Извънкласно четене

Глава тринайсетаЖивот назаем

Всяко зло за добро. Тази простичка сентенция Николас си спомни не веднъж и не дваж, докато пътуваше с бавния товарен влак на северозапад. Животът бе отнел на магистъра много неща, но и на много го беше научил.

Например, той се отнасяше по нов начин към основните категории на движението — времето и пространството. Предишните му представи излизаха погрешни. Когато влакът спреше, пространството изчезваше и оставаше само времето; а когато се носеше с пълна пара, ставаше обратно.

Намери се какво да научи и от спътника си Миша. Той беше божи човек, с лек характер, от вечната руска порода скитници, която през хилядата години съществуване на Русия не беше се променила особено. Човек лесно можеше да си го представи и преди сто, и преди двеста години. Е, добре де, вместо старите маратонки щеше да носи лапти, а вместо китайското яке — някаква селска риза, но по детски безметежните му очи щяха да гледат света със същото любопитство, и брадичката му пак щеше да стърчи като метличка, и речта му щеше да е също така измамно проста. Социалните трусове, безработицата и крахът на предишния начин на живот в случая нямаха нищо общо — Миша обикаляше Русия вече от двайсет години и неведнъж бе изминавал маршрута от Владивосток до Виборг и обратно.

От двудневното общуване е извънвременния Миша, от изпадането от обичайния кръг на живота, а и от странния краен пункт на пътешествието си — отшелническия скит — Фандорин започна да има чувството, че се е сбъднала отдавнашната му мечта: той все пак бе успял да се озове в миналото. Е, не окончателно, а сякаш наполовина — беше увиснал някъде между историческите епохи. Както впрочем и страната, която той разглеждаше, излегнат върху балите с памук.

Така се беше получило, че през шестте години на руското си гражданство Николас почти непрекъснато бе живял в Москва. От провинцията бе виждал само вилите в Подмосковието и пътя до летище Шереметиево-2. А Русия била съвсем друга, цялата била изтъкана от скокове във времето.

Край него ту се мяркаше селце с разкривени и клекнали дървени къщурки: един-два пушещи комина и някоя килнала се камбанария без кръст — същинска картина от Смутното време. Ту на хълма ще се покаже живописен малък нов манастир, каквито са строени някъде към 1870 година, когато руските архитекти са започнали да получават нервно разстройство от смесването на класическия и славянския стил. А после не щеш ли — някой модерен енергичен град, целият с нови комплекси и реклами на мобилни оператори. Защо едни местности изглеждаха процъфтяващи, а други запустяваха, беше невъзможно да разбере и усещането за загадъчност на играта, предприета от времето и пространството, още повече се засилваше.

На разклона на петнайсет километра от Чудово железопътната част от пътешествието на Ника свърши, нататък той трябваше да продължи пеш.

Миша мушна в джоба му едно варено яйце, с каквото се бе сдобил на последната спирка, посъветва го: „Тия топлинки ги омотай с нещо, ще останеш без крака!“, и Николас скочи върху насипа.

Влакът пъплеше едва-едва, така че се отърва без телесни повреди. Магистърът се търколи надолу по чистия, паднал снощи снежец, отупа се и пое направо през полето. После, както му беше обяснил Миша, трябваше да завие надясно, да повърви малко по шосето и да свърне в гората — там имало пътепоказател. Божият човек знаеше всичко, навсякъде беше ходил, включително и при горския старец тази пролет. Ника искаше да види светия човек и да го чуе какво ще му каже. Колкото и да беше словоохотлив, Миша не му спомена нищо, рече: сам ще видиш, и се усмихна загадъчно.

На шосето наистина имаше пътепоказател — малък дървен стълб със спретната табелка: „Към ст. Сисой“. Ника не можа веднага да се досети, че „ст.“ означава „старец“, а когато се досети, само поклати глава. Кой би могъл да си помисли, че от такъв един Карабас Барабас може да излезе свети старец? Макар че, от друга страна, малко ли са в историята на християнството, пък и в другите религии казусите като този. От големите грешници стават по-качествени праведници, отколкото от порядъчни членове на обществото. Затова е чудо Божие.

Пътечката през гората беше добре поддържана, грижливо настлана с камъни. Точно тия камъни довършиха обувките на Николас, които бездруго беряха душа. Не беше послушал опитния скитник Миша, не беше омотал изпокъсаните топлинки с парцали, мислеше, че ще стигне и така. И ето че едната подметка стана на парчета, след стотина крачки и втората предаде богу дух. И от пантофите му остана само горната част, затова, когато в далечината се показа дъсчената ограда и увенчаната с дъбов кръст порта, Фандорин събу безсмислените си чепици и пое по пътечката само по чорапи. Нищо, няма значение, ето го вече скитът.

Скитът си беше скит, но влизането в него не било лесно. Пред портата се беше събрала опашка, а зад ъгъла на оградата имаше паркинг, където беше спряло едно лъскаво дълго БМВ.

Наложи се да застане на опашката и от време на време да подскача ту на единия, ту на другия си крак.

Пред Фандорин бе застанала възрастна двойка: жена с бледо, изпито от плач лице, до нея беловлас хубавец с атлетично телосложение. Той огледа изпод вежди якето на Ника (то беше без пагони, но копчетата с гербове бяха останали) и иронично, с басов глас рече:

— Зина, я виж, един милиционер дошъл да се моли за опрощаване на греховете. С пълна поклонническа униформа — бос и без шапка.

Жената повдигна яката на визоновото си палто, което никак не вървеше с черната монашеска забрадка, и каза с укор:

— Костя, нали ми обеща.

Лицето на ироничния хубавец доби гузен израз.

— Извинявай, няма вече. Студено ли ти е? Качи се в колата.

И посочи лимузината, от което човек можеше да се досети, че БМВ-то не е собственост на отшелника. А би могло, помисли си Фандорин.

— Така не бива — отвърна жената. — Няма да е редно.

С изключение на тази двойка опашката беше от хора бедни и посърнали. На вратата ги посрещаше прислужник с расо и калимавка. Поговори си тихо е всеки, запише си нещо в книгата и го пусне да влезе.

Забеляза, че Ника е бос, приближи се и с неодобрение поклати глава.

— Защо се занимавате със самоизтезание. Старецът не го одобрява. Обуйте се веднага.

