Извънкласно четене

Глава двайсет и втораМного шум за нищо

Още не съм навършил седем години, а сякаш съм на седемдесет, помисли си Митридат, докато гледаше жалката физиономия на татко си. Сълзите му бяха изсъхнали сами — бездруго не можеше да настигне родителя си по сълзливост. Пък и за какво да плаче? Много им здраве на всички с този техен живот, щом в него стават такива неща. По-добре да умре. Жалко само за Данила и Павлина.

Изглежда, че по лицето му се мерна нещо особено, защото Алексей Воинович заотстъпва, разтърка челото си, сякаш искаше да си спомни нещо, но не можа.

— Издатината на родителската си любов ли почесваш? — усмихна се Маслов. — Това е най-новото немско откритие: че всички качества на човешката природа се крият в съответни места на черепа. По-добре да беше развил издатината на решителността си. Ще имам нужда от доказателства за твоята преданост.

Татко с ужас се обърна към тайния съветник.

— Аз?… Желаете аз… сам да?… Не, в никакъв случай! Не мога! Та това е собственият ми син!

И рухна на колене, вдигна ръце като за молитва и зарида с глас.

Маслов му каза назидателно:

— Би трябвало. За да те обвържа още по-здраво. Но ти наистина няма да можеш, само ще вдигнеш шум и врява. Пък и аз не ги мога тия неща — призна той. — За това си има майстори. Одеве те излъгах, че съм дошъл сам. Тук, съвсем наблизо, в пощенската станция ме чакат хората ми. Те ще изпълнят всичко. Недей трепери, те работят чисто. Виж какво, утрешни министре, хвани го за ръката да не избяга и му запуши устата, само това се иска от теб.

Митридат нито вика, нито се дърпа — беше го обзело пълно безразличие. Татко му замърмори някаква молитва, притисна го до себе си и сложи върху устата му горещата си длан. Дали да не го ухапя — вяло си помисли Митя. До кокал, та да му остане спомен от малкия му син. Не, няма смисъл…

— Ха така, много добре — нареждаше Прохор Иванович, докато вадеше от джоба си някакво шишенце. — Ето още едно германско изобретение, което е по-добро от черепните издатини. Средство за приспиване. За мен химическата наука е най-висша от всички, тя е истинска кралица на знанието.

Намокри кърпата си и покри с нея лицето на малкия. Сълзите на татко му една след друга капеха по темето на Митя.

Кърпата миришеше силно и отвратително. От вдишването вътре в главата му премина някакъв гъдел и му се зави свят.

— Всичко по-нататък ще се нареди и без теб — чу се нейде издалеч гласът на Маслов, който с всяка изминала секунда се отдалечаваше все повече и повече. — Само ми помогни да го увием и да го отнесем до шейната. Това дете може и да не е голямо, но все пак тежи поне двайсет и пет кила. А на мен лекарите ми забраняват да вдигам повече от десет кила…

Освен това се чу — вече неясно дали насън или наяве:

— Аз ще се погрижа за погребението. Тук наблизо е Новойерусалимският манастир. Мястото е спокойно и тихо. Там имам свой човек. Той ще го зарови и ще му сложи кръст. Пък ти, ако искаш, после можеш да поръчаш каменна плоча, както му е реда…

След което Митя не чу нищо повече, заспа. Без сънища, без кратки тревожни пробуждания, които съпровождат обичайния сън. Просто натежа и клепачите му се затвориха, а когато се отвориха отново, видя над себе си сиво полюшващо се небе.

Изпръхтя кон, нещо издрънча, сигурно юздата.

Разсъмване. Шейна. Пътуване.

Мозъчната субстанция засега отказваше да произвежда по-дълги мисли, защото беше изтръпнала. В устата беше още по-зле — толкова сухо, че езикът му стържеше по небцето.

Митридат примигна няколко пъти и от това простичко упражнение погледът му се избистри, а мислите му станаха малко по-дълги.

Кърпа с гадна миризма. Маслов е Великият маг. Мечтите на татко са се сбъднали. Новойерусалимският манастир. Още ли не са ме докарали?

Той се понадигна и видя гърба на превития кочияш. Посипаната със сняг пелерина, високо вдигнатата яка.

Не е Прохор Иванович. Той е с по-тесни рамене. Сигурно е майсторът по страшните работи, за които бе споменал тайният съветник.

Защо ли се събуди? За да търпи нови мъки ли?

