Извънкласно четене

Глава петнайсетаГостите се събираха във вилата

Всички предпазни мерки се оказаха напразни. Нарочно се обади в единайсет сутринта, когато Алтън е на работа, а децата са на градина. Възнамеряваше да изговори по телефонния секретар предварително обмисления и нееднократно редактиран и научен наизуст текст. Ако Алтън случайно си беше вкъщи, той щеше да затвори телефона. Всичко започваше нормално: свободно, после се включи секретарят. След сигнала Николас започна, като се мъчеше гласът му да звучи колкото може по-жизнерадостно.

— Алтън, аз съм. Бележката в пощенската кутия е глупост, самодейност от страна на Валя. Нещата са съвсем други. Имам спешна и много важна поръчка. Извинявай, но нищо не мога да ти обясня, според договора трябва да пазя конфиденциалност. Не съм в Москва, затова…

— Тогава къде си? — чу се гласът на жена му.

Фандорин удари рамото си в звукоизолиращия елипсоид на телефонния автомат и изломоти глупашки:

— Ти вкъщи ли си?

— Какво става? Къде си? В какво си се забъркал? Защо Глен е в болница? Ами ти? Здрав ли си?

За да спре автоматния откос на кратките и истерични въпроси, Николас кресна в слушалката:

— В каква болница?

— Някъде в чужбина. Майка му не ми каза къде точно. Изобщо се държа много грубо. Аз я питам за теб, а тя: „Жалко, че мъжленцето ви изчезна, инак щях да му строша гръбнака заради моя Валечка.“ Господи, две нощи не съм мигнала. Обикалям из къщи като луда, не знам дали да се обадя на Семьон Семьонович или не.

Това беше полковникът от Управлението за борба е организираната престъпност, който вардеше вестник „Ерос“ от различни неприятности както с нарушителите на закона, така и с неговите пазители. Алтън не беше посветила мъжа си в подробностите на тези деликатни отношения, само му каза: „Сега всички го правят.“

— Няма нужда от Семьон Семьонович — бързо отговори Фандорин и като разбра, че версията с „важната поръчка“ няма да мине, допълни: — Изобщо нищо не предприемай. Мирувай кротко!

Алтън трескаво си пое въздух. Николас разбираше, че няма смисъл да я лъже — тя го познаваше прекалено добре. Но не биваше и да й казва истината. Да можеше да я изпрати заедно с децата някъде далеч от Москва както Мамона е отпратила Валя, но нима Жана щеше да го допусне?

— Нещата са много зле, мила — глухо каза той. — Но аз ще се помъча. Много ще се помъча. Има надежда.

И затвори телефона, защото усети, че ей сега ще се разридае най-позорно.

Много хубав разговор стана, няма що. Дето се казва, успокои жена си. Слабак, лигльо! „Много ще се помъча, има надежда.“ Глупости, дрън-дрън! Горката Алтън…

От друга страна обаче какво можеше да й каже? Дори зад гърба му да не вардеха Макс и Чипоносия.

Ника отиваше на новата си работа като на заколение. Не, по-лошо от заколение, защото, когато те карат към ешафода, от теб не се иска много: да не виеш от ужас, да се прекръстиш към четирите посоки на света, да сложиш главата си върху миришещия на сурово месо дръвник и здраво да стиснеш очи. А тук задачата беше по-сложна, с мазохистичен уклон.

Не просто да се явиш на мястото на екзекуцията, но и да направиш всичко възможно, та да ти позволят да се качиш до проклетата гилотина. В крайградската къща на господин Куценко, директора на клиника „Фея Мелузина“ (да, да, същият Куценко, дето фигурираше в списъка на осъдените на Шибякин), очакваха кандидат-гувернанта, той бе препоръчан на домакинята с най-прекрасни отзиви, но въпреки всичко трябваше да мине на събеседване. Ако по някаква причина, няма значение каква, Николас бъде отхвърлен, тогава… — Жана му обясни последиците с изчерпателна яснота. Освен това допълни (сякаш бе чула един съвет, който Фандорин беше дал по повод на една точно такава ситуация): „Само не си мислете, че ако посегнете на живота си, така ще спасите децата си. Просто в такъв случай ще си прибера вересиите като взема не едното, а и двете.“

Преди никой изпит магистърът по история не бе треперил така, както пред този. Кандидатски изпит за ада, и толкова!

Пръстите му така здраво стискаха кормилото, че кокалчетата им побеляха. Фандорин караше колата по абсолютно нехарактерен за него начин — на подскоци и зигзаг, изпреварвайки ту отляво, ту отдясно, а след завоя от Кутузовски към Рубльовка, когато потокът пооредя, вдигна над сто. Какво беше това: нетърпение на пациент преди мъчителна, но неизбежна операция, или подсъзнателен стремеж да катастрофира, и то желателно с летален изход? Като се сети до какви последици ще доведе подобен обрат на събитията, Николас рязко намали скоростта, но за кратко — след малко фолксвагенът голф отново препусна с всички сили.

Колата беше хубава, макар и не нова. Жана каза, че не много богат, но уважаващ себе си аристократ, който е принуден да си вади хляба като учител, трябва да кара точно такава. Дрехите, които купиха на Николас от магазин „Патрик Хелман“, бяха две консервативни сака от туид, няколко ризи за по двеста долара и пастелни вратовръзки. Продавачките се усмихваха с умиление, докато наблюдаваха как стилната дама, облечена в кожи, екипира върлинестия си съпруг, а той стои като дърво и за нищо не го е грижа. Ах, тези мъже!

Фандорин надникна в схемата, излезе от града, после зави още веднъж по шосето за Звенигород. Сега вече не оставаше много.

Ето го разклона към чисто новия асфалтиран път, обсаден от млади липи. Пътепоказателят със засукано изписано „Имение Утешителное“ (новоруски кич в цялата му хубост) беше над знака „Влизането забранено“.

Имението се виждаше отдалеч: псевдокласическа къща с колони, кули и стопански постройки, наоколо — висок дувар.

Като наближи, Николас забеляза, че по дувара на всеки десет метра има монтирани видеокамери, пък и портата не беше каква да е, а бронирана, непревземаема дори с танк. На „Неуловимите отмъстители“ нямаше да им е лесно да се доберат до този „гад и измамник“. Внедреният агент зажумя и тръсна глава. Трябваше да се овладее и да се успокои. Не дай Боже работодателката му да долови в гласа или в мимиката му умилкване — тогава край, провал.

— Свалете стъклото — каза механичен глас от високоговорителя.

Той го свали и разтегна устни в равнодушна усмивка.

— Влизайте, господин Фандорин. Паркингът за гости е вдясно от лехата.

