей Карпов.

И млъкна за малко. Проверява дали императрицата ще си го спомни — досети се Митя.

Не, май не си го спомни. Колко странно — толкова е красив и приятен, а да не си го спомни? Макар че защо не, та тя е вече стара, почти шейсет и две годишна. На преклонна възраст, както знаем, умствената тинктура забавя обращението си, образува в мозъка втвърдявания, които нарушават стройната памет.

— Това е синът ми Митридат — продължи татко му и посочи Митя, който се поклони ниско, както са го учили. — Посредством ежедневни многочасови упражнения съм развил у това дете чудо невиждана острота на ума и ученост. Митридат с ненадмината бързина умножава и дели всякакви числа. Също толкова лесно ги повдига на квадрат, извлича корен и извършва всякакви други, още по-сложни математически операции. Освен това — гласът на татко му стана съвсем кадифен, — Митридат по най-превъзходен начин е овладял тайните на благородната разтуха на монарсите и мъдреците от Изтока. (Плавен жест към шахматната дъска.) И в тази игра дори сред признатите майстори няма равен на себе си. А момчето още не е и на шест годинки…

Като изговори подготвената си реч до края, Алексей Воинович отново се поклони и замръзна така в най-благоговейна изнемога. Митя въздъхна. Изобщо не е на шест, татко му се поувлече. След месец и половина ще стане на седем.

— Такъв дребосък може да играе шах?

Touche! Клъвна! Нейно величество се обърна с цялото си тромаво тяло, поради което кракът й, покачен върху пейчицата, се плъзна на пода.

— Ох!

Екатерина се намръщи от болка и извика.

От най-отдалечения ъгъл, разбутвайки дамите и кавалерите, като фрегата, разсичаща вълните, към масата се устреми мургав човек с везан със сърма морски мундир.

— Какво, майцице, крацето ли ви заболя? — извика той, смешно изопачавайки думите. — Ей ме, тук съм, твой верен Козьопуло, и си нося вълсебната водицка!

Измъкна от огромния си джоб шише с отровнолилава течност, тръшна се на колене, внимателно свали обувката й и започна да пърха по отеклото стъпало с ловките си тлъсти пръсти — да маже, да втрива, да размачква и да нарежда под носа си на някакво неразбираемо наречие.

— Да му се не види и гръцкия навлек — ядно промърмори оберщалмайстерът. — Всичко развали!

Татко му се изправи и отчаяно плесна с ръце:

— Кой е този невъзпитан човек?

— Контраадмирал Козопуло, морски разбойник. Нашият най-нов чудотворец, понастоящем назначен към болния й крак. Имал бил особен илач. Как тъй турците не са го набили на кол, мутра брадясала!

Бузите на адмирала наистина бяха синкави от наболите привечер косми, пък и той извънредно много приличаше на пират. Митя си представи гърка не с военен камзол и с напудрена коса, ами с черна кърпа на главата, с алена, разкопчана на косматите гърди риза и с ятаган на пояса — ех, че картинка щеше да е! Да беше си плавал по моретата!

— А ето го и англичанина, лейбмедикът Круис — подсмихна се Кукушкин. — Ей сега ще настане баталията при Лепанто.

Тълпата от придворни отново се залюля — към масата си проправяше път строг господин със златни очила. Още отдалеч, също смешно изричайки думите си, но не меко като адмирала, а прекалено твърдо, той извика:

— Благоволете веднагъ дъ спрете! Ваше величество, вие погубвъте августейшото си здраве, къто се доверявъте на този шърлътанин! Изследвах неговия so called еликсир! Това е конска урина, смесена с евтин моряшки ром!

И като сграбчи със сухата си ръка гърка за рамото, той се опита да го отдръпне.

— Да, конски сокове — адмиралът замахна с лакът и лейбмедикът отлетя встрани. — И какво от това? Моята баба, старата вещица, добавя се и мъницко овци дарадонки, а аз съм го измислил по-хубаво — втривам маймунско… — и морякът употреби дума, която според Митя изобщо не биваше да се изрича в царския дворец.

— Не разбирам от медицинските ви термини — засмя се Екатерина. — Яков Фьодорович, не се сърдете на моя Костя. Той макар да не е учил по университети, но е пътувал по света, всичко е видял и ръцете му са меки. А вие пък, Аделаида Ивановна, къде се врете? Ах, иска да си близне, съкровището ми!