В този миг кочияшът се обърна и Митя веднага разбра, че няма да има нови мъки, защото мъките му вече са се свършили и ако не е в по-добрия свят, поне е на път към него.

Конете караше Данила Фондорин и лицето му, макар и уморено, беше извънредно доволно.

При гърците е Харон, да (мерна се в още не докрай раздвижената мисъл на Митридат), защото в Гърция винаги е топло и Стикс не замръзва през зимата. А тук е Русия, за оня свят се минава по лед, с шейна.

— Данила Ларионович — попита той със скърцащ глас, — той и вас ли уби? И сега сте почнали работа тук като Харон ли? Или нарочно ме посрещате, за да не ме е страх? Ами че мен не ме е страх.

— Няма значение — отговори Харон-Данила, — от студа съненото ти замайване бързо ще мине. По миризмата разбрах, че те е упоил със спиртен разтвор на хлорна вар. Само не разбирам защо Маслов е искал да те зарови жив? Какво си му накривил капата? Да не би и той да служи на италианеца? Невероятно!

Жив заровен? В какъв смисъл?

Учтивостта обаче налагаше първо да отговори на въпроса на събеседника си, пък после да пита.

И Митя понечи да му отговори, но заради пресъхналата уста се задави. Гребна малко снежец от плазовете и го глътна. Поолекна му.

— Точно Маслов е Великият маг. На опашното място има двоен кръст. Метастазио е отделен злодей, а този — друг отделен злодей.

Фандорин подсвирна.

— Чакай, чакай, приятелю. Как тъй? И как разбра за опашката? Та аз не успях да ти разкажа за сатанофагския обред за посвещаване: как членовете на капитула нанасят на човека с маската, на новия си Маг, тайните знаци — два на мястото на рогата и един на мястото на опашката.

— Не успяхте — заядливо каза Митридат. — Ако ми бяхте разказали, всичко щеше да се подреди по-инак. Нямаше да се навирам в устата на вълка и нямаше да остана сирак!

— Какво чувам! — извика Данила. — Какво е станало с почтените ти родители?

— Аз никога истински не съм имал майка — тихо отвърна Митя. — А татко… Той сега също е брат на Авраам. Дето не пожалил сина си. Сигурно дори се издига още по-нависоко, става направо член на Капитула…

Фандорин аха да отвори уста, но тутакси я затвори. Изглежда бе решил да изчака с по-нататъшните си въпроси. Затова само промърмори:

— Mauvais reve! Alptraum!102

Като чу да се споменава за сън, Митя трепна и попита плахо:

— Данила Ларионович, дали не ви сънувам? Наяве ли сте, или не? Нали казвате, че са ме заровили жив? Тогава вие откъде се взехте?

Фандорин се изтегли назад и се подпря на лакът. Остави юздите и конете затичаха по-бавно, но пък бодро.

— Ще ти кажа, всичко ще ти кажа, имаме още доста път — обеща Данила и се намръщи. — Това, което ми каза, променя много неща. Трябва да си помисля… Но първо чуй моята невероятна повест, пък останалото после… След като се разделих с теб и поверих своята участ на слугите на закона, бях много тъжен и замислен. За какво или по-точно за кого мислех през онзи среднощен час, не е трудно да се досети човек. За тази, която ми подари един кратък миг на блаженство и завинаги се раздели с мен. За теб, покайвам се, изобщо не мислех, защото смятах, че си в пълна безопасност, и дори през ум не ми минаваше, че със собствените си ръце съм предал безценния си приятел на едно кръвожадно чудовище. Каква грешка, да не кажа нещо повече — престъпление! Безкрайно съм виновен пред теб. Толкова съм виновен, че дори не смея да моля за прошка!

— Данила Ларионович! — простена Митя. — За Бога! Пак ли ще говорите за прошка! Разказвайте нататък!

— Добре, добре, няма — успокои го Фондорин и нататък разказът му продължи плавно, без прекъсване.