Вратата се отвори безшумно. Той влезе. Къщата обаче не била новопостроена, както му се стори отдалеч. Беше истински руски класицизъм. Ако човек се вгледа, щеше да види, че през по-късните преустройства и обновявания на фасадата и колоните прозира осемнайсети век. Жалко само, че сегашните руски новобогаташи още не са се научили да възприемат красотата на старите неща — всичко беше прекалено прясно боядисано и зализано. Няма значение, ще се научат. Богатството, както и бронзът, се нуждаят от време, за да се покрият с благородна патина.

Николас нарочно накара камериерката (смехотворно кинематографична — с престилчица и дори с дантелена диадемка) да поизчака, докато той със скептична физиономия огледа тавана във вестибюла: облаци, тлъстички амурчета, Аполон с колесница — глупости, безкрила имитация на рококо. Поклати неопределено глава, в смисъл, не съм решил още дали да работя в дом, чиито собственици са толкова непретенциозни към интериора.

Влезе в гостната наглед снизходителен и леко нащрек: художникът Маковский, картината „Посещение на бедните“. Докато същевременно диктуваше на сърцето си ритъма: не туп-туп-туп-туп, ами туп… туп… туп… Сърцето му се мъчеше с всички сили, но не успяваше особено.

Само че всичко беше напразно — и престорената достолепност, и насилието над адреналиновия баланс. Домакинята се интересуваше само от едно: вярно ли е, че Николас е истински баронет.

Мадам Куценко обаче се оказа млада и неимоверно хубава. Цялото й лице беше идеално: кожата, извивките на устните, изящното носле, формата на очите. Николас се опита мислено поне за нещо да се хване, но не успя — Инга Сергеевна беше самото съвършенство. Да беше поне малко кривогледа или с леко щръкнали уши или устата й да беше по-широчка, с две думи — да имаше поне някакъв дефект, и щеше да е неотразима, помисли си Фандорин. А така прилича досущ на куклата Барби, на прясно замразена ягода.

— People at the agency told me that you have a hereditary title. Is it true?85 — попита тя, произнасяйки английските думи старателно, но не много чисто.

— I am afraid, yes86 — аристократично скромно се усмихна кандидатът и леко разпери ръце, сякаш да се извини за този факт от биографията си. — Nobody is perfect87. Всъщност, ние сме баронети отскоро, първи носител на титлата е баща ми.

— Говорите твърде добре руски за англичанин — притесни се госпожа Куценко. — И после… — тя се смути, но все пак попита: — Бихте ли ми казали как човек може да… потвърди, че наистина има титла? Да не би в паспорта да пише, че си лорд или еди-кой си баронет?

— Защо в паспорта? Издава се удостоверение от монарха. Искате ли да ви покажа как изглежда? Нося го. Подписано е лично от кралица Елизабет.

Фандорин направи знак на камериерката да му донесе сака от вестибюла и се учуди на предвидливостта на Жана. Заедно с ключовете от колата, шофьорската книжка и джиесема беше получил баронетската грамота на баща си, който би трябвало да се пази вкъщи, в шкафа, при останалите фамилни реликви. Оттук произтичаха поне два извода. Първо, че явно помощниците на Жана успяват да проникват в чуждите жилища и да правят там обиск, без да вършат погром и изобщо без да оставят каквито и да било следи. И второ, което беше още по-плашещо: че Алтън и децата изобщо не са застраховани от подобни нахлувалия. Вероятно Жана е искала за пореден път да му демонстрира точно това.

Докато Инга Сергеевна с любопитство разглеждаше хералдичните животни по удостоверението, Николас, за да подсили ефекта, допълни:

— Както виждате, нашето баронетство няма и трийсет години, но поначало фамилията Фандорини е много стара, още от времето на кръстоносците.

Домакинята помоли смутено:

— Може ли да направя едно ксерокопие? Не, не за проверка, и дума да не става! — блесна с холивудска усмивка и призна: — Искам да го покажа на приятелките си, инак няма да ми повярват. Знаете ли, аз също съм от дворянски род. Прадядо ми Серафим Пименович Конюхов по времето на цар Александър Трети е получил лично дворянство. Ето го, вижте. Поръчах да ми го нарисуват по една стара снимка.

В средата на стената на най-почетно място висеше искрящ от лак портрет на чиновник, който ако се съди по изпъкналите очи, месестия нос и особено от името и бащиното, е бил потомък на свещенически род. Николас се засрами, че се е похвалил с кръстоносците си, но Инга гледаше своя роднина с гордост. Сигурно предполагаше, че личното дворянство е някаква особено почетна разновидност на аристокрацията с личен шофьор и лична охрана.

След което разговорът продължи в практичен аспект: колко ще получава гувернантът, къде ще живее, с кого ще се храни. От което Николас разбра, че успешно е получил пропуск за ешафода и вътрешното му напрежение понамаля.

— Нашата Мирочка е необикновено момиче, ще я видите — започна да разказва домакинята за ученичката. — В известен смисъл е надраснала връстниците си, а в друг напротив, е същинско дете.

Сигурно, скептично си помисли Фандорин, като си представи какво ли чедо може да е израсло в тази кукленска къща с висок дувар, целият накичен с видеокамери. Наистина необичайно беше само името. Във външността на Инга Сергеевна нямаше нищо семитско. Дали пък господин Куценко?

— Момичето Мирра ли се казва? — попита Николас.

— Не, не, — засмя се домакинята. — Името й е ужасно, разбира се, но не чак дотолкова. Не Мирра, а Мира, умалително от „Миранда“. Претенциозно е, съгласна съм, но никой не ни е питал.

Това загадъчно изказване стъписа Фандорин, но той не посмя да разпитва.

— Най-напред с Мирочка ще трябва да се заемете с английския, да постигнете също такова чудесно произношение като вашето — Инга Сергеевна започна да прегъва тънките си пръсти със седефени нокти. — Второ, добре би било тя да говори и руски като вас. Неграмотно построените фрази и вулгаризмите са най-малкото, тя трябва да се отърве от ужасното си произношение! По-нататък. Общата култура. Разработете културна програма, създайте й изтънчен вкус, да има основна представа за изобразителното изкуство, музиката. Ние с мъжа ми много държим на правилното четене. Не на задължителното, което влиза в училищната програма, а на извънучилищното. Точно по културата от този род изтънчените хора определят що за човек си.

