Извънкласно четене

Глава седмаГолемите надежди

Това е просто буря — каза си Николас и разтърка очи. Просто дъжд, примесен със сняг, просто северен вятър и край на продължителната топла есен.

Сънуваното откровение за кристалния ковчег наяве му се видя пълна идиотщина, но утрото наистина се прояви като по-мъдро от нощната паника. На Николас му хрумна една простичка и продуктивна мисъл, от която страхът и объркването — не, не че изчезнаха, но поне се локализираха.

Нали си специалист по съветите, рече си Фандорин. Представи си, че те е посетил човек с ей такъв сложен проблем. Какво ще го посъветваш?

Мозъкът му тозчас отхвърли баласта на емоциите и заработи бързо и делово.

Първо: няма да разчитаме на милицията, която не може да защити осъден на смърт данъкоплатец. Нафуканото ченге с подозрително скъп джиесем не поражда доверие. Спасяването на давещите си е дело на самите давещи се. Това е основополагащият принцип на живота в Русия, който би трябвало да влезе в конституцията, за да не храни населението излишни илюзии.

Второ: нишката, за която толкова искаше да се хване капитан Волков, май все пак съществуваше.

Откъде мнимият Кузнецов е взел адреса на фирмата? В обявата беше поместен само телефонът за връзка — не на „Страната на съветите“, а на главния редактор на вестник „Ерос“. Алтън обеща лично да реже всички безперспективни и само някои от „ероснаците“ успяваха с хитрост или случайно да пробият този кордон, но повечето смахнати и извратени все пак се филтрираха още в редакцията. Кузнецов обаче беше пробил. Как ли?

Николас набра мобилния номер на жена си.

— Аз съм — чу познатия въздрезгав гласец.

Колко пъти Фандорин беше казвал на жена си, че разговаря по телефона по напълно недопустим начин! На какво прилича това наистина: вместо „ало“ или поне „слушам“ — грубото „аз съм“, а в отговор на любезното „добър ден“ — недодялано орязаното „добър“?

— Е, как си там? Как е времето в Питер? — издалеч подхвана Николас. — Тук при нас от сутринта е буря.

Алтън имаше нюх на шпаньол, затова най-важният въпрос трябваше да й се задава уж между другото, без да се набляга на него.

— Казвай, Фандорин — прекъсна го жена му. — На заседание съм. Нещо с децата ли?

— Не.

— С тебе ли?

Той трепна. Май го беше усетила.

— Не, не, всичко е много добре — побърза да я увери Николас.

— Тогава какво?

О, безчувствена внучке на хан Мамай, противничке на празните нежности и милото гукане! Ника нито веднъж не беше я чувал да му казва „обичам те“, макар да нямаше никакво съмнение, че го обича. Незнайно защо. Ако престанеше да го обича, нямаше да я види повече, тя щеше да го напусне, без да се обърне.

— Хайде де, изплюй камъчето — подкани го Алтън.

От страх, че може просто да му затвори, тъй като имаше този навик, Николас занарежда бързо:

— Виж, ти вчера ми изпрати един супер клиент. Някой си Кузнецов, помниш ли го? Исках да ти благодаря за него.

— Какво ти става, Фандорин, да не падаш от небето? — отряза го Алтън. — Само с твоите перковци ще се занимавам. Цеца ги филтрира.

Тя наричаше Цеца своята референтка Цецилия Абрамовна. Значи, не е трябвало да се обажда в Питер. Можеше да се сети, че Алтън няма да отговаря на позвъняванията на всеки срещнат сама, щеше да е прекалено самоотвержено.

Мъжете не могат да се променят толкова често и толкова радикално, както жените, помисли си Фандорин и погледна писукащия джиесем. През шестте години, откакто се познаваха, Алтън беше сменяла кожата си и се бе преобразявала напълно поне четири пъти. В началото на любовните им отношения се бе превърнала от малко злобно таралежче в страстна и нежна хурия (ех, че време беше, но няма връщане назад). После, след като роди (близнаци разбира се, тя никога не признаваше половинчатите работи и компромисите), понапълня и се наля, така че човек трудно можеше да разпознае в нея предишната тънка и подвижна Алтън, превърна се в силна, красива и плодовита самка. Казваше, че най-важната функция на жената е да ражда и да отглежда деца, че на света няма нищо по-важно от това. Напусна предишния си вестник — безвъзвратно, без изобщо да съжалява. Когато съдружникът на Ника, който тогава още не беше полудял по божествените работи, реши да създава масмедиен концерн (по онова време руските олигарси имаха такова хоби) и предложи на жената на Фандорин да оглави еротичния седмичник, Ника беше сигурен, че Алтън ще откаже с възмущение. Но тя ненадейно се съгласи и той се уплаши, че няма да може да се справи с тази тежка и непривлекателна работа.

Справи се, и то много добре. Хем спаси и семейството от бедност, хем направи инвеститора богат. „Ерос“ се оказа единствената жизнеспособна брънка от набързо узряла и също толкова набързо разпаднала се масмедийна империя. Но Алтън отново се промени и отново — до неузнаваемост. А когато у жена му настъпваше поредната метаморфоза, в нея се променяше всичко: външността, същината, начинът на говорене и обличане, навиците — при това абсолютно непосредствено и естествено.

Е, щом е Цеца — Цеца.

Ще си изпие кафето, ще откара децата в детската градина и после — в редакцията.

През периода на своя разцвет заспалият холдинг на Никиния благодетел включваше дециметровия канал „Супер-ТВ“, обществено-политическия „Консервативен вестник“ (разгърнат на базата на районната многотиражка „Млад зюзинец“41), лустросаното списание „Търтей“ (някога ежемесечник „Трудоден“) и седмичника за свободното време „Ерос“. Последният наследи помещението и голяма част от щата на отрасловия вестник „Социалистическо атомно машиностроене“, купен за стотинки в пакет с „Трудоден“ и „Зюзинец“. По онова време съучредителят на „Страната на съветите“, който беше по съвместителство и притежател на куп други фирми и предприятия с най-непредсказуем профил, се запали от идеята да формира общественото мнение и беше готов да похарчи няколко десетки милиона от необходимия масмедиен инструментариум. Но след време той изгуби обществено-политическите си амбиции, пък и епохата на неконтролируемите експерименти с общественото мнение взе да отминава, така че компонентите на холдинга бяха оставени да се оправят сами — ако можеш, плувай, като не можеш — потъвай.