— Величествената нощ носеше нашата тройка върху черните си орли, нейната тъмна мантия се развяваше във въздуха и цялата земя бе потънала в сън. Когато изведнъж единият от спътниците ми прекъсна моите мисли и каза: „Ваше благородие, вижте, светлинки, сигурно е станцията. Да оставим конете малко да си починат, пък и ние с Федка няма да е лошо да се постоплим. А ако наредите и да ни налеят по чашка, ще сме съвсем доволни от вас и ще се застъпим пред началника. Пък и закъде да бързате? Ако е за затвора, никога няма да е късно.“ „Ах, приятелю — отговорих му аз, — не се нуждая от застъпничество, готов съм да понеса заслуженото наказание. Но щом сте премръзнали, добре, да поспрем.“

Наистина беше Лепьошкинската пощенска станция, единственият остров на бодърстване сред задрямалата равнина. В общата зала бяха насядали каруцари и обикновени пътници, те пиеха гореща медовина, а някои — и по-силни напитки. Взех за моите стражи — Федка и Семьон, по едно шише, после по още едно.

Те започнаха да пият и да си приказват, аз не ги слушах, а все въздишах и да си призная, неведнъж бършех от очите си горчивите сълзи.

По едно време Семьон казва, но по-високо от преди: „Гледай, Федя. Виждаш ли онзи човек в ъгъла, оня, смуглия. Пие гол чай и попоглежда към нашето шише. Та това е Дрон Рикалов! По времето на Архаров Николай Петрович беше при нас плац-сержант. Никой не можеше да бие с камшика по-добре от него. Точно затова го повишиха. Сега служел в Питер, в Секретната експедиция, чак дотам се е издигнал.“ Трепнах, защото си спомних за Маслов. Ехе, казвам си, та тоя майстор на боя сигурно е пристигнал с оня подлец. „Покани, казвам, познатия си. Да седне при нас, пък аз ще поръчам да донесат още едно шише.“ И аз не знам кое ме подтикна към тая маневра — сигурно желанието да се разсея от горчиво-сърдечните мисли. Та идва на масата въпросният Дрон и сяда. Семьон не му каза, че съм арестант, ами че съм техният щатен лекар и добър човек. Както и сега, аз бях с полицейската наметка, затова не пробудих у Рикалов никакви съмнения. Предложихме му да пийне. Той се поколеба малко — че бил на служба, но не се дърпа много. Пи — и втора, и четвърта, и шеста. Моите Семьон и Фьодор омекнаха, взеха да удрят глави в масата. Аз обаче не пия, само се правя. Някъде след десетата чаша Рикалов ми се похвали, че е пристигнал заедно с един голям човек, но с кой точно и за какво, нямало да ми каже, защото не било моя работа, ама човекът бил много важен генерал и работата му била много тайна. А той, Дрон Савич, също не бил вчерашен и бил от големите началници, а не като едно време в Москва. Имал четирима подчинени, които сега били в яхъра, при конете. И той също трябвало да е там, така му било наредено, но решил да се отбие да се стопли с един чай. Аз му доливам още и го питам: „Че каква секретна работа може да има на село? Нещо ви е послъгал генералът. Дошъл е по лична работа и не ви казва цялата истина. То се знае.“ Нарочно му казвам така, за да го подразня. И какво мислиш? Той удари с юмрук по масата. „На мен негово превъзходителство винаги ми казва цялата истина! Затова Рикалов е неговият най-верен човек.“ Нищо не му отговорих, само стиснах устни, в смисъл: дрън-дрън. Когато някой е пийнал, особено ако е свадлив по природа, подобно недоверие му действа по-лошо от остър нож.

Та Рикалов не издържа. „Добре, казва, работата е секретна, но щом сте полицейски лекар, значи сте давали клетва и можете да пазите тайна. Търсим едно момче. Не знам какво е сторило, няма да лъжа, но независимо от детските си години това момче е отявлен злодей и държавен престъпник от най-висока степен. Инак щеше ли Прохор Иванич да тръгне сам на стотици версти да си търси белята?“

Можеш да си представиш как отекнаха тия думи в мен. Но тъкмо да продължа да разпитвам човека за поръчки на Маслов, когато изведнъж вратата се отваря и се подава като свинска зурла някакъв господин с черна перука, каквито вече не се носят. Завъртя очи насам-натам, зърна моя Дрон, приближи се и го докосна по рамото. Аха, мисля си, това сигурно е лично негово превъзходителство началникът на Секретната експедиция. Погледна ме бегло, изобщо не ме удостои с вниманието си. Какво е за него Данила Фондорин? Не жив човек, не някое по-специално лице, а фамилия в протокола сред останалите подобни. Да си призная, изкушавах се да взема от масата шишето и да направя на тайния съветник Маслов дупка в черепната кутия. Но ме спряха две съображения. Първо, подобна постъпка е по-уместна за дивак, отколкото за човек цивилизован. И второ, което е по-важно, трябваше да науча дали моят скъпоценен приятел Дмитрий не е сполетян от някоя нова беда.