Николас кимна със сериозна физиономия и си помисли, че напъните на новия елит да изглежда изтънчен са своеобразно трогателни. На съпрузите, естествено, не им е до „извънучилищно четене“, те са прекалено заети с проблемите по оцеляването и изяждането на себеподобните си, с различните далавери, гешефти и игри. Но жените, вечните пазителки и покровителки на културата, вече се устремяват с цялата си душа към прекрасното, дори то засега да изглежда като закръглени купидончета по рисувания таван и чудовищни портрети в позлатени рамки. Нищо, те ще наемат за своята челяд скъпи бавачки и гувернанти и ще се научат да различават изкуството от кича. Скоро, много скоро, разбитото мляко на живота в Русия ще хване слой най-фин каймак.

— Агбарчик, златото ми! — възкликна изведнъж стопанката, прекъсвайки монолога си. Издаде устните си напред, протегна ръце надолу и върху коленете й скочи бяла, добре гледана болонка. — Запознай се, това е новият ни приятел. Няма да го лаеш, камо ли да го хапеш.

Фандорин винаги се бе отнасял към кучетата със симпатия, но като видя това, потръпна — спомни си думите на Жана, казани по време на безумното препускане по шосето.

Болонката скочи на пода и дружелюбно подуши обувката му. Загледан с отвращение в мокрия й нос и провесеното розово езиче, магистърът каза сподавено:

— Много хубаво кученце. Но защо „Агбар“? Това име не е ли мъжко?

— Амии той ни е момченце — нежно изрече стопанката и подхвана скимтящия Агбар. — Вижте го как ви гледа. Харесал ви е… Та докъде бях стигнала? Ах, да. За извънучилищното четене вече ви казах. Сега най-важното. Трябва да научите момичето на маниери, тя е чудовищно невъзпитана. Училищните предмети не са ваша грижа. При Мирочка идват съответните учители и тя има доста добър успех по всички предмети. Но как се държи, как разговаря, как върви! Детето е кошмарно занемарено. Прозява се е цяла уста, дори не я закрива с ръка. Когато се разхълца, казва: „Хълцук-хълцук, махни се оттук.“ Ако някой кихне, му пожелава „ха наздраве“. Представяте ли си?

Николас кимна със съчувствие.

— Бих искала по Нова година да мога вече да я извеждам сред хора.

Той едва удържа усмивката си, като си представи тия „хора“: довчерашни бакали, служители от районните комитети и счетоводители, които се правят на общество от салона на Анна Павловна Шерер88.

— Но още преди това, следващия вторник на Мирочка й предстои първото сериозно изпитание. Баща й е решил да организира прием по случай рождения й ден. Ще се съберат много гости. Тя не бива да се излага. Как мислите, сър Николас, дали ще успеете да постигнете достатъчно много неща за толкова кратък срок?

Той угрижено поклати глава и сбърчи чело, както прави някой водопроводчик, когато казва: „Не знам, шефе, нали виждаш, тук има доста работа, а смяната ми свършва.“

Окончателно влизайки в ролята си, рече:

— Ще се постарая. Че ще се прозява със затворена уста, ви го гарантирам. Между другото, на колко години е детето ви?

Отговорът беше неочакван:

— След три дни ще навърши осемнайсет.

И таз добра! Домакинята изглеждаше на не повече от трийсет.

Правилно изтълкувала изненадата на събеседника си в ласкателен за нея смисъл, Инга Сергеевна се усмихна.

— Мислите, че Мирочка е моя дъщеря ли? Не, не, тя е дъщеря на мъжа ми. Това е цяла романтична история… — Госпожа Куценко направи неопределен жест, но се въздържа от пояснения и вместо това предпочете да заяви. — Ние живеем заедно съвсем отскоро, но аз вече обикнах Мира като своя дъщеря.

Отвън се чу шум на колела по пясъка и лицето на домакинята засия.

— Мъжът ми си идва! За малко. После пак ще излезе по работа, но бих искала да ви види. Изчакайте, моля ви.

След което излезе и остави Фандорин сам.

По-възпитано щеше да е, ако беше казала: „искам да ви запозная“, мислено поправи работодателката си той и се усмихна — Божичко, учител по изящни маниери. Дали да не смени професията си? Петстотин долара седмично и всичко осигурено, да не е лошо?

Госпожа Куценко се върна в гостната, придружена от среден на ръст мъж на около четиридесет и пет — петдесет години с не особено хубаво, но доста внушително лице: високо чело, неравен плешив череп, съсредоточен поглед през дебелите очила и неочаквано сочни, пълни устни.

Тъй, тъй, прецени Николас. Историята на семейството беше лесно обяснима. Същият този Куценко преди няколко години е забогатял, оженил се е за младата мацка и е изпратил в оставка предишната приятелка от дните тежки89, както правят мъжете в предкритическата възраст. А наскоро й е отнел и дъщеричката, като сигурно е платил добре. От тази повест по-банална няма.

Влезлият подаде ръката си с дълги като на скулптор или пианист пръсти и каза тихо:

— Мират Виленович. Радвам се, че сте се харесали на Инга.

— Много ми е приятно да се запознаем, Марат Виленович — отвърна на ръкостискането Фандорин, решил, че не е чул съвсем добре името му.

— Не „Марат“, а „Мират“ — поправи го домакинът. Мека иронична усмивка докосна впечатляващите му устни: — Съкратено от „Мирен атом“. Баща ми беше инженер в конструкторско бюро, а времената са били технократски.

— Успя ли да хапнеш? — попита Инга Сергеевна и махна от ръкава му някакво конче.

Той поклати глава и престана да забелязва гувернанта. Уморено разтри слепоочията си.

— Нямах време. Направи ми някакъв сандвич и да тръгвам. По пътя ще трябва да видя и видеодосието на една пациентка.

Жена му е въздишка му подаде пластмасова кутийка.

— Знаех си. Ето, с телешки салам и краставички, както го обичаш. Смени си ризата, тази се е позамърсила.

Мират Виленович май наистина беше здравата изгладнял. Грабна от кутията красивия малък сандвич, отхапа половината и тръгна към вратата.

— Извинявайте — подхвърли на сбогуване към Фандорин, докато съсредоточено работеше с челюсти. — В един часа трябва да съм на операция.

И излезе.

— Ще ти донеса риза! — извика Инга Сергеевна и хукна след него.

Тази сцена доста озадачи Николас. Той предпочиташе домакинът да е някой отвратителен тип и тогава нямаше да му е толкова тежко да го шпионира. Но магистърът по-скоро хареса Куценко, пък и отношенията между обитателите на кукленската къща бяха съвсем човешки, не като между Барби и Кен.

— Мъжът ви оперира ли? — попита Фандорин, когато домакинята се върна. — Мислех, че е бизнесмен.

