Извънкласно четене

Глава шестаИзгубеният рай

Ей сега, сега разперената десница щеше да го подхване за яката или за ръкава и тогава вече за Митридат Карпов тесният процеп наистина щеше да се превърне в саркофаг. Напълно невъзможно бе човек да си представи, че двамата изверги, намислили зло срещу самата велика императрица щяха да оставят жив свидетеля на своето деяние. Излишно беше да се прави на малолетен наивник, италианецът видя как Митя се представи пред светлейшия и с какви чудеса на паметливост блесна.

Зефирка заръмжа сърдито, грабна и притисна до гърдите си едно от своите съкровища, но това й се видя малко и маймунката ухапа напористата голяма ръка за пръста.

Гвардеецът изруга, но беше толкова храбър, че не се дръпна.

— Плъх! — изпухтя той. — Сега ще видиш… — хвана Зефирка за крака и я измъкна на светло. Тя писна жално и лапичката й блесна кристален флакон.

— А така! Гледайте, Еремей Умбертович — изгъгна Пикин. — Шишето изобщо не го е отмъкнал Гарвана, ами друга птица, крадливата сврака! Не е имало от какво да се плашим. Я да видим каква плячка е скрила още.

Митя дори не успя да си поеме дъх — алчната ръка отново посегна към него.

Обзет от ужас той й побутна всичко, което се намираше върху камината: и хранителните запаси, и токата си, и звездата на старчето.

Точно звездата го спаси.

— Охо! — Пикин с трясък скочи на пода. — Искате ли да си разделим плячката, ваше превъзходителство. За вас токата, хайде и ябълковия сладкиш, а за мен Сашка Невски. Ще изчопля диамантите, ще ги занеса на някой сарафин, пък и вие ще спечелите — ще ви платя част от дълга.

На Митя му домъчня за старчето, но какво да прави?

— Колко е малка, като от играчка или от детска обувка — разсеяно промърмори Метастазио (сигурно за токата, май нямаше за какво друго). — Както и да е, всичко е добре, когато свършва добре. По същество, Пикин. Тия камъчета няма да стигнат да ми се издължите. Но ако днес всичко стане, както сме го намислили, ще сме квит. Щом довечера старата получи мигрена и започне да повръща, ще си вземете разписките и полиците. А когато завещанието влезе в сила, ще ви открия нов кредит, за десет хиляди.

— За петдесет — каза храбрият преображенец. — И пак ще е малко, по дяволите. Ако започнем да водим чипоносия за носа (ха, какъв каламбур!), двамата с Платон ще сложите в джоба си цяла Русия.

И стъпките им отекнаха към изхода. Слава Богу, отидоха си. Можеше да излезе.

Вечеряха с Нейно величество в Диамантената стая във възможно най-тесен кръг — самата императрица, августейшият Внук без съпругата му, Фаворита, две възрастни и много грозни дами и адмирал Козопуло.

Там бяха също и началникът на Секретната експедиция Маслов и страшният секретар на Зуров, но те не седяха на масата, а на табуретки: първият зад императрицата, а вторият отсреща, зад гърба на княза. И двамата държаха в скута си по една папка, малко хартия и мастилница с перо, за да могат веднага да записват, ако на нейно величество или негова светлост им дойде наум някоя държавническа или просто значителна мисъл.

Е, през цялата вечер подобно нещо не се случи нито веднъж. Сигурно заради адмирала. Той не спираше да дърдори, сипеше разкази и шеги, но все скучни — всяка от тях свършваше с това, че някой напълнил гащите или му прилошало на някакво височайше събрание, или прелюбодействал с чужда жена и скочил гол през прозореца. С други думи — вечните приказки на възрастните. Как не им дотяга?

На нейно величество обаче й харесваха. Тя се смееше до сълзи на историите на адмирала, особено като чуеше някоя неприлична дума, на няколко пъти дори ги повтори. Всички останали също се смяха.

Сега Екатерина изобщо не беше като одеве, в Малкия Ермитаж. Беше облечена семпло, със свободна рокля и бяло тюлено боне. Лицето й бе отпуснато, спокойно.

— Хубаво — каза. — Само тук душата ми се успокоява.

Според Митя мястото беше странно за успокояване. В стъклените витрини тържествено блестяха императорските регалии: голямата и малката корона, скиптърът, златният герб и другите царски скъпоценности. По стените висяха копринени и брокатени флагове. На човек му идеше да застане изпънат в пълна парадна униформа, а тя, видите ли, се успокоявала. Явно на господарите душата им си почива от други неща, не като при обикновените простосмъртни.

— Много е приятно, нали? — императрицата се протегна сладко. — Имам чувството, че съм се подмладила с двайсет години. — Извинявай, миличък — обърна се тя към Внука, — че не каня твоята Лизанка, но е много свежа и красива. А така до моите бабички се чувствам хубавица — засмя се и се обърна към изквичалата хрътка: — Ах, мила Аделаида Ивановна, прости ми, че те забравих. Ние с теб тук сме две хубавици.

Кученцето се зарадва на вниманието, завъртя опашка, царицата лукаво рече на Фаворита, но не на „вие“, а ей така, по домашному:

— Яд ли те е, Платоша? Днес пръв хубавец не си ти, а ей онзи толкова мил кавалер — и посочи Митя. — Играй си, ангелче, играй си. После може да си поиграем заедно.

Диспозицията на Митридат Карпов беше следната: бяха му отредили да лази по земята, където нарочно бяха наслагал и цветни кубчета и дървени войници. Е, благодаря за вниманието, но все пак възрастните са неимоверно тъпи. Какви кубчета и какви войничета, щом още вчера видяха, че той в нищо не им отстъпва по разум?

Но даже и да му бяха приготвили вместо бебешките занимавки някоя по-интересна играчка, да речем, логаритмичната таблица, днес пак нямаше да му е до развлечения. Той дори не докосна дървените залъгалки, все не можеше да откъсне поглед от кристалния флакон, който стоеше до Нейно величество. Дали е същият? Дали Пикин бе успял да го подмени?

По случай постния ден на масата имаше само риба и плодове, пък и цялата риба я изяде Козопуло, останалите почти не докоснаха храната. Сигурно са знаели, че тук няма да се наядат, и са вечеряли предварително, сети се Митя. Затова пък пиеха различно и за всеки си имаше питие: освен флакона пред царицата стоеше гарафа със сок от касис, Фаворита пиеше вино, адмиралът — английски пунш „халф енд халф“, великият княз си наливаше чай, стариците опитваха от ликьора, а Маслов и италианецът не пиеха нищо.

На два пъти ръката на Екатерина посегна към фаталното шише и Митя се вледени от ужас, но в последния момент тя предпочете сока.

Как, как да й каже за смъртната опасност?

Цял ден държаха Митя в покоите на Фаворита. Нямаше никаква работа, но не можеше и да избяга — пред вратата бе поставена строга охрана, която без специално позволение нямаше да го пусне. Той реши да й каже довечера, когато го заведат в Диамантената стая, но го поведе не друг, ами най-главният злосторник — Еремей Метастазио. Митя така се страхуваше от него, че чак стисна очи. Италианецът го питаше за нещо незначително, но той дори не можа да му отговори като хората.

По време на вечерята секретарят уж разсеяно, но все току поглеждаше Митридат, а от тия черни очи на него всичко отвътре му се смразяваше. Значи не било измислица за черното око. На който душата му е черна, и погледът му е същият.

— Все пак ще си пийна от това питие — каза решително нейно величество. — Нищо, че е петък, няма да е голям грях. Щом е от полза за здравето, църквата не го забранява. Защото вашата напитка е полезна, нали, Константин Христофорович? Много я харесвам, така ме сгрява отвътре.

— Много е полезна, васе велицество! — бавно отвърна гъркът. — И е благословена от митрополита. Я да ти видя езика, майцице. Ако е розов, пий смело.

Семирамида изплези език и всички с интерес впериха очи в него, а Митя чак се повдигна на пръсти. За жалост, макар и грапав, езикът й беше съвсем розов. Явно, каквото лошо имаше да става, щеше да стане.