— Нямам с какво — измърмори Николас, смутен от това внимание към опорно-двигателния му апарат.

Послушникът не се изненада, само измърмори нещо и изгледа двуметровия Фандорин. Скри се зад портата и след малко донесе едни плъстени боти тип „сбогом, младост“.

— Четиридесет и пети номер, нямаме по-големи.

И се върна към задълженията си. Сега Николас можеше да чака спокойно — той блаженстваше, наслаждаваше се на топлината. Дори се усмихна, когато белокосият избоботи на жена си:

— Като музейни калцуни, само дето нямат връзки.

Тя отново възкликна жално:

— Костя!

И той отново се смути.

— Ти не разбираш — започна тя полугласно. — Човек трябва да вярва, там е цялата работа. И ти също трябва да вярваш, инак няма да стане.

— Разбирам — отговори мъжът. — Самовнушение, психотерапия и така нататък. Зина, аз се старая, честно ти казвам.

Тя развълнувано го хвана за ръката.

— Усещаш ли колко особен е въздухът тук, каква звънлива е тишината! Това място е такова, такова… как беше, забравих думата…

— Магическо? — бързо подсказа мъжът й.

— Ох, не, не! Забравих!

Кой знае защо, това толкова елементарно нещо като забравената дума предизвика у жената истински пристъп на отчаяние и по лицето й рукнаха сълзи.

— Стига де, стига — уплаши се мъжът. — Какво толкова, и аз понякога забравям някоя дума.

— Но не като тази! Аз непрекъснато я повтарям… Означава хубаво място, където много са се молили.

— Отколешно — обърна се старчето, което стоеше преди двойката съпрузи. — Има си хас да не е отколешно. Тук някога е живял светият праведник Даниил. С едно докосване е лекувал всякакви болести било при хора, било при горски животни. И за своята святост е бил жив възнесен в небесната сфера. Местните жители дошли на тая поляна и що да видят — праведника го няма. Помислили си, че е отишъл да бере някакви билки или корени. Защото на масата му горяла свещ. Но после свещта изведнъж като избухне, цялата къща пламнала с небесен огън. Тия, които го видели, едва успели да избягат. Такова знамение. И оттогава тук са се случвали какви ли не чудеса. През последната война наказателна рота обкръжила партизански отряд. Кого убили, кого хванали жив. Довели пленниците на тази поляна да ги разстрелват. Изведнъж офицерът им, най-главният есесовец, като затрепери цял, като размаха ръце, сякаш видял нещо. И командва на германците си: „Кръгом, марширен оттук!“ И ротата си отишла, а партизаните останали живи. На мен един човек ми каза, че старецът Сисой е един от тия партизани.

— Какви си ги измисляте бе, човек? — обади се постна наглед девойка със същата като на дамата с късата памет черна забрадка. — Вие тоя старец виждали ли сте го поне? Той е на петдесетина години, не повече. Ако беше от ваши те партизани, щеше да е поне на осемдесет.

Старчето се усмихна снизходително.

— Е, мила моя, така като ви гледам, май нямате много вяра. — И премина на тайнствен шепот. — На осемдесет години да изглеждаш като на петдесет не е нищо. Вижте какво ще ви кажа: старецът Сисой е същият онзи Даниил праведник. По време на войната се направил на партизанин, за да не може светата поляна да се оскверни от смъртоубийство. А сега се е върнал тук в облика на отшелник, защото времената са такива, че без праведници сме загубени всички. Да не мислите, че тоя скит тук го е построил кметът?

— И ти искаш да вярвам в тия приказки от хиляда и една нощ? — тихо попита жена си белокосият.

— Моля? — изненада се тя. — Какви приказки?

Мъжът запримигва смутено.

— Зиночка, какво ти става? Приказките на Шехеразада, „Хиляда и една нощ“. Али баба, Аладин. Имаме я в библиотеката си, красива, със златни ръбчета. Не я ли помниш?

— Да — колебливо отговори жената. — Май си я спомням…

Опашката напредваше доста бързо. През портата минаха и постната девойка, и старчето с мистичния начин на мислене. Дойде ред и на двойката богаташи.

След като изслуша шепота на жената, инокът прелисти деловодителската си книга и каза:

— Днес в два. Елате в скита, ще ви настанят.

Собственикът на лимузината изразително почука с кокалчетата на пръстите си по здравата каса на вратата и попита:

— Абе я ми кажи, божи човече, защо сте се изолирали от нас, недостойните, със стени и ключалки?

Жената уплашено сграбчи напористия си съпруг за ръкава, но пазачът не се разсърди за дръзкия въпрос. Само че отговори малко мъгляво:

— Не ние, а вие сте се изолирали от нас. Следващият!

И попита Фандорин:

— Защо сте дошли при стареца? За помощ или за молитва?

— За помощ, много се нуждая от помощ.

— Тогава… — послушникът отново прелисти книгата. — Вдругиден, в шест и петнайсет сутринта.

— Но защо чак тогава? — възмути се Николас. — На тия защо им назначавате за днес? Или и при вас като другаде — по дрехите посрещат?

— Тук опашките са две, за помощ и за молитва. За молитва идват малцина, повечето са за спомоществование, затова там и опашката е по-дълга. — После погледна протритите панталони на поклонника, целите във фъндъци памук, и каза строго: — Само имайте предвид, че старецът на никого не помага ей така просто. И ми е наредил: „Никакви клошари.“ Той си знае, в светския живот е бил банкер.

Фандорин се учуди: значи, патронът не криел предишните си занимания и не се притеснява от това.

— Аз не се нуждая от пари. Просто искам да си поговоря с него. Ние сме стари познати, дори приятели. Кажете му, че го търси Николай Фандорин.

Пазачът се прозина и се прекръсти през устата.

— На стареца сега всички са му приятели, било познати, било непознати… Щом не сте за парично спомоществование, тогава ще ви запиша на опашката за молитва. Елате днес в два и трийсет. Следващият!

Скитът изглеждаше по следния начин: „пещера“, където пребиваваше самият старец, къща за братството, къща за гостите поклонници, разделена на две половини — мъжка и женска, и домакинска част със собствена миниелектроцентрала. Всички постройки бяха от гладко рендосани греди, с покриви от жизнерадостни зелени керемиди. В ограденото пространство нямаше нито черквица, нито параклис, само икона на Спасителя, и то на необичайно място: направо на един бор. Над иконата имаше двускатен навес за дъжд, а отстрани предпазни дъсчици, поради което цялата конструкция приличаше донякъде на къщичка за птици.

