Извънкласно четене

Глава осмаПрестъпления на любовта или безумства на страстите

Но небето беше тъмно и безмилостно, луната се бе спотаила зад бухналите облаци, сякаш не искаше да мами изгнаника с напразна надежда за спасение, и човек нямаше къде да се скрие от неистовата сляпа стихия.

На замръзващия Митридат му оставаше да прибегне само до последното оръдие на мъжествения разсъдък — философията. Колко стремително бе паднал от поднебесните висини, от самото подножие на престола, и се бе озовал в тъмната и ледена бездна — помисли си той. Макар че какво чудно има? От физиката знаем, че всяко тяло се издига нагоре много по-трудно и бавно, отколкото пада надолу. Няма нищо по-естествено от падането, което е стремеж да се приближим до гръдта на майката земя. И смъртта, която чака всекиго, също е падение. Но такова, което от гледна точка на религията се превръща в излитане.

Майчице, колко е студено!

На площада бяха накладени огньове, около които се бяха скупчили кочияшите и лакеите, очакващи господата. Митя понечи да се втурне към най-близкия източник на топлина, но като чу грубия смях на хората, замря. Колкото по-неделикатна е душата на човек и е по-ниско положението му, толкова той е по-корав и немилосърден към ближните си. Щяха да го изгонят, отново щяха да го изгонят! Още едно подобно изпитание, и той можеше завинаги да остане без капка любов и респект към човешкия род, а тогава за какво да живее? По-добре да се вкочани от вятъра и снега!

Още повече, че изобщо не е задължително да се вкочанява.

Подкрепеният от философията разум се сепна и все пак прояви чудодейната си сила.

Я колко карети има на площада. Щеше да влезе в някоя, без да го видят слугите, и да изчака тя да потегли. Пък после — каквото сабя покаже. Чиято и да беше каретата, с нейния собственик, някой благороден дворянин, щеше да се разбере по-лесно, отколкото с някой плебей. Достатъчно бе да каже на френски: „Умолявам ви, изслушайте ме!“ — и щеше да стане ясно, че малкият дрипльо не е обикновен просяк.

Митя се шмугна между двете дълги редици от коли да си избере убежище. Конете подрънкваха с юздите си, хрупаха овес от окачените за муцуните им торби и зимата изобщо не ги вълнуваше. Той си помисли до каква степен по физическата си натура човек е по-слаб и по-несъвършен от добичетата, които ползваме и които презираме.

Накрая си избра една гиздава карета със седем прозорчета и княжеска корона на вратичката. Може би на някой от най-близкото обкръжение на нейно величество? Който е напълно възможно да е виждал и Митридат.

Тъкмо стъпи на стъпалото и дръпна вратичката когато изведнъж видя, че в голямата колесница наблизо от комина се вдига бял дим. Зимна кола с отопление! Там трябва да се вмъкне!

Надникна иззад коня и погледна накладения огън на десетина крачки по-нататък. Няма страшно, там е светло, а тук е мрак, няма да го забележат.

Изтича към колесницата. Стъпи на стъпалото и внимателно надникна вътре да види дали кочияшът не се е свил на топло.

Каретата беше празна — сигурно на слугите не беше позволено да седят вътре, а може край огъня в компанията да им е по-приятно.

Само миг, и Митя се озова на топличко.

Вътре беше тъмно и тихо, въглените в печката попукваха, прозорците се бяха изпотили до средата. О, колко малко трябва, за да може битието да се превърне от нещастие в блаженство! Само да доближиш премръзналото си тяло до горещата чугунена печка и нищо повече, нищичко.

Митя я прегърна с две ръце, подви краката си с прогизнали лапти46, зави се презглава с оставената на седалката кожена завивка и престана да мисли, просто се наслаждаваше на сухата топлина.

Събуди се от силен глас, който извика:

— Хайде! Карай!

В първия миг не разбра защо светът се люлее. После чу скърцането на плазовете по заснежените павета и си спомни: карета.

С трепет повдигна крайчеца на завивката. На предната седалка имаше някой. В тъмното не се виждаше кой, но се чуваше учестеното му развълнувано дишане.

Ето, пътникът се изправи и на сивия фон на предния прозорец се очерта наметка с връзки. Значи е жена. Това е добре, защото нежният пол е по-милосърден от мъжкия и е по-малко склонен към прибързано насилие, например без много приказки да изхвърли неканения си гост през прозореца.

Явно беше спал дълбоко! Митя не чу нито как са закарали каретата до входа, нито как собственичката й се е качила.