Митя трепна и се повдигна на пръсти. Слава Богу, последните думи бяха адресирани не до някоя от придворните дами, а до седефеносивата хрътка, която усърдно лижеше глезена на императрицата. Така значи било тук: кучето наричат с име и презиме, а адмирала — просто „Костя“.

— Нас и индианеца ни забравиха — прошепна Митя на татко. — Тоест, Проектът се провали, така ли?

Баща му само изхлипа. Пък и индианецът тъжно примигваше с маслиновите си очи. Клетият див обитател на девствените гори сигурно също таеше някакви надежди за днешния ден.

— Вие, господине, от кои индианци сте? — тихо попита Митя първо на английски, а после на френски. — Аз съм чел за ирокезите, а освен това за чирокезите и алгонкинците.

Уж го попита любезно, уважително, а дивакът, кой знае защо, се уплаши. Дръпна се рязко от Митя и измърмори:

— Big little man!

И взе, че се прекръсти. И това ми било дивак. Митя ужасно съжаляваше татко си. Той толкова бе чакал този ден! Толкова пари похарчи — за път, за дрехи, за храна, а и за подарък на Лев Александрович Кукушкин — да уреди поканата за четвъртъка в малкия Ермитаж (нищо, че е стар познат, пак трябваше да получи благодарност)!

Всъщност, не беше трудно да се пресметне колко пари са похарчени, защото татко му беше поверил воденето на сметките на него, той самият не беше на „ти“ с аритметиката. Та значи: двайсет и осем рубли и тридесет и три и четвърт копейки за превоз, осем рубли и тринайсет и половина копейки за храна, петстотин и тридесет рубли за дрехи, сто и петдесет рубли за бронзова наяда за Лев Александрович и четири рубли и единайсет копейки за други разходи. Това прави (изчислението беше съвсем лесно, Митя дори не сбърчи чело) 720 рубли 57 копейки и три медни половинки. Не е шега работа!

Но нима нещата опират само до парите?

Татко му бе вложил в Проекта цялата си душа, колко пъти в най-малки подробности разказва на мама как всичко в живота им щяло да се промени превъзходно, когато майчицата императрица се прехласне от Митридат и го приближи до собствената си персона, пък току-виж си спомни и предишната си симпатия и устреми слънчевия си взор към незнайния секунд-ротмистър в оставка. Ах, къде ти слънцето ще се мери с този взор? То може да накара тревицата да покълне от семенце, но нищо повече, докато вълшебният взор на Екатерина е способен в миг да превърне и най-малката тревица в горд баобаб. Мама слушаше мечтанията му и само се червеше от щастие.

Татко подготвя Митя повече от три години. От мига, когато откри, че неговият син не е като другите деца, живееше едва ли не само с Проекта.

Дотогава се държаха с малкия по-меко, смятаха го за глупчо. Защото Митя бе започнал вече четвъртата си годинка, а не бе проронил нито думица. Мърдаше устни, ломотеше, но не изричаше нищо членоразделно. Как ли не го увещаваха, как ли не опитваха и с караници, но той само си мълчеше, и толкова. Да речеш, че е глух — не е, всичко чува. Накрая вдигнаха ръце, сметнаха, че е обречен, че Господ ще си го прибере невръстен, и решиха да не го закачат.

Но щом оставиха Митюша на мира, за него започна най-интересното. Най му харесваше да седи в класната стая, където мосю дьо Шомон и семинаристът Викентий се редуваха да обучават на разни науки по-големия му брат Ендимион. Ако се опитваха да прогонят малкия, той се разреваваше и после дълго хълцаше, затова престанаха да го пъдят — нека си седи. Освен това забелязаха, че дадат ли му някой том от френската „La Grande Encyclopedic“ (някога Алексей Воинович я бе донесъл от службата си в столицата, с нея му платили дълг от игра на карти), детенцето се кротва за дълго време. Възрастните гледаха малкото глупаче и изпадаха в умиление: как се е вторачило в огромната страница, сякаш наистина чете. Ако някой им кажеше, че през четвъртата година от живота си Митя наистина чете френската енциклопедия статия по статия, том по том, изобщо нямаше да му повярват.