Загадката се изясни на трапезата, когато Фандорин заедно с другите поклонници хапваше постна чорба и каша (двете простички ястия се сториха на изгладнелия магистър необикновено вкусни). Съседите му на дългата дъсчена маса му съобщиха, че старецът не е монах и не е ръкоположен за свещеник. Не благославя идващите, защото няма такава власт, а просто се моли заедно с тях и това помагало на мнозина. Един жлъчен чичко, дошъл за молитва от Петербург, каза, че отначало църковните началници дори забранили на вярващите да ходят в гората при стареца и се умилостивили чак когато Сисой пожертвал един милион за фабриката за икони. Е, неколцина други поклонници заявиха, че тази информация е злостна клевета и измислица, в резултат на което в трапезарията избухна малък скандал, който обаче скоро стихна — все пак настроението на присъстващите беше тържествено и благочинно.

Да слуша как за партньора му, когото Ника познаваше в съвсем друга светлина, говорят с трепет в гласа и благоговение, беше чудно. Наистина ли човек може да се промени чак до такава степен? Вярно е, че той доста отдавна бе започнал да се интересува от божественото и да губи вкус към предприемачеството. През последната година от светския живот партньорът му живееше в почти пълна изолация, двамата с Николас бяха престанали изобщо да се срещат. Но дистанцията между набожен бизнесмен и горски отшелник е прекалено голяма. Той беше толкова витален, така обичаше да хапне и да пийне, а изведнъж — свят старец, при когото идват отдалеч за молитва и за помощ.

Е, на Николас една молитва нямаше да му навреди, но по-добре беше все пак да получи помощ. Някога, когато Сисой още не беше Сисой, той едва ли щеше да се моли, но със сигурност щеше да му помогне.

Точно в два и половина, ужасно развълнуван, Фандорин влезе в „пещерата“ — хубава спретната къщичка с бели перденца на прозорците.

Но се оказа, че е подранил. Одевешната двойка, която трябваше да дойде в два, още чакаше реда си — седеше в чакалнята, а през отворената врата на килията долиташе тихият, добре познат на Николас глас с лек кавказки акцент.

— … Как „защо“? — учудено попита гласът. — Сякаш не знаеш защо живееш на тоя свят? Колко си ми смешна!

Дамата държеше визоновото си палто върху коленете, нервно мачкаше дантелената си кърпичка с монограм. Кимна на Фандорин като на познат и прошепна:

— Забавихме се. Жената пред нас много време остана.

— Шшт — изшътка мъжът й, заслушан в разговора в килията.

Изразът на лицето му беше присмехулно изненадан, но по-скоро изненадан, отколкото присмехулен.

— Не знам, отче — потвърди унилият женски глас. — За какво съм се родила, за какво толкова години съм яла, спала, работила. Защо се омъжих, защо родих четири деца? На кого са изтрябвали, аз на кого съм изтрябвала? А защо съм дошла при вас да ви кажа. Една мисъл не ми дава мира. Като седемгодишна се разболях от туберкулоза. Все си мислех, че ще умра. Но случих на добри лекари и оцелях. А сега си мисля: защо ли оцелях? Ако тогава бях умряла, на всички щеше да им е по-добре и най-вече на мен. В мен няма никаква искра, никакъв талант. Никога не съм се радвала на живота, нито той на мен…

— Точно така — веднага се съгласи старецът. — Цял час разговарям с теб и виждам, че си инертна и глупава жена. Мрънкаш ли, мрънкаш, заради теб чак ме заболя зъбът под коронката. При положение, че все пак не си изживяла живота си напразно.

Поклонничката проточи вяло:

— Това го казвате от добрина, за да ме утешите.

— Не, раба Божия, не съм свикнал да движа въздуха за няма нищо, бекграундът ми не е такъв.

— Кое, кое?

— Биографията ми не е такава, че само да приказвам, разбра ли? Как ще си изживяла живота си напразно, щом си довела четири деца на този свят. Знаеш ли какво значи да имаш дете, неразумнице? Това е още един шанс да оправдаеш живота си. Печеливш билет от лотарията. Нищо че животът ти не е много розов, нищо че ти самата си празно същество, щом обаче си родила дете, всичко се променя. Разбра ли?

— Не, отче, не разбрах.

— Уф, че си глупава! — ядоса се Сисой. — На чист руски ти говоря: лотариен билет, разбра ли? Може Господ точно затова да те е спасил от туберкулозата, за да родиш дете — толкова необикновено, каквото не е имало никога преди. Може заради твоето дете целият Божи свят да стане по-добър! А ти имаш цели четири лотарийни билета и с всеки от тях можеш да спечелиш зелена карта, и то не за някаква си там Америка, а за рая!

— Заради децата ли? — усъмни се поклонничката. — Та най-големият ми син е в затвора, за трети път. Вторият, Сашка, не пожела да учи и сега е в казармата. Кръгъл глупак. Ами щерките близначки Оля и Ира? На тринайсет години са, а вече ходят нацапотени, шляят се из разни барчета. Не ща да ги видя.

Старецът се засмя:

— Нищо, че са нацапотени. То е, защото искат да намерят любовта. Какво лошо има? И че твоят Сашка е глупак, също няма значение. Може тепърва да поумнее, умът не е най-важното. И най-големия не го отписвай. Господ Бог прави много чудеса, на някой дори в затвора може да му просветлее. Виж какво, Наталия Волосюк, ще дойдеш при мен след десет години. Да ми разкажеш какво е станало с децата ти. И тогава вече ще си поговорим за смисъла на живота. Кеша, запиши я за 15 ноември 2011 година.

Чу се бързо щракане на клавиши и не повярвал на ушите си, Фандорин надникна през открехнатата врата. Компютър ли?

Точно така: в ъгъла на килията младеж с черно расо чаткаше по клавиатурата. Старецът и събеседничката му седяха до бюрото и помежду им с червена лампичка светеше диктофон. Ника дори не се загледа в жената, интересуваше го старецът. Съдружникът му си беше пуснал гъста полупрошарена брада, вместо италиански костюм беше облечен с черна роба, но метаморфозата май се изчерпваше с това. Обилната плът на някогашния чревоугодник изобщо не беше измършавяла — все същите 125 килограма, пък и живите черни очи блестяха все така.