Маслов не каза на помощника си нито дума, само го повика с пръст и веднага излезе. Рикалов скочи, едва не обърна масата, толкова бързаше да настигне началника си.

Аз, разбира се, изчаках съвсем малко и го последвах.

Навън нямаше жива душа, валеше сняг и беше тъмно. Но оттатък пътя виждам две фигури. Прокраднах се и слушам. Благодетелката Природа бе решила да стори тъй, че вятърът да духа към мен, затова, намирайки се доста далеч, можех да чуя почти всяка дума, а каквото не дочух — лесно да отгатна.

Е, отначало не всичко ми беше ясно, защото до мен долетя само краят на изреченото: „… И готово — каза Маслов. — Ще потърсиш отец иконома, той се казва Ипатий. Ще му предадеш от мен ето тази бележка. И ще допълниш: той е дете, дворянски син. Изгорял е при пожар. Вече е опят в черквата, молитвата му е прочетена. Няма нужда от ковчег, нека го заровят така. Ипатий ще ти даде монаси да изкопаят гроба. Ще изчакаш да го заровят и се връщаш веднага. Аз ще съм тук в стаята, ще си почина. Заслужил съм. А за твоето пиянство ще си говорим после. Внимавай, Дрон!“

Закани му се с юмрук и — обратно в къщата. Мина съвсем близо край мен, но аз се бях скрил зад дърварника и той не ме забеляза.

Ах, мили ми приятелю, какво ставаше в този миг в душата ми, не мога да ти опиша. Да не би да говорят за Дмитрий? Да не би ти да си изгорял при пожар? Че какъв пожар?

Но нямах много време да се терзая. Моят компаньон от масата вече се качва в шейната, с която е пристигнал Маслов, и тръгва. Иди го търси после в нощта!

Втурнах се към полицейската тройка. Слава на Разума, моите мързеливци не бяха разпрегнали конете, а само им бяха увесили по торба с овес.

Викам на водача на впряга: „Напред, мили Equus, не ме предавай!“

Препускам по пътя в непрогледен мрак, самият аз не знам накъде. Щом стана дума за отец, монаси, значи Дрон трябва да отиде в някакъв манастир. Може би във Възкресенския, иначе именувания Нов Йерусалимски? Той май е някъде наблизо.

Трийсет години не бях се молил, смятайки това занимание срамно за достойнството ми суеверие, но сега нямаше как: Господи, казвам, дето те няма, направи така, че проклетият Дрон да не свърне нанякъде.

Гледам — напред нещо се чернее. Шибнах конете — той е! Рикалов!

Пътува с шейната и там при него отзад някакъв вързоп в рогозка и вързан с въже. Дълъг към аршин и половина, точно колкото е високо скъпото на сърцето ми същество.

И в този миг едва не изгубих всичко човешко. Напусна ме Разумът, прокуден от зверска ярост. Подозирам, че дори устата ми е изригнала нещо като ръмжене и съм се озъбил. Заклех се в себе си, че ако в този вързоп са твоите останки, най-напред ще се върна в станцията и ще пребия Маслов до смърт, а после ще намеря Еремей Метастазио и също ще го убия. Защото още не знаех, че италианецът не е Великият маг!

О, колко несигурна е клетката, в която Разумът и Достойнството затварят дивия хищник, скрит в душата ни! Едва не се превърнах в чудовище!

При тия думи Фондорин потръпна и замълча.

— И какво стана после? — подкани го да продължи Митя. — Настигнахте го и го халосахте по главата ли?

— Защо без нужда да прибягвам до насилие? Макар почти да не бях на себе си, все пак не забравях, че човекът на име Дрон Рикалов все още с нищо не е виновен пред мен. Защо да не се опитам да използвам Добрата Дума?

Изравних се с него и викам: „Случайно подслушах разговора ви с онзи господин. Наистина ли карате трупа на някакво дете, което да погребете?“

Дрон се изненада от появата ми, а още повече от въпроса, но не заподозря нищо опасно. „Вярно е, казва. Само че тая работа е секретна, така че трайте си.“

„А защо не ми продадете това тяло?“ питам го аз.

Той спря конете и се изблещи насреща ми. „За какво?“ — пита.