Както вече казахме, само „Ерос“ остана да плува. Може би причина за виталността на лекомисленото издание беше, че ерос и виталност са близки роднини, нещо повече, изобщо са немислими един без друг, но най-вероятно вестникът бе спасен благодарение на неизчерпаемата енергия и вълчата хватка на главния редактор Мамаева. Тъкмо тя измисли името и концепцията: в смисъл, че съществува една страна Еросия, населена с особени хора, наречени ероснаци, които се отличават от руснаците по това, че са по-освободени, нямат комплекси и обичат живота. Алтън беше искрено убедена, че като издава неприличния си вестник, не само печели пари, ами върши и добро дело — развива у сънародниците си търпимост и творческо начало. Вестникът беше цветен, на шестнайсет страници — десет с текст и шест с реклама. В редакцията наричаха последните с нежното „хранилки“, а всяка от съдържателните страници си имаше собствена тематична рубрика. Освен вече споменатата „Вълшебна пръчица“, посветена на мъжките интимности, имаше и неин женски антипод — „Аленото цвете“. В раздел „Читателски писма“ се трудеха двама безсрамни журналяги, отломки от фалиралия „Консервативен вестник“, които съчиняваха съкровени писма от читателите. Рубриката „Любовни мечтания“ публикуваше разпалващи фантазии на ероснаци (за разлика от съкровените писма — истински). Във вестника имаше и страници „Спецрепортаж“, „Да полудуваме“, „Какво да се прави?“ (в смисъл при сексуални проблеми), две фотогалерии — „Мистър Ероснак“ и „Мис Ероскиня“ и изключително популярния скандалодрум „Знаете ли, че?“, в който се публикуваха пикантни небивалици от живота на шоузвездите, с които седмичникът, засипван от искове за клевета, се съдеше непрекъснато (изходът на процеса, пък и самият компромат се уговаряше между страните предварително).

Николас се появи по никое време: целият творчески състав на редакцията се беше събрал на оперативка. Там беше и заместничката на отсъстващия главен редактор, която стенографираше хода на разискванията. Нямаше кой знае каква нужда от протоколиране, но старателната Цепилия Абрамовна специално се бе научила да стенографира, за да може по-добре да отговаря на длъжността си, и сега стенографираше всичко наред. Пък и в отсъствието на началничката нямаше какво да прави, а тя не беше свикнала да седи без работа.

Заместник главният редактор се усмихна приветливо на надникналия през вратата Николас и попита:

— Мен ли търсите?

— Не, ако може — Цецилия Абрамовна. Но нищо, ще изчакам отвън да свършите — смути се Фандорин и естествено веднага бе настанен на дългата маса. Оперативката, слава Богу, беше към края си.

Всички в редакцията познаваха Ника и започнаха да му се усмихват мило, само звездата и гордостта на „Ерос“, бляскавата Аманда Лав му хвърли презрителен поглед и се извърна. Самотна вълчица, тя не беше щатна служителка и сътрудничеше на редакцията само от любов към силните усещания, като готвеше специални репортажи, включващи каква ли не секс-езкотика. Аманда се беше прочула не само с вдъхновеното си перо, но и с невероятната си журналистическа жертвоготовност — ту ставаше мадам в някой мазохистки салон, ту поемаше по пътищата на страната с шофьори на тирове, ту влизаше в клуб на зоофилите. Фандорин знаеше, че презрителният поглед на фаталната жена е адресиран към него като към съпруг на главната редакторка, с която наскоро Аманда бе имала конфликт. Действайки на своя глава, героинята на екстремната журналистика бе подготвила сензационен материал за един рядък вид извращение — копрофилията, като за целта се беше внедрила в тайния кръжок и дори се бе изхитрила да направи там снимки със скрита камера, но от естетически съображения Алтън не допусна статията. Клетата Аманда, която в името на изкуството се бе подложила на най-тежки изпитания, вдигна страхотен скандал заради нечуваната цензура и „татарското иго“, заплаши, че ще се прехвърли към конкурентните издания „Сладък плод“ или „Будоар“, но не се прехвърли, разбира се — там класата не е същата и хонорарите са по-мършави.

Аманда обаче беше по-скоро изключение, в редакцията преобладаваха кротките и интелигентни хора на вече по-зряла възраст. Мнозина от тях Алтън бе наследила от „Социалистическо атомно машиностроене“ и те навлизаха в новата си специалност в процеса на работа. Например водещият на забавната рубрика „Да полудуваме“ Сексуалий Лоханкин42 (псевдоним, естествено) преди се беше занимавал с рационализатори и новатори в производството, а старата мома Ляля Друян се бе преквалифицирала от завеждаща „Детския кът“ в експерт по извънвагиналните техники. Сега се обсъждаше точно нейният материал.

— Игор Иванович — с плачлив глас каза Ляля, като се обърна към заместник главния редактор. — Не мога да се оправя с този анален секс. Опитвах как ли не — не влиза и не влиза.

Николас се изчерви и погледна изпод вежди съседите си, но свикнали с производствената терминология, те седяха с отегчени лица, а Игор Иванович каза добродушно:

— Като не влиза в този брой, ще го турим в следващия. Там е по-широчко.

Цецилия Абрамовна неправилно разбра притеснението на Фандорин и за да го успокои, му показа часовника си в смисъл: „Ей сега свършваме.“

Тя беше добре поддържана дама на пенсионна възраст или както сама казваше — „в период на полуразпад“. След завършване на филологическия факултет цял живот бе работила в „Атомно машиностроене“ като коректор и бе свикнала да се отнася към вестникарския текст като към порой от неясни думи — стига само да са правилно написани. Преди се бе сблъсквала с едни сложни термини, сега — с други, това е. Но вече недовиждаше и Алтън, зад чийто суров облик се криеше милозливо сърце, взе Цеца за свой референт. Може и да не опираше до милозливост, а до безпогрешен началнически усет, защото като асистентка Цецилия Абрамовна беше направо златна. Тъй като бе самотна жена, тя не бързаше да се прибира от работа, отличаваше се с безупречна изпълнителност и отговаряше на телефонните обаждания като истинска лейди — това придаваше на „Ерос“ имидж и шик. Цеца беше направо влюбена в началничката си и Алтън й отвръщаше с взаимност. Референтката възприемаше проблемите на Фандориновото семейство като свои лични, от което човек можеше да си направи извода, че Алтън прекалено много откровеничи с нея и дано да е само относно децата. Между другото Цеца беше много доброжелателно настроена към Николас и го наричаше „Никочка“.

— Ами да, Никочка — каза тя, когато след оперативката пиеха чай в приемната. — Вчера от „Страната на съветите“ се интересуваха осем души. Ей сега, всичко съм стенографирала — тя си сложи очилата и извади бележника с йероглифите си. — Е, единият явно беше луд, лаеше по телефона, казваше, че бил човекът куче. После се обади една дама. Много посредствена личност. Просто беше отегчена и искаше да си поприказва с някого, иначе е пенсионерка, така че нямаше да плати добре. Алтън Фархатовна ми е наредила да отказвам на такива. Така че посъветвах мъжа, който не назова името си, да потърси някой лекар сексолог. Имал житейска драма. Седемдесет и две годишен, заслужил деятел на културата, оженил се за двайсет и пет годишно момиче, но вече не бил с младежко здраве. Та му казах…

— Цецилия Абрамовна — меко я прекъсна Фандорин. — Моля ви, кажете ми само за тези, на които сте дали нашия адрес. Колко човека бяха?