— Мозе. Цаска, дазе две — разреши Козопуло и тутакси й наля от напитката.

Сякаш някаква сила тласна Митя. Той с вик се втурна към масата и блъсна нейно величество в лакътя. Чашата литна към пода и изпръска копринената рокля на царицата.

— Ах! — извика Екатерина и началникът на Секретната експедиция ненадейно бързо скочи от табуретката си към Митя и здраво го стисна за врата. Императрицата ужасно се ядоса.

— Диване! Изкара ми акъла. Махнете го оттук, Прохор Иванович!

Маслов хвана нарушителя на реда за ухото и го помъкна към вратата. Много болеше и беше унизително, Митя искаше да извика за отровата, но точно тогава срещна очите на господин Метастазио. О, колко страшен беше този яростен, унищожителен поглед! После секретарят погледна по-надолу и трескаво дръпна кърпата на врата си, сякаш не му стигаше въздух. Видя я, разбра Митя. Видя обувката му без токата. Досетил се е.

Криво-ляво докрета до вратата, влачен от ръката на Маслов, която го дърпаше за ухото. Не щеш ли, отекна отчаяният вопъл на господарката и железните пръсти се разтвориха. Пазителят на престола хукна към своята повелителка.

— Какво й е? Вижте! Лошо й е! — извика Екатерина и посочи надолу.

Там, в разлялата се рубинена локвичка, лежеше хрътката Аделаида Ивановна, която беззвучно разтваряше уста и риташе и с четирите си лапи.

— Отрова! — гръмовно извика Маслов. — Напитката е отровна! Посегателство срещу живота на нейно величество!

Императрицата цяла омекна. Катуряйки столовете, другите се устремиха към нея.

— Тази настойка е хубава! — биеше се в гърдите Козопуло. — Аз пих, майцица царица пи! Никога нисто!

Изведнъж тайният съветник се върна при Митя и го хвана за раменете:

— Защо счупи бутилката? — предпазливо прошепна той. — От детска наивност или си знаел за отровата? — После допълни тихо: — Кажи ми истината, не бива да ме лъжеш. — Очите на бърнестия старец бяха матови, без блясък. Сега бе моментът Митя да му каже всичко, но той се смути, без да иска, погледна Метастазио и цял се вцепени от втренчения чудовищен поглед на заговорника.

— Знаеш нещо, виждам аз — прошепна Маслов. — С добро ли ще ми кажеш или да те пратя в експедицията? Нищо, че си малък…

Тогава се чу слаб глас:

— Къде е той? Къде е моят ангел хранител? Прохор Иванович, защо сте го сграбчили за раменете? Ела тук, спасителю мой. Господ те е пратил при мен и Русия. И хватката на черния старец отслабна, разтвори се.

След незабравимата вечер в Диамантената стая Фортуна подхвърли Митридат Карпов от високо по-високо. От паж на светлейшия княз Зуров, каквито момчета на различна възраст имаше поне две дузини, той стана Възпитаник на Нейно величество, единствен в цялата империя — такова отличие му бе дадено. Имаше и други награди, по-обикновени, но също престижни. Първо, повишиха Митя по военна служба: преди той се водеше извънщатен капрал от конногвардейския полк, а сега стана щатен вахмистър, което по чин беше равно на армейски капитан. Второ, за усилията, положени за възпитанието на детето чудо изпратиха на таткото орден „Св. Владимир“ и пет хиляди рубли сребро. Но позволение да дойдат татко и мама (Митя, който не забравяше плесниците и стъпканите жабета, не беше помолил за Ендимион) не се получи. „Аз ще ти бъда вместо майчица, Платон Александрович вместо татко — отвърна Екатерина. — За утеха на твоите родители ще им подаря някое ново селце от полските. Там и земята, и хората са много, има за всички.“ По онова време Митя беше вече научен и знаеше, че тя не иска да натъжава Фаворита, защото княз Зуров не можеше да търпи хубави мъже край императрицата. Някои семейства с техните хубавки синчета успяваха с това дори да правят кариера. Пратят в двореца някой млад красавец, той се позавърти ден-два, набие се на очи на светлейшия и току-виж го пратили дипломатически куриер или в армията с по-висок чин, а един, който беше доста симпатичен, стана дори посланик в чужбина, само и само да е по-далеч и по-задълго.

Изобщо Митя остана сам-самичък да сиротства или по-точно, както се изрази остроумецът Лев Александрович Кукушкин — да сиропства. Сигурно мнозина биха искали да им е толкова зле.

Настаниха възпитаника в собствен апартамент близо до височайшите покои с прозорци към Дворцовия площад. Назначиха му щат от лакей, отредиха му учители и за здравето на безценното детенце започна да се грижи лично лейблекарят Круис.

Митя живееше в разкош, но доста по-притеснено, отколкото в Утешителное.

Ставаше не когато си поискаше, а по тъмно, в шест, щом дворцовият звънар удареше звънеца: не можеше и да си помисли дори да спи по до късно, щом нейно величество е благоволила да се събуди. Миенето сутрин бе следното: за да отлепи сънени очички, слугата му разтриваше клепачите със сюнгерче, напоено с розова вода; после отвеждаха под ръка скъпоценното дете в умивалнята, където водата от помпа се лееше от бронзовата тръба сама, и то не ледена, а затоплена. Със собствената си ръчица той си миеше само зъбите, докато с измиването на останалите части от тялото се занимаваха двама лакеи — единият, по-старшият, на всичко, разположено над гърдите, вторият — по-надолу.

Само за два дни цяла дружина придворни шивачи и обущари ушиха дрехите и обувките за любимеца на императрицата. Тоалетите, особено парадните, бяха неописуемо красиви, някои от тях — със скъпоценни камъни и златно везмо. Цялото това богатство зае цяла стая, именувана гардеробна. Жалко само, че не го оставяха сам да си избира дрехите. За тази важна работа отговаряше камердинерът, който знаеше до най-малка подробност дали днес студът е много силен и какво е разписанието на Митридат, и не питаше за желанията му — поднасяше му тоалет според случая и условията. А за различните потребности той трябваше да се преоблича поне по седем-осем пъти на ден.

Щом го облечаха, предаваха го на коафьора да му реше косата, да я маже с мазила и да я ръси с пудра.

После закуската. В Зимния дворец готвеха лошо, защото нейно величество не беше придирчива към яденето, най обичаше варено телешко с кисели краставички, пък и защото никога не се караше на готвачите — страхуваше се, че някой ще се докачи и ще й сипе отрова. Та те му бяха отпуснали края. Кашата им все беше прегоряла, пържените яйца — пресолени, кафето — студено. В Утешителное бяха хранили Митя макар и не в сребърни съдове, но много по-вкусно.

Сетне започваха уроците, за което бе заделена специална класна стая. Освен на интересни неща — математика, география, история, химия — го учеха на много други, за които го беше яд да си губи времето.

Е, язденето на английско пони или фехтовката как да е, дворянин не може без това, но танците! Менует, руски, англез, екосез, гросфатер. Ама че глупости — да ти свири музика и ти да подскачаш, да клякаш, да разперваш ръце, да потропваш с токове. Сякаш човек си няма по-важна работа, сякаш всички тайни на природата са вече разкрити, морските дълбини са изучени, болестите са излекувани и перпетуум-мобиле — изобретено!

Ами заниманията с изящна словесност? Кому са изтрябвали тия измислени небивалици? До четвъртата си година Митя и сам бе чел романи, защото още не му беше дошъл акълът в главата и си мислеше, че всичко това са истински истории. После се отказа — от литературата човек не може да получи полезни сведения, само си губи времето. А сега трябваше да чете на глас пиеси, по роли: „Наказаната кокетка“, „Хамлет, принц датски“, „Нароченият рогоносец“ и прочее подобни глупости.