„Аз съм лекар, много ми трябва за анатомични упражнения. Щедро ще ви платя.“

„Ако ви го продам, какво ще погреба?“

Аха, мисля си. Май ще се споразумеем. „Нали няма да отваряте вързопа? Ще извадите от него мъртвеца и на негово място ще сложите пръст или съчки. Хем за вас, хем за мен ще има полза.“

Приятелят ми Дрон се колебае. „Но това дете е цялото обгоряло. За какво ви е въглен?“

„За нищо, отговарям. На мен ми трябва гръбнакът, той нали не е изгорял?“

И усещам, че поради болката в сърцето търпението ми започва да се изчерпва. Ей, мисля си, ако продължаваш да ми се правиш на важен, ей сега ще те съборя от шейната и ще си го взема без пари.

И тогава Рикалов взе, та ме попита: „Че колко ще ми платите?“

„Десет жълтици.“

Той само дето не подскочи за колко пари става дума, но все пак се сети да каже: „Моят генерал знаете ли го какъв е. Ако работата се разчуе, свършено е с мен“.

„Как ще се разчуе? Ще заровят вързопа и край. Добре де, двайсет жълтици.“

Беше го страх да те продаде и за двайсет жълтици. Често чуваме хората да се оплакват, че у нас в Русия много се краде и всеки чиновник взема рушвет. Аз самият често съм негодувал по този повод. Но ако се замислим, какво е рушветът в една страна, където законите са несъвършени, а свободата е погазена? Очовечаване на безчовечието — това е. Където в законовите постановки разумността накуцва, веднага се появява някоя патерица във вид на подкуп и оправя тая дисхармония. Без такава смазка сухите и груби воденични камъни, където се извършва въртенето на нашето общество, отдавна да са се пропукали и да са станали на прах. Не е справедливо, ще речеш. Съгласен съм. Но все пак парите са по-безпристрастни и човечни от произвола и насилието, защото…

— Данила Ларионович! — примоли се Митя. — Не се разсейвайте де! Какво стана после? И откъде имахте цели двайсет жълтици?

— Как откъде? Нали ми ги даде назаем? Не си ли спомняш. Та така. Приближавам се към вързопа, искам да развържа въжетата, а ръцете ми, не знам дали ми вярваш, направо не ме слушат. Не мога да се справя. Дрон почака малко и казва: „Хайде, вземете го целия. Че като го разтвориш, ще засмърди на печена мръвка, а аз не обичам да ми смърди така, още когато като млад работех в затвора, винаги ми прилошаваше от това. Чакайте да го прехвърля във вашата шейна. Тук долу имам още една рогозка и въже. Като минавам през някое село, ще наслагам вътре дърва, ще я омотая и всичко ще е наред.“ И Рикалов замина при иконома. Отварям аз вързопа с разтреперани ръце и те намирам вътре здрав и читав. Съвсем жив. Кротко заспал като la Belle au bois dormant103 и миришеш на упойващ разтвор.

Това е цялата ми повест.

— И сега къде отиваме? — попита Митридат, повдигна се и огледа околностите, които впрочем не му говореха нищо — поле, гора, някакво селце в далечината.

— Сега вече, право казано, няма значение — безгрижно отвърна Данила. — Аз съм избягал от ареста. Мислех да се отбия до Москва само за да не добавя към престъпленията си още едно, най-долното — кражба. Ще оставя казионното имущество — той кимна към конете — до някоя къщурка и съм напълно свободен. Вече съм беглец, скитник. Да не говорим пък за теб, приятелче. Ти си личност без име, която съществува на този свят без съгласието на църквата и на началството.

— Не съм ли вече Дмитрий Карпов?

— Не. Вахмистърът от конната гвардия, за когото току-що спомена, е починал и е погребан в Новойерусалимската обител. Така е най-добре за всички и най-вече за него самия.

— Тогава кой съм? — смутено попита Митя, който вече не бил никакъв Митя, ами личност без име.