Но тук трябва да подхванем нещата от самото начало, още от мига, когато потомственият дворянин от Звенигородска околия Дмитрий Алексеевич Карпов започна да се запознава с поднебесния свят. Издънката на старинната фамилия (на герба й имаше конско копито и кучешка глава на пръчка) се пръкнал не като обикновените ревльовци, а в пълно мълчание и с широко отворени очи, които за почуда на лекаря и акушерката започнали тутакси да се въртят и да мигат. Че новороденият мълчал, било може би не чак толкова чудно — виковете на родилката, измъчена от безкрайните многочасови напъни и принудена да се подложи на жестоко оперативно срязване на утробата, били прекалено оглушителни. При отчаяния шум, вдиган от клетницата, новопришълецът нямал много надежди да бъде чут. Докато отворените му ясни оченца, още от първия миг пламнали от ненаситно любопитство, действително били феномен, и то изключителен по рода си.

Другата интригуваща особеност се проявила малко по-късно, когато по главата на бебето пораснала косица — навред кестенява, а на теменцето — с бяло петънце, от което след време израснал сребрист кичур. Значението обаче на този символичен белег се открило много по-късно, а в началото никой не си помислил нищо особено. Какво толкова: един има бенка, друг лунички, а той — бяло леке на главата си.

Бащата предварително приготвил за второто си чедо (ако се роди от мъжки пол) превъзходното име Аполон, но трябвало да се откаже от благозвучното име в полза на баналното Дмитрий. Така се казвал тъст му, от паричното спомоществование на когото конният гвардеец по онова време тъкмо имал най-неотложна нужда във връзка с някакви картоиграчески обстоятелства.

Мъничкият Дмитрий Алексеевич бил настанен в люлката, направена от един майстор в родителското имение Утешителное (някога — Сопатовки) във вид на кораб, и с тази ладия той поел на плаване по първоначално тихото и плитко море на живота.

По тавана в малката спалня било изографисано въртенето на планетите около Слънцето. И в продължение на цялата първа година от земното му битие на Митя било съдено да съзерцава точно тая картина. Срещу всяко небесно тяло с руски и латински букви било отбелязано неговото название, така че обектът и неговото писмено означение се слели за Митя в едно доста преди устното наименование, съпътстващо същия предмет. Отначало било Слънцето — Sol; после, когато за първи път изнесли Митенка в градината и му показали жълтото горещо кръгче, се появило „сънце“, а той свързал първото и второто вече по собствено разбиране и това бил най-вълнуващият миг в живота му.

Ужасно му се искало по-скоро да се научи да ходи, но тия изверги го повивали едва ли не до края на първата му годинка. Затова пък, когато го пуснали да лази, Митя до вечерта се научил да пристъпва, като се държал за стената, а на другия ден чевръсто се движел из цялата къща, правейки все нови и нови открития.

Това, че до три годинки не разговарял с никого, било защото нямал време. Какво интересно можел да чуе от околните? От бавачката Малаша, когато го слагала в креватчето: „Нани-нани, нани-на, идва Торбалан сега.“ От мамичка, когато й го донесат в спалнята да й го покажат: „Митюшенка, мушичка, захарна душичка.“ От батко си Ендимиоша, когато се отбиел в детската да скрие на сигурно място, под люлката, прашката си или парцалче със задигнат от татко тютюн: „Ей, изродче, още ли се насираш в пелените?“ (Това пък изобщо не беше вярно. Още от шестмесечен Митя бе научил бавачката си, че щом зацъка с език, значи има естествена нужда. Какво е виновен, че е глупава и не беше се сетила по-навреме защо й цъка.)

Най-голямото приключение на Митя от онази безгласна епоха било неусетно да се вмъкне в кабинета на татко, където били книгите или още по-добре — при гостите, та да се скрие под масата. Толкова неща можел да чуе човек, толкова новини да научи: и за войната с турците и шведите, и за якобинците, и за това какво става в Москва. Но в стаите за възрастни трябвало да си отваря устата още по-малко, инак веднага щели го вдигнат на ръце и да го отнесат обратно, при Малаша, където за хиляден път да слуша глупостите за Кумчо Вълчо и Баба Яга.

Чак когато Митя си завоювал правото да седи в класната стая на батко си, тогава започнал истинският живот. Всеки ден открития, пир за разума! Мосю Дьо Шомон преподавал и френски, и немски, и география, и история, и астрономия. Викентий — аритметика и руска граматика, и Закон Божи. Жалко, че уроците били само по два часа на ден, освен това Митя се дразнел, че Ендимион е глупав и заради него губели толкова много време! Той наричал наум по-големия си брат Ембрион, защото по развитие на мисловната си функция този скудоумец не бил напреднал много повече от човешки зародиш.

Вечер, когато къщата заспивала (а в Утешителное си лягали рано: през лятото след девет, а през зимата след седем часа), идвало най-важното време.