Тя изведнъж скочи и започна да чука с пръстена си по стъклото. Извика силно:

— Не на „Морская“! Вкъщи не може!

Гласът й беше млад.

Кочияшът явно не чу, защото дамата щракна ключалката, отвори прозореца и сред воя на вятъра повтори:

— Не към къщи! Карай към Московския тракт! — затвори прозореца и прошепна: — Господи, да бъде волята Ти, опази ме, Господи…

Явно нещо й се беше случило. Как въздиша само, дори хлипа. Това добре ли е или не? По-скоро не. Когато нещо те боли, не ти е до състрадание към чуждите горести.

Жалко, че не се виждаше какво е лицето й — злобно или добро.

Той се терзаеше от съмнения дали да се покаже или да изчака притежателката на каретата малко да се успокои. Тя обаче не се успокояваше, тревожно си шепнеше нещо и не я свърташе.

Внезапно се изправи рязко, опря коляно в задната седалка, на два пръста от Митя, и дръпна завивката от него.

Той вече бе готов да възкликне: „Ayez pitie, madame!“47 — но тя явно не беше го видяла.

Раздвижи ключалката на задната рамка, отвори и започна да вади завивката през прозореца:

— Ще пътуваме дълго. На ви да се завиете.

Обадиха се два мъжки гласа:

— Благодарим, госпожо.

— Да имаше и малко водка, че да се сгреем.

Дамата обеща:

— На първата спирка ще получите.

Митя не си губеше времето. Докато тя надникваше виелицата, той полека се свлече на пода и се свря под седалката. Когато не знаеш какво решение да вземеш, по-добре е да изчакаш.

Рамката хлопна и пружините над Митя изскърцаха — жената бе решила да се настани отзад. Права е. Щом ще пътува дълго, по-добре да е отзад, инак може да й прилошее.

Цъкна кремък, дрънна стъкло и по пода заиграха сенки. Тя беше запалила окачения фенер.

Пред носа му имаше два крака с бели обувки. Лявата опря в посестримата си, свали я на пода, освободеният крак в копринен чорап по същия начин се оправи с лявата и обувките осиротяха, останаха сами — дамата качи краката си на седалката.

Едната обувка бе паднала до Митя, в неговото неудобно и прашно скривалище, и сега стоеше точно пред очите му и проблясваше със златното си токче — гостенка от друг свят, където царуват красотата и изяществото.

Друсането свърши, шейната започна да се плъзга равномерно като лодка по водата. Павираният път беше свършил — досети се Митя. Скоро щеше да свърши и градът.

Добре де, къде отиваме? Тя каза: „Не вкъщи, към Московския тракт.“ Вила ли има там, на Московския тракт, или имение.

Отгоре долитаха подсмърчане и хлипащи въздишки. Плаче.

От време на време дамата започваше да нарежда нещо, но съвсем тихо, чуваха се само отделни думи: „Няма кой, изобщо няма кой… Какво става, Господи… Как не…“ и тям подобни неясни по смисъл неща.

След като се наплака до насита и се изсекна, тя промърмори:

— Ох, че студено.

Което си е истина, истина е. Без кожената завивка и далеч от печката Митя също зъзнеше.

Отново видя краката с копринени чорапи, малки, с изваяни глезени. Левият бързо се шмугна в обувката, десният потърси по пода, но не намери нищо. Тогава под пейката се спусна и бръкна пълна ръка, върху чийто пухкав пръст блесна пръстен.

А такова нещо вече се беше случвало, да, беше се случвало. Митя се бе притиснал до прашната стена точно по същия начин и към него посягаше ръка, но беше къде по-страшно, сегашното нищо не е. Тогава на Митридат му хрумна философското съждение, което просто заслужаваше да бъде записано, та да служи на потомците: умният не се плаши два пъти от едно и също нещо.

Той побутна скрилата се обувка към ръката, но се получи казус — тя самата прояви решителност и се мушна по-навътре под седалката. Е, и се натъкна на неговите пръсти.

Нататък е ясно: писъци, викове.

И краката, и ръката изчезнаха от полезрението на Митя.

Той трябваше да побърза, докато тя не е повикала придружителите си. Изпъшка, изпълзя от скривалището си и застана на четири крака. Дори си беше подготвил доста разумната и учтива фраза: „Госпожо, не треперете, вижте ме колко съм малък. Аз самият треперя пред вас и се уповавам единствено на вашето милосърдие.“

Само че думите му спряха в гърлото. На седалката, свила нозе и притиснала ръце към гърдите си, опулила бездруго огромните си очи, седеше Павлина Аникитишна Хавронска — същата онази особа, заради която, ако трябва да възстановим логическата верига, започна цялото това Митино злощастие.