Фондорин не му отговори веднага, а когато заговори, не както обикновено, а бавно и със запъване каза:

— Точно за това мислех, докато ти беше под въздействието на парите от хлорна вар. Искаш ли… Искаш ли да бъдеш мой син? Ти си ми близък по душа, а това е повече, отколкото да си ми кръвен роднина. Може да си ми изпратен от Висшия Разум наместо моя Самсон. Е, той е две години по-голям… беше, но разликата не е голяма. Свидетелство за неговата смърт не е издадено, следователно за държавата той за разлика от Дмитрий Карпов е жив. Ще бъдеш Самсон Данилович Фондорин, става ли? Все пак дворянски син си, свободен човек. Ако се съгласиш, ще отида в полицията да дам чистосърдечни признания. А може пък да се откупя от набития капитан Собакин, все пак имам още доста жълтици. И двамата ще си заживеем в някое затънтено място без да се нуждаем от никого. Аз не разполагам с нищо, но Разумът ще ни даде, от глад няма да умрем, аз съм лечител все пак…

И млъкна. Без да гледа своя спътник. Сякаш дори се сгуши от страх пред отговора, който трябваше да чуе.

Митя също мълчеше. Спомни си за татко — потръпна. Мама? Прав е Маслов, на нея бързо ще й мине. Брат му? Той само щеше да се радва…

Седна до Данила и го прегърна. Мислено изрече на срички новото си име: Самсон Фон-до-рин. Звучи не по-лошо от Дмитрий Карпов.

После потеглиха смълчани срещу изгряващия ден.

— Ами Нейно Величество? — попита синът. — Те ще я отровят, ако не единият, другият. Ако не с бърза, с бавна отрова.

Бащата издърпа една сламка, лапна я и я подъвка. Явно предстоеше пространен отговор.

— Не ме интересуват земните владетели. Всичките са от един дол дренки, нека се изяждат взаимно. Само че едва ли Наследника ще стане цар. Това би било историческо недоразумение, историята няма да го пожелае. Аз вярвам, че в историята има движение и смисъл. Понякога някои тарикати с хитрост забавят или пренасочват нейното течение, но за кратко. Също като реката, устремена към морето, историята само прави завой в руслото си и се връща на отредения си път. Добре де, Маслов ще надхитри италианеца и ще възкачи на престола своята марионетка. Но тя няма да остане дълго там и ще се катурне заедно с кукловода си. Сега времената не са такива, че всички да държат естеството си обърнато на една и съща страна като при гатчинските войници. Не е по силите на никой тиранин и на никой маг да извърши насилие над обществото. Само наглед владетелят е способен с прекомерна воля да преобърне цяла една страна въпреки нейната воля и желание. Способен е, но ако тия промени са вътрешно желани от активната фракция, за която вече сме си говорили. И мъдрият владетел знае този закон. А Маслов, макар и да е умен, не е мъдър. Да не говорим за Наследника. Държавническата мъдрост, Дмитрий, се изразява не в това…

— Самсон — поправи го Фондорин-младши.

— Държавническата мъдрост, синко, се състои не в това да плаваш срещу вятъра, а в това — навреме да опънеш платното си по него. За разлика от своя родител, августейшият Внук е рожба на новото време и на новите стремежи. Значи той ще царува било по-рано, било по-късно. Маслов и Метастазио нека се суетят и коварстват колкото си искат, като си въобразяват, че ще променят хода на историята, но…

Зън-зън-зън чуваше се отпред сребърен звън на звънчета, който наближаваше с всеки миг.

Срещу тройката по белия път се носеше бяла карета с плазове с впряг от шест бели коня — сякаш самата Царица зима бе тръгнала да оглежда владенията си.

— Mon pere, отбийте — прекъсна оратора Самсон, който не можа да измисли как да се обърне към новия си баща на руски — езикът му отказваше да произнесе думата „татко“. — Много са бързи. Да не ни връхлетят.

Фондорин дръпна юздите, обръщайки коня по-встрани.

Но чудната карета също спря.

Кочияшът се провикна от високата капра:

— Ей, войнико, къде ви е тук отбивката за селцето Осушителное? Дали не сме го отминали?

От прозорчето на колата надникна дамска главица със самурена шапка.

— Не Осушителное, а Утешителное, стюпид!

Данила нададе странен звук, нещо средно между стон и хлипане, а Самсон извика колкото му глас държи:

— Павлина!

Това, което последва, донякъде напомняше прочутата антична творба „Лаокоон и синовете му“, защото в кълбото от прегръдки, размахването на ръцете и бързото движение на целуващите се глави човек трудно можеше да разбере коя част от тялото на кого принадлежи. А с шума, който тази сцена вдигаше, тя можеше да си съперничи с финалната картина на пиесата „Триумф на добродетелта“, която покойният царски възпитаник Митридат бе гледал в театъра на Ермитажа — както и в „Триумфа“, всички възклицаваха, плачеха и ежеминутно благодаряха ту на Господ, ту на Разума.