Тихичко, на пръсти, покрай хъркащата върху сандъка бавачка — към коридора; там леко като мишле по стълбата — към горната част на къщата, на френски belle-etage, където бил кабинетът. Под бюрото предварително била скрита свещ и някой от тежките, ама много тежките томове на „Голямата енциклопедия“. Докъм пет часа съществуваш по царски, като общуваш с личности, равни по разум на теб — пред един благоговейно преклониш глава, с друг можеш и да поспориш. След това — обратно в леглото. Как може хората да пропиляват в сън една трета от живота си, който бездруго е кратък! Защо толкова много? За отдих на тялото и освежаване на ума три часа са предостатъчни.

Митя и до ден-днешен понякога се колебаеше дали не е сбъркал онзи есенен ден, когато отвори уста. Мимолетният порив, повикът на чувствителното сърце сложили край на тихите радости от безмълвното единение. Но било твърде тъжно да гледа как страда от ипохондрия татко му, който тъкмо се върнал от Петербург, където ходил, обнадежден от смъртта на Киклоп, но се върнал покрусен. Ден подир ден, от рано сутрин, та чак до вечер Алексей Воинович плачел горчиво, простирал ръце към небето и проклинал жестоката съдба, обрекла го на жалко съществуване в Подмосковието с две хиляди и осемстотин рубли годишен доход като безутешен родител на две жалки създания — един безпътен нехранимайко и едно безсловесно идиотче.

Вкъщи било тихо. Мамичка се терзаела от болки в главата, батко се скрил на тавана, за да не го напердашат, прислужниците също се спотаили. И тогава Митя взел великодушното решение: нека за татко има поне някакво облекчение. Нека се успокои относно малката си рожба, дето не е никакво идиотче и ако поиска, може да произнася думите даже много добре.

Отначало, за да посвикне, опитал да си говори на глас сам. Преди, разбира се, също понякога бил разговарял в монологичен регистър, но беззвучно, само с устни, а сега открил, че гласът му изобщо не може да настигне мисълта. (После му остана навикът да говори бързо, така че не всеки можеше да го разбере, особено ако Митя подхванеше някоя интересна тема.) Тук би трябвало да се съобрази и с вулкана от таткови чувства. Изречената фраза трябвало да е кратка и да свърши, преди Алексей Воинович да започне бурно да възкликва и така да развали целия ефект. Най-лесно щяло да бъде, ако влезе и поздрави, но не на руски (за тригодишно хлапе това е нищо), а на чужд език. Хем кратко, хем впечатляващо.

Той влязъл в трапезарията, където до прозореца, обронил ненавитите си и дори несресани къдрици върху перваза, ридаел татко му. И стараейки се да произнася френското звукосъчетание досущ като мосю Дьо Шомон, казал: „Bon matin, papa.“16

Татко му се обърнал. Дали не чул добре или може би му се сторило? Намръщил се мъченически и изстенал: „Върви си, върви си, чедо глупаво!“ И му посочил с ръка вратата, след което се разридал още повече — толкова се натъжил, като го видял.

Тогава Митя му цитирал за разумното и неразумното от „Pensees“ на Паскал (тъкмо предната вечер бил прочел книгата и дума по дума запомнил много от максимите — толкова били хубави): „Deux exces: exclure la raison, n’admettre que la raison.“17 Станало още по-ефектно, отколкото искал. Митя обаче подценил чувствителността на татко си — след като изслушал максимата, Алексей Воинович подбелил очи и припаднал. А когато се съвзел и видял над себе си сконфузеното лице на малкия си син, който мърморел на руски, на френски и на немски утешителни думи, вдигнал ръце и благодарил на Провидението за проводеното чудо.

После татко му дълго ахкал и се дивил, като разбрал, че малкият може да чете и на латински и е доста сведущ в разните науки. Но родителят най се смаял от паметливостта на Митя и от кадърността му в аритметичните изчисления. Е, да запомни човек нещо интересно, не е кой знае какво, па било и цели страници — той лесно го обяснил на татко си, но виж, за цветните цифри се затруднил да му го разтълкува, защото и сам не разбирал особено как се извършвала аритмометричната механика в главата му.

А нещата стояли така: единицата била бяла, двойката — малинова, тройката — синя, четворката жълта, петицата кафява, шестицата сива, седмицата алена, осмицата зелена, деветката лилава, нулата черна. Който не го вижда, няма смисъл да му се обяснява, че когато вземеш да речем числото 387, то прилича на трицветен бонбон — синьо-зелено-ален. Умножаваш го с числото 129, бяло-малиново-лилаво, всички цифри на мига се преплитат в дебела пъстроцветна плитка, цветовете им се преливат един в друг и нататък е лесно: само казваш по ред образувалите се части от спектъра и излиза търсеното 49923. Същото е и с делението.