Отблизо беше още по-хубава, макар уж да нямаше накъде повече. Но само ей така, от упор, човек можеше да види синкавата жилка на шията й, прасковения мъх по бузите и чудната бенка малко над розовата й устна.

Като зърна пред себе си малкото момченце, графинята веднага престана да вика.

— Ти ли се беше скрил там? — попита тя с разтреперан глас. — Или има още някой?

Уплашен от изненада, Митридат все още не си бе възвърнал дар словото и само поклати глава.

— Та ти си съвсем мъничък — каза прекрасната Павлина Аникитишна и най-сетне се успокои. — Как се озова там?

На този въпрос Митя нямаше как да отговори кратко, затова се поколеба откъде да започне.

— Колко си малък. Можеш ли поне да говориш?

Той кимна и си помисли, че сигурно най-добре е първо да й обясни за костюма си на малък горски надзирател.

— Миличкото ми, какви ясни оченца имаш. Хайде, не бой се, аз съм добра леличка, няма да ти сторя нищо лошо. Знаеш ли на колко си годинки? А как се казваш? Е, това трябва да го знаеш, вече си голям. Много си голям, нали. Студено ли ти е? Ела тука, ела.

Тя явно наистина беше добра жена, жалостива. Погали Митридат по главата, прегърна го и го целуна по челото.

Сгушен до меката й топла гръд, той изведнъж си помисли: ако бях започнал да й говоря като голям, тя нямаше да ме гали така.

И в този миг го осени озарение.

Откъде са всичките му беди и нещастия? От това, че е разумен и твърде просветен за годините си, решил е да се мери с възрастните и да спазва техните правила. Ако не се беше правил на толкова умен, ако живееше според възрастта си, сега щеше да си е в бащината къща и нищо лошо нямаше да го сполети. Какъв е изводът? Ами такъв, уважаеми господа, че много по-лесно, по-добре и по-безопасно е да си глупаво дете.

И когато графинята повтори въпроса си: „Е, как се казваш? Спомни ли си?“, рече по детски:

— Митюся.

За което бе възнаграден с нови целувки.

— Браво на детенцето, браво! А на колко си годинки?

Той реши за всеки случай да посмали малко. И й показа разперената си длан.

— Пет годинки? — прехласна се хубавицата. — Боже, колко сме големи! И всичко знаем, нали! А татко и мама къде са?

Отговорът на този въпрос беше по-труден. Митя смръщи чело, премисляйки как е най-добре да отговори.

Павлина Аникитишна въздъхна със съчувствие:

— Ох, и челцето си бърчи. Горкичкото ми сираченце. И при кого си живял? При бабка ли?

Митя кимна.

— И къде е сега твоето бабче?

Дали да не кажа: „В Зимния дворец“ — зачуди се Митя.

Не, няма смисъл. Първо, тя нямаше да му повярва. И второ, сега май беше по-добре, по-сигурно да няма нищо общо със Зимния дворец.

Госпожа Хавронска е жена с добро сърце, не ще изгони на студа едно дете. Да можеше да поостане поне за малко при нея, да събере мислите си.

Тя отново си изтълкува мълчанието му по свой начин:

— Олеле, умряла ли е? Пиленцето ми сладко — и върху темето на Митя, където имаше бял кичур, капна голяма сълза. Добре, че в тъмното графинята не забеляза белия му кичур, инак окончателно щеше да се разридае от състрадание.

— Имаш ли си някого, Митюшенка? — тъжно попита Павлина Аникитишна.

Той завъртя глава.

— И аз си нямам — печално рече тя. — Няма страшно. Отначало е трудно, но после се свиква. Не бой се, ще те взема със себе си.

— Къде?

— В Москва. Искаш ли?

Не може да бъде! Какъв небивал, невероятен късмет! Да се озове в Москва, а оттам — вкъщи, при татко и при мама! Наистина това бе пръст на съдбата, на която най-после бе омръзнало да преследва малкия Митридат и която бе решила да му обяви пълно помилване.

— Знаеш ли какво е Москва? Това е един много, много голям град, още по-голям от Петербург. И по-хубав. Там хората са по-обикновени, по-добри. Има много сняг, всички се возят с шейни, спускат се по ледени пързалки. Ще дойдеш ли с мен в Москва?