— Ами! — учуди се госпожа Куценко. — Мират е светило в козметичната хирургия. Няма равен в цяла Русия, а може би и в цял свят. Той е един от първите, които още в края на осемдесетте откри частна клиника. Сега мениджмънтът му отнема доста време, но той продължава да оперира сам. Не сте ли чували за методиката на Куценко?

— Да, бях чел нещо, за чудесата на подмладяването и за ръкотворната хубост. И рекламата съм виждал: как феята докосва с вълшебната си пръчица Пепеляшка и мърлявото слугинче се превръща в ослепителна красавица.

— Няма защо да се подсмихвате — строго каза Инга Сергеевна. — Това не е преувеличение, а самата истина. Мират е истински магьосник. Грозното момиче превръща в интересна жена с чар, а от обикновеното, така наречено средностатистическо лице, прави истинско произведение на изкуството. Той е хирург с божия дарба!

Явно, не е трябвало да се усмихва снизходително. Николас побърза да поправи своя faux-pas90:

— Забелязах, че има тънки и красиви пръсти.

Прекрасните очи на домакинята се премрежиха и тя заговори мечтателно:

— Ах, дори не можете да си представите колко гениални са ръцете му! Понякога са силни, дори безмилостни, а друг път са толкова нежни! Знаете ли колко го обичат растенията? Те усещат животворната енергия. В зимната си градина имаме ужасно капризни цветя. Когато ги полива прислужникът, те започват да вехнат, а от Мират разцъфтяват като в джунглите. Животните също много го обичат — кучета, котки, коне. Те също умеят да разпознават истинската вътрешна сила!

От толкова откровената демонстрация на съпружеско обожание Николас се почувства малко объркан. Съвсем му се догади.

Господи, за какво докторът е изтрябвал на тая кошмарна жена на име Жана, по-точно на нейния тайнствен клиент?

Последната му надежда беше дъщерята, руската новобогаташка инфанта, със сигурност покварена от бързо натрупаното богатство на татко й и същевременно очевидно рядко посредствена, щом въпреки всички частни учители на осемнайсет години още не е завършила училище.

През анфиладата от стаи, в които прозорците с модерна изолация по странен начин се съчетаваха със старинни мебели и тук-там запазили се гипсови орнаменти, домакинята водеше Фандорин да се запознае с доведената й дъщеря и му разказваше историята на имението. Бил го построил или може би преустроил някой от приближените на император Павел. Николас слушаше с половин ухо и се готвеше за срещата с ученичката си: никакви нерви, максимум търпение и най-важното — още от самото начало да се държи на ниво, в противен случай учителстването му ще се превърне в унизително изтезание.

Стаята на принцесата беше на втория етаж. През огромния полукръгъл прозорец се разкриваше очарователна гледка към полето, гората и реката, но на Николас не му беше до природни картинки. Той бързо огледа просторната — не, не стая, а истинска зала с бели колони и малка галерия, опасваща вътрешната стена. Самата обитателка на чертога не се виждаше, но от разхвърляните тук-там тоалети, от липсата на полици с книги, от компютъра, на чийто огромен монитор бе застинала жалката игра „морски шах“, предположенията на Ника относно интелектуалното ниво на девойката напълно се оправдаха.

— Мирочка, да не спиш? — извика домакинята и се насочи към будоара със спусната завеса.

— Не, Инга Сергеевна — отекна звънлив чист гласец някъде отгоре, сякаш от небето. — Тук съм.

Николас се обърна, вдигна глава и видя над парапета истински ангел: слабичко лице, обрамчено от много светла, почти бяла коса, широко отворени сини очи, крехки разголени рамена с презрамки на сутиен или комбинезон.

— Седиш там? И защо не си облечена?

— Свалих си роклята да не я изцапам. Тук е ужасно прашно. Никой не чисти и реших да мина с парцала — отговори скритата зад парапета нимфа, която разглеждаше Николас. — А седнах, защото не съм облечена. Неудобно ми е. Вие не сте сама…

Николас се сепна и се извърна смутен.

— Сега ще се кача да ти донеса роклята и обувките. Сър Николас няма да гледа. Между другото, запознай се. Това е твоят гувернант, той ще ръководи възпитанието ти и ще те подготвя за бала.

— Здравейте — изгука ангелският глас.

Без да се обръща, Фандорин леко се поклони, което беше доста глупаво. Определено нямаше да е лошо самата мадам Куценко да има гувернант. Толкова ли не можеше да изчака със запознаването, докато момичето се облече и слезе долу?

Но ето че Мира слезе от небесата на земята и стана ясно, че не е никаква девойка, а момиченце, още съвсем дете. Изглеждаше на около тринайсет, и то без да се има предвид днешната акселерация. Темето й стигаше някъде до лакътя на магистъра, телцето й беше слабичко, без никакви белези на женска заобленост. Във всеки случай сутиенът, който прозираше през тънката батистената рокля, изобщо не й трябваше.

— Ще ви оставя насаме, за да можете хубавичко да се опознаете. Не се дръж като диваче — госпожа Куценко нежно погали момичето по къдравата коса. — Обещаваш ли ми?

— Добре, Инга Сергеевна.

— Колко пъти да ти казвам, наричай ме просто Инга. Сър Николас, ще кажа на Клава след десетина минути да дойде и да ви помогне да се настаните.

Когато вратата се затвори след стопанката, Мира направи две крачки назад — не от стеснителност, а за да може по-добре да вижда двуметровия си учител.

— Ама вас к’во, верно ли ви наричат сър Николас? — недоверчиво попита тя, не можа да се удържи и прихна.

— Наричайте ме Николай Александрович. И хайде да се разберем отсега: аз ще поправям грешките в говора ви, а вие няма да ми се сърдите. Става ли?

Николас изчака тя да кимне и продължи:

— Първо. Думата „какво“ се произнася нередуцирано, тоест напълно: какво. Второ. Вместо просторечното „верно ли“ в случая по-изискано би било да употребите израза „наистина ли“. И трето. При разговор с човек, когото познавате отскоро, какъвто съм за вас, само кимане в знак на съгласие не е достатъчно. Трябва непременно да кажете „да“ или „добре“. Разбрахте ли ме?

— Да. Само не ми говорете на „вие“, може ли? Абе не се усещам като „вие“.

Мира погледна някъде надолу и Николас си помисли, че е от стеснение. Но не, тя крадешком се радваше на часовника си. Като долови погледа на учителя си, прошепна:

— Френски е, с истински диаманти. Казва се „Картие“. Татко ми го купи. Колко пари струва само — ужас! Красив е, нали? Ох — сепна се тя, — исках да кажа: наистина ли е красив?

Фандорин въздъхна. О, велик и могъщ език, с теб и дяволът не може да се оправи.