— Двама. Един младеж, който се терзаеше от въпроса в евро ли да си открие сметка или да я остави в долари. Дадох му вашия адрес и телефон. Той обади ли се?

— Не. Но едва ли щях да му помогна, защото не съм специалист по валутните пазари. А вторият?

— Един много приличен мъж, на години. Каза, че имал труден, направо нерешим проблем, че можел да му помогне само някой магьосник, вълшебник. Казвам му, че Николай Александрович е точно магьосник и вълшебник, че взима скъпо, но си струва парите — Цеца гордо погледна Николас в очакване да я похвали за комерсиалната съобразителност. — Освен това му казах, че работите само с много платежоспособни и сериозни хора и не се занимавате с дребни въпроси. Че бизнесът ви процъфтява, че сте затрупан с работа и че сте един от основните ни рекламодатели. Нали правилно съм постъпила?

Фандорин потръпна.

— Дадохте ли му адреса на фирмата?

— Дадох му го, разбира се, не се притеснявайте. Той каза, че ако му се помогне, няма да жали пари. Интелигентен човек беше, сериозен. Представи се както подобава.

— Кузнецов, нали? Николай Иванович? — без капка надежда попита Николас, който все пак си спомни името и презимето на „парашутиста“.

Цецилия Абрамовна се засмя, сякаш Ника се беше пошегувал остроумно.

— Не, не чак толкова романтично.

— Че какво романтично има в името „Николай Иванович Кузнецов“? — учуди се Ника.

— Вашето поколение изобщо не помни героите от войната — с укор поклати побелялата си глава Цеца. — Ами да, Николай Кузнецов, който убивал фашистките генерали. Помните ли „Подвигът на разузнавача“? Имаше и още един хубав филм с Гунар Цилински — „Силните духом“. Гледали ли сте го?

Не, Николас не беше гледал тези филми, но усети неприятен студ в гърдите. Ах, колко не е бил прав сър Александър, като не е позволявал на сина си да се запознава с творбите на съветската масова култура. Имаше чувството, че точно от там, от вчерашния ден на Русия, неясен и тайнствен, със съскане изпълзява зловеща змия, която се кани да го клъвне с отровните си зъби.

— Ето — каза Цецилия Абрамовна. — Записала съм си. Десет часа и четиридесет и пет минути. Иля Лазаревич Шапиро.

Николас се сепна. Шапиро е разпространена фамилия, но все пак не е Кузнецов! Ала тутакси помръкна. Не е бил никакъв Шапиро. Просто е чул напевните интонации в гласа на Цецилия Абрамовна и е решил да се нарече с еврейско име — за да я предразположи.

— Но защо сте толкова тъжен? И той ли не дойде? Не се притеснявайте, непременно ще дойде. Беше сериозен човек и имаше сериозен проблем, по гласа му личеше.

Николас благодари и бавно тръгна да излиза. Уви, нищо не стана.

Телефонът иззвъня.

— Редакцията на вестник „Ерос“. Добър ден, слушам ви — каза Цеца с невероятно респектиращия си глас.

Фандорин се обърна, за да й кимне на сбогуване, и изведнъж видя, че по малкия дисплей на телефонния апарат една след друга се изписват дребните цифри на седемцифрен номер.

Николас не чуваше за какво си говори референтката с обадилия се, защото кръвта започна шумно да пулсира в ушите му.

И когато с думите „всичко хубаво“ Цеца затвори слушалката, той посочи апарата и попита:

— Добре ли работи?

— Превъзходно, понякога изписва дори извънградски номера. Да ви кажа, Никочка, взеха да се обаждат разни хулигани. Ало, казват, искам да пусна една обява във вестника. И започват да говорят само гнусотии, дори да псуват. Пуснах молба до административно-стопанския отдел да ми поставят апарат с дисплей и веднага засякох тия пакостници. Оказаха се някакви пикливи осмокласници.

— А можете ли да надникнете в номерата от вчера?

— Искате да се обадите на Иля Лазаревич ли? Няма смисъл, мисля, че ще е малко несолидно. Но сега ще погледна, един момент.

Тя взе да натиска разни копчета.

— Ето. Десет и четиридесет и пет. Виждате ли оттам?

И обърна апарата, за да може Ника да си препише номера. Първите цифри бяха 235, което май беше в района на Ленински проспект.

— В компютъра си трябва да имате база данни за абонатите на Московската телефонна мрежа — с пресекващ от вълнение глас каза Фандорин. — Нека да видим какъв е този номер.

— Хайде.

Цецилия Абрамовна се беше научила да работи с компютъра по същото време, когато бе учила и стенография, и се зарадва на възможността да демонстрира познанията си. Бързо отвори програмата, набра търсения номер и след няколко секунди на монитора излезе резултатът: „Шибякин, Иван Илич. Улица «Академик Лисенко», бл. 5, ап. 36.“

— А така — посърна Цеца. — Нищо общо. — Сигурно определителят е сбъркал някоя от цифрите, случва му се.

— Вероятно. Но все пак ще си го препиша.

Определителят може наистина да беше сбъркал. Ами ако не беше? Ами ако това бе нишката на кълбото и то почнеше да се размотава?

На излизане от редакцията Фандорин трескаво премисляше дали да каже на капитан Волков за откритието си, или не.

Реши, че е рано. Нека първо се отбие на адреса и да се опита да разбере какъв е този апартамент и какъв е този Шибякин. Как изглежда? Може дребният мъж на средна възраст с провиснал костюм, с пооплешивяло чело и сини изпъкнали очи да е живял там? Или там да са виждали описания по-горе субект и да могат да го опознаят? Милицията, естествено, също е способна да изпълни тази проста задача, но тя едва ли ще прояви толкова старание и бързина, както един осъден на смърт.

Дори адресът да не даде нищо, отрицателният резултат също е резултат. Да допуснем, че определителят е сбъркал някоя от цифрите. Тогава нека колегите на капитан Волков не само проверят връзките на Иван Илич Шибякин, но и се поинтересуват от всички абонати, чиито номера приличат на посочения. Е, пипкава работа, но не чак толкова сложна. Ако наистина искат да хванат тия „Неуловими“ — не заради Николас Фандорин, естествено, а заради своите „резонансни“ генерални директори и председатели на управителни съвети, нека се потрудят. Ако обаче стане ясно, че покойният посетител е живял в апартамент 36…

Николас усети как го обзема чувството, познато на всеки изследовател на историята и създател на компютърни игри — ловната страст, един от най-силните стимулатори, известни на просветеното човечество.