— Ще дойда.

— „Ще дойда“ — повтори хубавицата с тънко гласче и се усмихна нежно. — Чудесно. Аз там имам чичо. Пък и много по-приятно ми е да пътувам заедно с теб — тя много тъжно въздъхна. — Митенка, толкова набързо заминах. Едва ли не внезапно. Потеглих направо от бала.

Той видя, че е точно така. Под разтвореното самурено палто белееше маскарадната й рокля, а от качулката се подаваха дългите коси на русалка, в които все още зеленееха лилии.

— Защо набълзо? — внимателно се поинтересува Митридат. — Ами валенките, иглацките?

— „Играчките“ — тъжно се усмихна тя. — Аз самата за малко не станах играчка, сладичкият ми. — И добави вече не на Митя, а на себе си. — Е, добре, Платон Александрович, заповядайте ми на гости, скъпи. Птичето отлетя. Дори вашите шпиони нямат понятие къде.

Тъй, тъй. От тази реплика човек можеше да се досети, че светлейшият княз и без Митридат е намерил начин да съобщи на обекта на обожанието си за своя план да го посети тази нощ независимо от стените и ключалките. Затова Хавронска е решила да избяга направо от маскарада, без дори да се отбие вкъщи, където Фаворита сигурно има подкупени съгледвачи.

— А така — Павлина Аникитишна настани Митя до себе си и го прегърна през рамото. — Двамата с теб ще избягаме като Житената питка. През поля и гори. Никой няма да може да ни настигне. Знаеш ли приказката за Житената питка? Не я ли знаеш? Е, слушай тогава.

Добре де, от такава богиня човек можеше да изтърпи да чуе дори приказката за Житената питка.

Препускаха, без да спират цяла нощ, чак до Любан. Митя изслуша приказките и за Житената питка, и за Сивия вълк, и за царския син Бова. Нежният бавен глас на разказвачката му помагаше да мисли по-добре. За превратностите на съдбата и за това, че жените са много по-добри от мъжете.

Той бе сложил глава върху меките колене на графинята и нейните копринени пръсти подреждаха кичурите на косата му. Със сладостно злорадство си рече: княз Зуров сигурно би искал също така да се отпусне, не би пожалил никакви пари, обаче ядец, нищо че е всемогъщият Фаворит.

На пощенската станция лакеят Левонтий отнесе замаяния Митя до дворянската стая. После двамата с другия лакей, Фома, и кочияша Тоуко отидоха да се сгреят с водка, а Митя помогна на графинята да се съблече (нали си нямаше камериерка). Тя също го съблече и двамата, силно прегърнати, спаха до съмване на скърцащия креват. Макар леглото да беше кораво, а отминалият ден — ужасен, Митридат сънува хубав сън, за Златния век. Че науката е овладяла изкуството за сътворяване на пълноценен хомункулус, и необходимостта от грубата половина на човечеството е отпаднала. Че няма вече мъже и по зелените морави се разхождат накичени с венчета жени и девойки с бели хитони. Няма вече нито войни, нито грабежи, нито побоища. При жените идват кошути и жирафи, защото никой вече не ходи на лов за диви животни, а кравите не гледат тъжно, защото никой не ги коли в кланиците. Всеки знае, че на жените не им допада кой знае колко месото и те предпочита зеленчуци, плодове и треволяци.

На сутринта Павлина сложи Митя на малко гърне и тя самата клекна до него на по-голямо цукало. Пламнал като божур, Митридат се извърна и от смущение не можеше да откликне на зова на природата. Графинята обаче шуртеше звънливо и същевременно разресваше косите си с останалите по тях лилии, оглеждаше се в огледалото и нареждаше:

— Е, добре, добре, утрото е по-мъдро от вечерта. Което нощем е страх, на сутринта е прах. Олеле, колко съм бледа! Ужас!

Изобщо не беше бледа, много свежа си беше даже. Просто светлината от прозореца беше още ранна, сивкава.

Настроението на Павлина днес нямаше нищо общо със снощното. Докато обличаше Митя, тя си тананикаше на френски, гъделичкаше го под мишниците и се смееше. Но после, когато той започна да разресва косата й и да й помага да я прибере на огромен кок, графинята изведнъж спря да пее и той видя в огледалото, че очите й са мокри и мигат ли мигат. Какво стана? За Зуров ли се сети?

Не, не беше това.