Самсон направо скимтеше и дори не се опитваше да каже нещо членоразделно.

Данила дрънкаше какви ли не глупости:

— Знак отгоре… Още веднъж, само веднъж още… Благодаря ти, Разуме! Ах, сега и да умра… Какво щастие! Какво нещастие!

Само Павлина говореше разумно, но другите двама й пречеха — тя трябваше да целува ту големия, ту малкия.

— Почти цяла нощ не можах да мигна, сън не ме ловеше… Чувствам, че не мога! Грехота е, а не мога! По-добре да се обеся… Тръгнах да ви търся, Данила Ларионович, но ви нямаше! Слугите казват, че още снощи сте заминали с някакви униформени, с тройка. Сетих се, че сте тръгнали за Утешителное, няма закъде другаде… Заповядах да приготвят шейната. По пътя всичко премислих и всичко реших! Страхувах се само, че няма да ви намеря. Слава Богу, намерих ви! От какво толкова се уплашихме? От кого? От Платон Зуров, от неговото италианско нищожество? Глупости, много шум за нищо. Те там в Питер може и да са всесилни, но нашата държава благодарение на Господ е голяма. Колкото по-далеч от дворците, толкова по-свободен е човек. Да заминем накрай света, Данила. Оттатък Урал имам завод, остана от мъжа ми. На две хиляди версти е от Зимния, може и повече. Там Метастазио няма да ни намери, а ако дойде, бързо ще го сложиш на място. Княз Платон ще се поядосва малко и ще му мине, ще си намери друг обект, по-сговорчив от мене. Хайде да заминем, Данила. Ще живеем и ще се обичаме колкото е рекъл Господ. И Митюша ще вземем с нас. Само трябва да обясним на майка му и татко му, че е в името на неговото спасение.

— Няма нужда да им обяснявате! — извика Самсон, пленен от величието на тази простичка идея. Пък казват, че женският пол бил по-слаб по разум от мъжкия. — Ще дойда!

— Но аз съм твърде стар за вас — уплашено каза Фондорин.

— Влюбените винаги са на една възраст — назидателно отвърна графинята.

— Аз съм беден, нямам нищо.

— А тия думи са обидни. После ще ми искаш прошка за тях.

— И накрая — окончателно се смути Данила, — имам дете от предишната си женитба. Ето го пред вас. Търсих го и най-ненадейно го намерих.

Павлина озадачено премести поглед от Фондорин върху момчето и май се досети каква е работата.

— Това дете не е твое, а наше. И ако не се ожениш за майката на своя син, ще изгубиш правото да се наричаш почтен човек. Виж, в твоята жалка шейна то е съвсем премръзнало. Бързо в каретата, Митюша.

— Аз съм Самсоша — поправи я синът й.

Малко преди Драгомиловската застава настигнаха рота гренадири, които явно се връщаха от плаца. Отпред маршируваха барабанчиците, момчетата с дървените лъжици и флейтистите. Отстрани крачеше подофицерът — ротният капитан изглежда още не се бе събудил тази сутрин.

Флейтите монотонно свиреха строевата мелодия, барабаните биеха както им падне, а момчетата с лъжиците дори не бяха извадили кленовите си инструменти.

Павлина накара кочияша да спре и повика с пръст офицера.

— Господин военен началник, вашите музиканти могат ли да свирят „До реката ще отида“?

— Но как, госпожо — отвърна поруменелият от студа офицер, който с удоволствие гледаше красивата дама. — Новото съчинение на господин Нелединский-Мелецкий, цяла Москва го пее.

И запя звънливо, прочувствено:

— Тогава нека я изсвирят — помоли Павлина. — И ако се постараят, ще има водка за цялата рота.

— А за мен какво? — с интимен тон попита подофицерът.

От дъното на каретата понечи да се надигне суровият Данила, но графинята го побутна в гърдите, в смисъл: там стой.

— А за вас целувка — обеща тя. — Въздушна.

— Бива!

Офицерът се обърна към музикантите:

— Ей вие, мухи сънливи! Стига сте жужали. Хайде, „Речицата!“ Ама живо, радостно! Госпожата дава пиячка. Едно, две, три! Ей, флейтите, започни!