Следобед — задължителни забавления: игра на билярд и на билбоке. Но преди това допълнителни уроци по неуспешните дисциплини. За Митридат те бяха две: пеене и калиграфия. Е, когато човек пее фалшиво, няма как. Виж, с грозното писане Митя се сражаваше сериозно, на живот и смърт. Буквите му се лепяха една за друга, думите се сливаха в абракадабра, редовете скачаха по листа както си искаха. Защото сам се беше учил да пише, не като другите деца, които се упражняват дълго време. Ръката му все не можеше да настигне мисълта.

Веднъж, когато Митридат с пухтене скрибуцаше с перото и хабеше чудесната скъпа хартия, влезе императрицата. Погледна как се мъчи детето, целуна го в тила и горе на листа му показа как трябва да го прави, като изписа:

„Вечно признателна. Екатерина.“ Учителят му нареди и отреже долните драсканици и да запази като скъпоценна реликва горния край, където беше височайшият надпис. Митя така и стори. И още с първата поща изпрати хартийката в Утешителное.

Злодеите, които бяха сипали отрова в шишето с адмиралската напитка, още не бяха открити. Направо го беше страх да разкаже на царицата майчица всичко, което бе чул от камината. Ами ако Метастазио започнеше да отрича (и сигурно щеше да го направи!), ами ако поискаше да му покажат доносника (непременно щеше да поиска!)? Всичко друго, но не и да гледа тия черни пронизващи очи! Само като си спомнеше за тях, устата му пресъхваше и нещо му се свиваше под лъжичката. Митя чу как Прохор Иванович Маслов докладва на нейно величество за хода на дознанието: неговите хора не се спирали и вече напипали нещо, но рибата била прекалено голяма, не дай боже да я изпуснат! Голяма си беше! Дано досадният старец сам успее да се добере до тях, малодушно си мислеше Митя.

Великата императрица наричаше малкия си спасител „талисманче“ и обичаше той да е наблизо, особено когато решаваше важни държавни дела. Обичаше да повтаря, че самото Провидение й е пратило това момче, че Господ го с накарал да счупи смъртоносната чаша. Случваше се повелителката да се замисли върху някое трудно решение и изведнъж да насочи към възпитаника си странен взор — един такъв изпитателен или може би плах. Понякога го питаше и за мнението му. Отначало Митя се гордееше от това уважение, но после разбра, че на нея не й трябва някои да й дава акъл, а нещо друго. Тя не се вслушваше в прекия смисъл на казаното, а се опитваше да долови в звука на думите някакво стаено значение, сякаш й говори не малкият придворен с кадифена дрешка, а делфийската пития.

Веднъж например по време на следобедния доклад нейно величество седеше уморена с притворени очи. Дали слушаше, дали не — не се знае. Отзад камерфрейлината ровеше с тънки пръсти косата й. Щом откриеше насекомо, смачкваше го с нокът върху плоската златна кутийка за въшки. Митя стоеше на обичайното си място, на ниската пейчица, и четеше Линеевата „Философия на ботаниката“.

Камерсекретарят, много умен младеж, макар и доста грозен (че кой ще сложи хубавец на тая длъжност?), четеше една след друга депешите.

— През изминалата 1749 година в град Санкт Петербург са се родили 6750 души и са умрели 4015.

Императрицата отвори очи:

— Значи с колко повече са се родили?

Камерсекретарят размърда устни, а Митя, без да се откъсва от книгата, рече:

— Две хиляди седемстотин трийсет и пет.

— Плодят се, значи са сити, спокойни и доволни от живота — кимна Екатерина и отново притвори клепачи.

Докладващият продължи да чете:

— Ето какво пишат от Америка. Срещу индианците, които са обезпокоили област Кентъки, е изпратен корпус от доброволци, който напълно ги е разбил.

Митя си спомни едрия индианец. Представи си как той се прокрадва нощем към фермата на някой бял заселник. В ръката си стиска томахавка, на гърба му виси колчан със спрели. Олеле, колко страшно! Браво на доброволците.

— Пак от там. Неприятна вест от остров Гуаделупа. В началото на октомври французите принудили англичаните да капитулират, да се върнат в Англия и да обещаят повече да не продължават да служат по време на войната срещу френската република.

Царицата се намръщи. Не обичаше французите.

Камерсекретарят го забеляза и се смути:

— Тук има още нещо, по-лошо…

— Казвай — нейно величество поклати глава. — Знам те, йезуитска душа. Запазил си най-лошото за накрая. Проверяваш дали съм гневлива. Не съм гневлива, не бой се.

Тогава младежът тихо прочете:

— Французите са превзели град Амстердам…

— Но какво става, Господи! — ахна Екатерина. — Няма ли кой да ги спре тия проклетници? — изведнъж се обърна към Митя и го попита: — Какво да правя, душичке? Да се обединявам ли с Европа срещу якобинците или да ги оставя да се изколят помежду си и да се съсипват един друг? Кажи ми, приятелче, защо тия дрипльовци бият всички? Нито пушките им стигат, нито топовете, нито мундири имат, нито провизиите им провизии. Какво е това чудо?

И го погледна с надежда, сякаш ей сега щеше да й се открие някаква велика истина.

Митя бе щастлив, че ще допринесе с нещо за човечеството. Остави Линей и се помъчи да говори ясно, без да бърза, за да може тя хубавичко да го разбере:

— Те бият редовната армия, защото сега при французите е равенство и войникът не е добиче, което да върви напред, защото отзад е капралът с тоягата. Свободният воин разбира от маневри и знае за какво се бие. Свободните хора винаги работят и се сражават по-добре от несвободните.

Понечи да обясни още на Фелица, че не може в края на осемнайсетото столетие повечето поданици да са в позорно робство.

А тя отговаря:

— Колко вярно! Ама наистина с устата на детето36!… — и се обърна към секретаря: — Пиши указ: следващият набор да не е от крепостни селяни, а от свободни земеделци, защото родените свободни са по-годни за воинския занаят.

Разцелува вцепенения Митя по двете бузи и му подари лакирана шейна от царския каретен двор. Какво нещо е да съветваш властелините — уж искаш да е за добро, пък става беля.

Имаше и още един случай.

Веднъж нейно величество редеше пасианс solitaire и беше в замечтано настроение.

— Ах — каза, — пиленцето ми, защо стар мъж, дори шейсетгодишен, спокойно може да се ожени за някое момиче, а зряла дама на същата възраст се смята за невъзможно да се венчае за някой двайсет и шест или двайсет и седем годишен?

И отново го гледа с надежда. Чак не смееше дъх да си поеме.

Митя помисли малко и рече:

— Мисля, ваше величество, че защото от шейсетгодишен старец все пак може да се заченат деца, а шейсетгодишна бабичка не може да има челяд. Хората нали затова се женят, населението да стане повече, инак за какво?

Между другото си спомни и един подходящ факт.

— Науката обаче познава и някои изключения. Чел съм, че през 1718 година в мексиканското вицекралство някоя си Мануела Санчес, шейсет и три годишна, станала трудна и родила мъртво дете от женски пол тежко седем фунта, три унции и два золотника37, а тя самата издъхнала от разкъсване на детеродните органи.

Императрицата захвърли картите, заповяда му да се махне и цялата се обля в сълзи. Какво толкова й беше казал?

Е, после излезе след него в коридора, прегърна го, нарече го „мила душа“ и „детенце“. Мнозина видяха всичко това и „случаят Митя“ засия още по-ярко.

В двореца вече бездруго говореха за чудното дете и за особената благосклонност на царицата майчица към него. Естествено, появиха се и молители. Един камерхер38 настояваше да го водят на събиранията в Малкия Ермитаж. В дар донесе фунт бразилиански шоколад. Вицедиректорът на императорските театри, дошъл да иска позволение да постави някаква игрива пиеса, явно не беше очаквал, че прочутият Митридат ще е толкова малък. Връчи приготвените дарове донякъде смутен: половин фунт вирджински тютюн и най-новото изобретение срещу една лоша болест — прозрачно калъфче от мехура на някаква африканска риба. Митя даде тютюна на камердинера, шоколада изяде, а разтегателното калъфче си запази като незаменима вещ за опити с нагряването на газ.