Татко му послушал, послушал неясните обяснения и изведнъж подобно на Архимед от Сиракуза извикал: „Еврика!“ Грабнал Митенка на ръце и се втурнал към стаята на мама. Там паднал на колене и започнал да я целува по корема направо през роклята. „Какво правите, Алексис?“ — уплашено извикала тя.

— Целувам благословената ви утроба, родила този Херакъл на познанието, и заедно с това прокарала за нас път към Едема! Погледнете, скъпа Аглая Дмитриевна, този плод на чреслата ни!

Точно тогава се родил Проектът.

Когато татко му бил малък, много се говорело за малкия музикант Моцарт, когото баща му развеждал из Европа, представял на монарсите и за това получавал големи награди и почести. С какво Дмитрий Карпов е по-долу от немския натурвундер18? Не разбира от музика? Че кой у нас, в Русия, се нуждае от тази глупава занимавка? Нейно величество, макар и да слуша разни опери и симфонии, то е повече за назидателност и за да създава у придворните изящен вкус, а тя самата понякога заспивала направо в ложата. Няма нужда от никаква музика! В столицата всички говорят само за новото увлечение на нейно величество, за шахматната забава. Мнозина се впуснали да изучават тая умствена игра. Татко също си купил дъска с фигури и научил правилата на главоблъсканицата — току-виж му потрябвали. Уви, не се наложило. И без Алексей Карпов царицата имала с кого да се сражава на шах.

Ами ако представи на нейно величество небивал партньор — едно малко момченце, същинско дребосъче? Тогава ще бъде доста по-интересно от Моцарт!

Пребледнял от страх да не остане разочарован, звенигородският помешчик изложил пред своя невероятен наследник правилата на благородната игра, и естествено, станало чудо, по-точно никакво чудо не станало, защото шахматните сложнотии се сторили на свикналия с цветните изчисления Митя същинска играчка. Още в първата партия тригодишният хлапак спечелил срещу баща си решителна Виктория, а скоро започнал да надиграва всички наред, като си жертвал предварително дамата и някой от топовете.

От този миг в живота на семейство Карпови и най-вече на неговия най-малък член всичко се променило. За Херкулеса на знанието били наети половин дузина учители, които да преподават всички известни на човешкия род науки, и успехите на младия Митридат (сега вече наричали бившия Митюша така) надхвърляли и най-смелите надежди на щастливия родител. Веднъж месечно той специално ходел до Москва да купува нови книги — каквито Митя пожелаел. На селяните в Утешителное, а също в далечното село Карповка наложили поради това отделен данък, книжен: по пет копейки годишно от човек, или по две кокошки, или по три фунта мед, или по чувал сушени гъби — както реши управителят.

Митя станал най-важният човек вкъщи. Ако бил в класната стая, всички говорели шепнешком; ако четял, пак всички ходели боси на пръсти. И понеже новият Митридат непрекъснато или учел, или четял, в дома на господарите станало тихо и шепотно като на погребение.

Бавачката вече не можела да проявява тиранията си над малкия. Ако не му се спяло, не го карала, ако не му се ядяло каша, не го хранела насила. Много страдала заради това, било й мъчно. Веднъж, когато Митя пред всички домашни блестящо си взел изпита по немски, нареждайки на тоя език доста по-бързо от учителя си, тя продумала тъжно: „Ах, колко бърза да живее. Сигур няма да изкара много, милото.“ Таткото я чул и наредил на тая глупачка да й теглят бой с камшик, та да не грачи.

Естествено, в новия живот на Митя не всичко било рози, имало и тръни. Например батко му много му досаждал — завиждал му, че „дребния“ сега го обличат като големите — с панталон и чорапи, със сюртучета и камзоли. Ту ще го ощипе крадешком, ту ще му издърпа ушите, ту ще му пъхне някое жабче в обувката. Този мъчител използвал, че Митя изповядвал стоическата философия и презирал доносничеството. Какво да се занимава с такъв ограничен човек? Ембрион, и това си е.

Подир година Митридат бил готов. Човек в карета да го качи и право при императрицата или дори в Academie des sciences19 да го откара, пак нямало да се посрами. Нещата опирали само до една дреболия — подходящия предлог. Как да представи детето чудо на нейно величество, пък и сам да се прояви? (По разбираеми причини не се предвиждало майчето да дойде в двореца).