— Я, Николай Александрович! — възкликна старецът не с почуда, а с радост. — Браво! Аз се молих за вас, безбожника, но не съм се и надявал да дойдете.

— Значи да мина след десет години отче, така ли? — попита поклонничката и стана.

После се наведе, целуна отшелника по месестата ръка и излезе.

— Инокентий, знаеш ли кой е този? — обърна се старецът към своя помощник. — Това е човекът, който веднъж ми даде един правилен съвет, след което аз направих първата крачка в правилната посока. Пътят от десет хиляди ли започва с една крачка — така казват в Китай. Знаеш ли какво е „ли“?

— Знам, отче — с благ глас отговори очилатият Инокентий. — Мярка за дължина, равна на четири километра.

— Тоест четиридесет хиляди километра, дължината на екватора, следователно какво? Точно така, безкрайността — назидателно каза Сисой. Та такъв безценен съвет ми даде моят приятел Николай Александрович Фандорин.

Монахът хвърли към Ника благоговеен поглед и се поклони ниско.

Моментът беше идеален за започване на деловия разговор, но изведнъж през вратата надникна белокосият скептик:

— Един момент! Защо този милиционер ме прережда?

Трябваше да излезе. Толкова по-добре, Николас беше записан последен преди обедната почивка, така че нямаше да има кой да го подслушва. Седеше на пейката, чакаше и без да иска, слушаше.

— Свети отче, имам голям проблем — много жално каза жената. — Ужасна болест, съвременната медицина е безсилна. Болестта на Алцхаймер, чували ли сте? С други думи, старческо слабоумие.

— Знам, знам — изгъгна Сисой. — Като на Роналд Рейгън.

— Като на кого? — учуди се поклонничката.

Мъжът й подсказа нервно:

— Бившия американски президент. Актьора от Холивуд. Той идва в Москва, не помниш ли, ходихме на приема. И там ти непрекъснато разглеждаше роклята на жена му.

— Не, забравила съм…

Последва пауза, прекъсвана от секнене и хлипания.

— Ох — изведнъж се сепна жената. — Извинявайте, отче, забравих да си сваля обеците! Тук нали не бива да съм с диаманти, защото мястото е свято! Ей сега ще ги сваля!

— Спокойно — рече Сисой. — Не са чак такива диаманти, че да пречат на светостта. По един-два карата, нали? Няма страшно. Ти, раба Божия, по-добре ми кажи за какво става дума, че трябва да ходя на обяд. Плътта ни е дадена от Бога и трябва да я пазим.

— Спаси ме, отче! Опитах всички средства на медицината! По три часа на ден слагам тия… такова, пред иконата! Жертвам пари, много. Склоних мъжа си да ме доведе тук. Чувала съм да разправят за вас чудеса! Аз съм само на шестдесет години, отче…

— Шестдесет и четири, забравила си — поправи я мъжът й.

— Да, да, извинете, шестдесет и четири! И съм наследствено обременена — с майка ми беше същото. Последните й години бяха чудовищни! Тя пееше детски песнички, по телевизията гледаше само анимация за Чебурашка и Мечо Пух. Не искам да се превръщам в идиотка! По-добре да посегна на живота си, отколкото да стана като нея!

Фандорин слушаше оплакванията на клетницата и по професионален навик мислеше какво ли да я посъветва. Не беше чак толкова лесно, а ето че Сисой изобщо не се затрудни.

— Не бива да посягаш на живота си, това е грях — строго каза той. — И през ум да не ти е минало. Животът затова ни е даден от Бога, за да го изживеем докрай, до старостта, такава, каквато е. А болестта на Алцхаймер е особена милост от Господа. През детските години душата ни постепенно се пробужда, свиква с тялото, а на стари години обратно — отвиква от него и се готви за сън. И то за какъв сън — който е всъщност истинското пробуждане. Виж какъв късмет е имала майка ти. Дори не е забелязала как е преминала от този живот в следващия. И с теб ще стане същото. Така че твоята участ е лека, завидна. Какво лошо има да гледаш анимация? Ако ще му е тежко на някого, то ще е на твоите близки, които те обичат.

Чуха се бързи стъпки. От килията излезе белокосият. Лицето му трепереше и Николас разбра, че този човек наистина обича префърцунената си бабичка. Кой знае защо, но я обича.

— Хайде, Зина — каза мъжът. — Казах ти, че само си губим времето. Петстотин километра насам, още толкова обратно. Ще те заведа в Швейцария. Чел съм, че там са открили ново лекарство, „амилдетокс“ се нарича.

Жената безропотно се изправи и излезе, но лицето й вече не беше разплакало, а замислено.

Белокосият обаче не можеше да се успокои. Жестикулирайки ядосано, каза на Сисой:

— Това са глупости, свети отче! Капитулация пред самия себе си и пред живота. Мен например, ако смъртта ме събори, ще е, както препускам в галоп, ще падна от седлото и край! Да ви покажа ли мускулите си? — той нави ръкава на кашмирения си пуловер и показа здравата си жилеста ръка. — От четиридесетгодишен, когато за първи път почувствах, че младостта си отива, започнах всяка сутрин да правя по един час гимнастика и задължително по четиридесет лицеви опори. Оттогава всяка година добавям по една лицева опора напук на старостта. Ето сега правя шестдесет и шест, а от първи януари ще започна по шестдесет и седем. Освен това вдигам щанги и зимно време моржувам. Да не мислите, че ми е лесно? Трудно ми е и с всеки изминал ден ми е все по-трудно. Някой ден по време на гимнастиката ще пукна от разрив на сърцето. И съм много доволен от това!

Сисой излезе от килията, преплел пръсти върху големия си корем.

— И тогава какво ще стане с жена ти? На кого освен на теб е изтрябвала тя? Кой ще се грижи за нея, кой ще й пуска анимация? Така, че раб Божий, по-полека с лицевите опори. Е, да ви пази Господ и двамата.

Прекръсти се, повика с пръст Фандорин, сиреч, хайде, заповядай. И каза на помощника си:

— Кеша, иди да обядваш. И изключи диктофона, няма да ми трябва.