Полека-лека Митридат започна да свиква в огромния дворец, който ред по ред, страница по страница разкриваше пред него книгата на безбройните си тайни. Е, не цялата, а само малка нейна част, защото едва ли беше по силите на един простосмъртен, па дори и на самия дворцов комендант да разбере този огромен каменен фолиант в цялата му необятност. Дори да живееше сто години под тия горди сводове, пак нямаше да научи всичко. След залеза на Версай по земята нямаше по-великолепен и просторен чертог от този.

За да изучи двореца, Митя предприемаше експедиции: отначало до най-близките граници — до съседните зали, висящите градини и галерии. После все по-нататък и по-нататък. След време разбра, че Зимният е пълен не само с прекрасни картини и ваяния, с какви ли не несметни богатства, но и с фатални опасности. Дворецът явно имаше свой потаен живот, своя жива душа и то душа недобра, желаеща на новите обитатели зло и смърт.

На седмата нощ откакто Митя заживя тук, се случи едно необяснимо, злокобно събитие. Той лежеше в необятното, много високо легло, на което можеше да се покатери само по стълбицата, и гледаше бронзовия полилей. Не че го гледаше — какво да му гледа, след като го бе изучил до подробности, — просто зяпаше нагоре, а там, горе се намираше полилеят. Не му се спеше. Нейно величество настояваше детето да си ляга в десет и не позволяваше нощем да чете, защото било вредно за здравето. Той се опита да обясни, че за да се зареди с енергия, му стигат и три часа, но царица както обикновено не пожела дори и да чуе. Така че искаш — не искаш, лежиш и мислиш.

На огромния полилей беше изобразено Тържеството на Благочестието: самото Благочестие в образа на брадат старец се намираше в средата, а по края бяха наредени танцуващи певци с кимвали и арфи.

Той лежеше и размишляваше как правосъдното устройство да се преобразува така, че съдиите да съдят честно, да не се страхуват от властите и да не вземат дарове от ищците и ответниците. Задачата не беше никак лесна, не беше за нощен размисъл и Митя сам не усети как е задрямал, но явно за малко и леко. Събуди се, защото му се стори, че май изскърца вратата. После чу леко шумолене, сякаш нещо се късаше. Запримига и се опита да разбере кой ли може да е. По бронзовия кръг на полилея матово сияеше отблясък от фенера навън. Изведнъж отблясъкът помръдна — първо се олюля, после пое надолу и с всеки миг започна да нараства и да се забързва. Не толкова разбрал, колкото усетил, че полилеят пада, Митя се претърколи изпод юргана на пода. Удари си лакътя, но ако беше се позабавил още само половин миг, падналата грамада щеше да го направи на кайма и смазани кости. От удара дебелите крачета на леглото се счупиха, а ложето в средата се разцепи надве.

После, когато започнаха да изясняват нещата, разбраха, че са се скъсали влакната на въжето, с което спускат бронзовото чудовище, за да запалят свещите му. В гнева си императрицата нареди да жигосат за небрежност лакея, който отговаряше за светилника, и да го заточат в Сибир, но после се смили и заповяда само да го подложат на камшично наказание и да го пратят войник.

Тогава Митя не се уплаши кой знае колко — реши, че е заради лошия нрав на Двореца, от който можеше да се очаква всякаква пакост. Но се мина седмица и нещата започнаха да изглеждат съвсем различно.

Междувременно експедициите за проучване на каменния исполин стигнаха до подземието, където бяха складовете и кухните. Провизиите, също както и тяхното приготвяне не интересуваха Митридат, но зад винарската изба се разкри едно много интересно местенце — стар, облицован с камък кладенец, сигурно останал още от предишната постройка. Някога, когато още го е нямало тръбопровода, от него вероятно са вземали вода за кухнята, но сега беше изоставен. Кладенецът не беше дълбок, до водата имаше не повече от половин сажен39 (нали земята в Петербург е блатиста, подпочвените води винаги са наблизо). От четирите страни имаше каменни стъпала, за да може помощник-готвачът да се наведе и да гребне с окаченото ведро.

Щом кладенецът стоеше неизползван, Митя реши да го нагоди за един химически опит — за направа на син камък на кристали. Мястото беше студено, без ненужни изпарения. Спусна с въжета два стъклени буркана с пренаситен разтвор, в единия от които имаше обикновен конец, а в другия — копринен. По три-четири пъти на ден ходеше да провери дали кристалите не са се образували.

На 23 февруари, в петък сутринта в първия буркан процесът бе започнал. По суровия конец явно личаха лъскави сини зрънца. Ура!

Митя спусна буркана обратно. Надвеси се, за да изтегли втория, но точно тогава силна ръка го сграбчи за пеша, друга го подхвана за яката и го запокити надолу с главата. С крайчеца на окото той успя да забележи зелен ръкав с червен маншет, но в следващия миг пльосна в черната ледена вода.

Изплува в тъмното задъхан и започна да плюе. Взе да размахва ръце и крака. Опита се да вика, в каменния квадрат викът му отекваше звънко, но в кухнята със сигурност нямаше да го чуят, бяха далеч, пък и там беше шумно. Ако не бяха въжетата с окачените на тях буркани, много бързо щеше да иде на дъното, защото макар Митя да бе усвоил математическата наука и да бе схванал строежа на материята, макар много добре да бе подготвен по философия, все пак не можеше да плува, не му остана време да се научи.

Пък и въжетата, в които се вкопчи, щяха да го спасят, но за малко. След минута-две пръстите му се вкочаниха и започнаха да се разтварят. Голям късмет бе, че заместник главния готвач беше тръгнал за вино и бе чул писъка му от кладенеца, инак Митридат Карпов щеше да опечали родителите си и императрицата майчица.

Заместник главният готвач измъкна момчето, най-напред го понаплеска, че се вре, където не му е работа, после му даде да сръбне малко вино, съблече го, разтри го с вълнена ръкавица и го зави в две престилки. Митя не се докачи от несправедливия пердах и упреците. Целуна ръка на побойника и реши да не му обяснява нищо.

После, завит вече не в престилки, а в мечешка кожа, лежеше в спалнята си и правеше умствен анализ на случилото се.

Да, явно не ставаше дума за лошотия на двореца, налице беше човешка умисъл. Някой е искал да ликвидира възпитаника на нейно величество и само по чудо не бе успял в намерението си.

Нямаше нужда от по-задълбочен анализ.

Кой носи зелено-червен мундир? Хората от Преображенския полк.

Митя дрънна звънеца и нареди на камерлакея да провери кой охранява днес двореца. Оказа се, че е Преображенският. С командир капитан-поручик Пикин. Щом чу това име, Митя отново затрепери, но вече не от студ. Продължи да размишлява и се сети за падналия полилей.

Облече се набързо — сам, без помощта на камердинера. Промъкна се в караулното, където се намираше дневникът на дежурствата. Изчака пред вратата сержантът да отиде да проверява постовете и се вмъкна вътре. Кой беше дежурил миналата седмица, на 16 февруари, пак в петък? А така: капитан-поручик Андрей Пикин. Значи лакеят не е бил виновен, та да става войник. Пък и скърцането нощем намери обяснение. Злодеят се е промъкнал в спалнята, срязал е с нож или нещо друго влакната на въжето и е изчезнал, а останалото е довършила тежестта на полилея.

Така значи! Господин Метастазио не е мирясал, много е предприемчив. И няма да миряса, докато не затрие опасния свидетел.

Митя явно не беше на себе си, защото не чу приближаващите се стъпки, а когато вратата се отвори, беше вече късно да бяга.

Влязоха Пикин и един сержант преображенец, още съвсем млад.

— Я вижте, Бибиков — весело рече капитан-поручикът, — кой ни е дошъл на гости. Лично Митридатус Премъдри. Ти какво правиш тук? Не си ли чувал какво става с любопитковците? А? — и огледа примрелия Митя с лукавите си очища. — Разбрах, че си се гмуркал в кладенеца. За принцесата жаба ли? Ей, момченце, ти май си се родил с късмет. На такива като теб им върви на карти. Ще трябва да те понауча. Да видиш тогава двамата как ще обираме всички, нали?