А момичето, уви, му хареса. Как би могла да не му хареса, беше толкова приятна, хубава и изобщо не беше покварена, а искрена и простодушна. И така мило набляга на „о“. Сигурно това е имала предвид госпожа Куценко, като каза че е с „ужасно произношение“. Вероятно Мира е живяла с майка си не в Москва, а някъде в провинцията.

За да не се покаже още от самото начало като педант и заядливец, Николас реши да не се хваща за нейните „абе“ и „ужас“. Приближи се до бюрото и се наведе над компютъра.

— На морски шах ли играеш? Харесва ли ти?

— Абе не много — призна Мира и подсмръкна. — Ама на нищо друго не мога. Преди нямах компютер.

— По-добре е да казваш не меко „компютер“, а твърдо „компютЪр“. И какви игри би искала да научиш?

— Ама вие знаете ли ги? Наистина ли? — Мира го хвана за ръкава. — Веднъж гледах по телевизора как едни хлапета играят с компютЪра на приключения! Няк’во подземие със съкровища, скелети, а като не уцелиш, те фрасват! Вие можете ли я?

Той кимна, загледан в ясните й, изпълнени е радостно очакване очи, и си помисли: много е инфантилна за възрастта си, но това я прави още по-очарователна.

— Аха, и вие ми кимнахте — засмя се Мира. — Без да ми кажете „да“! Ще ме научите ли да играя на приключения?

Ника се усмихна и й обеща:

— Ще те науча. Не само да играеш. Ако поискаш, двамата с теб сами ще започнем да измисляме нови игри. Това е още по-интересно.

Момичето изписука от възторг, подскочи и с точността на дресиран делфин целуна Фандорин точно в средата на бузата.

Контактът с ученичката явно беше осъществен.

От „детската“, както Ника беше нарекъл наум стаята на Мира, заведоха гувернанта при управителя на имението, приятния мустакат Павел Лукиянович, който говореше с белоруски акцент и имаше маниери на бивш военен. Той даде на новия обитател на Утешителное ключовете от „партъменту“ (апартамента) и магнитна карта, за да си отваря портала. Предупреди го, че на „теръториата на обектъ“ важат специални правила за сигурност, защото „Мърат Виленовитш е голям тшовек, а на големия тшовек и проблемите му са големи“. Павел Лукиянович придружи тия думи със странно намигане, без да се усмихва, което явно означаваше: шегувам се, но не съвсем.

Воден до апартамента си от камериерката, Фандорин видя през прозореца как стопанинът излиза през портала: отпред — джипът на охраната, отзад още един, а в лимузината до шофьора седеше някакъв човек планина, висок колкото Николас, но двойно по-широк. Толкова лейбгвардейци за едно светило на хирургията дали не са множко, помисли си Ника, и като кимна към великана, попита:

— Това личният бодигард ли е?

— Не, това е секретарят на Мират Виленович, Игорьок — отговори камериерката, мила жена на средна възраст, която се казваше Клава. — Завършил е висшето си в Америка.

Сигурно с футболна стипендия, предположи Николас.

„Партъменту“ беше двустайно жилище, не много голямо, но напълно комфортно. Е, гледката не беше кой знае каква — към стопанските постройки.

Докато окачаше дрехите му в гардероба, Клава попита:

— Николай Александрович, ако може да сте по-внимателен с Мирочка, не бъдете много строг. Тя е толкова добро и деликатно дете. Още не е свикнала тук. На нас от обслужващия персонал знаете ли колко ни е мъчно за нея.

— Защо ще ви е мъчно? — изненада се Фандорин. — Дай Боже на всяко момиче да живее в такива условия.

Камериерката за малко да изпусне ризата му.

— На всяко ли? Как можахте да го кажете! Та за Мирочка плака цяла Русия!

По лицето на гувернанта се изписа пълно недоумение и Клава се плесна по челото:

— Ах да, нали сте англичанин. Просто много чисто говорите руски и бях забравила. Сигурно не гледате „Чакам те“?

— Това токшоу ли беше? Не, аз почти не гледам телевизия, само новините по шести канал.

— И не четете наши вестници, нали? За Мирочка писа „Комсомолски московчанин“, „Факти и аргументи“, „Фитилче“, изобщо всички писаха!

Ника гузно разпери ръце:

— Не, аз не чета тези издания. Само вестник „Таймс“. — Но после се сети: — И понякога седмичника „Ерос“.

— Ааа, ясно — рече Клава и се извърна.

Изглежда, Николас бе паднал в очите й безвъзвратно. Тя бързо си свърши работата и излезе, без дори да се сбогува.

Както и да е. Сега на Фандорин не му беше до женските предразсъдъци на обслужващия персонал.

Той застана пред прозореца и се опита да подреди мислите си.

И така, пропускът за ада е налице. Това, че мястото прилича повече на рай, само влошава нещата. Тогава излиза, че е изпратен тук от сатаната за съгледвач. Николас не беше получил никакви инструкции или задачи — само да стане гувернант и толкова. Но неслучайно са му дали джиесем. Скоро той щеше да иззвъни, в това нямаше никакво съмнение. Не се знае какво точно щеше да поиска Жана от агента си, но със сигурност щеше да е нещо, което носи нещастие за обитателите на Утешителное…

На вратата кратко се почука. Отново влезе камериерката. Сложи на масата някаква папка и студено каза:

— Бива си ви като учител, дето не знае кого ще учи. Ето, четете. Събрала съм тук публикации за Мирочка.

И надменно се оттегли.

Фандорин развърза връзките. Най-отгоре видя лъскавото женско списание „ККК“. На корицата — плахо усмихнатата Мира. И заглавието с големи букви: „МИРАНДА КУЦЕНКО: ДНЕШНАТА ПЕПЕЛЯШКА“.

Седна на фотьойла и зачете.

Статията беше дълга, но Николас я прочете до края. На места се мръщеше на сладникавия й стил, но историята наистина беше необикновена и трогателна.

Прегледа и другите публикации — бяха десетки и почти всички — с портрети на милото момиче с големите очи: и на фона на сиропиталището, и в лимузината до смутения Куценко. Та ето колко шум била вдигнала историята на краснокомунарската Пепеляшка и притежателя на „Фея Мелузина“. Същински сапунен сериал „Богатите също плачат“. Фандорин затвори папката и отиде до огледалото. Лицето му беше все същото, но той си знаеше, че вижда пред себе си не Ника Фандорин, а един върколак.

Да спаси малкия свят с цената на големия?

Замижа.

За да не се вкисне, накара зрителната си памет да му покаже обитателите на малкия свят: ето я Алтън, ето го Ераст, ето я Геля.