Хавронска рязко се обърна, прегърна Митя и го притисна до гърдите си. Изхлипа:

— Пет годинки. Можех да си имам такова момченце…

И отново заподсмърча. Все пак жените са невероятни същества!

Преди да продължат пътя си, отидоха до дюкяна за пътниците, за да се екипират. За себе си Павлина купи само половин дузина долни ризи и шишенце кьолнска вода, а за да му е топло на Митя, купи и кожухче, и валенки, и ръкавици от кучешка кожа, но за главата му — момичешка вълнена кърпа. Митя колкото можа протестира на оскъдното си детско наречие, искаше госпожата да му купи калпаче, но графинята беше непреклонна. Каза: „В шапката има милион бълхи. Потърпи, слънчице. В Москва ще те облека като кукличка.“

Натъкми и слугите. Освен топли дрехи им купи и разбойническо оръжие: на Левонтий и Фома — по една сабя, а на чухонеца кочияш — пушка. Хареса си един английски пътен пистолет — малък, с инкрустирана ръкохватка, и също си го купи.

— Е, това е, Митюнечка — рече. — Видя ли какви сме юнаци. Сега вече не ни е страх от никого.

Отпочиналата шесторка коне бодро затрополи по замръзналия през нощта път, и пускайки през комина кълбета дим, каретата пое на югоизток.

Закусиха пътьом с пирожки и затоплено на печката мляко. На Митя все не му даваха мира сутрешните сълзи на неговата прекрасна покровителка. Той помнеше, че нейно величество каза: „От пет години си вдовица.“ Какво ли се бе случило със съпруга й и какво ли е представлявал той?

— Пася — внимателно започна Митридат (тя му беше казала да я нарича така — просто „Паша“, което по детски излизаше „Пася“) — ами твоят чичко къде е?

В смисъл, къде е мъжът ти. Но тя го разбра погрешно.

— Моят чичо е в Москва, там е губернатор. Губернаторът е много важен човек, дето всички трябва да го слушат.

Добре де, да опитаме направо.

— Пася, ами ти имас ли си мъз? — попита и се уплаши. Дали не беше прекалено за петгодишен глупчо.

Тя обаче само се засмя.

— Я колко си бил галантен. Искаш да се ожениш за мен ли? Като пораснеш, ще се оженим. — И се натъжи. — Тъкмо дотогава ще ми мине.

След което млъкна и мълча дълго, загледана през прозорчето в белите поля и черните дървета. Митя реши да не й досажда с въпроси, дори по едно време се замисли за нещо друго. Какво ли ще стане, ако зимно време трактът между Москва и Петербург се залива с вода? Хайде да не е целият, да е само в края. Тогава който си иска, с невероятна скорост ще може да пътешества с кънки, лесно и евтино. А багажът ще се кара както обикновено, с коне. Или по-добре да се настеле гладък железен или меден лист. Тогава по него ще може да се кара по всяко време на годината, без да друса. Или ако не е лист, който ще излезе доста скъпо, просто…

Но не успя да продължи интересната си мисъл до края, защото Павлина изведнъж заговори отново. Беше доста след пладне, когато отминаха Чудово.

— Митюнечка, снощи ти разказвах приказки. Помниш ли?

Той кимна.

— Искаш ли да ти разкажа още една?

Законите на учтивостта повеляваха да отвърне положително.

— Ишкам.