И се сепна: я по-полека, не бързай толкова.

Улица „Академик Лисенко“ се намираше на мястото на някогашната Живодьорная слобода, превърната през шейсетте години на миналия век в квартал на луксозното съветско строителство.

Фандорин слезе от колата си пред блок 5, огледа се и изтръпна от студения вятър, който бе издухал последните остатъци на благоприличие от дърветата и сега те бяха чисто голи като покойници в морга. От съвсем неуместната (или може би напротив, много уместната) случайна метафора устремът му поугасна. Това не е игра, рече си той. Ако загубиш, рестарт няма да има.

Блокът беше от онези, които по социалистическо време се смятаха за престижни — четиринайсететажен, със светли фасадни тухли и голям навес над входа. Но сега до него бе израснало новоруско замъче с кулички и обли балюстрадки, досущ като сметанова торта, и бившият номенклатурен чертог веднага бе засенчен, превърнат в беден роднина, дори не толкова в роднина, колкото в гладен Гаврош, който наднича през витрината на сладкарница.

Добре де, каза Ника на псевдоампирния новобогаташ. Някой ден и ти ще се олющиш и ще посърнеш, защото новият елит се пресели в предградията, където въздухът е чист и човек може да се изолира от непреуспелите си съграждани с дувар.

Входът на блок №5 беше заключен. С надеждата, че някоя склеротична бабичка си е записала в някое ъгълче кода, Фандорин клекна и заоглежда издрасканата врата. В този вид го завари приближилата се към входа дама с две торби.

— Кого търсите? — попита тя, но не войнствено, а по-скоро с любопитство — все пак Николас изглеждаше прилично, не като крадец.

— Трийсет и шести апартамент — каза той. — Но не мога да вляза.

Матроната не бързаше да отключи.

— Шибякин?

— Да, Иван Илич — небрежно кимна той.

Отговорът му беше правилен. Е, не прозвуча триумфален писък като в игрите, когато минаваш на следващото ниво, но сезамът се отвори.

— Той защо не ви е казал кода? — поклати глава аборигенката, докато окачаше една от чантите си на куката и набираше кода. — Откакто жена му почина, никак не е добре. Измършавя, ходи като клошар, гледа налудничаво. Благодаря, ще се оправя сама. (Това беше в отговор на жеста, предлагащ помощ за чантите.) Аз живея под него. Наскоро ме наводни и като отивам у тях, направо ужас. Прах, боклуци, пълно с хлебарки. Добре, че горката Любочка не може да го види. Тя така добре поддържаше дома си, беше такава домакиня. Приятел ли сте му?

Като чу за починалата жена, Николас преглътна. Нима беше улучил? Не, това щеше да е прекалено лесно!

— Да, с Иван Илич работехме заедно — промърмори той.

— В „Правда“ ли? И вие ли сте журналист?

— Нещо такова.

Шибякин работил в комунистическия вестник „Правда“? Всичко съвпадаше! Докато се качваха с асансьора, съседката не млъкна нито за миг, но не съобщи повече нищо ценно, само оплаквания. Едно време във входа имало и фикуси, и стенвестник, и портиери, а сега било пълно безобразие. Почтените хора ходели да пазаруват с торби, доизносвали ондатровите си шапки отпреди десет години, а половината апартаменти били изкупени от разни кавказки мутри, които напълнили двора с вносни коли.

— Хайде, дворът както и да е — довърши плача си социалистическата Ярославна, слизайки на осмия етаж. — Какво направиха с държавата! Да вземем например вашия вестник. Такъв ли беше някога?

— Не ми се говори — лицемерно въздъхна Фандорин. С всеки изминал миг сърцето му тупаше все по-учестено.

На деветия етаж той дълго стоя пред кафявата врата със залепени месингови цифри 3 и 6. Някога сигурно са изглеждали импозантно, но металът бе потъмнял и се бе покрил с петна.

— Това беше Найк Борзов, който се закле на нашите радиослушателки във вечна любов — чуваше се през вратата висок момичешки глас. — А сега реклама…

В съпровода на задушевен дует, който пееше за „стоматологична мрежа Мастър Дент“, Николас няколко пъти натисна копчето на звънеца.

Както и можеше да се очаква, никой не реагира, само дето радиото мина на прогнозата за времето. Дъжд, северен вятър, застудяване през нощта.

Е, общо взето, това е. Половината работа на шестнайсети отдел е свършена. Сега оставаше да извика Волков, който да дойде със следователи, поемни лица или както там го правят.

Николас натисна дръжката по-скоро автоматично, защото се беше замислил.

Нещо във вратата щракна и тя се отвори навътре, както е в къщите, строени по съветско време. Ника някъде беше чел, че навремето имало специална инструкция на НКВД: входните врати да се правят така, че да се отварят само навътре, за да може по-лесно да се разбиват, ако някой трябва да бъде арестуван.

Фандорин изпита ясното усещане за „дежа вю“, сякаш беше виждал всичко това преди, как с тихо скърцане вратата се отваря, сякаш го приканва да влезе в празния апартамент. Всъщност „дежа вю“ си беше. Толкова пъти бе виждал тази сцена на кино — как човек бутва някоя уж заключената врата, а тя изведнъж се открехва и пантите й изскърцват зловещо. Същевременно го обзе необяснимото усещане, че няма нищо чудно и вратата наистина е трябвало да се отвори. Чудно му се видя друго — че от пролуката към полутъмната стълбищна площадка падна лъч електрическа светлина. Посред бял ден?

Стиснал студената дръжка, Николас направо замръзна. Нямаше куража да влезе, само се опита да надникне през открехнатата врата. Според законите на Холивуд вътре трябваше да е проснат трупът на собственика, но труп нямаше — сигурен беше. Тоест, имаше, но не в 36-и апартамент, а в моргата на милицията.

Заиграването си е заиграване, но законът не бива да се нарушава. Фандорин побутна вратата още съвсем малко. Антре като антре, само дето по пода бяха разхвърляни обувки. Както и да е, ще трябва да се обади на Волков.

В този момент щракна съседната ключалка, затова Николас панически се шмугна в осиротялото жилище и бързо затвори след себе си. Върви обяснявай кой си и защо стоиш пред открехнатата врата на чужд апартамент.

Първата му работа (още преди да се огледа, само като забеляза къде е ключът) беше да загаси лампата. Той долепи ухо до кожената тапицерия на вратата.

Отвън се чуха бавни стъпки. Спряха — съвсем наблизо, на около метър. Входният звънец зазвъня оглушително и едва сега Фандорин разбра каква чудовищна, може би дори непоправима глупост е направил.