Изведнъж си спомни, че дъщеря му го беше попитала: „Как така да изгуби душата си?“

Потръпна. Зададе си безсмисления въпрос, който звучи от библейски времена несметен брой пъти. Господи, защо ме подлагаш на такова изпитание? То не е по силите ми. Няма да издържа!

После отвори очи и каза на отражението си: „Аз съм подлец.“

Според уговорката с домакинята уроците трябваше да продължават два часа преди обед (възпитание и английски) и два часа преди вечеря (английски и възпитание), но още от първия ден нещата така се подредиха, че учител и ученичка се разделяха само когато трябваше да си легнат, и сутрин преди дванайсет, когато Мира имаше часове с другите частни учители. Тоест уроците по английски траеха колкото трябваше по програма, но „възпитанието“ се разтягаше по най-недопустим начин и поглъщаше цялата вечер, а понякога и половината нощ — докато гувернантът изведнъж не се сепнеше и не отпратеше момичето да спи.

Всъщност възпитанието и обучението по изящни маниери ставаше откъслечно, според случая, като гарнитура към основната работа — разработването на компютърната игра за Ераст Петрович Фандорин. Ника реши да не се занимава с незавършения „Камерсекретар“, защото историята беше вече наполовина формирана, а започна да съчинява нов сценарий.

Първата сутрин, докато Миранда учеше, той прескочи до Москва да вземе необходимите програми. Убеди се, че вкъщи няма никого, и едва тогава влезе в апартамента.

Повъздиша в детската, загледан в прецизно оправеното легло на Ераст и разхвърляните кукли на Геля. Не остави на жена си бележка, просто сложи върху леглото една пътьом купена лилия, символ на надеждата — Алтън щеше да го разбере.

И бързо се върна в Утешителное. Точно в уреченото време.

Мира възприе азбуката на програмистката наука светкавично, още повече че той реши да не я тормози с технически подробности и веднага премина към разказа за своя изключителен прадядо. Извади на монитора неговия портрет и беше много доволен, когато момичето възкликна: „Ега ти к’ъв е готин!“ Дори не порица вулгаризмите й.

Предложи на Миранда да си избере едно от трите приключения на героичния детектив (за никое от тях не бяха запазени никакви достоверни сведения, така че полетът на фантазията беше неограничен): „Ераст Петрович срещу Джак Изкормвача“, „Ераст Петрович в Япония“ и „Ераст Петрович в подводния град“.

За изненада на учителя, след като научи изходните данни на всеки от сюжетите, ученичката без да се колебае избра най-кръвожадния, за чудовището от Уайтчапъл.

Отначало Николас реши, че това се дължи на закъсняло емоционално развитие, нещо като носталгия по детските „страхотии“, с каквито нощем са се плашили взаимно малките обитателки на сиропиталището. Но като опозна възпитаничката си по-отблизо, разбра, че нощната готика за „Летящите ковчези“ и „Сините ръце“ няма нищо общо в случая. Ангелоподобната наивка се отнасяше със смайващо хладнокръвие към неща, от които момичетата на нейната възраст обикновено се страхуват: към смъртта, кръвта и страданията.

Всъщност тук нямаше нищо смайващо. През краткия си и при това прекаран в затворено пространство живот Мира неведнъж беше виждала как се мъчат и умират нейни връстници, защото мнозина от тях бяха недъгави по рождение, а държавните грижи, колкото и да са добросъвестни, доста се различават от родителските.

— И невинаги се намираха лекарства, особено ако бяха скъпи — безгрижно разказваше Миранда, докато оцветяваше в червено локвата кръв на мястото на поредното злодеяние на Изкормвача. — Роберт Ашотич прави и невъзможното, но все пак не е вълшебник. В трети клас имах една приятелка Люсенка, тя беше с порок на сърцето. Чакаше ред за операция, но не можа да я дочака. Юлик също не можа да дочака да го преместят в Туапсе91, задуши се от астма.

Тя често споменаваше Роберт Ашотович. Той бил директорът на интерната, изключителен и енергичен човек. Сам измислял имената на всичките си възпитаници, едно от друго по-особени, а ако в графата „баща“ имало чертичка, подарявал им и презиме.

— Докато татко не ме намери, аз се казвах Миранда Робертовна Краснокомунарская — похвали се Мира, изричайки умопомрачителното име, сякаш то беше някаква гръмка титла. — Чудно, нали? Там всички, които нямахме собствени фамилии, се наричахме Краснокомунарски. Първо, звучи добре и второ, Роберт Ашотович казваше, че никой освен нашите не може да има подобна фамилия. Където и да срещнеш някой Краснокомунарски, веднага ще разбереш, че е свой човек.

Странно, но за баща си тя говореше много по-малко, отколкото за Роберт Ашотович. Тоест почти не говореше. Но щом видеше Мират Виленович или някой просто споменеше името му, в очите й пламваха особени светлинки и по бузите й избиваше руменина. Ето така се печели пламенната любов на дъщерята, мислеше си Николас. Отказваш се от детето си, оставяш го седемнайсет години да се тормози в приют, после пристигаш с мерцедес и казваш: здравей, дъще, аз съм татко ти. Че си го мислеше, мислеше си го, но разбираше, че не е прав и че просто завижда.

За четирите дни Фандорин видя стопанина само веднъж. Мират Виленович излизаше рано, връщаше се късно и само в понеделника преди рождения ден на дъщеря си се прибра навреме за семейната вечеря. Но нямаше възможност да беседва с него. Дори в трапезарията господин Куценко ту говореше по телефона, ту прелистваше документите, които мамутоподобният Игорьок непрекъснато му носеше.

Ето това е мъж, тъжно си мислеше Ника, поглеждайки към магната. С какво обожание го гледат най-красивата жена и най-прелестната дъщеря, без изобщо да е нито Ераст Петрович, нито дори Том Круз. Нещата не опират до външността, те опират до вътрешната сила, Инга Сергеевна е абсолютно права. Интересно, как ли би постъпил той с Изкормвача? Все пак е лекар, представител на една хуманна професия.

Там е работата, че точно преди вечерята Николас и Мира имаха ожесточен спор как да постъпи Ераст Фандорин, ако успее да хване чудовището. Според гувернанта нещастният психопат трябваше да бъде настанен в затворническа болница, за да могат лекарите да се опитат да излекуват болната му душа. Точно така би постъпил Ераст Петрович, който, бидейки защитник на правовия ред и наистина цивилизован човек, безрезервно е вярвал, че словото е по-ефикасно от насилието. Докато Мира не искаше дори да чуе за подобен финал. „Нашият Ераст ще намери тая гадина и ще я ликвидира“ — категорично продума нежната моминска уста.