— Добре, слушай тогава. Имало едно време една царкиня на име Маря… Е, не била чак царкиня, ами болярка. (Май за себе си разказва, досети се Митя и се заслуша внимателно.) Тя живяла с татко си, защото от малка си нямала майчица. Пък и татко си виждала рядко — той все бил на война, плавал по моретата, да се бие с Чудото Риба Кит, за да не тормози то християнските народи. (Значи баща й е бил моряк и се е бил с турците. Тъй, тъй.) Та един прекрасен, по-точно ужасен… Тоест, тя тогава си помислила, че е ужасен, но после се оказало… Макар че и ужасен, разбира се… — Павлина Аникитишна чак се обърка какъв е бил денят, прекрасен или ужасен, не успя да се ориентира, махна с ръка и продължи да разказва. — И така, веднъж при нея в палата й пристигнал на кон витяз, стар приятел на баща й, и й рекъл: „Плачи, девойко хубава, твоят родител загина, пожелава ти да живееш дълго и да бъдеш щастлива, но преди да умре ми заръча да се грижа за теб, да те пазя и да ти намеря добър годеник.“ (Аха, баща й, преди да умре, е посочил за неин попечител свой стар боен другар. Ами да, така се прави.) Поплакала си тя, естествено, много й било мъчно, но нямало как, продължила да си живее, а витязът останал с нея до време. Той отначало никак не й харесал. Бил сух, мършав, с нос като човка — същински Кашчей Безсмъртния, тя дори така го нарекла наум. Той също доста бил плавал по моретата, какво ли не видял на тоя свят, в какви ли не страни не ходил с корабите си. (Не с „кораба“, а с „корабите“ си. Ще рече, не бил обикновен офицер, ами адмирал.) Почне ли да разказва, не можеш да му се наслушаш. Полека-лека тя свикнала с Кашчей, престанала да се страхува и се сприятелила с него. И когато той й предложил ръката и сърцето си — така се казва, ако някой иска да се ожени за някоя девойка — си рекла: защо не, той е добър, умен, роднина на царското семейство, и татко го обичаше. По-добре, отколкото да се венчая за някой млад глупак, дето още не му е дошъл акълът в главата. И се съгласила. (Затова значи царицата я нарече „роднинка“ — тя е графиня Хавронска по мъж, а Хавронски, всеки знае, са роднини на императорския дом.) И не съжалила. Живеела си като при покойния татко, дори по-добре, защото Кашчей още повече я глезел и нищо не му се свидело за нея. Възрастните мъже са по-умни в любовта от младите и знаят как да угодят на женското сърце. За него ти си и жена и щерка, лошо ли е? Само дето царкиня Маря не могла да стане майка… Кашчей заминал за студените морета да се сражава, връхлетяла го ужасна буря и той загинал с кораба си. Тя дълго го чакала, мислела, че ще се върне, нали бил безсмъртен. Но счупил се, види се, върхът на иглата и Кашчей умрял…

Графинята въздъхна тежко, а Митя в това време пресметна: тя е вдовица от пет години, по онова време е имало две войни — с турците и с шведите, но щом „моретата са студени“, значи адмирал Хавронский е действал срещу флота на крал Густав III и е загинал там. Ясно.

— Толкова й било мъчно на Маря за нея си. Мислила си: ни съм жена с жените, ни съм мома с момите. Сам-саменичка, няма на кого да се облегна. Но после, като пораснала и поумняла, си рекла: за какво ми е да се облягам? Слава Богу, ни съм бедна, ни съм болна, ни съм глупава. Много им здраве на мъжете. Те носят само мъка и сълзи. Като се огледаш наоколо — един тормози жена си, друг изобщо не я поглежда. А ако стане чудо и срещнеш някой свестен, когото да обикнеш, той вземе, че иде на война, загине и разбие клетото ти сърце. Не, наистина сама е много по-добре — Павлина се усмихна и разроши косата на Митя. — Какво мигаш, какво си мислиш? Скучна ли беше тая приказка? Сега ще ти разкажа някоя друга. Искаш ли за Иван царския син?

На Митя обаче не му бе отредено да чуе приказката за Иван царския син, защото в този миг се чу силно тропане по задното стъкло. Левонтий викаше нещо и уплашено блещеше очи. Отначало нищо не се разбираше — каретата вървеше по нагорнището и лакеят пляскаше с камшика. Но после се чу:

— Госпожо! Беля! Разбойници!

Хавронска посегна да отвори лявото прозорче, а Митя — дясното. Показаха се от двете страни.

Приближавайки се бързо, отзад, препускаха петима ездачи: един начело и четирима след него. И от пръв поглед личеше, че единият със сигурност е разбойник. Лицето му беше закрито с черна маска. Страшният човек препускаше с огромен вран кон, на гърба му се вееше черно наметало и триъгълната му шапка беше нахлупена до очите.

А наоколо беше пусто, нямаше жива душа, от двете страни се простираше гъста гора.

Графинята се обърна към кочияша и извика:

— Препускай! Колкото може по-бързо!

Конниците също се забавиха по нагорнище, скоростта им намаля, а каретата напротив, щом се изкачи, после тръгна по-бързо.

Отляво дърветата намаляха, откри се широка поляна с пънове — сечище. В другия й край имаше малка къщурка, вероятно ловна хижа. От комина се виеше тънък дим, вътре имаше хора. Как да им дадат знак? Да викат — нямаше да ги чуят.

Еврика! Да стрелят! Митя посочи къщурката:

— Бум-бум!

Павлина (умна жена) разбра. Захлопа по предното стъкло:

— Тоуко! Гръмни с пушката!

— Гръмни! — ядно отвърна чухонецът. — А кой сте дързи юздите?