И се закикоти душманинът. По мутрата му светеше непомрачена, ни облаче и това беше най-страшното. Митя изскимтя, шмугна се под лакътя на сержанта и се втурна с всички сили накъдето му видят очите.

То само така се казва — че някой се е втурнал накъдето му видят очите, но в действителност, колкото и да е уплашен, всеки веднага се сеща накъде да бяга, за да се спаси. Митридат също знаеше, дори не се поколеба.

Има човек, който точно затова е сложен — да пази нейно величество и да предотвратява заговорите против августейшата персона. Известен човек е — тайният съветник Маслов, началник на Секретната експедиция. И Митя отдавна трябваше да превъзмогне ужаса си от Еремей Метастазио и да признае всичко пред Прохор Иванович. Ужасът само вцепенява и отнема волята, но никога и никого не е спасил от гибел. Защо заекът да трепери, вперил поглед в зяпналата уста на питона? Неговото бездействие няма да отклони хищната змия от нейния кръвожаден замисъл.

Тайният съветник живееше съвсем близо до двореца, на улица „Милионная“. Никой не ходеше по добра воля на гости при Прохор Иванович, но местожителството му беше много добре известно на цял Петербург. Човек трябваше да излезе от страничния вход, да претича край шарената караулна будка и да се шмугне в двора отсреща. Там в жълтата административна сграда бдеше Секретната експедиция и вътре бе жилището на началника.

Маслов най-внимателно изслуша хлипащото момче, нито веднъж не го прекъсна, само кимаше и нареждаше: „Така, такаа.“ И колкото по-нататък, толкова по-оживено. Прохор Иванович изобщо не прояви недоверие, че това хлапе си е измислило какви ли не небивалици, от което Митя най-много се опасяваше. Пък и му личеше, че не е много изненадан от разказа. По-скоро се радваше.

Започна да снове из тесния, целия в заключени шкафове кабинет и да потрива сухите си бели ръце. Промърмори си нещо под носа и на няколко пъти кимна.

— Виж какво, превъзходни синко — каза. — Ще ми помогнеш да спасим майчицата и да разобличим злодеите, нали? Тогава ще мога да овардя и теб от същите тия изверги.

— Но как мога да ви помогна? — изненада се Митя. — Та аз съм дете.

Тайният съветник го прегърна през раменете, настани го до себе си на малкия диван и му заговори тихо и топло:

— Нищо, че си дете, затова пък си по-разумен от мнозина големи. Сам прецени: ние с теб знаем каква е истината, само че това не стига. Майчицата няма да ни повярва, защото тук е замесена една много скъпа за сърцето й персона.

— Да, на мен, разбира се, няма да ми повярва — разпалено каза Митя. — Аз за нея съм нещо като забавна кукла, китайска клатушка. Но на вас, на телохранителя си!?

Прохор Иванович подпря провисналата си буза и посърна.

— Уви. И на мен, дето съм й вярно куче, също няма да ми повярва. За всеки друг — да, само не и за най-приближения й, милия Платошенка. Аз наистина съм й като куче: по чуждите мога да лая, но по свои и дума да не става. Дори да успея да посея в нея съмнението, какво ще стане после?

— Какво?

— Ами при майчицата ще дойде една известна особа, много по-хубава в лицето от стария Прохор Маслов, ще се заключи с нейно величество в спалнята и ще намери такива аргументи, след които двамата с теб ще ни изхвърлят от Зимния като напакостили палета. И тогава вече никой няма да попречи на нашия приятел Еремей Умбертович да довърши злите си намерения докрай.

— Може пък светлейшият да не намери аргументи? Забелязал съм, че умът му не е много силен.

— Малък си още — въздъхна тайният съветник. — Майчицата, макар да е велика царица, също е жена. И за тая работа на княз Платон изобщо няма да му трябва ум.

— Какво ще правим тогава? — падна духом Митя. — С нас е свършено, така ли?

— Защо да е свършено? — гласът на Маслов стана по-строг. — Ти прави точно каквото ти кажа и всичко ще се нареди.

— Ако успея — запъна се Митя. Нима нямаше да може да избегне очната ставка със страшния италианец? Дано от убийствения пламък на черните очи езикът му да не залепне за гърлото…

— Ще успееш, не бой се. Ако ти се живее. — Прохор Иванович присви бездруго малките си очи, размърда устни и още повече заприлича на стар проскубан пес. — Трябва да режем от светлейшия парченце по парченце — тихо-тихо нареждаше той, сякаш си мислеше на глас. — Първо парченце — капитан-поручик Пикин. Чрез него ще се доберем до секретаря. После ще се направим, че нямаме нужда от самия светлейши. Уж че него, клетия са го заблуждавали покварените приближени и той естествено сега не е на себе си… Ако имам сигурни доказателства, Платон Александрович ще се отрече от италианеца, ще го издаде като нищо и тогава вече той ще ми падне. — Тайният съветник си помисли още малко, но вече без да говори. После кимна отново: — Трябва ми признание от Пикин. Ще започнем с него, защото от всички той е най-незначителната персона.

— Той няма да се ковлади сам! — извика Митя. — За какво му е?

— Не за какво, а защо — назидателно каза Маслов. — Ей сега ще ти покажа причината, поради която Андрейка Пикин ще ми каже цялата истина. Я ела.

Той отведе малкия си съзаклятник от кабинета в друга стая, по-просторна, но обзаведена с известна претенция за уют: до стената имаше кушетка и дори везани възглавнички върху нея, в ъгъла висеше помътняло огледало, а до масата с кокетни вити крачета стояха два стола — единият дървен и неудобен, но пък другият мек и приятен, приличащ на дълбока мида.

— Това е гостната ми за частни разговори с високопоставени личности, които се нуждаят от бащински напътствия — хитро се усмихна Прохор Иванович, а на това отгоре и намигна. — Настанявам скъпия гост, а понякога и гостенка, с почитание. — Той посочи по-удобния стол. — А самият аз се задоволявам с този скромен стол и за нищо на света не бих го сменил с онова меко седалище.

— Защо? — учуди се Митя и поподскочи на пружиниращата седалка. — Тук е много по-добре.

— Зависи.

Тайният съветник натисна някакво лостче, скрито в дръжката на дървения стол и отстрани на креслото за гости изведнъж изскочиха две метални скоби, които се затвориха пред гърдите на Митя. Той извика от почуда, промуши се през тях и запълзя по пода по-далеч от бясното кресло.

— За какво е това?

— Ами защото, душичке, един възрастен за разлика от едно дете изобщо не може да се освободи от тия стоманени прегръдки. Освен това аз го пристягам и с каишки — горе и на краката, та да не рита.

— И после какво?

— После ето какво.

Маслов завъртя лостчето още веднъж и столът заедно с квадратна част от паркета започна да слиза надолу. Но не потъна целият в отвора — горната половина на облегалката му остана да стърчи над пода.

— Олеле! — зачуди се Митя. — Но за какво служи това инженерно приспособление?

— Сега ще видиш.

Подсмивайки се, Прохор Иванович хвана госта си за ръката и го изведе от стаята в малък тесен коридор, откъдето по вита стълба се спуснаха в подземието. Зад желязната врата имаше помещение без прозорци, с голи каменни стени. В средата стърчеше дървен постамент, на който Митя видя долната част на спуснатия отгоре стол.

От стената се отдели някаква превита сянка — дългорък човек в омазнен камзол, със сплетени на плитчица жълти коси.

— Здраве желая, ваше превъзходителство — гракна оглушително той. — Ама столът е празен! Няма никого! Защо така?

Митя съгледа в ръката на гръмогласния камшик със седем жили и настръхна. Така значи…

— Това е екзекуторът — обясни Маслов. — Казва се Мартин Козлов, а аз го наричам Мартин Изповедника. Той вика, защото е глух като пън. Това качество е много полезно за тайните работи.