— Иван Илич! — обади се ядосан старчески глас. — Хайде отворете де! Нали чух, че се тресна вратата. Иван Илич!

Отново звън — първо продължителен, после серия от кратки.

— Ама че работа! Радиото ви гърмя цяла нощ! Някакви дивашки неандерталски песни! Всичко разбирам, съчувствам ви и така нататък, но бива ли такова нещо! Иван Илич! — а сетне по-тихо, с раздразнение: — Съвсем се е побъркал. Направо е за психиатрията…

Отново стъпки, но отдалечаващи се. Бучене на пристигащ асансьор.

Слава Богу, отиде си. Уф!

Трябваше колкото може по-скоро да се махне. Просто да излезе, да затвори вратата и да се обади на Волков. Няма защо да му казва, че поради собствената си глупост е влизал в апартамента. Само щеше да си навлече излишни подозрения.

Стоп. Ами пръстовите отпечатъци по дръжката отвътре? Беше ли я пипал, когато се тресна вратата, или не? Не можеше да си спомни. Ако я е пипал, трябваше да я избърше с кърпата си. Ами ако изтриеше някакви важни следи? Май по-добре щеше да е да не пипа нищо.

Едва сега плувналият в пот от напрежение Николас се огледа и видя, че преди него в апартамента е пипал някой друг, и още как!

Шкафчето за обувки беше изтърбушено, дрехите от закачалката бяха разхвърляни по пода, горните секции бяха претършувани.

В стаите беше още по-страшно: всичко — надолу с главата, диванът, фотьойлите и столовете — разпрани, первазите — изкъртени, книгите — съборени, тук-там паркетът беше изваден, на места дори тапетите бяха съдрани. И сред цялата тази обляна в ярка електрическа светлина Хирошима ликуващо дърдореше звънливо гласче с характерно московско провлачване:

— Поздрав на цялото прогресивно човечество на вълните на „Откаченото радио“! Слушаме, кефим се, разпускаме!

Ника откри апарата под разпраната възглавница, понечи да намали звука, но отново се сети за отпечатъците и затова издърпа щепсела от контакта.

Веднага му олекна и главата му заработи.

Обискът е бил правен вчера вечерта или нощес — във всеки случай през тъмната част на денонощието, инак защо щеше да свети? Сам човек не би могъл толкова подробно да претърси доста големия апартамент — ето, дори в кухнята всички квадрати линолеум бяха извадени. Извод номер две: действала е група. Претърсващите не са се церемонили, знаели са, че домакинът няма да се прибере. Извод номер три: най-вероятно е те да са го убили.

Също те са избрали радиостанцията. Господин Шибякин едва ли би се „кефил“ на такава музика. Те са я пуснали да им е по-приятно, докато претърсват. Извод номер четири: били са млади, явно не от комунистическата генерация. Какво пя капитан Волков? „Червените дяволчета тъй са ги подредили“?

И още нещо. Бяха пуснали радиото максимално силно, без да се притесняват, че съседите могат да дойдат да се карат или да извикат милиция. На излизане не са загасили лампите и не са заключили вратата. Разбира се, не е имало кой знае какъв смисъл да прикриват следите си — домакинът е убит, трупът рано или късно щеше да бъде разпознат, но все пак тази тяхна наглост впечатляваше. Тия хора не се страхуват от нищо. Какво ли са търсили тук? Дали са го намерили, или не?

Разходи се из разхвърляните стаи. Вдигна снимка със счупено стъкло. На нея се виждаше вчерашният посетител, но загладен, охранен, с доволна усмивка на кръглата физиономия. До него стоеше жена със ситно накъдрена коса, двойна брадичка и масивни златни обеци. С две думи, типична двойка хомо советикус. Преди години в европейските навалици подобни хора си личаха отдалеч — по дрехите, по бдително алчния израз на лицето. Измряха като динозаврите. Потънаха в Лета. Уж какво толкова, много им здраве, но все пак бяха отломка от родната история, живи съдби.

Върху счупения телевизор имаше чиния със следи от елдена каша. Ника си представи самотния човек в занемарения апартамент, някога добре поддържан: как стои над печката и си готви скромната закуска, без да знае, че това е последното хранене в живота му.

От бюрото стърчаха извадените чекмеджета, подът наоколо беше целият затрупан със стари квитанции, комунални книжки и още някакви хартийки. Камара стари изрезки от „Правда“, до тях — канцеларска папка с връзки, в която сигурно са били съхранявани. Николас клекна и вестникарската хартия зашумоля в ръцете му. Нищо особено — статии и статийки с обичайното за съветската преса съдържание. От Хавана, от Ханой, Дамаск и други екзотични места. И навсякъде подписът „И. Шибякин, спец. кор“ или „И. Шибякин, соб. кор.“ Пак тук имаше копие от заповед отпреди десет години за уволнение поради съкращаване на щата.

Така, добре.

Пакет с надпис „Люба“. В него — снимки на същата жена на различни възрасти: с две плитки, с опашка, с пусната коса, с бретон, късо подстригана, с ондулирани къдрици. Брачно удостоверение. Смъртен акт — хм, значи Шибякин бил вдовец от година и половина. Извлечение от анамнезата и копие от медицинското заключение на няколко страници. Изследвания, диагнози, рецепти.

Фандорин въздъхна и почтително остави пакета върху бюрото. Колко е тъжно да виждаш откъслечни мигове от чужд живот — разбит, неосъществен. Изправи се. В ъгъла над телевизора забеляза поличка. Икона ли?

Приближи се. Точно така. Съвременна литография: строгият Лик Господен и надпис на старославянски: „Ето, вашият Бог иде с отмъщение, с отплата Божия. Исайя, 35:4.“

Само в първия миг се изненада от набожността на бившия кореспондент на „Правда“. После си напомни, че сегашните руски комунисти изобщо не приличат на някогашните болшевики: нито атеизъм, нито интернационализъм. Биха допаднали много на граф Уваров43 и оберпрокурор Победоносцев44.

Трогателно беше също, че лудетините, преобърнали апартамента, не бяха хвърлили иконата на пода. Е, бяха преровили полицата (от височината на двуметровия си ръст Фандорин виждаше следи по праха върху нея), но се бяха въздържали да кощунстват. Така си е, в Русия вече и бандитите до един са набожни — носят кръстове на шиите и даряват камбани на черквите. Досущ като в Сицилия.

Но време беше да се върне в рамките на законността.

Николас набра номера, написан върху визитката на оперативния, и още след първия сигнал в слушалката се чу гласът на капитана:

— Ехо.

Накратко, без да изпада в дедуктивни подробности, Фандорин обясни същината на въпроса. Просто каза, че е установил самоличността на убития и се намира в апартамента му, където някой вече е правил обиск. Къде по-многословни бяха извиненията му по повод незаконното нахлуване в жилището на гражданина Шибякин. Дори честно разказа как се уплашил от съседа, но Волков или не се заинтересува от тия подробности, или не им повярва. Във всеки случай нямаше никакви претенции.