Тя бързо спусна рамката.

— Дай ми я!

Докато кочияшът й подаде оръжието с едната ръка, докато графинята го поеме, поляната и къщата останаха назад и от двете страни отново се простираше само гора.

Предният преследвач пак ги настигаше. Неговият кон препускаше в галоп, чевръсто мяташе встрани огромните си копита. Очите на врания бяха страшни, кървясали, от провисналата му уста хвърчаха парцали бяла пяна, ездачът пък вместо очи имаше две бели дупки, а уста изобщо нямаше. Страхотия!

— Стреляй по разбойника! — заповяда графинята.

Фома се прицели, пушката блъвна дим и бумтеж, но не улучи. Само ядоса преследвача. Той беше вече съвсем наблизо, на пет-шест сажена. Измъкна отнякъде пистолет с дълга цев, че като се прицели!

— Майчице! — изохка Фома, хвърли пушката, сви се и закри главата си с ръце.

Левонтий също се сгуши, а на Митя му се стори, че черното дуло е насочено право в него. Той хвана Павлина за ръката и я дръпна към пода. Притиснаха се един в друг и стиснаха очи.

Изстрелът не беше много шумен, доста по-тих от този на пушката. Но и двамата останаха живи, размина им се.

Не, не беше се разминало.

Нещо прошумоля, застърга по стената отпред и след малко каретата взе да лъкатуши наляво-надясно.

Чу се викът на Левонтий:

— Госпожо! Чухонецът падна! Загиваме!

Ах, този злодей е стрелял над покрива и е убил Тоуко!

В този миг нещо изпука, затрещя, конете изцвилиха, каретата спря и се килна на една страна. Оста се е счупила — разбра Митя. Веднъж, когато пътуваха с татко за Петербург, им се случи същото, поправяха я половин ден.

Браво на графинята обаче. Ако беше друга дама, сигурно щеше да започне да пищи, а най-вероятно — да припадне, докато Павлина не изгуби кураж и извика на лакеите:

— Съсечете го със сабите, докато не са дошли другите! Хайде!

Митя долепи нос до задното стъкло. Видя как отначало Левонтий, а след него и Фома скочиха на снега, и размахали сабите си, тръгнаха към разбойника. Помисли, че той ще се върне да изчака за подкрепление, но злодеят изправи коня на задни му крака и го накара да приклекне. Прибра изпразнения пистолет и извади шпагата си.

Леко, сякаш на игра, дрънна с нея по сабята на Левонтий и тутакси удари лакея малко под ухото. Клетият се просна по очи, без дори да извика. Фома понечи да отстъпи, но късно. Конникът се наведе и го промуши с шпагата си. Фома започна да крещи, падна на снега и зарита с крака.

Край!

От седалката Митя се свлече на пода. Зъбите му тракаха и това ситно тракане разтърсваше цялото му тяло.

Павлина също седеше на пода и с трепереща ръка вдигаше петлето на пистолета.

— Не бой се, миличко — каза. — Аз мога да стрелям, мъжът ми ме научи.

А лицето й — без капчица кръв.

Отвън по снега заскърцаха стъпки. Бързаше, приближаваше!

Тя насочи дулото, впи зъби в долната си устна и побутна Митя да се скрие под седалката. Прошепна му:

— Запуши си ушите и затвори очи, рано ти е още да гледаш такива неща.

За криене той се скри, но не затвори очите си и занаднича иззад полата й. Вратичката се отвори широко.

Разбойникът беше същински великан и засенчи целия свят.

— В името на Христа! — помоли графинята, хванала оръжието с две ръце и насочила пистолета право в челото му. — Вземай каквото искаш и се махай! Не ме вкарвай в грях!

Той се изсмя дрезгаво и очите му в прорезите се свиха до цепки.

Тогава тя взе, че гръмна.

Каретата се изпълни с дим, но преди това Митя видя, че лошият човек ловко приклекна и куршумът не му причини нищичко.

Павлина го удари с ръкохватката по главата, но великанът дори не го усети. Той й отне пистолета и го захвърли на пода. Храбрата жена обаче пак не миряса. Вкопчи се в лицето на злодея и му махна маската.

Пикин!

Митя се свря колкото може по-навътре под седалката и повече нищо не можа да види, само чу гласовете им.

— Е, какво пък, значи няма защо да се крия — каза ужасният преображенец. — Само че сега вече вашите слуги ще се наложи да ги… такова. Нямам нужда от излишни свидетели.