Когато съдружниците останаха сами, Сисой здраво притисна до меките си гърди своя гост и го попита тихо:

— Николай Александрович, знаете ли кое е най-трудното нещо в християнското учение? Да обичаш всички хора еднакво — било близки, било чужди. С това още не мога да се справя напълно. Грешен съм, Господи — той се прекръсти с покаяние. — Тоест научих се да обичам всички, но засега някои повече от други. Вас например. Да седнем да си поговорим като някога. Колко хубаво, че дойдохте! Тук всички идват да ми задават гатанки, а аз също имам въпроси. Кой освен вас да ми отговори?

Седнаха, помълчаха. Николас чакаше въпроса, Сисой се готвеше, подбираше думите си. Накрая започна:

— Какво си мислите, че като повярвах в Бога, веднага реших да се заселя в скита ли? И през ум не ми е минавало. Ако някой ми го беше казал, щях да си умра от смях. Отначало какво исках? Да правя по-малко зло и повече добро, само това. Да обичам всички хора дори не съм планирал, честна дума. Защото едно време живеех по друг закон. Помня, че когато бях на седем години, брат ми, който е по-голям, ми каза: „Щом си мъж, не се оставяй да те…“ Не, не мога да я кажа тая дума, отшелник съм все пак. Не се оставяй да те познаят, ако трябва да го кажем по библейски. Ти, един вид, ги познай. Такъв ми беше едно време законът, докато не повярвах в Бога. А да познаеш и да обикнеш са две коренно различни неща. И се оказа, че няма нужда да познаваш никого. Трябва да го обичаш! Толкова, нищо повече.

— „All you need is love“? — кимна Николас. — Когато бях малък, тази песен звучеше от всяко радио. Помня, че я слушах и си мислех: колко свежо, колко просто и колко вярно. Колко малко ни трябва — само да се отнасяме един към друг с любов, как не го разбират хората? Но после, когато пораснах, разбрах, че няма нищо свежо. Хората винаги са се делили на едни, които казват: обичай останалите, дори да не са ти направили нищо добро, и други, които твърдят: не се оставяй да те… И това още не е най-тъжното, защото като казват така, веднага разбираш кой е добър и кой — лош. А колко случаи има в историята, когато любов са проповядвали лошите? И са учили всички на любов, и са ги карали да обичат насила, и са убивали онези, които не искат да обичат или обичат неправилно?

— Ох, защо да си говорим за тях? — отегчено махна с ръка Сисой. — Каква любов, щом не съжаляваш хората? Ето, аз се затрих заради жалостта си. Отначало чувствам, че ми е жал за всички познати: нещастните, защото са нещастни, щастливите защото щастието им все някога ще свърши. Нататък — все по-зле. Започнах да съжалявам бизнесмените, с които работех. Въртя ги на пръста си, правя ги на будали, но го няма предишния кеф. Жал ми е. И тогава се оттеглих от мениджмънта и създадох тръста. Не че ме беше страх да фалирам, стана ми мъчно за хората, които работят за мен. Къде ще идат, как ще си вадят хляба? И стана тя една. Жал ми е за бедните, жал ми е за болните, жал ми е за децата, жал ми е за старците, жал ми е за жителите на черна Африка… И то не сега за едно, утре за друго, а непрекъснато. Тогава реших да отида на някое тихо място и да ми е мъчно за човечеството от сутрин до вечер с почивка само нощно време, докато спя. В интерес на истината сега и нощем ми е мъчно — такива са ми сънищата. После гледам, човечеството не ми стига. Започнах да съжалявам и животните. Защо, мисля си, ги колим, защо им дерем кожите? Грехота е. И спрях да ям месо. А помните ли как едно време обичах шашлик, сациви82? Риби също не мога да ям. Само като си представя как си плуват такива едни безмълвни, ококорени, мърдат устни и изведнъж някой им мята мрежата и хоп — на палубата, където те се задушават… Брр! — старецът потръпна и изведнъж попита с тревога: — Николай Александрович, тук в интернет прочетох, че растенията също усещат болка, че също могат да обичат или да мразят. Към един градинар протягат листенца, а от друг се дърпат. Как мислите, дали е истина?

— Не знам.

— Ако е вярно, край с мен — тъжно каза Сисой. — Ще умра от глад. Щом усетя, че ми е жал за зелето и морковите, отписан съм. Ех, Николай Александрович, Доброто е опасно нещо, ако към него се пристрасти някой, дето няма спирачки, като мен. Вие сте друг, имате мярка във всичко.

Тия думи, които изобщо не се сториха на Фандорин комплимент, бяха изречени с респект и дори май със завист. Впрочем старецът тутакси се разведри и се усмихна.

— Нищо, Господ е милостив, няма да ме остави да умра от глад. Ще ям диетичен йогурт и синтетични белтъчини. Житото също какво да го жаля, бездруго ще окапе. Плодовете, които не са откъснати от клона, а са капнали сами, също вършат работа. Те дори са по-вкусни… Е, поговорих си с вас и ми олекна на душата. А сега вие ми кажете защо сте дошли.

И Николас му разправи за какво е дошъл — цялата истина, без да крие нищичко.

— Ако има някой, който да може да ми помогне, това сте само вие — с тия думи завърши готическата си новела.

Сисой свъси вежди и дълго не продума. После шляпна с пухкавата си десница по масата, изруга на грузински и изведнъж от свят отшелник се превърна в предишния пират.

— Шени деда83! Едно време щях да реша проблема ви много лесно. Щях да науча кой ви преследва. Ако е сериозен човек, щях да разнищя положението. Ако е несериозен, щях да го възложа на отдела си по сигурността. Помните ли ги какви орли бяха? Няма ги вече. Уволних ги и им платих компенсация. Сега работят за други хора. Само Гиви остана при мен. Къде ли не го каниха, какви ли не пари му предлагаха, но той отказа. Тук при мен служи като домакин. Без дори да вярва в Бога. Във всеки случай поне той така си мисли. Бих ви го дал назаем, Гиви и сам може много неща. Но няма да дойде, няма да иска да ме остави…

— Но нали останалите ви структури са непокътнати! Бизнесът продължава! Значи и връзките ви са останали!