Тя имаше силен характер, борбен. Ужасно се страхуваше например от предстоящия прием по случай рождения й ден. Само като се споменеше за неизбежно наближаващия вторник, лицето й, бездруго слабичко, се изпъваше, а дребните равни зъби се впиваха в долната устна, но Миранда за нищо на света не би признала колко мъчително щеше да е за нея предстоящото изпитание — защото това щеше да нарани татко й, който искаше да я зарадва.

Николас не жалеше усилия, за да вдъхне увереност на момичето. Убеждаваше Мира, че с широката рокля с кринолин е божествено хубава (което си беше самата истина), показа й как да се движи, как да застава. Посвети цял час на инструктажа по използване на приборите за хранене, макар да беше напълно сигурен, че новобогаташкият руски бомонд понятие няма за тези тънкости.

Миранда най се страхуваше да не каже нещо, което не трябва, и по този начин да изложи Мират Виленович.

— Ами говори по-малко — посъветва я Ника. — Всъщност за младо момиче в присъствието на възрастни това е най-добрият тон. Ако те питат нещо, ще отговориш, ти не си глупава. А иначе гледай всички, усмихвай се и толкова. Ти имаш усмивка на мадона.

В тържествения ден, когато вече чакаха гостите, Фандорин отведе нагиздената Мира настрана и окуражително стисна лакътя й в дълга ръкавица:

— Днес ти си звездата. Ще те гледат, понякога дори завистливо. Ще търсят в теб нещо негативно, особено жените. Това не бива да те плаши. Светът е такъв — няма значение дали сме деветнайсети или двайсет и първи век. Дръж се добронамерено и любезно с всички, но ако усетиш присмех или предизвикателство, не губи кураж. Аз ще гледам да съм наблизо и ще ти се притека на помощ.

— Няма нищо, Николай Александрович — усмихна се момичето е побелели от страх устни. — За мен е важно само да не изложа татко. А ако някой ме нападне, ще му го върна. Роберт Ашотович винаги ни казваше: „С добрия бъдете добри, но ако някой ви засегне, върнете му го.“ И ни пееше любимата си песен. — Миранда запя с кристалното си гласче: — „Обидата недейте с мълчание подминава, защото инак никой не ще ви уважава.“

А отвън вече пристигаше колата на първия от гостите.

— Е, напред — намигна Николас.

— Олеле, майчице…

Мира вдървено пое към вестибюла, откъдето вече долиташе звучният, известен в цялата страна бас на режисьора Оскаров:

— Миратушка! Ингушетия! Ей, къде сте се изпокрили, старовремски помешчици! Мохамед дойде при планината! Ами рожденичката къде е?

Николас надникна от коридора и видя как склонил лъвската си глава, кинокласикът целува ръка на мъртвешки бледата Миранда. До тях стоеше умопомрачителната мадам Оскарова, с великодушна усмивка наблюдаваше дебютантката и (точно със същия израз на лицето) празнично сресания Агбар, който подскачаше възбудено и скимтеше в нозете на стопанката си.

— Какво си се издокарал с фрак, низкопоклоннико? — Куценко шеговито почисти от рамото на режисьора някаква несъществуваща прашинка. — Достатъчен е и смокинг. Момичето е само на осемнайсет.

— Не, не е заради вас. Бях на откриването на фестивала „Руски меценат“. Трябват ми мангизи за един филм, споменавал съм ти.

— И какво? Намери ли?

Режисьорът махна с ръка.

— Ако го нямаше това вълшебно детенце, щях да ти кажа нещо на руски — „Меценате, я ела, да ме сториш будала“ — това им е фестивалът.

Лауреатът от Кан и Венеция все пак не издържа и се изрази най-енергично идиоматично, от което Мира трепна и уплашено погледна Николас. Той сви рамене в смисъл: какво да се прави, в тази среди явно така е прието.

Куценко се засмя, покани ги с жест да влязат в салона, където бяха сервирани масите с напитки и мезета, а с другата ръка леко прегърна госпожа Оскарова.

— Маруся, след пет седмици да си при мен на технически преглед. Нали не си забравила?

— За друго може и да забравя, но за това — никога.

Хубавицата нежно целуна домакина по бузата, а по стълбите вече се качваха следващите гости — и те бяха от хората, които познава цяла Русия. Истински парад на планетите!

Най-напред на прималялата Мира букет поднесе Максим Кафкин, водещият на телевизионното предаване „Как се краде милион“. Преди още да се е съвзела, ръка започна да й стиска хумористът Михаил Соколов, реставратор на някога популярната и сега отново станала модерна професия на казионните сатирици. После клетата получи целувки от светско-парламентарната лъвица Ирина Оригами. След нея в коприни и омая вече се задаваше бляскавата Изабела Марченко (наричана от народа „Средството на Макропулос“92). Николас се загледа във великата актриса с особен интерес, защото си спомни, че тя съди вестник „Ерос“ за клевета: редакцията поздрави кинолегендата по случай пълнолетието на правнука й.

Миранда се държеше геройски: приемаше подаръците грациозно, мило ахкаше и дори се изчервяваше. Отговаряше на питанията тихо, но не плахо, понякога се ограничаваше само с усмивка, което беше направо висш пилотаж.

Вече спокоен за възпитаничката си, Фандорин се премести в салона, където джазов секстет изпълняваше вариации на теми от класически шлагери от Доницети и Белини. Сега можеше да се погрижи и за себе си.

Имаше странно предчувствие, че днес най-после ще стане нещо. Не можеше затишието да продължава вечно. Докога ще се взира в небето да види дали не се е задал буреносният облак? Въздухът е наситен с електричество, някъде отвъд хоризонта тътнат гръмотевиците, а бурята я няма и няма. Ще започне ли най-сетне?

През всичките тези дни Жана не се обади нито веднъж. Телефонът, който тя му даде, мълчеше, но Ника не го забравяше нито за миг, беше готов за момента, когато проклетата машинка щеше да изписука — така истинският самурай живее с непрестанна готовност за внезапна смърт.

В салона, сред пиещите, смеещи се, целуващи се звезди магистърът се почувства съвсем потиснат — сякаш случайно се бе озовал върху гланцираните страници на списание „Седем дни“.

Той се измъкна във вестибюла, за да може през страничния коридор да се оттегли в „партамента“ си, и точно тогава налетя на семейство Куценко. Те бяха застанали с гръб към вратата и не бяха чули приближаването на гувернанта, защото извършвайки маневрата си, Николас се мъчеше да стъпва колкото може по-тихо. В резултат на което стана неволен свидетел на малката съпружеска сцена.