— По дяволите подробностите, Николай Александрович. Още вчера ми стана ясно, че сте сериозен човек. Доста оперативно действате. Изобщо, свалям ви шапка. Издиктувайте ми адреса и телефона, идвам веднага.

В очакване на капитана Николас отначало застана до прозореца, после вдигна един обърнат стол и седна. Реши да не пипа нищо повече и да не се разхожда из стаите, бездруго беше проявил достатъчно своеволие.

Беше му жал за Шибякин, нищо, че е убиец. Жена му е починала и човекът е превъртял от мъка — такава любов неволно предизвиква уважение. Беше споменал за тежка, неизлечима болест. Каква ли?

Отново взе пакета с надпис „Люба“. В него също беше ровено, но не прекалено старателно, явно бяха попрелистили хартийките и ги бяха прибрали обратно. Любителите на „Откаченото радио“ не се бяха заинтересували от анамнезата и смъртта на мадам Шибякина, а след вчерашния разговор с вдовеца и разгледаните снимки същата тази Люба бе станала за Ника реален, почти познат човек.

Малката реклама на частна клиника „Хипократова клетва“ с маркираното изречение „За нас няма неизлечими болести!“, изрязаните от вестници и списания обяви на знахари и лечителки бяха безмълвна хроника на постепенното слизане в ада. И все пак какво я беше сполетяло?

Николас взе ситно изписаните листове, озаглавени „Посмъртна епикриза на Л. П. Шибякина, род. 1949 г.“ Пояснителното подзаглавие гласеше: „Изготвена по писмена молба на съпруга на покойната И. И. Шибякин в допълнение към анамнезата.“ Ама че почерк имат лекарите, специално ли ги учат на тоя вавилонски клинопис, та непосветените да не могат да го четат?

Доста от думите не успя да разшифрова, а половината от тия, които разчете, не разбра — бяха все специални термини. Заболяването на Л. П. Шибякина не беше нещо екзотично — левкоза. Непосредствена причина за смъртта, както гласеше написаното на трета страница, бе станала острата сърдечно-белодробна недостатъчност на фона на двустранна пневмония вследствие на крайно отслабване на организма. Но с това записките не свършваха. Със същия цвят химикалка непосредствено след финалното „леталният изход е настъпил в 4,30 ч. сутринта“ беше дописано: „Девет дни. Люба, къде си? Четиридесет дни. Люба, защо не те сънувам?“

Фандорин трепна и се приближи до прозореца, за да може върху записките да пада повече светлина.

Това беше друг почерк, макар също дребен и разкривен — ако човек не се взреше, можеше да си помисли, че е продължение на текста на медицинското заключение. Още една история на заболяването, сега вече на душевното.

Състрадателно въздишайки, Николас четеше скръбния поток на съзнанието. Явно вдовецът беше дописвал на интервали, през различни дни, но отначало не беше слагал дати, те се появиха чак накрая.

„Гадовете дебелеят, а теб те няма. Люба, яви ми се насън!!! Люба, не мога повече. Люба, аз съм луд, счупих телевизора, там един гад отново лъжеше. Люба, Люба, Люба, Люба, Люба, Люба, Люба, Люба (и така — четири реда). Днес се навършва една година. Цял ден ходя и гледам, видях те три пъти: в трамвая, после в една кола и в една витрина. Защо си отиде, защо се стопи? Яви ми се насън, много те моля! 9 юни (датата беше подчертана с две линии). Благодаря ти, Люба! Разбрах всичко, ще го сторя. Отмъщението е Мое и Аз ще отплатя!45 13 август (подчертано три пъти). Не съм сам!!!“ С това записките свършваха.

Общо взето, всичко беше ясно. Точно една година след смъртта на жена си клетият Иван Илич най-после е сънувал безкрайно обожаваната Люба и тя като сянката на Хамлетовия баща е поискала възмездие — да отмъсти за нея и останалите жертви на измамата на „гадовете“, които „дебелеят“. Нищо чудно, безумецът подсъзнателно се е готвил точно за такъв сън. Най-важната загадка беше в последната фраза. Какво значи: „Аз не съм сам!!!“? Явно, че отмъстителят си е намерил съмишленик. Или съмишленици. Кои са те? Е, това нека си го изясняват криминалистите, сега те са на ход.

До края на сивкавата страница, разграфена на редове, оставаше празно място, а същевременно в скрепената с кламер „епикриза“ имаше още един лист.

Николас надникна в него и видя колонка от думи и цифри.

Зачете се и хартията затрепка в ръцете му.

О, незнайни погромаджии, равнодушни към чуждите болести и нещастия, дали не бяхте организирали варварския си и комай безрезултатен обиск точно заради този списък?

От вълнение Николас разроши косата си. Ама че документ!

Тъй, тъй, спокойно. „Хипократова клетва“ е ясно. Това е фирмата, която е обещала да излекува болната и е измамила. Присъдата за нейния ръководител Сухоцки е произнесена на другия ден, след като Шибякин е сънувал фаталния сън.

Фирма „Играем и печелим“ е всеизвестна — зомбира телевизионните зрители с досадната си реклама за игрални автомати и обещава баснословни печалби. Явно мошеничество, това и по вестниците го пишат.

За „Фея Мелузина“ Николас също беше чел и беше виждал рекламите в лъскавите списания. Това беше мрежа от козметични клиники, които уж вършат същински чудеса: връщат на жените младостта, правят грозните момичета хубави, а хубавите превръщат в ослепителни красавици, естествено срещу луди пари. Разбира се, че от гледна точка на Шибякин ръководителят на това широко рекламирано предприятие е явен „гад и измамник“.

За Залцман му бе разказал капитан Волков — той е бизнесменът, взривен във вилата. „Интермедконсултинг“ ли? А, ясно, ясно.

„Клондайк“ — агенцията по трудова заетост в чужбина бе окичила с рекламни пана и билбордове всички магистрали. Менте? Напълно е възможно. В тази предприемаческа сфера аферисти колкото щеш.

Зятков от „Честна банка“. За унищожаването на този деец мнозина измамени вложители сигурно щяха да аплодират на „отмъстителите“, ако не бяха взривените в колата деца. „ДДО“ са денонощните аптеки „Добрият доктор Охболи“. Мрежата бе открита наскоро и беше първи опит за създаване в Русия на нещо като американските дрогерии: аптека и кафене на едно място. Много е удобно и модерно. С какво ли аптеките са засегнали Шибякин?