— Какви връзки? — разпери ръце бившият олигарх. — Нали ви казах, тръстът управлява всичко. Аз дори нямам никакви пари. Половината от доходите ми отиват за благотворителност, другата половина — за жена ми и дъщеря ми. Е, жена ми е курва, разбира се, прости ми Господи за лошата дума (старецът се прекръсти), но какво е виновна, че такава се е родила. То и в Писанието е казано: „И рече Господ на Осия: иди и вземи си жена блудница и деца на блуда; защото твърде много блудства, след като отстъпи от Господа.“ Не е по силите ми да ви предпазя от суетния свят. Оттеглил съм се от него, Николай Александрович. Напълно и безвъзвратно.

— Значи няма спасение?

Николас пребледня. Нима и последната му надежда рухна? Нима дългото му пътуване от Москва е било напразно губене на време?

— Спасение, раб Божи, винаги има — назидателно отвърна Сисой, превръщайки се отново в свети старец. — Аз не мога да те предпазя от злото в света, но тук, на този остров на благостта, няма проблеми. Вземи Алтън, вземи децата и си построй къщичка, ще ти помогна. Живот ще си живеете. Тук никой няма да ви закача.

Ника за миг примижа, като си представи горската идилия. Картината, която му се обрисува, беше следната: той с препасана риза, с брадва в ръцете дяла греда; Геля и Ераст, двамата с лапти, носят кошнички с горски ягоди; а ей го и главният редактор на вестник „Ерос“ със забрадка и кобилица през рамо.

— Не, няма да стане — каза на глас. — Алтън няма да може да живее тук.

— Нищо че е мохамеданка — криво го разбра старецът. — Бог е един, а останалото са формалности.

Докато се връщаше към железопътната линия, Фандорин си мислеше за предстоящия разговор с жена си. Много е вероятно тя да не пожелае да говори с напусналия я мъж. Няма смисъл да се надява, че Валя е успял да смени бележката в пощенската кутия. Най-вероятно е асистентът му вече да се занимава със счупения си нос някъде през девет царства в десето, спешно евакуиран от Мамона колкото може по-далеч от неприятностите.

Следователно Алтън знае само, че мъжът й ни в клин, ни в ръкав изведнъж се е отегчил от семейния живот и е решил да си поживее в самота. Страшно беше да си помисли колко ли е ядосана сега. А дори не можеше да й се обади, телефонът сигурно се подслушваше.

Трябваше да намери начин да я издебне на някоя безопасно място. Е, тя отначало ще му се скара. Може дори да го удари — имало е такива прецеденти. Но после, когато той най-сетне й разкаже за сполетялото го нещастие, двамата ще вземат някакво решение.

Какво обаче?

Към предишния живот, който сега му изглеждаше като изгубен рай, не можеше да има връщане. Значи изходът е само един — бягството.

Дали Алтън щеше да се съгласи да избяга с него, като зареже дома, работата, родния си град?

Кой знае.

А дори и да поиска, къде щяха да избягат? В чужбина? Как го беше казал храбрият капитан Волков? „Заради своя човек бандюгите със сигурност ще ти видят сметката, знам ги аз. И за Австралия да заминеш, пак ще те пипнат.“

Излиза, че тук, в гората, под закрилата на мъдрия Сисой, е по-сигурно. На никой бандит и през ум няма да му мине.

Защо не? Всичко най-важно, от което е изграден животът, тук го има. Алтън ще гледа децата, той ще стане асистент на Сисой, общо взето и двамата се занимават с една и съща работа — помагат на хора, на които им е трудно.

Който от поклонниците има нужда от духовно наставление или молитва, ще отива при стареца. На когото му е достатъчен практичен съвет — при Николас.

И ще водят обикновен, ясен, добър живот. Като Пол и Виржини.

Отзад изшумоляха гуми, изскърцаха спирачки. Долнопробните звуци на цивилизацията върнаха Николас към реалността.

До пешеходеца спря голям автомобил с тъмни стъкла. Фандорин не успя да се уплаши, защото едното от тях се спусна — зад волана, слава Богу, седеше жена. Млада, стилна и много, много хубава, това се виждаше дори независимо от факта, че половината й лице беше скрито от огромни лилави очила.

— Извинете, оттук ли сте? — попита Венера и погали пухкавата си яка от сребърна лисица.

Странно, но Фандорин имаше чувството, че вече е виждал някъде тази хубавица.

Може би на картината на Крамской? Същият студен ден, искрящата сребриста лисича кожа и прекрасната непозната с надменен, взискателен поглед.

Той тръсна глава да пропъди видението. Сигурно е някоя поклонничка. Вероятно и нея я е сполетяло нещастие, от каквито, уви, не спасяват нито хубостта, нито богатството.

— Бих искала да се ориентирам къде съм — безпомощно се усмихна красавицата. — Аз съм пълен топографски идиот. Не знам дори в каква посока се движа. Имам карта, но се обърквам в нея. Можете ли да погледнете?

Николас също се усмихна с неизменната мъжка усмивка, която означава горе-долу следното: о, модерни господарки на живота, колко бързо губите увереност и апломб щом се сблъскате с някой не женски атрибут — път, карта, пространство.

Нима можеше да откаже на една толкова невинна и донякъде дори ласкаеща го молба?

Той отвори вратата, седна на пружиниращата кожена седалка:

— Къде е картата ви?

И усети неволното убождане на разочарованието: отзад седеше още някой (дори май двама). Не му беше удобно да ги разглежда, а и в колата хич не беше светло заради потъмнените стъкла.

Жената натисна някакво копче. Полуобърната към спътниците си, тя каза, явно продължавайки прекъснатия разговор:

— Учете се да работите интелигентно, момчета. Без юмруци и пукотевица.

Странните думи все пак накараха Николас да погледне седналите отзад.

Единият от тях докачено отвърна със страшно познат глас:

— Да бе, без пукотевица. А кой ликвидира ченгето?

Този глас Ника беше чувал вече три пъти: пред нощния клуб, после на вилата и в милиционерската лада, от тъмното. Главният бандит! А до него седеше другият неприятен познат — Чипоносия. Фандорин дръпна ръчката на вратата, но тя не се отвори. Колата пое напред — меко, но толкова мощно, че само след няколко секунди стрелката на спидометъра показваше 100, но не спря дотам, а продължи и повече не падна под 160 дори по завоите.