Инга Сергеевна говореше с нежен укор:

— Бога ми, ти си същински глупчо. Намерил от кого да ме ревнува. Толкова години минаха! Оставаше да си спомниш и за татарско-монголското иго. Тоя Яс не искам да го виждам. Нали ти сам го покани, нали имате общи ангажименти.

— Ангажиментите са си ангажименти, но само като се сетя… — глухо гъгнеше Мират Виленович.

Разговорът явно беше от интимен характер, но щеше да е глупаво да тръгне заднишком — току-виж подметката му скръцнала и тогава щеше да стане още по-лошо. Затова Фандорин постъпи по най-тривиалния начин — изкашля се.

Мадам Куценко се обърна, пламна и като се усмихна равнодушно на Николас, заслиза надолу по стълбите. Домакинът пък, който също се изкашля, сметна за нужно да поостане — сигурно от смущение.

Изходът в подобна ситуация е един: човек да започне разговора на някаква неутрална тема. Затова, загледан през отворените врати към столичния бомонд, Фандорин каза:

— Все пак рускините неслучайно са смятани за най-красивите жени. Само няколко години разкрепостеност, богатство — и ето че нашите светски лъвици вече с нищо не отстъпват на лондонските или парижките. Вижте ги само, истински конкурс „Мис Вселена“.

— По-скоро „Мисис Вселена“ — изхъмка Куценко. — Жените на нашите политици и позабогатели буратиновци през последните години стремително се разхубавяват и подмладяват, така е. Но въпросът не опира до гени, а до тези ръце — той демонстрира великолепните си пръсти и се засмя. — Три четвърти от дамите, които виждате тук, са минали през моята операционна. И всяка година им правя корекции — така го налага разработеният от мен метод. Ако някоя от моите лолобриджидки закъснее за поредната си профилактика, с удрянето на часовника ще се превърне в тиква. Какво да се прави, красотата изисква квалифицирана грижа.

Николас си спомни, че Мират Виленович спомена пред съпругата на режисьора за някакъв „технически преглед“. Значи това е имал предвид.

— Но как ви стига времето за всичко? И с бизнес да се занимавате, и да оперирате, и тая профилактика.

Куценко въздъхна.

— За сметка на съня и почивката. Не помня вече кога съм се хранил като човек, ей така, без да бързам, с удоволствие. Но какво да правя? Да посветя в метода си асистентите? Хората напоследък са станали много неблагонадеждни — веднага ще отворят своя клиника и ще започнат да ме конкурират. Вече има прецеденти. Пък и клиентките ми са особени — той кимна към залата. — С тях трябва да поддържам личен контакт.

За финансовите перспективи на фирма „Фея Мелузина“ май можем да не се тревожим, помисли си Николас. Чудният доктор няма да има недостиг от пациентки и те няма да се стискат.

Внезапно лицето на Мират Виленович се промени. От уморено-присмехулно стана съсредоточено и напрегнато. Но за не повече от миг. След което хирургът грейна в широка усмивка и загледан покрай Фандорин, възкликна:

— Яс! Както винаги закъсняваш! Я си дай бележника и утре те искам с родителите!

По стълбите се качваше строен господин с импозантни бели кичури в грижливо сресаната коса. Смокингът му стоеше толкова хубаво, сякаш закъснелият гост направо се беше родил с него и не беше носил никаква друга кожа, а само от време на време я беше сменял с нова и по-елегантна.

Хубавецът приятелски потупа домакина по рамото, след което двамата изпълниха странен ритуал: вместо да си стиснат ръцете, те плеснаха разперените десни длани и чела.

— Салют, Куц. Дето се вика, здрасти, откога не сме се виждали.

— Така си е. Инга ме попита какво правите с Яс по цели нощи. Какво, казва, да не сте сменили ориентацията? — засмя се Мират Виленович. — За днес обаче брейк, нали? Само ще ти покажа едно документче и край. Да отидем в кабинета?

— Ъхъ — измуча Яс и въпросително погледна Николас.

— Фандорин, гувернантът на дъщерята на Мират Виленович, — представи се той, но не подаде пръв ръка, защото гувернантът е второстепенна фигура и трябва да си знае мястото.

И постъпи правилно. Гостът не пожела да стисне ръка на наемното лице, само огледа Николас от главата до петите и още веднъж повтори, но вече с друга интонация:

— Ъхъ.

Любезният Куценко представи своя познат:

— Това е Олег Станиславович Ястиков, едно време бяхме съученици. А сега той е главният ми конкурент, притежател е на аптеките „Добрият доктор Охболи“. Сигурно ги знаете.

Същият Ястиков — от списъка на осъдените!

Мъчейки се да не издава вълнението си, Фандорин попита:

— Че каква конкуренция може да има между козметологичните клиники и аптеките? По-скоро би трябвало да е сътрудничество.

— Ето, и аз това ти казвам, Куц — засмя се Ястиков. — Че е по-добре да си сътрудничиш с мен, а не да вървиш с рогата напред. Внимавай, ще ти нахлузя ушите на носа като в пети клас.

За миг лицето на Мират Виленович се изкриви в странна гримаса, но на Николас може и да му се беше сторило — Куценко закачливо ръгна съученика си с лакът.

— Защо си сам? Ти — страшилището на сараите и бордеите!

— Защо сам? С дама съм. Сега ще ви запозная — тя е от супер класа.

— И къде е твоята супер класа?

Ястиков се огледа.

— Долу твоята я поведе да й покаже гостната. Инга обаче цъфти! Голям си късметлия!

Лицето на домакина отново се изкриви, този път съвсем явно.

Мират Виленович се усмихна кисело на Ястиков и помоли Фандорин:

— Николай Александрович, бъдете така добър. Слезте, моля ви, долу и кажете, че двамата с Олег Станиславович ще се качим за малко до кабинета, но когато поднесат празничната торта, непременно ще дойдем.

Потиснал порива ниско да се поклони и да каже тихо: „Слушам, Ваше Сиятелство“, Николас пое към първия етаж. Щом си обслужващ персонал, надвий гордостта си и знай къде ти е мястото.

Инга и спътничката на неприятния Ястиков бяха в гостната, стояха пред портрета на личния дворянин Конюхов.

Като чу стъпките му, гостенката, висока брюнетка с алена рокля с гол гръб се обърна.

Ника се олюля и се хвана за касата на вратата.

Това беше Жана!

Времето и пространството смениха регистъра и минаха в друго измерение, така че равният безметежен глас на Инга Сергеевна звучеше сякаш от някакъв друг свят, от по-миналото столетие:

— Забележете, че неуважението към дедите е първият белег за нецивилизованост и безнравственост…