После се обърна към екзекутора и каза тихо, като отчетливо мърдаше устни:

— Проверка, Мартинушка, проверка. Работа ще има надвечер.

— Ааа — проточено рече дългоръкият и кимна към Митя. — Тоя да не ви е роднина?

— Внучето — без да му мигне окото излъга съветникът и разчорли косата на Митя. — Хайде, Мартин, върви да си почиваш.

Отведе Митя към постамента и започна да му показва.

— Виж, седалката се сваля. Ето така. После се свалят гащите или се вдига полата на влязлата в капана особа, зависи към кой пол принадлежи. И работата започва. Аз увещавам от горната стая с думи и с необходимата любезност, защото тия персони тук са все по-особени, от благородно потекло. А Мартин ги увещава отдолу. Понякога — Прохор Иванович намигна, — ако жената е млада и вземе, че припадне, човек може да съгреши, да слезе и да я погледне отдолу. Друго не, опазил Бог. Е, може и да я погали, случва се.

— С оня камшик ли ги бият? — Митя плахо посочи страшния бич със седем жили.

— Когато разговорът е лесен, например с някоя дама за клюкарски работи — с пръчка. Но ако трябва да отговори на някой важен въпрос, може и с камшика. Твоят капитан-поручик ще се покае като на изповед.

Митя си спомни как Зефирка одраска преображенеца по пръста и той си помисли, че е плъх, но въпреки това изобщо не се уплаши и не дръпна ръката си.

— Ами ако не си каже? Пикин знаете ли го какъв е?

Попита по-скоро от учтивост. Макар, естествено, да разбираше, че Пикин ще си каже, няма къде да иде. Веднъж преди малко повече от три години Митя също го бяха били. Брат му Ендимион го беше подредил: бе счупил часовника на камината и наковлади малкия, който тогава все още живееше в безмълвие. Митя искаше да понесе мъките стоически като Муций Сцевола, но не успя — рева като магаре. Хем онова бяха лозови пръчки и го пердашеха леко, като дете, а тук я гледай. Човек би си казал и майчиното мляко.

— Е, ако изкиснатият в сол камшик му е малко — сладостно рече Маслов, — за подобни мълчаливци Мартин си има едни стиски за по-чувствителните израстъци на тялото. Точно са за помияр като Пикин. Ще запее като славейче.

Митя не можа да разбере какво общо имаха стиските и защо Прохор Иванович нарече преображенеца помияр. Когато някой се кара, обикновено нарича лошия „кучи син“ или „псе“. Ако съвсем се ядоса — „гад“.

— Ние с Мартин най-напред ще го подхванем леко-леко — продължи да обяснява тайният съветник. — Ти ще изчакаш в тайната стаичка. Видя ли огледалото в гостната? То от другата страна е празно и всичко се вижда много добре. Щом Пикин втаса и почне да го усуква и да го увърта, ще те извикам. Да му опресниш спомените. Няма да се плашиш — началникът на Секретната експедиция чукна Митридат по носа. — На тия приятелчета вече няма да им е до това да си разчистват сметките с теб. Само да не проявиш малодушие.

Лесно е да се каже „да не проявиш малодушие“. Застанал в каменния килер зад огледалото, Митя се чувстваше не както беше свикнал дотогава — като малък възрастен сред големи деца, а като тресчица, озовала се в страшен водовъртеж. Колкото и да се мъчи, клетата, нямаше да може да се измъкне от тоя ад и да опознае неговите неведоми закони.

Когато тайният съветник най-после въведе в гостната извикания да се яви капитан-поручик, Митя беше вече изнервен до краен предел. Прохор Иванович се хвалеше, че никой не дръзва да закъснява да се яви при него, дори подранява, но Пикин дръзна и се забави едва ли не с половин час.

— Е, скъпоценни ми Андрей Егорич, много добре, че се отбихте при стария човек и не го пренебрегнахте — фалшиво добродушно нареждаше Маслов и водеше госта към столовете.

— Смее ли някой да не дойде при вас, ваше превъзходителство, ще го доведат окован — отвърна злодеят.

През стъклото добре се виждаше как белите му зъби лъснаха в нехайна усмивка.

— Е, чак пък окован. Как ли не ме клеветят злите езици — изсмя се началникът на Секретната експедиция. — При мен водят оковани само държавните престъпници. Вие да не сте от тях?

Пикин дръзко и отвисоко изгледа тайния съветник.

— Държавният престъпник е мъглява фигура. Случва се днес някой да е престъпник и да го преследват, а утре всичко да се промени и в окови да са преследвачите, дето са го атакували.

— Това вашето за преследвачите е много интересна алегория, господин капитан-поручик — Маслов поведе за ръкава офицера към необходимия стол. — Заповядайте, седнете, ще се намери за какво да си поприказваме.

Гвардеецът се поклони.

— Благодаря. Но в присъствието на толкова високопоставена особа не смея да седя.

— Аз също ще седна. Моля най-покорно, ей така, без да се съобразяваме с йерархията. Както виждате, не ви приемам в кабинета, а в гостната. Значи за мен сте гост. Засега.

Последната дума бе изречена със съвсем различен тон и веждите на Прохор Иванович застрашително се свъсиха. Пикин обаче пак не се уплаши.

— Все пак с ваше позволение ще остана прав — подсмихна се той. — Че днес цял ден съм в караулното. Задникът ми изтръпна от седене.

— Не, не, седнете, моля ви!

Маслов хвана преображенеца за двете ръце и започна да го настанява насила като прекалено радушен домакин.

Ей сега ще ти поразмачкат изтръпналия задник — злорадо си помисли Митя. — Да знаеш как да събаряш полилеи и да хвърляш деца в кладенеца.

Заинатилият се капитан-поручик обаче не желаеше да седне, затова двамата с Прохор Иванович приличаха на танцуващи — пристъпяха и се въртяха на едно място.

Изведнъж Пикин подхвана стареца под мишниците и го запокити в мекото кресло.

— Ти седни, дърти дяволе! Знам го твоето гостоприемство! Митя Друбецкой ми е разказвал как си го учил да не злослови за царицата.

Маслов понечи да стане, но лекомисленият капитан-поручик го халоса с юмрук в челото и негово превъзходителство се тръшна на стола.

Но какво става! Митя виждаше отстрани и двамата: и ухиления Пикин, и опуления, мигащ таен съветник. Ама че нахалник!

— Ще ти кажа аз на тебе — рече гвардеецът, опипа креслото и намери скритите зад облегалката каиши. — А така, ваше превъзходителство. И краката, ако обичате… Къде по дяволите е механизмът? Сигурно е тук.

Приближи се до дървения стол, опипа го и намери лоста.

Щрак! Стоманените скоби се затвориха пред гърдите на Прохор Иванович.

Щрак! Столът бавно започна да потъва надолу. Тогава Митя осъзна какво може да последва. Откъде да знае Мартин чии задни части му поднасят? Като го почне!

— След което оставам покорен слуга на ваше превъзходителство — комедийно се поклони Пикин. — Не смея да ви обременявам повече с присъствието си. Служба.

Обърна се и с кръшен смях изскочи навън — ама че смахнат.

Долу нещо изсвистя, изплющя и Прохор Иванович изведнъж се окопити.

— Ааа! — изрева той колкото му глас държи. — Мартиин, ще те убия, мръснико!

Отново се чу плющене.

Тогава началник-експедицията вече не извика, а се задави от вика си.

Ужас! Та Мартин е глух. Колкото и да му вика човек, не може да го чуе.

Митя изхвръкна от тайното килерче и се завтече надолу по витата стълба. Воплите позаглъхнаха.

Нахлу в сумрачното подземие и успя да види как Мартин Изповедника шибна с наслада и замах белия задник на червени ивици. Изтезаваната част на тялото се бе провесила през отвора на седалката и се виждаше цялата.

— Чичо Мартин! — Митя се вкопчи в жилестата ръка на палача. — Недейте! Това е Прохор Иванич!

Екзекуторът се обърна:

— А, внуче. Само го погледни тоя безсрамник — Мартин прихна в странен клокочещ смях. — Сладострастникът му неден!