— Колко сте ми омръзнали, прекрасни сър — каза лудата шофьорка, шмугвайки се в процепа между два тира и същевременно палейки тънка черна цигара. — Караме след вас чак от Москва, много ни беше интересно закъде сте се запътили. Пък вие сте тръгнали да се молите.

Издуха струйка ароматен дим и изскочи в насрещното платно. Летящия право срещу нея бензиновоз отчаяно наду клаксона, но по някакво чудо сблъсък не последва — Фандорин само изохка.

— Докато се мъкнех след вашия влак, ми посъбраха информация както в Москва, така и в Англия. Все не можех да повярвам, мислех, че не съм копнала достатъчно дълбоко. Но се убедих, че сте баничка без плънка.

Задръстването остана назад, сега нищо не пречеше на слаломистката да кара, както й харесва. Ако някой беше казал на Фандорин, че по неугледното шосе от областен мащаб може да се кара с двеста километра в час, той нямаше да му повярва за нищо на света. Магистърът гледаше като омагьосан бясно размотаващата се сива лента на пътя и в главата му отекваше: сега някоя дупка и край…

— Е, добре, вече знаете, че не представлявам опасност за вас — каза той и преглътна. — Тогава защо трябва да ме отвличате? Защо просто не ме убиете и готово. Защото бездруго ще ме убиете заради вашия червенокос.

— Това, че ликвидирахте момчето ми, е само половината проблем. Лошото е, че изгубих за вас толкова време. А една моя надница е по-голяма, отколкото… — тя се запъна и небрежно махна с пуретата си. — Ако извадим всичките ви вътрешни органи и ги продадем за пресаждане на разни престарели петролни шейхове, пак ще струва по-малко.

Метафората беше толкова силна, че Николас за миг откъсна поглед от шосето.

— Нищо не ни струва да ви ликвидираме — с раздразнение продължи хубавицата. — Достатъчно е да ви изхвърля през вратата, да се размажете по асфалта и край…

Тя рязко свали очилата си, метна ги на таблото и Фандорин за първи път видя лицето й.

Наистина беше виждал жената и преди и „Непознатата“ на Крамской нямаше нищо общо с нея. Как можа да не познае гласа й? Е, да, тогава музиката „дънеше“, пък и тя не говореше ядно и отсечено, а проточено и придихателно…

Съблазнителката от „Холестерин“ — това беше тя. Така че логиката на събитията се изясняваше. Тази ловджийка на черепи най-напред се опита да примами Николас в капана чрез женски магии. Като не успя, се е обадила на главорезите, които са го чакали отвън. Пък и пред гаража на гара Лепьошкино, преди да загине Волков, от пристигналия джип излезе пак тя, нямаше никакво съмнение.

Изведнъж на готвещия се да умре магистър му хрумна една чудесна идея: да хване с две ръце волана и да го завърти към себе си така, че бясно препускащият автомобил да полети по стръмното. Пък после нека Господ да решава всички пътници ли да си прибере за разпит или да стори чудо и да остави някой от тях.

От тази налудничава мисъл страхът му попремина.

— Всъщност не — замислено изрече Венера. — Да ви ликвидираме би означавало да прехвърлим изгубеното време към неоправданите разходи, а аз не съм свикнала да го правя.

Тя така дълго и преценяващо се загледа в Николас, че той отново изтръпна. Гледай си пътя, психопатке, караш със сто и деветдесет!

— Ще си отработите дълга, пък после ще видим — без дори да обърне глава, Венера само леко завъртя волана и заобиколи една не много широка, но доста дълбока дупка. — Дължите ми следното. Първо, четири мои надници. Второ, застреляхте един от помощниците ми. Е, и трето, заради вас гушна букета един капитан от МУР, а това са излишни главоболия. Натрупаната сума е сериозна.

— Каква? — сепна се Фандорин, обнадежден от преминаването към счетоводен език. — Аз не съм богат, но ако се разберем за разсрочено плащане…

Жестоката богиня се изсмя кратко и ядно:

— Заради вас се изложих пред клиента. Пострада репутацията ми, а в професията, с която се занимавам, репутацията е най-важното нещо. Подобни щети не се изкупват с пари. Дължите ми живота си, Ника.

От устата на страшната жена това домашно обръщение прозвуча така ужасно, че Фандорин трепна. А тя изведнъж се усмихна и взе да кима на някакви свои мисли. После измърмори:

— Точно така… Умно момиче.

Сякаш у господарката на съдбата му в движение се зараждаше някакъв план.

Фандорин започна нервно да се върти на мястото си и се огледа назад — двамата пистолероси седяха неподвижно. Чипоносия равнодушно гледаше през прозореца, а втория, от когото Ника преди така се страхуваше, в сравнение с безмилостната Венера му се видя не чак толкова страшен. Най-малкото в очите на бандита имаше нещо човешко, едва ли не съчувствено. И си помисли: представителките на нежния пол, разбира се общо взето са по-добри от мъжете — по-меки, по-добродушни, по-милосърдни, но ако една жена е изчадие на ада, тя ще сложи в джоба си който и да е злодей.

— Мират търси гувернантка за своята Пепеляшка — каза изчадието с тон, сякаш говореше за някакви общи познати.

— Моля? — изненада се Николас.

Тя продължи, без да обръща внимание на въпроса му, и стана ясно, че това не е покана за диалог, а мислене на глас.

— Двуезичен англичанин, а на това отгоре истински баронет. Инга ще бъде във възторг. Никой няма такъв гувернант, всичките й приятелки ще се спукат от завист. Чрез кого ли да подхвърлим насочването, така че да не се досети? Чрез агенцията, какво по-лесно? Тя нали е дала заявка. Елементарно! Така решаваме, Фандорин, ще станете гувернант.

— Аз? Гувернант? — изломоти той, защото очакваше всичко друго, може би дори заповед да извърши убийство, само не и такава мирна задача. — Но къде?

— В семейството на един богат чичко. Ще учите обожаемата му щерка на английски и светски маниери. Нали сте джентълмен? — засмя се тя.

— И какво друго трябва да правя там? — попита Николас, опитвайки се да проумее къде е капанът.

Усмивката не изчезна от лицето й, но гласът стана твърд.

— Всичко, което ви кажа. Ако ти заповядам, някоя нощ ще се вмъкнеш в спалнята на Мират и ще му прегризеш гърлото. Ако ти заповядам, ще чукаш болонката на Инга. Ясно ли ти е?