И накрая, последният в списъка, чиято съдба интересуваше Николас най-много. Не беше трудно да се досети как се е озовал в тази килия на осъдените на смърт — благодарение на луксозната реклама в „Ерос“. Но въпросът е: какво очаква президента на фирмата „Страната на съветите“ по-нататък?

Впрочем, при повторния прочит на интригуващия документ възникналите въпроси бяха много. Защо като се започне от четвъртата, след думата „присъда“ се появяват скоби и в тях пише или „указ.“, или „кор.“? Какво означават тези съкращения? Защо присъдите за Сухоцки, Леванян и Куценко, които са най-ранни по време, не са изпълнени и до днес, а Залцман и Зятков са убити незабавно? И животрептящият въпрос: дали „Неуловимите“ смятат, че присъдата вече е връчена на Фандорин или не?

Николас долепи чело до студеното стъкло, разсеяно погледна надолу и видя, че в отбивката спира лада със синя лампа.

Милицията! Най-после!

От колата слезе оперативният Волков. Вдигна глава и погледна блока. Защо ли е сам, без експерти и фотограф? Странно.

Капитанът извади джиесема си и започна да набира някакъв номер.

Ах да, нали не знае кода. Сигурно се обажда тук, в апартамента.

Фандорин се огледа да намери апарата и видя, че той се търкаля на пода разглобен на части. Умниците бяха посегнали дори на него, но не бяха се сетили да прочетат книжата.

Трябваше да слезе. Дори телефонът да работеше, Николас бездруго не знаеше кода за влизане.

Без да изпуска от ръце скъпоценния лист, той излезе на стълбището.

Докато чакаше асансьора, си мислеше: много неща в списъка са неясни, но най-важното е, че сега вече милицията ще знае кои са набелязаните жертви. Значи да се надяваме, ще успее да ги предпази.

Двамата с Волков стигнаха до входната врата почти едновременно, само че Николас отвътре, а оперативният отвън.

Тук някъде трябваше да е копчето за отваряне на ключалката. Лампичката не светеше и Фандорин заопипва стената.

Понечи да извика: „Ей сега, един момент!“

Но не извика.

През матираното стъкло (явно, останки от някогашния номенклатурен лукс) се виждаше как капитанът, след като надникна в малкия си бележник, уверено започна да натиска копчетата на кодовото устройство.

Знае кода? Но откъде?! Вратата се отвори навътре и скри вцепенения магистър. Капитанът не забеляза Фандорин, мина покрай него и чевръсто изтича по стълбите до асансьора. Фандорин не му се обади. Изчака асансьорът да тръгне и бързо изскочи навън.

От място даде такава газ, че едва не задави двигателя.

Така значи! Браво на оперативния! Щом е знаел кода, значи е знаел и адреса. Тогава защо се е преструвал?

Изводът, който следваше, не беше никак приятен. Дали пък господин Волков не е в комбина с нощните посетители на 36-и апартамент? Дали не е свързан с убийците на полуделия Иван Илич?

Ами ако изобщо не е милиционер? Ами ако точно той е убиецът? И затова е дошъл тук сам. За да изпълни смъртната присъда срещу предприемача Н. А. Фандорин?

Ами милиционерската лада? И служебният телефон на визитката?

Карането на кола в град Москва е много добра психотерапия, премахва нервния стрес по-добре от всеки транквилант. Като го замества с друг, по-слаб и банален. Когато непрекъснато трябва да върти глава не толкова за да спазва правилата, колкото за да следи останалите коли и автоматично да концентрира вниманието си върху опасните екземпляри — джипове и мерцедеси, които имат навика да се престрояват от лента в лента с рязко изнасяне и без мигач, човек без да иска се абстрахира от всякакви, дори от най-тревожните мисли.

Отново, както всеки ден, се случи едно обикновено чудо, малък триумф на щастливите случайности — Николас стигна до офиса си безаварийно.

Нареди на Валя (чийто живот днес беше в розово) да не го свързва с никого, заключи се в кабинета и сложи пред себе си откраднатия лист.

Пътуването по пътнотранспортните джунгли му беше от полза. Способността му да мисли спокойно се беше върнала.

И така, засега фактите без хипотези.

Първо. „Неуловимите отмъстители“ (глупаво название, но нека остане засега поради липса на друго) изпитват омраза към две категории предприемачи: бизнесмените в медицината и хората, публикуващи особено агресивна и евентуално измамна реклама.

Второ. На 13 август Шибякин открива, че „не е сам“, и убийствата веднага започват. Явно неговият съучастник или съучастници са хора на действието и същевременно с професионални терористични навици. Някак не се връзва с инфантилната мотивация на смъртните присъди. „Гад и измамник“? Ама че детинщини. Или чиста психиатрия. Макар че съмнителният капитан Волков естествено е прав: в днешна Русия с оръжие и взривни вещества могат да боравят мнозина и сред тях има колкото щеш явни и непроявени смахнати, жертви на афганистанския и чеченския синдром.

И накрая третият, най-важен факт. Убити са шестима души. Петима са жертви на терор: взривеният във вилата му Залцман, после Зятков с двете деца и шофьора. Шестият е един от „отмъстителите“, хвърлен от някого от покрива.

Сега да формулираме най-съществените въпроси във връзка с гореизложеното и да се опитаме да отговорим на всеки от тях.

Съществени са точно три въпроса.

Първо — личният. Дали Шибякин е успял да съобщи на съучастника (съучастниците) си за присъдата, изнесена срещу собственика на „Страната на съветите“? Няма да крием, че този от трите въпроса ни вълнува най-много.

Вторият въпрос е детективски. Кой е убил Шибякин и каква роля играе Волков в цялата тази история?

Третият въпрос е хуманитарен. Как да бъдат предупредени останалите осъдени за надвисналата над тях заплаха, щом не можем да имаме доверие на милицията?

Ах, какво изключително, повдигащо духа нещо е системният подход! Всяка заплетена ситуация, ако бъде разделена на съставните й компоненти, се оказва не чак толкова сложна и е напълно решима, тъй че рекламата на „Страната на съветите“ не лъже. Не сте били прави да включвате Николас Фандорин в „гадовете и измамниците“, господа отмъстители!

Момент, момент. На излизане Шибякин каза: „Съдът се оттегля на съвещание“, нали? Това не значи ли, че потвърждаването на смъртната присъда е било отложено? А обсъждането не е могло да се проведе, защото скоро след напускането на офис 13А „съдията“ от собствен опит е разбрал с какво ускорение лети към земята свободно падащото тяло.

От неимоверното облекчение, познато може би само на малцината, които са били осъдени на смърт, а след това помилвани, Николас чак си замърка оптимистичната песен от компактдиска „Хитове на съветската естрада“: „Обичам те, живот, което всъщност не е нищо ново.“ И веднага си спомни за Достоевски — как са заменили разстрела му с каторжен труд и в мрачното подземие на Алексеевската крепост от щастие той е пеел с цяло гърло.