Чакали за предлог още две години, докато благодетелят Лев Александрович не пристигнал в Москва. Междувременно Митя изчел цялата „Голяма енциклопедия“ и се захванал с интегрални изчисления, което според татко му било вече прекалено. Алексей Воинович трудно понасял чакането, като баща на мома хубавица, за която все не може да се намери достоен кандидат, а тя през това време презрява и нещата се протакат. Едно е шахматистът да е четиригодишен, а съвсем друго — да е седемгодишен.

Виж, Митя не се притеснявал. Можел да продължава да си живее така — с книгите и уроците. Само дето му било жал за татко му.

Колко усилия и надежди бяха жертвани, колко прегради преодолени, а тя дори не поглежда! Заради жалкия вид на татко, заради непоносимо тесния камзол, заради главата, сърбяща под намазаната с мас коса (а да я почеше с нокти и дума да не става, за това е най-строго предупреден) Митя се ядоса на дебелата баба и свъси вежди. Ако очите му можеха да излъчват топлина, както слънцето провожда лъчите си, щеше да подпали тая неблагодарница, да изгори бухналата й напудрена фризура!

Топлина — не топлина, но явно погледът му излъчи някаква субстанция, защото императрицата, още ненасмяла се на препирнята между гърка и англичанина, изведнъж обърна глава и за трети път погледна малкия човек с лазурното конногвардейско мундирче. Тогава вече Митя й го върна тъпкано, за всичко наведнъж: направи обидена физиономия и й се изплези. А така, да види тя!

Очите на Семирамида се разшириха от изумление, в двореца май никой не й се беше плезил.

— Та на колко години е вашата рожба, казвате? — попита тя татко.

— На шест, ваше императорско величество! — скочи окрилен Алексей Воинович. — Взел съм книгата за регистрации, можете да се уверите!

Розовият пръст повика Митя.

— Я ми кажи…

Понечи да си спомни името му, но не можа. Татко продума сладко-сладко: „Митридат“.

— Кажи ми, Митридат…

Не можа веднага да измисли какво да го попита. От нежната усмивка личеше, че иска да му зададе някой по-лесен въпрос.

— Коя година сме сега?

— Според кое летоброене? — бързо попита Митя и се приближи към бабата (тя миришеше на лавандула, пудра и на още нещо, може би на мускус). И без да дочака отговора, занарежда: — От сътворението на света според гръцките хронографи годината е 7303-та, според римските хронографи — 5744-та, от Ноевия потоп според гръцките хронографи — 5061-ва, според римските — 4088-а, от Рождество Христово — 1795-та, от егира, сиреч бягството Мохамедово — 1173-та, от възникването на Москва — 648-а, от изобретяването на барута — 453-та, от откриването на Америка — 303-та, а от възцаряването на императрица Екатерина Втора — 33-та.

Царицата направо плесна с ръце и всички наоколо изведнъж зашушукаха и зацъкаха с език. Нататък вече всичко тръгна по вода.

Митя поумножава малко тризначни числа (Фаворитът самолично ги сметна върху салфетката — съвпадаше); после извлече корен квадратен от 79566 (само Внука успя да провери и то от третия път, все нещо объркваше); назова всички руски наместничества, а за които го попитаха по-специално — заедно с околийските им градове. После спечели една шахматна партия срещу оберщалмайстера Кукушкин (и четири хода бяха достатъчни), една срещу черния старец, който се казвал таен съветник Маслов, началник на Секретната експедиция (той игра много добре, но къде ти ще се мери с Митридат?), и накрая се сражава със самата императрица. Тук малко се поувлече, забрави, че татко го бе учил да я остави тя да го победи, и разгроми бялото войнство на пух и прах. Екатерина обаче не се обиди, дори целуна Митя по двете бузи. Нарече го „миличко“ и „умно детенце“.

Освен това издекламира „Фелица“ от Державин, глупави стихове, но приятно звучни, и в края на триумфалното си представяне с нисък поклон изрече:

— Лаская се от надеждата, че с тези скромни хитрости успях да разсея нейно величество от бремето на държавните грижи. Ще приема за най-висше щастие, ако ваше императорско величество и ваши императорски височества, също както и ваша светлост (това — към Фаворита, татко нареди в никакъв случай да не забрави за него) като награда за доброто ми намерение отвърнат на моя поклон с прощални ръкопляскания.