— Недейте! — примоли се тя. — Трябват ви не те, а аз, нали, господине. Или господарят ви е наредил да злодействате?

Капитан-поручикът отсече:

— Сама сте си виновна! Не биваше да махате маската ми, по-добре да бяхте припаднали. Какво ми е заповядал князът, ще си остане между него и мен. Само че това не е никакво злодейство, а престъпления на любовта, безумства на страстите. Я чакайте.

Вратичката се хлопна.

Един жален глас — дали на Фома или на Левонтий не беше ясно — молеше:

— Мили човече, мили човече…

Графинята не спираше да повтаря:

— Боже, Боже…

Стъпките отново се приближиха и пантите скръцнаха.

— Прекрасна Псишея — заяви Пикин. — Наредено ми е да ви откарам на едно прелестно място, където ви очаква богът на сладострастието Амур. Освен това ми е заповядано да ви предам…

— Как разбрахте къде да ме търсите? — прекъсна го Хавронска. — Та аз не казах на никого.

Пикин (долавяше се по гласа му) се подсмихна:

— Пред двореца е трябвало да викате за Московския тракт по-тихо. Аха, най-после пристигнаха.

Имаше предвид тропота на приближилите коне.

Отиде да посрещне своите хайдуци или които там бяха с него. Развика се и започна да им се кара.

А Павлина се наведе и измъкна Митя от скривалището.

— Бързо, миличко, бързо. Бягай! Тоя звяр няма да пощади и малко дете! Хайде де! Бог да те пази!

И силом го избута през вратата. Митя падна в снега безшумно и се търколи встрани от пътя, в преспите.

Към килнатата карета се приближиха петима.

— Виж, господарю, оста се е счупила — каза единият. — Ще си имаме работа до тъмно. Докато намерим подходящо дърво в гората, докато го натъкмим. Я каква е карета, тук топола или бреза няма да свърши работа, ще трябва дъб. Да не се наложи да нощуваме.

— Нищо. — Пикин се извисяваше с половин глава над останалите. — Аз ще остана в каретата до печката, а вие напалете огън. Какво стоите? Вие двамата — марш в гората! А ти и ти разчистете наоколо. Хвърлете мършата в някоя дупка и я затрупайте със сняг. После се върнете за кочияша. Ако е жив, доубийте го. Ако е отпълзял — настигнете го. И също го заровете. Марш!

След като даде нарежданията си, гвардеецът се върна до каретата. Сложи крак на стъпалото, свали шапката от главата си и се поклони.

— Мадам, мисля, че ни предстои романтична нощ. За да избегнем двусмислиците, ще сложа помежду ни гол меч като непреклонния Роланд.

И се изкиска, профан. Как можа да сбърка Роланд с Тристан!

Отдалечавайки се заднишком, Митя запълзя към гората. След черните храсти, целите обсипани с алени капки плод, се изправи и побягна. „Побягна“ е силно казано, защото през снега човек не може да тича кой знае колко бързо.

Криво-ляво стигна до една пътека и чак тогава се замисли.

Те щяха да останат тук до утре. Значи Павлина все още можеше да бъде спасена. Трябваше да доведе хора — само това.

Въпросът бе как да ги открие?

Не знаеше къде точно се намира. Някъде между Чудово и Новгород. Кое е най-близкото селище, колко е далеч и в каква посока — един Господ знае.

Ами ловната хижа?

Не бяха се отдалечили много от нея. Не повече от две версти.

Трябваше да се върне назад, без да се отдалечава много от пътя — нищо повече.

Започна да се здрачава, но до мръкване имаше още време. „Ще ви спася, скъпоценна Павлина Аникитишна“ — каза на глас Митридат и се завтече по тясната пътечка, която най-вероятно бе животинска, не човешка. Някъде встрани трябваше да е сечището и къщурката.

Скръбните зимни вейки го шибаха през лицето, а и мислите му не бяха весели. Защо за злодейството в света винаги има широк друм, а за добродетелта — тясна пътечка, обрасла с трънливи храсти? И още нещо. Да вземем например Павлина, Паша. Защо на такава хубавица й е писано да носи бремето на душевната деликатност, достойнството и свободолюбието? Та без този товар животът й щеше да е къде по-лесен и приятен. Колко ли жени и девойки биха сметнали за огромно щастие да ги желае княз Платон Александрович?

Защо е този кръст — благородството, то не стига че води човека към тежки изпитания, ами го оставя и без никаква отплата за мъката, като го възнаграждава само с нещастие или страдание?