Преходът към пряка агресия и грубост бе тъй внезапен, че Ника се дръпна.

— Вижте какво, как ви е името…

— Да речем, Жана — отговори тя и отново се засмя на нещо.

— Вижте какво, Жана, аз не съм ви зомби и няма да правя нищо, което противоречи на принципите ми. По-добре още сега ме изхвърлете от колата.

— Не искате да чукате кучето — резюмира тя. — И не желаете да прегризвате гърлото на непознат чичо. Такива са ви принципите. Много добре ви разбирам. Разбира се, по-добре да сте изхвърлен от колата. Но това не е най-ужасното, което може да се случи на някого. Особено ако човек е толкова примерен баща на семейство… И със същия равен тон заповяда: — Макс, я хвани господин Фандорин, че току-виж посегнал към волана.

Мъжът отзад (същият, в чийто поглед на Николас му се стори, че е видял съчувствие) лесно и уверено пое магистъра в стоманената си хватка.

— Няма да ви убивам — продължи Жана. — Живейте си живота. Но така или иначе, ще трябва да си платите дълга. Съгласна съм да взема което и да е от очарователните ви близначета. Вие кое обичате повече — Ерастик или Ангелиночка? Аз не съм звяр, и едното ми стига. Изберете си сам.

Николас се загърчи и захърка, копнеещ само за едно — по-скоро да се събуди. Чак сега му стана ясно, че всички безумни събития от последните дни са кошмарен сън и че виновен за всичко е смахнатият посетител, който се нарече съдия. Той бе подхванал разговор за заложниците и за чудовищния избор между собствените деца. И ето на, засънува го.

Но това беше самозалъгване, разбира се, защитна реакция на разклатена психика. В следващата секунда Ника вече не мислеше за събуждане — с него се беше случило нещо странно, напълно необяснимо.

Той изведнъж видя всичко, което става, отвън, отстрани. Шосето, препускащата по него кола, в колата — един човек, когото са стиснали за гърлото. Беше мъчително да наблюдава тази сцена. Но после той видя същата тази кола отгоре — отначало в естествена големина, после, колкото повече точката на наблюдение се издигаше по-нагоре и по-нагоре, колата ставаше все по-малка, превърна се в бръмбар, в буболечка, в миниатюрна точка. Светът не беше единен — те бяха два: голям и малък. В малкия ставаше нещастие, а големият запазваше своето величие и равновесие. И му се мярна необяснимата мисъл: мога всичко да обърна. По силите ми е да възстановя хармонията в малкия свят, но тогава няма да го има големия. Незнайно защо тази налудничава хипотеза, че големия свят няма да го има, се стори на Фандорин напълно непоносима.

— Не — изхриптя Николас.

— Не ли? — учуди се Жана, но веднага си го обясни. — А, имате проблеми е въображението. О! Колко навреме. Ей сега ще ви демонстрирам.

Неразбран, какво има предвид, Николас проследи погледа й.

Откакто бе започнало това кошмарно пътуване, колата за първи път беше спряла — тъкмо бяха стигнали до един железопътен прелез. Пред тях с тътен прелиташе влак. Пред бариерата нямаше други автомобили, спряло беше само едно русо селско момче, което държеше за кормилото прекалено голям за него велосипед. То с любопитство зяпаше луксозната кола, взираше се в тъмните стъкла, за да се позабавлява, направи физиономия на собственото си отражение и се засмя. До ухото на Николас железният Макс изхъмка — дрипльото го беше развеселил.

После се чу сигналът, бариерата се вдигна и момчето, въртейки мършавия си задник, подкара напред. На гърба му подскачаше раница с пъстри етикети.

— Гледайте внимателно — каза Жана и потегли.

Нататък всичко стана за един безкраен, спрял във времето миг.

Като видя, че бронята на засилващия се джип се цели право в задното колело на велосипеда, Николас извика и се дръпна напред. Макс също изохка, но не го пусна, само дето, сигурно без да иска, леко охлаби хватката си. Този луфт от два-три сантиметра беше достатъчен, за да може Фандорин с отчаян напън да стигне до волана.

Носът на колата кривна наляво, съвсем леко закачи велосипедната гума. Но малкият ездач изхвърча в канавката.

Тогава телохранителят окончателно пусна Николас, двамата се обърнаха и видяха, че момчето седи на земята до падналия велосипед, размахва след джипа юмрук и гневно разтваря уста. Слава Богу, беше живо!

Чипоносия също се обърна, а после отново невъзмутимо зае предишната си поза. Макс само леко врътна брадичка и миглите му трепнаха, а когато отново хвана пленника си за шията, го държеше по-свободно от преди.

— Точно същото ще направя с вашия шишко Ераст — поясни Жана. — Само че няма да има кой да отклони волана. Добре ли ви го демонстрирах? Не? Тогава ще го изпълня на бис. В тая глуха провинция мога да изпогазя цялото население и никой няма да си мръдне пръста.

Напред, придържайки се по-близо до дясната страна на пътя, караше цяло ято малки велосипедисти. Сигурно наблизо имаше училище.

— Дръж го здраво — нареди Жана и се засили.

Макс преглътна, но изпълни заповедта.

И пред Николас изникна същото видение, само че в обратна последователност. Отначало видя отгоре мръсния бинт на шосето, по което чевръсто пълзеше една тлъста, лъскава муха. Зумът увеличи и мухата се превърна в автомобил. Той започна да се вижда отвътре: четиримата души, изкривеното лице на самия Ника. А после светът се сви до размерите на тялото му и стана ясно, че малкият свят с малобройното му население — Алтън, Геля, Ераст — много по-важен от големия. Без големия свят можеше да се живее, без малкия — не.

И Фандорин бързо каза:

— Да. Да.

— А така — усмихна се Жана. — Безсмислено е да ми дрънкате за принципи. Човек, който не е готов да жертва всичко в името на принципите си, няма право да казва „не“.

Тя изпълни своята част от сделката — част от секундата преди да блъсне последния от малките велосипедисти, леко завъртя волана.

Кратък миг на облекчение в редицата от връхлитащи се един друг кошмари — това е истинското щастие, изведнъж разбра Николас. И през следващите няколко секунди беше истински щастлив — доколкото човек изобщо може да бъде щастлив.