Пръстът на изтезателя с камшика сочеше задника на негово превъзходителство. Малко над опашката се виждаше дребна картинка — червено цветче, подобно на маргаритка.

— Те сега имат такава мода, мръсниците — обясни Мартин и отри челото си. — Тутуеровка се казва, пленените турци я донесоха. Има някои тарикати, дето за да привличат женския пол, си правят шарки с туш направо по срамното място. А тоя сигур е содомит. На тях всичката им хубост е в задника. Пфу! Хубавичко го нагалих по любимата му плепорция! — и се закикоти, много доволен от шегата си. — Остави ме, момченце, имам си работа. Докато Прохор Иванич не дръпне въженцето, трябва да бия.

Чее като замахна, чее като шибна! Отгоре се чуваше вече не вопъл, а хриптене.

От тавана наистина се провесваше плътен шнур, само че горе нямаше кой да го дръпне.

Митя увисна на ръката с камшика.

— Какво ти става? — учуди се екзекуторът.

— Това не е той, това е Прохор Иванович — старателно размърда устни Митя. — Станала е грешка!

— Пресвета майчице! — уплаши се Мартин. — Пък аз съм го емнал с всичка сила! И се чудя какъв е тоя инат, вече бях решил да хвана стиските! Оле, оле, оле! Лошо ми се пише, много лошо! — заснова насам-натам и се завъртя като пумпал. — Ваше превъзходителство, ей сега! Ще донеса от лековития оцет! После с масълце за кандило — занарежда мъчителят и домъкна малък меден тас.

Митя не искаше да гледа повече. Обърна се и тръгна да си ходи. Разбираше, че след всичко, което се беше случило, тайният съветник щеше да се чувства много неудобно да го погледне в очите.

Но Пикин, ах, тоя Пикин!

Същата вечер имаше маскарад по случай рождения ден на нейно императорско височество благоверната велика княгиня Мария Павловна, която наскоро навърши девет години. Празненството щеше да е пищно, с размах, за което си имаше причини. От началото на зимата дъщерята на наследника караше тежка заушка и всички мислеха, че няма да я бъде, но Всевишният я опази. Допреди няколко дни беше още много слаба, поради което празникът се забави, но сега тя вече тичаше и дори ходеше да се пързаля. Нейно величество, която от все сърце обичаше палавницата, измисли нещо много особено: Горски Бал. Когато Мария Павловна почти умираше, нейната августейша баба я попита с желанието да я окуражи: „Какво да ти подаря за рождения ден, душичке?“ — макар самата вече да не вярваше, че внучката й ще го доживее. „Горско животинче таралежче“ — продума нейно височество едва чуто. Всеки път хората в двореца си разказваха тази история със сълзи на очите.

И ето, че сега Таврическият дворец бе превърнат в горско царство. Стените на парадната зала бяха целите закичени с елхови и борови клони, столовете бяха драпирани като пънове, иззад облепените с истинска кора колони надничаха препарирани мечки, вълци, лисици, а гостите щяха да влизат през страничния вход, направен за целта като огромен таралеж. Таралежът имаше дървени игли, дълги по два метра, стъклените му очи светеха отвътре с лампички, а вратата беше натъкмена в хълбока на горския обитател.

Когато докараха великата княжна и тя видя горското животно, запляска с ръце и запищя от възторг. Нейно височество беше пременена като горска ягодка: с червена рокличка и изумруден венец на обръснатата главица. Поканените трябваше да се маскират като горска фауна или флора: като гъби, като животни, като горски духове, русалки и други подобни фигури. На никого не беше позволено да пренебрегне тази заповед, дори на чуждестранните посланици, които възприеха организираното тържество не в сантиментален, а в политически смисъл и се явиха: пруският посланик във вид на гъба, британския — на самур, шведския — на секач, неаполитанския — на заек, а най-много се беше постарал баварският, който се беше маскирал като много горд дъб. После в релациите до своите правителства писаха, че тази алегория несъмнено ознаменува тържеството на Гората (тоест, на горската държава Русия) над нейния отдавнашен съперник Полето, сиреч Полша.

Камердинерът беше пременил Митя като малък горски дух. Отми пудрата от косата му и му залепи брадичка. Всичко останало в премяната беше простичко, селско: и цървулите, и широките гащи, и бялата риза с препаската. В ръката си той трябваше да носи клонче от лиственица, с която да се заканва на всеки срещнат и дори да го удря — игличките й са меки, никого нямаше да одраскат.

Е, той не удряше никого и скоро уж без да иска изтърва клонката. Поразходи се сред гостите, поогледа костюмите им и за сетен път се почуди на приумиците на възрастните. Чувстваше се потиснат.

Още по-неприятно му стана, когато чу зад гърба си някой да шепне:

— Казвам ви, ваше сиятелство, той не е никакво дете, ами учено вавилонско джудже и е поне на петдесет години. Ето вижте, на темето му има бял кичур, останал е небоядисан.

О, невежи, празнословни и скудоумни хора!

После още по-лошо.

Дотича Фаворита, наведе се и зашепна. Погледът му беше налудничав.

— Тя е тук, моята Псишея! Докладваха ми, че каретата й е пристигнала. Три седмици не беше се появявала в двореца, но сега не посмя да огорчи нейно величество! Нали не си забравил писмото?

— Помня го! — промърмори Митя.

— Браво. Най-накрая да кажеш следното — князът зашушна право в ухото му: — „Чакай ме тази нощ. Щом дъртата заспи, ще дойда. Няма да ме спрат ни стени, ни ключалки.“ Иди, кажи й го тихичко. И внимавай, ако стане нещо, ще те изкормя.

— На коя? — жално въздъхна нещастният Митридат. — Та аз дори не знам коя особа е имала щастието да предизвика сърдечния интерес на ваше сиятелство.

— Графиня Хавронска. Павлина Аникитишна, Павлинка.

Зуров изрече името нежно, сякаш го изпя.

— Виждаш ли клавесина и арфата? Сега ще започнат да музицират. Най-напред Наследника ще изпее романс в чест на дъщеря си, после ще пее тя, моята сладкогласна русалка.

Митя с покруса пое към подиума, където вече бяха сложили украсеното с оранжерийни момини сълзи кресло за нейно величество, а за рожденичката имаше столче във вид на зелена, обрасла с мъх купчинка пръст.

Наследника беше костюмиран като Горски цар — с корона от шишарки, с мантия от боброви опашки. Той пееше отвратително, но затова пък прочувствено и много силно. В самозабрава отваряше голямата си уста с редки зъби, така че навсякъде хвърчаха пръски слюнка. Никой не слушаше клетника. Придворните си бъбреха, шушукаха си, а царицата си говореше с румена русалка: украсената й с лилии коса беше пусната, а по семплата бяла рокля бяха налепени пайети във вид на рибешки люспи.

Щом последните акорди стихнаха и певецът слезе от подиума, без никой да му изръкопляска, Екатерина каза високо:

— Е, свенливке, хайде да ни зарадваш, изпей ми моята любима.

Русалката стана, направи реверанс пред нейно величество и застана до клавесина.

Значи това била изгората на Платон Александрович, трябваше да я огледа по-добре.

Митя не смяташе, че има право да преценява женската хубост, защото още не беше стигнал уместната възраст, но графиня Хавронска безспорно беше приятна за гледане. Това заоблено, сърцевидно лице, устните като цветна пъпка, ясните сиви очи с много дълги мигли, розово-бялата кожа — всичко беше чудно хубаво. Дори само вълнистата гъста коса бе достатъчна, за да може стократно по-малко прекрасно лице да бъде сметнато за привлекателно.

Павлина Аникитишна запя за сивото гълъбче, което стенело ден и нощ, защото милото му приятелче отлетяло задълго, и тогава очарованието на нейната нежна хубост и мек глас стана почти непоносимо — направо затрудняваше равномерното дишане, защото от възторг на човек въздухът му застиваше в гърлото и не искаше да изпълни гърдите му.