Сега му беше по-лесно да мисли и за детективската част на главоблъсканицата. Точният отговор, естествено, трудно можеше да се намери, фактите бяха прекалено малко, но все пак можеше да се изведе една що-годе правдоподобна хипотеза. Например следната. Някой от получилите присъда (Зятков, Залцман и самият Николас отпадат, значи остава един от останалите петима) противно на предположенията на капитан Волков се е отнесъл към тази хартийка сериозно и е взел предпазни мерки. Този „някой“ не само е гад и измамник, но и криминален тип, който е свикнал да се брани. Провел е собствено разследване, по някакъв начин е изчислил Шибякин и си е разчистил сметките с него. Много е възможно в търсенията да му е помагал капитан Волков, член на оперативно-следствената група по делото „Неуловимите отмъстители“. В наше време, уви, няма нищо екзотично в това милиционерът да сътрудничи на бандитите. Впрочем, да си трошат главите всичките. Да се оправят сами.

И последният въпрос, хуманитарният. Трябва да се уведомят петимата осъдени за опасността, която ги дебне. Ако дедуктивната хипотеза е вярна, един от тях е наясно, но останалите?

И ето че сега вече, когато въпросите бяха формулирани и за всеки бе намерен отговор, можеше да се действа.

Най-напред Николас се обади на оперативния. Извини му се сухо, че не е могъл да го изчака — имал спешна работа. Волков се държа доста по-уважително, отколкото вчера. Изглежда, че бързината, с която оглавяващият фирмата „Страната на съветите“ бе установил самоличността на убития, бе направила на капитана много силно впечатление. Той не се опитваше да минава на „ти“, не задаваше излишни въпроси и дори благодари за помощта за следствието, лицемерът. Естествено, че не е никакъв убиец, просто не му е чиста работата. Заради такива като него още от времето на МУС — Московската криминална милиция, наричат милиционерите „боклуци“.

После Фандорин извика Валя и й нареди да установи адресите на компаниите „Хипократова клетва“, „Играем и печелим“, „Фея Мелузина“, „Клондайк“ и „Добрият доктор Охболи“. За това бяха необходими десет минути, през които чевръстата Валя успя да намери също и телефоните и факсовете на техните управители.

— Само с „Хипократова клетва“ е кофти — съобщи тя на Ника и оправи кожената каишка на челото си (Валя днес беше като индианка: с две плитчици, с бродирано с мъниста яке, велурен панталон с ресни и ръчно изработени мокасини). — Пуснали са кепенците. Вождът им заминал отвъд голямата вода.

— Убит ли е?! — ахна Фандорин, защото знаеше, че на жаргон глаголът „замина“ означава „умря“.

— Не, наистина е заминал. Прецакал всички и дал ескейп. Още през лятото. Размотава се някъде или в Америка, или на Бахамите.

Дали не се е уплашил от присъдата, помисли си Николас. Или просто господин Сухоцки е имал късмет: избягал е навреме и така се е спасил.

На останалите четирима Фандорин написа писмо със следното съдържание:

Изобщо няма нужда тия господа да се втурнат към „Страната на съветите“ за разяснения. Неслучайно покойният Шибякин ги квалифицира като „гадове и измамници“. Може да си въобразят, че Николас Фандорин се занимава с изнудване. Пък и нека не забравяме, че един от тях май не изпитва особен пиетет към неприкосновеността на чуждия живот и жилище.

Поръча на Валя да изпрати писмата по факса, като предварително махне от апарата номера на изпращача и логото „Strana Sovetov“.

— Шефе — каза асистентката, след като изпълни заръката, единствена за целия работен ден. — Защо очите ви са такива диви, сякаш сте в нирвана? И аз искам. Поканете своята офис лейди някъде да поразпусне. Честно. Има един ресторант, „Холестерин“ се казва, направо е върхът. Истински фюжън, ще ви хареса. А за афтърпарти можем да прескочим до „Плъхолов“. Вие сте свободен човек — вашата МеМе е в Ленинбург, нали?

— Няма да наричаш жена ми МеМе — за кой ли път вече каза Фандорин. „МеМе“ беше абревиатура от „мадам Мамаева“, а какво е това „истински фюжън“, понятие нямаше.

Но настроението му след отмяната на поканата за екзекуция беше приповдигнато и леко истерично. Като ще разпускаме, да разпускаме, защо не? Днес бездруго вече нямаше да успее да се съсредоточи върху камерсекретаря.

Разбраха се да се срещнат в единайсет — след като зверчетата си чуят вечерната приказка и заспят — и двамата телефонираха: Валя в „Холестерин“ да резервира маса, а Ника — на бавачката Лидия Петровна да дойде да нощува у тях.

После окрилената Валя си тръгна, за да се накипри, а Фандорин остана още малко в офиса да кръстосва кабинета и да се убеждава, че всичко вече е наред, че хаосът само е лъхнал в лицето му с горещия си дъх, но не го е изпепелил и дори не го е опарил. Размина се, животът се върна в нормалното си русло.

Може изобщо да не беше така, но какво би могъл да предприеме? Ще прави каквото трябва, пък да става каквото ще.

Не може всеки миг от живота да трепери, че ще му се случи нещо лошо: че ще му падне тухла на главата, че шофьорът на насрещната кола ще заспи на волана или в кафето, където се е отбил да изпие чаша еспресо, ще избухне някоя чанта, натъпкана с взрив. Някой ден лошото непременно щеше да се случи, няма как. Ако не е чанта с взрив, ще е рак или тромб (не се знае кое е по-лошо), но алтернативата е човек или да трепери, или да живее. Върви си по пътя и се надявай, че няма скоро да се озовеш в зейналата паст на Нещастието.

Ще се надявам — реши Ника. Много, много ще се надявам, че присъдата още не е утвърдена и не е стигнала до изпълнителя.

И че останалите осъдени ще се отнесат сериозно към предупреждението.

Преди да излезе, той по навик се приближи до прозореца и погледна вечерния град. Светлини, лъснали от дъжда покриви, късогледото око на луната свети през мъглата.

Когато светът е така спокоен и мъдър, на човек му се струва, че няма от какво да го е страх. Смърт ли? Много важно. Ако имаш късмет, тя ще бъде бърза и не особено страшна. Какво е хепи енд в приказките за любовта? Те живели дълго и щастливо и умрели в един и същи ден. Та може би, отдаде се на философски размисъл Николас, такава смърт е именно истинското окончателно щастие? Хванати за ръце, ще вървим по небето към извора на тази безметежна светлина, вечерният здрач ще отлита ето така нагоре и широките простори, залети от спокойната светлина на луната, ще се простират пред нас, непомрачени от сянката на нова раздяла.