Ръкопляскаха на графинята дълго и дори викаха „Браво!“. Когато тя се върна на предишното си място, Митя се прокрадна по-наблизо и застана зад стола на царицата.

От пеенето Павлина Аникитишна беше пламнала още повече, очите й се изпълниха със сияние, но миглите възпираха този пламък и скромно го засенчваха. Хубавицата не гледаше никого, и свела поглед, слушаше думите на Екатерина.

— Отлетя твоят мил, отлетя — нежно й думаше императрицата. — Ала не за дълго, а завинаги, не можеш да го върнеш. Стига си плакала и тъгувала. Защо да се погребваш жива? Не скърби повече. После, като остарееш, ще те е яд. Всеки би взел моята роднинка, избери си който искаш годеник. А ако не желаеш да се омъжиш, — Екатерина се наведе към скромната хубавица и й прошепна с лукава усмивка: — намери си някой сърдечен приятел. Никой няма да те съди, та ти от пет години си вдовица.

Ужас, горката велика императрица. Не знае клетата какъв змей е скътала в пазвата си. На това отгоре, о, свещена простота, съдейства за злодейския му умисъл. Току-виж хубавицата послушала съвета й, позамислила се за сърдечното приятелче, а пратеникът на Амур е вече тук, при Псишея.

— Благодаря за доброто съчувствие, ваше величество — тихо продума графинята. — Само че аз нямам нужда от никого. Да можехте само да изпълните отдавнашната ми молба и да ми позволите да се оттегля на село, тогава бих била напълно…

— А, не! — Екатерина ядно тупна прекрасната дама с ветрилото си по ръката. — Аз не одобрявам глупави постъпки. После ще ми благодарите, драга!

Митя видя как изпод пухкавите мигли на Павлина Аникитишна се търкулнаха две кристални сълзици и сам се просълзи.

Не, той не можеше да участва в безобразията на Фаворита.

Изтича във вестибюла, където закъснелите гости сваляха кожените си палта. Качи се по стълбата до галерията. Там беше хубаво, тъмно. Митридат беше уморен от света във всеки един смисъл на думата. Какво толкова му харесваше татко на този Едем? Какво хубаво имаше в него? Не оставят на мира дори седемгодишен човек.

Покатери се на широкия перваз на прозореца и долепи пламнало чело до студеното стъкло. Долу светеха факли и разноцветни лампиони, пристигаха и си заминаваха карети, проблясваха вледенените игли на чудо-таралежа.

Митя скочи на пода и тъжно умислен тръгна по безлюдната галерия.

Тя обаче изобщо не била безлюдна.

От следващата ниша на прозореца се дочу шумолене, шепот и учестено дишане.

Кавалер и дама също бяха седнали на перваза, нещо правеха, нещо се ухажваха.

— Ах! — чу се писклив женски глас. — Тук има някой!

Зашумоля коприна, на пода скочи някаква госпожица с костюм на лисичка, но доста омачкан и раздърпан. Ахна, прикри лицето си с ръце и хукна да бяга. Само че Митя пак я позна — беше от фрейлините на нейно величество, как й беше остзейската фамилия…

После слезе и ухажорът, изтропа с ботушите си, оправи си колана и се обърна.

Пикин! С мундир и шпага, явно тъкмо беше свършил дежурството си.

Това беше вече прекалено. Ама че кошмарен ден!

Митя цял се разтрепери, заотстъпва, но късно.

— А така! — измърка капитан-поручикът и посегна с дългата си ръка. — Хванах ли те!

Нищо повече не каза, сграбчи малкия горски дух за колана, рязко го вдигна на перваза, че като дръпна рамката! Отвън повя леден вятър и сипкав сняг.

— Чичко Пикин, пуснете ме! — по най-срамен начин като пале писна Митридат. — Какво съм ви сторил?

— Още нищо, врабчо, но скоро ще ми сториш много добро — радостно му съобщи гвардеецът и стъпи на перваза. — Благодарение на теб ще ми опростят половината дългове.

Разтвори широко прозореца, хвана жертвата си още по-здраво и я залюля.

— Ще ви пипнат! — апелира Митя към разума на злодея. — Прохор Иванович ще се сети!

Пикин спря да люлее момчето и се позамисли.

— Няма как да го докаже. Покатерил си се на прозореца и си паднал. Хайде литвай, врабчо.

И с това напътствие запокити царския възпитаник надолу — право към острите игли на таралежа.

Но преображенецът малко не пресметна силите си — метателният снаряд беше прекалено лек и отлетя по-далеч, отколкото трябваше.

Смъртоносните бодли се мярнаха току до лицето на крещящия Митридат, без да го засегнат. Той със сигурност щеше да се убие в гранитните стъпала, ако не беше станало чудо — вече второ през този ужасен ден, ако трябва да си спомним за спасението от кладенеца.

По стъпалата се качваше дама с размерите на Гаргантюа: прическата й беше цялата в клонки и увенчана с картонен славей, а невероятно широката й рокля a la panier40 представляваше цъфнала поляна. Точно върху тази поляна се стовари Митя. Издраска се в шипковите клони и върбовите вейки, скъса си ризата, но не загина, а само се търкулна по стълбата, отхвърлен от пружиниращия кринолин. Спасителката на детето спря ни жива, ни умряла. Роклята й се лиши от цялата си дясна половина и сега дамата с гащи в цвят „накърнено целомъдрие“ приличаше на самовила, която наднича иззад някой храст. Нейният вик, екнал подир секунда, беше сърцераздирателен и стъписаното от падането, престанало да разбира каквото и да било момче презглава хукна да бяга и от този вопъл, и от дървения таралеж, и от цялата засияла в светлини грамада на двореца.

Без сам да разбира как, претича през градината и изхвръкна през портала. Започна да се съвзема от студа. Още малко се пощура насам-натам по заснежения площад и когато окончателно измръзна, разбра, че няма къде да се дене и ще трябва да се връща, а после да се хвърли в нозете на майчицата императрица и да й разкаже всичко от игла до конец. Пък тя, ако ще, нека му повярва и да го защити, или да се ядоса и да го върне при татко и мама. Последното може дори да е по-добре.

Той зиморничаво се хвана за лактите и се затича към портала.

— Къде? — изръмжа насреща му часовият. — Я къш!

— Аз съм Митридат, царският възпитаник — започна да му обяснява Митя, но войникът само го напсува.

— Виж го ти, дрипльото, и фалшива брада си турил!

Дръпна я от лицето му и му зашлеви такъв шамар, че детето-чудо се търкулна в преспата.

Тръсна глава да прогони писъка в ушите си. Не можа веднага да схване, че връщане назад няма.

Хукна към другия портал, където войникът беше по-добър и само се изсмя на измислицата за възпитаника, но не го наби.

— И таз добра, тоя недодялан дрипльо да е Митридат и любимец на царицата? Дрън-дрън.

Подскачайки на място, за да не замръзне окончателно, Митя се опита да използва най-доброто си оръжие — разума. Но колкото повече мислеше за глупавата случка, толкова по-отчаяно му се виждаше положението.

Да тича към къщи, в Зимния? Там пък съвсем няма да го пуснат. На най-отдалечените дворцови постове, покрай които човек не може да припари, часовите са по-зли и от кучета. Колко пъти ги е виждал да гонят зяпачите с ритници и приклади.

Да чака да свърши маскарадът и да се втурне към някой от познатите? Че колко още трябваше да чака на студа? Като нищо можеше да издъхне.

Непристъпният дворец сияеше с чудни светлини, вятърът донасяше звуци на небесна музика — явно бяха започнали танците. Там, зад оградата и черните дървета на градината беше истински Едем. Докато се намираше вътре в това райско кътче, неблагодарният Митридат не беше оценил щастието си, а сега неземните врати се бяха хлопнали и изгнаникът бе останал сам с нощта, злия северен вятър и ледената суграшица. Нямаше къде да отиде, но и да стои така също не можеше, щеше да загине.

Подгонен от вихрушката, бившият небесен обитател трепереше, хлипаше и с бавна стъпка се отдалечаваше от Едема.